Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outcast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
an8 (2010)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Емили Кармайкъл. Невъзможно бягство

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-210-5

История

  1. — Добавяне

Пролог

Вирджиния Сити, Монтана

Юли, 1887

Едно хубаво старомодно обесване бе забавление, което гражданите на Вирджиния Сити, Монтана, не бяха виждали от двайсет, че и повече години — всъщност от бурните дни на шейсетте. Затова се събра доста голяма тълпа, за да види как Гейбриъл Уилям Данахър О’Конъл ще увисне на дървото. Зрелището обещаваше да посъживи малко горещия и скучен неделен следобед.

Уил О’Конъл обаче спокойно би минал и без такова зрелище. С ръце, завързани зад гърба, и с хлабава примка около шията той бе възседнал коня си и се взираше в развълнуваната тълпа. Светът бе полудял и дори ирландското му въображение не можеше да проумее как тихият и мирен живот, който си бе създал, изведнъж се бе преобърнал с главата надолу и го бе хвърлил в този кошмар. В ден като този той би трябвало да кърпи хамути, да поправя оградата, да се занимава с новородените кончета или да помага на някоя белоглава юница да се измъкне от храстите. Какъв беше този рязък завой на съдбата, който го хвърляше в лапите на такава грозна смърт с въже около шията?

В гърлото му се надигаха гневни протести, но Уил ги сподавяше. Не искаше да се показва слаб пред тази проклета тълпа. Многобройните лица се взираха с отворени уста в него, жадно очакващи да чуят изпукването на врата му и да видят последните гърчове на тялото. Нямаха право да се радват на смъртта му, нямаха право да го убиват с такава лекота. Обаче любителите на зрелища не се интересуваха от истината. Не ги интересуваше, че той има семейство, за което трябва да се грижи. Уил О’Конъл живееше извън границите на това, което „почтените“ хора наричаха правилен живот, и затова бе обречен. Щом един виден гражданин го обвиняваше в убийство и тежка телесна повреда, от съд нямаше нужда — следваше направо обесване.

Уил огледа множеството от хора, спирайки се на всяко лице поотделно. Мис Саманта Едгар, учителката, изглеждаше леко недоволна както от тълпата, така и от жертвата. Бе говорил с нея само веднъж — в деня, когато отказа да приеме Кати и Елън в училището си. Джон Милър, ковачът, се усмихваше широко. Явно от години не бе виждал нещо толкова забавно. Мечъм Тъли, магазинерът изглеждаше подходящо тържествен, но от всички хора, с които Уил бе работил през тези девет години отглеждане на рогат добитък и коне в ранчото си извън Вирджиния Сити, не бе срещал нито един човек, който да каже добра дума за него. Единственият приятел, който може би щеше да го защити, не бе тук. Старата вдовица Кейси смяташе, че всеки, дошъл от Емърълд Айл, е ако не съвършен, то поне поправим. Кати и Елън щяха да бъдат в безопасност при нея, бог да я благослови.

— Обесването ще бъде изпълнено, след като бъде прочетено обвинението!

При тези високо произнесени думи от шериф Кейл тълпата се умълча очаквателно.

— Уил О’Конъл е виновен за убийството на Бък Кандлис, един от най-видните граждани на Вирджиния Сити, както и за раняването на брата на Бък, Ейс, в крака. Бедният човек ще остане куц за цял живот.

Уил се усмихна мрачно. Бе стрелял в копелето, но единственото му престъпление тук беше, че не се бе прицелил така точно, както в Бък. Смъртта на Бък бе единственото нещо, което носеше удовлетворение на Уил в тази неприятна ситуация.

Шерифът се прокашля авторитетно.

— Уил О’Конъл е виновен също така и за убийството на индианка от племето Черните крака на име Ездачката, която е живеела с него.

Името се заби в сърцето на Уил като нажежен шиш и той затвори очи, за да превъзмогне болката. Мини, както той й викаше. Единайсет години тя му бе съпруга, но за тези хора брачната церемония на индианците бе просто един варварски ритуал, а Мини — само една дивачка. В съзнанието му изплуваха топлите й кафяви очи, широката й усмивка, блестящочерната коса, падаща до кръста. Но последния път, когато видя тази коса, тя бе цялата изцапана с кръв, кафявите очи — безизразни и вперени с невиждащ поглед в гредите на тавана, а устата — отпусната безжизнено. Отново усети в ноздрите си острия мирис на барут, натрапчивия аромат на кръв, сякаш пак бе там. В гърдите му заклокочи гняв и той си помисли, че ще се пръсне.

— Тъй като това е от… отвратително престъпление, то изисква незабавни действия от страна на добрите граждани на Вирджиния Сити и тъй като имаме честната дума на мистър Ейс Кандлис относно верността на описаните от него събития… ъ-ъ…

Уил отвори очи и видя как шерифът се взира в написаната от Кандлис реч. Времето наближаваше. Усети как стомахът му се свива в очакване на неизбежното.

— … ъ-ъ… и като се има предвид, че съдията Паркър ще отсъства от града две седмици, аз… ъ-ъ… официално одобрявам това обесване в името на спокойствието на този град.

Той доволно кимна с глава.

Шерифът провери дали въжето е здраво завързано на клона над главата на Уил, който с крайчеца на окото си долови как заместникът на шерифа се приближава към задницата на коня и се приготвя да я плесне. Коремът му се сви на топка. Не искаше да умира. Не искаше да виси на въжето и да чака последния дъх да напусне тялото му.

Времето сякаш забави хода си. Дойдоха му наум думите на неговия приятел Кривака: „Този, който не се бои от смъртта, е глупак. Този, който не умее да контролира страха си, е страхливец“. Няма да бъде страхливец. Няма да позволи на тази проклета сбирщина да се подиграва с него.

Гневът бе добър помощник в случая. Уил спря погледа си на Ейс Кандлис, застанал най-отпред, подпрян на патерици и с превързано бедро. Видя собствения си гняв и омраза, отразени в погледа на мъжа.

Гласът на шерифа прекъсна мислите му.

— Уил. Нещо да кажеш за последно?

— Вече казах, каквото имах за казване, но ти не пожела да го чуеш.

Шерифът се прокашля отново.

— Е, хайде да свършваме тогава.

Плясъкът на заместника по задницата на коня почти се сля с пукота от пушечния изстрел. Конят се хвърли напред точно когато въжето се скъса. Замаян от внезапното отхлабване и с бясно пулсираща в ушите му кръв, Уил заби пети в хълбоците на коня и се втурна право в онемялата тълпа. С писъци и псувни любителите на зрелища се хвърлиха наляво и надясно, освобождавайки пътя. Уил току-що си бе помислил, че късметът на ирландците е просто една басня, но сега набързо измърмори молитва към свети Патрик да продължава в същия дух.

— Тате! Насам!

От страничната пресечка изхвръкна дребно момиченце, възседнало дръглив кон, и се впусна в галоп. Препускайки напред, то се помъчи да набута пушката в дисагите на седлото.

— Насам, тате!

— Кати? По дяволите! Какво, по дя…

— Насам!

Препуснаха по посока на хълмовете, западно от града. Един бърз поглед през рамо подсказа на Уил, че гонитбата е започнала. Шерифът и поне още трима мъже тъкмо се качваха на конете. После дърветата скриха града от погледа му.

Конят на Кати спря толкова рязко, че Уил замалко не се заби в него по тясната пътека. Тя извади нож и преряза въжетата, стягащи ръцете му.

— Остави примката — каза й той. — После ще се оправям с нея. А сега изчезвай.

Кати не му обърна внимание.

— Елън! Елън, излизай!

— О, боже! И Елън ли?

Храстите покрай пътеката зашумяха и пред тях застана едно почти съвършено копие на Кати, колебливо теглейки коня зад себе си.

— Е, скачай на коня! — заповяда Кати. — Да не мислиш, че цял ден ще стоим тук?

— Изчезвайте и двете! — Изражението на Уил бе такова, че при други обстоятелства дъщерите му биха се разбягали от страх. Сега обаче зеленооките и чернокоси момиченца с трапчинки на бузите просто седяха, вперили погледи в него. — Върнете се при вдовицата Кейси. Останете там!

— Няма време — изчурулика Кати уверено. — Идваме с теб.

— Как пък не!

Но Кати вече препускаше напред.

— Знам как да се измъкнем оттук — извика тя през рамо и се усмихна. — Какво, цял ден ли ще висите там?

Уил изруга, но я последва. Нямаше накъде да върви. Яздейки плътно зад него, Елън се обади:

— Това е идея на Кати.

— Така си и помислих.

Десет минути минаха в здрав галоп и Уил непрекъснато чуваше шумът от потерята да се приближава. Хълмовете бяха доста открито място, за да могат да се скрият в тях, а присъствието на момичетата правеше евентуалната престрелка немислима. Те се спряха и погледнаха назад по пътеката.

— Кати, вземи Елън със себе си, заобиколете и се върнете обратно в града. Ще се наложи да се измъквам с бой.

— Не, тате. Знам как да се измъкнем. Хайде.

Уил прокле деня, в който Мини го дари с дъщери, прокле и себе си, задето ги бе научил да мислят като мъже. Теренът ставаше все по-труднопроходим, потерята вече се виждаше и бързо ги приближаваше. Кати подкара коня си по течението на виещ се през храсталака поток.

— Насам, тате. Докато ти беше в затвора, аз поразузнах малко наоколо. Вдовицата Кейси си мислеше, че съм горе, потънала в сълзи като Елън, но ми дойде наум, че мама не би ми простила такова бездействие, след като знам, че скоро ще те обесят.

Коритото на потока се стесни. Ако водата влизаше под земята, нямаше накъде да бягат. Тропотът от копитата зад тях се чуваше съвсем ясно.

— Ето, това е. Хайде.

Коритото на потока свършваше с десетфутов[1] водопад. Вирът под него изглеждаше достатъчно дълбок, за да поеме скока на кон заедно с ездача. Уил разбра, че се измъква от примката на палача. Съмняваше се да им е притрябвал чак толкова, че шерифът Кейл или някой друг от набързо сформираната потеря да рискува да направи такъв скок. Кати го изгледа самодоволно.

Елън надникна през ръба.

— Кати! Ти си луда!

— Не е толкова високо.

— Невъзможно!

Уил прекъсна спора им.

— Вие, момичета, ще се върнете в града заедно с преследвачите. Шерифът не е човек, който ще си изкара яда на десетгодишни деца. Ще се върна да ви взема, когато мога.

— Дадено, тате.

Щяха да бъдат много по-добре при вдовицата Кейси, отколкото при него, въпреки че понякога Кати я вбесяваше. Вдовицата бе богата и обичаше момичетата. Тя щеше да ги закриля. Когато Уил намереше начин да се оправи с Ейс Кандлис, отново щеше да се събере със семейството си.

Уил знаеше, че ако продължава да мисли така, няма да има сили да ги остави. Стегна се и заби рязко пети в хълбоците на коня. Стреснато, животното се хвърли напред и стомахът на Уил се сви, когато светът започна да пропада. Падането сякаш продължи повече от очакваното. Приводниха се със страхотен плясък. Водата го изтръгна от седлото и го погълна. Уил отвори очи и видя как конят размахва копита на косъм от главата му, после нозете му стигнаха дъното и той се оттласна със сила от него. Показа се на повърхността и изтри очи тъкмо навреме, за да види и скока на Елън.

— По дяволите!

Гмурна се подир нея и я измъкна на повърхността.

— Кати смушка коня ми с пръчка!

— Махайте се оттам! — извика Кати отгоре. — Ето ме и мен!

През главата на Уил мина цяла поредица от ирландски ругатни, докато вадеше дъщерите си от разпенената мътилка. И трите коня ги чакаха на брега, пръхтящи и пръскащи вода.

— Казах ли ти, че знам как да се измъкнем? — усмихна му се Кати.

 

 

— Хареса ли ти това?

— Изобщо не ми хареса — сопна се шерифът Кейл на заместника си. — Ако Ейс Кандлис очаква от мен да си счупя врата, за да хвана тоя дявол, дълбоко се лъже.

Останалите преследвачи спряха конете си на ръба на водопада и загледаха как ирландецът и дъщерите му тръгват надолу по потока, повели конете зад себе си.

— И това ако не е край, здраве му кажи — промърмори Ейб Харпър.

— Това е моят край — добави Кейл и обърна коня си в посоката, откъдето бяха дошли. — Отсега нататък Кандлис сам да си върши мръсната работа.

Бележки

[1] Около три метра. Един фут е равен на 30 см. — Б.пр.