Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (12)

11.

Седмицата премина относително спокойно. Със спечелването на благоразположението на Елън Оливия си намери наставник, по-добър, от който и да е професор по медицина в Корнъл. Момичето твърдо беше решило да навакса за предишните си прояви на неуважение, като научи Оливия на всички тънкости за водене на домакинство в Далечния запад, без които според нея никоя жена не беше съвършена. Двете кърпеха, шиеха, печаха хляб, опушваха, мариноваха и разфасоваха еленското месо, което Данахър носеше. Изчистваха, опъваха и щавеха кожите. Миеха подовете, изваряваха дрехите и обръщаха пръстта в градината, за да я подготвят за засяване през пролетта. Оливия й се отплащаше със забавни истории от ученическите си години, обясняваше й медицинската стойност на някои растения и билки, в момента кафяви и изсушени, които растяха по ливадите над хижата, и й показа как да шинира счупения крак на мармота^[1], който намериха един ден, докато простираха прането.

Кати наблюдаваше заниманията им с презрително присвити устни и се стараеше да не им се пречка. Данахър вмяташе шеговито, че Оливия най-сетне била поумняла и започнала да се подготвя за намиране на съпруг след завръщането си към цивилизацията. Тя не му обръщаше внимание, както и се опитваше да изхвърли от главата си всичко, що касаеше него след кавгата… и целувката. Беше започнала да мисли за онази целувка с главно „Ц“, което бе хем глупаво, хем я тревожеше. Откри, че колкото по-рядко се пресичаха пътищата им, толкова по-малко съзнанието й витаеше около Целувката. През деня не й беше трудно да избягва Данахър, защото той работеше от зори до мрак в мината. След вечеря Оливия си намираше занимания, които да я държат настрани от бащата и близначките. Те прекарваха времето си в игра на шах и табла, четяха, разказваха си ирландски небивалици или се заемаха с уроците, които по настояване на Данахър момичетата учеха. Щом дойдеше време за сън, Оливия се увиваше с одеяла и се свиваше на люлеещия се стол с гръб към нишата, в която бе леглото на Данахър. Когато й бе предложил да заеме леглото му, а той да спи на стола, тя припряна бе отказала.

— Докторке, инатът ти не би посрамил и ирландка — бе отвърнал той.

— Нито за миг не съм си помислила да те лишавам от леглото ти.

А в действителност тя нямаше желание да прекарва нощите си в удобство, ако това означаваше да бъде обгърната от мъжката миризма, пропила завивките му, и стоплена от топлината на тялото му, утаила се в сламеника. Дори и на студения неудобен стол й бе трудно да потисне ученическите си фантазии, които се раждаха в тъмното, подхранвани от едва доловимото му дишане близо до нея.

Дни наред валеше сняг, вихреше се лапавица и вятър, а после, седмица преди Коледа, студът поддаде пред позакъсняло циганско лято. Оливия с удоволствие забеляза, че Мърдок се поправя и даже няма да накуцва. Контузеният мармот на Елън бе напълно доволен от голямата дървена кутия, в която му бяха направили гнезденце от стари парцали, а шиенето и готвенето вече се бяха превърнали по-скоро в ежедневие, отколкото в предизвикателство. Купчината изкопана руда, която очакваше транспортирането си до Елкхорн, растеше от ден на ден до момента, в който Данахър обяви, че ще взривява още скали в тунела, за да открие нова част от рудната жила. Близначките и Оливия изоставиха заниманията си, за да присъстват и Кати избухна в смях, когато докторката замалко не изскочи извън кожата си при взрива и труса, разтърсил земята под краката им.

— И веднага ще влезеш в този тунел? — задъхано изрече Оливия, щом Данахър се упъти към зейналата паст, в която прахът още не беше улегнал след мощната кашлица на земята.

— Не се тревожи, докторке. Пак ще се върна. — Той й се ухили през рамо. Лицето му беше омазано и черно. — А ако не успея, Кати ще те изведе по пътеката, щом тя стане проходима. Нали, Кати, миличка?

Кати му намигна.

— С удоволствие.

— Не се безпокой, Оливия — успокои я Елън. — Татко знае какво прави. Тунелът е здрав дори и след взрив. Ако скалите не бяха толкова масивни, нямаше да му се наложи да използва динамит.

Оливия се ядоса на себе си, задето така се тревожеше за Данахър в глупавия му тунел. Нормално бе всяко човешко същество да е загрижено за сигурността на друго, ала зад нейните притеснения се криеше много по-дълбок смисъл.

Трябваше да се върне към цивилизацията не само заради Еми. Сърцето й имаше нужда от доза реализъм.

На обяд на следващия ден Кати помоли Оливия да занесе на Данахър храната в тунела. Тя не се чувствала добре, твърдеше Кати с особен израз в очите си, а Елън била заета с прането.

— Няма начин да се изгубиш — продължи Кати невинно. — Има само един къс тунел, без разклонения, и татко е в дъното. Няма изкопи и дупки. Съвсем безопасно е.

Представата на Оливия за безопасност не включваше черна дупка, достигаща чак до земната утроба, и тя се изкушаваше да заяви, че Данахър би могъл и да пропусне това хапване, щом Кати била зле и не можела лично да му го занесе. Оливия нито за миг не се заблуди от жалните стонове и измъчените погледи на Кати. На малката гадинка й нямаше нищо, просто й доставяше удоволствие да я поставя в неудобно положение. Оливия или трябваше да признае необяснимия си ужас, или да влезе в тунела и да умре от страх. Тържествуващият блясък в очите на Кати я зареди с глупава смелост.

— Разбира се, че ще го занеса, Кати. Наистина изглеждаш зле. Очаквам да прекараш остатъка от деня в леглото, за да сме сигурни, че не е нещо сериозно.

Очите на Кати се присвиха, но тя послушно се покатери в нишата с леглото, като явно прецени, че скуката не е кой знае каква цена, щом можеше да види как Оливия се облива в пот. Ала докторката бе твърдо решена да не издава страха си, поне не в полезрението на Кати.

Отворът на мината беше на пет минути път от къщата и Оливия се опита да използва цялото това време, за да повдигне духа си. В края на краищата това беше само един тунел. Скали, мръсотия и прах — нищо повече. Носеше лампа, за да разпръсне тъмнината, пък и Кати й беше заявила, че няма начин да се изгуби. Тунелът беше къс. Само около триста крачки, бе споменал Данахър веднъж. Оливия и представа си нямаше какво разстояние покриват тези триста крачки в действителност. Искрено се надяваше да не е голямо.

Напразно. Тези триста крачки й се сториха цяла вечност и след по-малко от минута, прекарана в тъмнината, разтуптяното й сърце и треперещите й ръце крещяха, че е погълната от земята и никога вече няма да съзре светлината на деня. Лампата едва очертаваше тесен кръг от полумрак в непрогледната тъма. Понятията напред и назад, горе и долу изгубиха смисъл. Повече от всичко на света на Оливия й се искаше да зареже кошницата с обяда на Данахър и да потърси опора в скалната стена. Ала ако се поддадеше на страха, щеше да си остане вкопчена в скалата, докато Данахър я открие. В какво идиотско и унизително положение щеше да е тогава!

Продължи напред, като си поемаше дълбоко и ритмично дъх, за да заглуши паниката, и непрестанно си повтаряше, че разумът е по-силен от страха. Това бе просто един прашен стар тунел, нищо повече.

Когато най-сетне съзря светлината от лампата на Данахър и чу фалшивото му тананикане, прекъсвано от ударите на кирката, Оливия вече имаше чувството, че бе изминала почти целия път към ада.

— О, я виж ти кой е тук! Нима в крайна сметка Кати и Елън са те накарали да потърсиш убежище в земните недра?

Оливия не можеше да си спомни някога да бе изпитвала по-голяма благодарност при звука от човешки глас. Даже и от този на Данахър. Именно на Данахър. Постави лампата и кошницата на пода.

— Аз… аз ти донесох обяда.

— Запъхтяна си така, сякаш току-що си изкачила планината. Какво си правила? Тичешком ли дойде дотук?

— Разбира се, че не. Аз… ами аз…

— Ела насам и седни на този камък. — Той я хвана за ръката и я накара да седне, после клекна до нея и се взря внимателно в лицето й на светлината на лампата. — Уплашена си до смърт, нали, докторке? Биенето на сърцето ти се чува чак тук.

Оливия не можеше да го отрече. Пулсът й се блъскаше в пръстите му, които държаха ръката й. Даже и тя долавяше мириса на страха, който се излъчваше от всяка пора на тялото й. Данахър със сигурност щеше добре да се позабавлява за нейна сметка.

— Защо, по дяволите, дойде тук?

— Кати… Кати…

— О, да, предполагам, че точно Кати го е нагласила по някакъв начин, особено след като видя как пребеля като сняг вчера след взрива. — Данахър вдигна вежди. — Пък аз си мислех, че си достатъчно умна и няма да позволиш Кати да ти се качи на главата.

Оливия въздъхна. Пулсът й беше започнал да забавя ритъма си само при звука от гласа на Данахър.

— Така мислех и аз.

Данахър кимна и се усмихна особено, без снизхождение и укор.

— Навремето имах един приятел, доста едър ирландец, на доковете в Ню Йорк. Изпитваше неописуем ужас от малки пространства. Разтреперваше се всеки път, щом се наложеше да влезе в трюма. Докато накрая изобщо не можеше да се спусне в него. И така изгуби работата си. А беше един от смелите мъже, които съм познавал. Веднъж го видях как измъква свой приятел от горящия бар, когато никой друг не искаше да пристъпи прага му.

Оливия преглътна. Питаше се дали трюмът на един кораб би могъл да бъде по-страшен от утробата на земята. Мракът отново започна да затяга обръча си около нея.

— Мисля днес да хапна навън. Така или иначе се налага да извадя този товар руда.

Количката съвсем не беше препълнена като другите товари, които го бе виждала да избутва от мината. Той щеше да извърши този курс специално заради нея и в момента тя преливаше от благодарност.

— Ти дръж тази лампа, а аз ще взема другата. Ще сложим и кошницата в количката.

Данахър се впрегна в количката с кожени ремъци, кръстосани през гърдите и раменете му. Кати с присмех отбелязваше, че така прилича на муле. Оливия не беше съгласна с нея. Той й приличаше на спасител. Не се възпротиви, когато здраво стисна ръката й и я придърпа към себе си, щом тръгна напред. Количката потракваше и се тресеше зад гърбовете им. Малкият кръг светлина я караше да се чувства така, сякаш отиваха към нищото. Мракът бе необятен и ръката на Данахър бе единствената опора, която я придържаше на ръба на пропастта.

Крачеха вече цяла вечност, преди хаосът, създаден от възприятията на Оливия, да я принуди да спре, препъвайки се. Нямаше значение, че в този миг се държеше като глупачка. Това, което имаше значение, бе, че земните пластове я притискаха и в съзнанието й витаеше вихър от ужас.

— Оливия.

Едва долови гласа на Данахър през тътена на кръвта в слепоочията си.

— Оливия… Господи, жено! Студена си като лед. Няма нищо страшно, Оливия. Дръж се за мен.

Така и направи. Вкопчи се в кожените ремъци. Ръцете му я обгърнаха и я притиснаха към него. Едната му длан се зарови в косите й и положи главата й във вдлъбнатината на рамото му.

— Затвори очи.

— Н-н-не мога.

— Да, можеш. — Той нежно притисна главата й към широките си гърди. Тя затвори очи, както й беше наредил. Острите нокти на ужаса се притъпиха от топлината на тялото му.

— Мисли за нещо успокояващо и красиво.

Тя простена отчаяно.

— Тучна ливада през лятото. Изпъстрена с цветя трева. Лекият повей на вятъра носи бели пухкави облачета по синьото небе.

Мускулите на Оливия се отпускаха един по един, докато тя се съсредоточаваше върху описваната от него картина. Дланта му се плъзгаше нагоре-надолу по гърба й, милваше я, успокояваше я. По същия начин би приласкал и някое от момичетата, когато е уплашено.

— Има и поточе, което лъкатуши между обраслите с трева брегове, а високо горе снегът още не се е стопил и образува хрупкави бели ивици, покрити с ръждив мъх. Момичетата му викат динен сняг, защото щом го разчупиш в дланите ти, ухае на диня.

Гърленият му глас вибрираше някъде в дълбините на съзнанието й и отблъскваше страха натам, където тя, като звероукротителка с камшик и стол, би могла да го обуздае и озапти. Отвори очи и от огряната в слънце ливада с диви цветя и динен сняг се пренесе в трепкащия кръг светлина сред непрогледния мрак на земните недра. Очите й се спряха на синята блуза на Данахър и кръстосаните на гърдите му ремъци. Не й се искаше да напуска убежището, което създаваха ръцете му, преплетени около нея, ала се налагаше, щом желаеше да се измъкне от тази адска дупка.

Отмести се леко.

— Аз… Вече съм по-добре. Благодаря ти.

Очите, които приковаха погледа й, бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни. В тях нямаше презрение, нито присмех, нито съжаление или раздразнение. Само загриженост.

— Добре ли си?

— Да.

Вече се чувстваше много по-добре, но въпреки това изпитваше някакъв необясним порив отново да се разтопи в тази силна прегръдка. Толкова рядко й се беше случвало да бъде прегръщана и успокоявана. Напротив, в живота си най-често тя бе тази, която даваше успокоение. Беше смаяна от ефекта на подобно лечение. Смаяна, че именно Данахър е способен на това.

— Не сме далеч от отвора.

— Да вървим тогава.

Бяха доста по-далеч от дневната светлина, отколкото бе поносимо за Оливия, ала тя успя някак да озапти страха си, докато изникнат на повърхността на склона. Каква благодат бе слънчевата светлина, вятърът и шепотът на високите борове! Прииска й се да падне на колене и да изпее химн — възхвала на пространството и въздуха. Но и без това достатъчно бе уронила достойнството си за днес.

— Съжалявам, че се държах толкова глупаво там вътре. — Оливия съзнателно издърпа дланта си от ръката на Данахър, защото той, изглежда, нямаше намерение да я пусне.

— Всеки човек си има някакви свои страхове, които го карат да трепери от глава до пети.

Някак си не можеше да си представи Данахър в подобно състояние. После се сети колко отчаян бе той, когато Кати и Елън бяха на крачка от смъртта. Оливия се трогна от съчувствието, което бе проявил към нея в мината, и от това негласно признание за собствената му уязвимост. Сред познатите й нямаше много мъже, които да притежават подобна душевна мекота и честност. А със сигурност не бе очаквала да открие такива качества у Гейбриъл Данахър.

— Предполагам, че си прав, но не съм си и помисляла, че аз бих могла да изпадна в такова състояние. — Оливия се усмихна вяло. — Гордост.

Очите му проблеснаха.

— А инат?

— Може би съвсем мъничко.

Той тръсна глава и се освободи от ремъците като жребец, отхвърлящ юздите си.

— Искаш ли да хапнеш с мен?

Данахър свали кошницата с храната от количката и седна на огряната от слънцето скала.

Оливия тъкмо се отпусна до него, когато всички мисли за обяд бяха пометени от писъците на Кати и Елън.

 

 

Писъците не бяха от ужас, както откри Оливия, щом, запъхтяна от тичане, стигна до къщата почти цяла минута след Данахър. Квиченето им бе като приветствие към вуйчо им, който се беше върнал от ловната група на Куция вълк. Появата на Кривака със сигурност беше ефектна, помисли си Оливия, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Нали ти казах да останеш при мината.

— Така е — изстреля Оливия към Данахър, — но това беше повече от глупаво. Ако беше нещо опасно, щеше да имаш нужда от помощ.

— И ти щеше да се забъркаш в господ знае какво. Не ти ли се е случвало поне веднъж да послушаш какво ти се казва?

— Е, няма нужда да вдигаш врява. В крайна сметка се оказа, че е приятелят ти Кривака.

Кривака местеше очи от Данахър към Оливия, после към Данахър. На лицето му се изписа най-нетипичната за индианец усмивка.

— Дойдох да ти донеса плячка, Конегледачо. Сега тук живее Голямата уста и трябва да храниш три гърла, а нямаш време за лов.

— Имам достатъчно време за лов, но все пак ти благодаря.

Кривака хвърли мълниеносен поглед към Оливия.

— Радвам се, че си още жив, приятелю. Жените са по-опасни и от гризли, а ти имаш три наведнъж.

— Защо не си държиш езика зад зъбите, както се предполага, че е обичайно за индианците? — ядоса се Данахър.

— Катерицата ви праща поздрави. Каза да предам на Голямата уста добре да се грижи за внучетата й, иначе жива ще я одере.

Оливия реши да се включи в разговора.

— Можеш да кажеш на Катерицата, че господин Данахър и сам се грижи добре за внучетата й. Пък аз и без това скоро ще си тръгна.

Сега вече Кривака се превърна в класическия непроницаем индианец. Обвиненията на Данахър нямаха основания. Той изгледа Оливия с неразгадаемо изражение.

— Катерицата сънува сън. Тя знае.

— Какво знае? — попита Данахър.

— Тя знае.

Кривака повдигна едната от тъмните си вежди и Оливия остана с впечатлението, че му е много забавно да играе ролята на мистичен пророк.

— Е, щом знае толкова много — Оливия възнагради Кривака с ироничен поглед, — тогава, предполагам, че й е известно кога тази проклета пътека най-сетне ще стане проходима.

Кривака поклати глава.

— Голяма уста е на погрешен път.

— Бих тръгнала по който и да е път, стига да извежда до Елкхорн.

— Няма смисъл да спориш с нея, Кривак. Ще изгубиш. — Данахър кимна с глава към понито, което търпеливо чакаше с товара си на гръб. — Да се погрижим за месото. Докторке, защо с момичетата не направите нещо за хапване за Кривака?

Щом Оливия и близначките влязоха в къщата, той се обърна към индианеца:

— Дойде тъкмо навреме, братко.

Гостенинът се ухили.

— Имаше нужда от помощ с новата жена?

— Нищо не може да ми помогне с тази жена. — Гейб смръщи лице — думите прозвучаха фалшиво. — Е, май не съм съвсем прав. Тя е добра жена. Дяволски добра жена, ама съвсем не й е мястото тук. Трябва да се върне сред своите.

— Пътеката не е отворена.

— Ти провери ли?

— Не. Обаче знам.

— Дрън-дрън. Вече цяла седмица е топло. Потокът вероятно е пробил ледената маса. Искам да сляза заедно с нея и лично да проверя.

Гейб овърза краката на сърната с въже.

— Голяма уста голям проблем за Конегледач — каза Кривака с хитра усмивка. — Кара части на мъж да стърчат като самотен бор, ударен от гръмотевица. — Последва хихикане. — Жената още не е готова да угаси пожар, а?

— По дяволите, ти си по-голяма клюкарка и от нюйоркска шивачка.

— Не знам какво е това нюйоркска шивачка. Обаче познавам жените. Катерица има право. Тази вълчица те кара да душиш под опашката й.

— Господи! Дай му един пръст, та да ти отхапе ръката.

— Опитай да се отървеш от нея, преди да се окажеш по гръб с подвита опашка.

Гейб прехвърли въжето през един клон и задърпа, докато Кривака водеше понито настрани.

— Не си наясно, приятелю. Ела тук и ми помогни да издърпаме сърната.

Кривака хвана здраво и затегли нагоре.

— Конегледача не го бива много-много в лъжите, за разлика от другите бели мъже. Имаш женски неприятности.

Гейб се ядоса.

— Ако можеш да останеш при момичетата за ден-два, ще се отърва от женските си неприятности. Обикновено ги оставям сами. Кати може да се справи почти с всичко, което би могло да се изпречи насреща й. Но преди няколко дни тук се бяха довлекли двама. Не ми се ще да се върнат с подкрепления и да причинят още неприятности.

— Оставам, обаче това няма да помогне.

— Пътеката може и да е проходима.

— Не става дума за това, братко. Жените са като кърлежи. Не можеш лесно ги изтръска.

— Глупости. Ти хал хабер си нямаш от жени, многознайко. Никога не си бил женен.

— Не е нужно да скочиш в пропастта, за да разбереш, че земята е твърда при удар.

След като вдигнаха сърната високо, извън обсега на дребните хищници, Гейб привърза въжето и изтри длани в панталоните си.

— Готов ли си за хапване?

— Голяма уста добра готвачка?

— Не съвсем. Обаче Елън е, както ти е известно.

— По-добре я научи. Няма полза, ако жената не може да готви.

Гейб поклати глава и се упъти към къщата, като остави Кривака сам да се смее на остроумията си.

 

 

Като добре угоени самодоволни гълъби те се бяха нагнездили по канапето, дивана и креслата. Поне тази представа изникна в съзнанието на Еми Талбът, когато поднасяше чая, кафето и коледните сладки на петте матрони на Елкхорн. В интерес на истината, не всички бяха пълни и самодоволни. Корнелия Стануик приличаше на обрулен от зимния вятър клон, на който някой бе закачил рокля, а Маргарет Нортън с увисналите си бузи, подпухнали устни и хлътнали очи приличаше повече на дракон, отколкото на безобиден гълъб.

Пинелъпи Шрайнър отпи от чая си и изгледа неодобрително Еми.

— Изобщо не изглеждаш добре, скъпа Еми. Наистина трябва да опиташ онзи английски еликсир на доктор Акър, който Хенри получи в магазина миналата седмица. Толкова по-добър е от съвършените прахчета на доктор Гулар, които използвах преди. Истинска благодат, казвам ти.

Маргарет Нортън изсумтя.

— Разбира се, че не се чувства добре, Пинелъпи, Вече е в края на седмия месец, милата. Винаги съм казвала, че добрият господ си е знаел работата, като е дал на жените дарбата да раждат деца. Ако трябваше мъжете да понасят последствията от малките си удоволствия, човешкият род щеше да секне.

— Според мен тези прекрасни еликсири в по-голямата си част са безполезни — пропя Бес Уолпол. — Винаги съм намирала опора в лековете на баба ми. Тя имаше билка за всяка болка, нали разбирате, и нейните смеси вършеха по-добра работа от коя да е от прехвалените, ужасни на вкус микстури. Даже я биваше повече и от докторите. Когато бяхме деца, ни даваше смес от ръждиви стърготини в оцет за пречистване на кръвта. Пък и излекува моя Хенри от магарешка кашлица с прословутия си борш от кукумявки. Как ми се искаше да беше тук, когато в града вилнееше дифтерит. Спомням си през петдесет и втора, когато живеехме в Айова, тя излекува бебето на съседите от дифтерит с каша от охлюви и червеи във вода.

Маргарет сбърчи нос.

— Лекът звучи по-ужасно от болестта, мила моя. А съм абсолютно убедена, че тази светица баба ти не е имала лек за състоянието на Еми.

— О, чувствам се съвсем във форма, уверявам ви. — Каква лъжа! Еми опипа фината дръжка на чашката от китайски порцелан, но не отпи от чая си. Той имаше някакъв кисел привкус за нея. Всичко, което опитваше, бе с променен вкус гърбът я болеше ужасно, китките и глезените й бяха подути, а на това отгоре главата й бучеше.

— Ти си истинска героиня, скъпа — каза Корнелия, — но ние всички знаем колко мизерно се чувства човек в тази напреднала фаза. А ти навярно си и допълнително натоварена от мисълта, че предишните ти опити за бременност имаха трагичен край. Пък и внезапното изчезване на приятелката ти сигурно също те е разстроило.

— Да, така е. — Еми ги изгледа безмилостно. Никоя от тях не бе проявила към Оливия нещо повече от хладна учтивост, а и това благоволение бе дадено пряко сили. — И още ме тревожи.

Силвестър бе отправил запитване до властите в Хелена относно Данахър и отговорът бе дошъл миналата седмица. Никой с името Данахър не бе търсен от закона. А що се отнасяше до описанието, което Силвестър бе разпратил, поне дузина мъже със съмнително минало отговаряха на белезите — на около тридесет години, високи, с дълга до раменете черна коса. Еми с известна досада бе отбелязала, че описанието на Силвестър бе съвсем сухо и лишено от въображение. Самата Еми бе виждала Данахър не повече от два пъти, и то изпод спуснати клепки, за да прикрие любопитството си, но можеше да го опише много по-живо. Косата му не беше просто черна, а катранена с онзи блясък, който не помътнява даже от праха на Монтана. Очите му бяха тъмнозелени и напомняха за дълбоко езеро със спокойни води, сгушено между тревисти брегове. Устните му бяха изписани като на жена, ала твърдото им присвиване и рязката им извивка караха човек да се държи на разстояние от този мъж. Лицето му, което в общи линии беше красиво, й напомняше за хищник. В случай че той бе търсен от властите, тя можеше само да окайва мъжете, които биха дошли да го заловят, а тези, които самият той би преследвал, бяха направо за оплакване.

Мисълта, че Оливия може да е попаднала в ръцете му, караше сърцето на Еми болезнено да се свива. Макар че беше далеч по-добре приятелката й да е при него, отколкото да лежи мъртва в някоя отдалечена равнина или валог, където никой никога не би могъл да намери тялото й.

— Знаеш ли, Еми, въпреки че без съмнение ти е трудно, не бива да позволяваш нещастието на приятелката ти да те разстройва много — съветваше я Пинелъпи Шрайнър. — Трябва да се грижиш за здравето на нероденото си дете, а на него няма да му стане по-добре, ако си нервна и нещастна.

— Не съм нервна и нещастна, Пинелъпи. Но тя беше… е… най-добрата ми приятелка и дойде в Монтана, за да ми помогне.

— Обаче ти нямаш никаква вина, че тя се забърка в неприятности — вметна Маргарет Нортън и небрежно махна с ръка. — Жените, които излизат извън границите на женствеността, се излагат на риск. Попадат в ситуации, които не са за жени. Унищожават представата за нежния пол, защото изобщо не се държат като дами.

— Дрън-дрън! Оливия Барън е най-милата, най-нежната дама, която човек може да срещне през живота си.

— Ако беше дама, Еми, тя нямаше да скита по нощите, без да е придружена от познат мъж.

— Тя действаше като лекар, който посещава пациентите си!

— На една дама това не й влиза в работата.

— Дори и да беше права, нима това би могло да оправдае нараняването или смъртта й?

— Разбира се, че не, миличка — съгласи се Пинелъпи с успокоителен тон. — В крайна сметка тя може и по собствено желание да е избягала с онзи мъж, с когото мислиш, че е. Като става дума за такава непредсказуема жена, човек не би могъл да бъде сигурен, нали?

— Е, а пък аз не вярвам този Данахър да е замесен в цялата работа — каза Корнелия Стануик. — Ако му се беше приискало да се позабавлява, в града има достатъчно опитни жени, които биха му доставили това удоволствие.

Всички изразиха съгласието си с одобрително мърморене.

— Смятам, че Силвестър губи своето време, както и това на мъжете ни, като се опитва да се изкачи в планината след този човек.

— Той просто се опитва да провери всички възможности — каза Еми. — Нали знае колко съм привързана към Оливия.

И все пак на Еми й се искаше Силвестър да не беше вдигал толкова шум около проучванията си за Данахър. Репутацията на Оливия със сигурност щеше да пострада, ако в града тръгнеха приказки. Ала мъжете и понятие си нямаха от такива деликатни неща като чувства и добро име. Силвестър бе разтръбил из целия град, че търси човек, който да знае къде се намира колибата на Гейбриъл Данахър, и не беше скрил причините за това. В началото изглеждаше така, сякаш никой нямаше представа къде се намира Данахър, но всички мъже в града изявиха желание да се изправят срещу него. Мъжете си падаха по такива игрички. Наслаждаваха се на високопарните приказки за експедицията, изпълнени с чувство за собствената си значимост и справедливо възмущение. С удоволствие щяха да се позабавляват, независимо от това кого щяха да преследват и кого да спасяват.

Най-накрая един мъж, който работеше във флотационната, каза, че знаел къде се намира мината на Данахър, поне така мислел. Десетина мъже от града, сред които бяха и съпрузите на всички дами, присъстващи на чая у Еми, се бяха втурнали презглава към планината само за да открият, че пътеката е блокирана от сняг и кал.

Еми си беше позволила надеждите й да укрепнат при отпътуването на групата, а фактът, че проходът с прекъснат, ги бе подхранил още повече. Вероятно именно това бе причината Данахър да не върне Оливия обратно. Вероятно той изобщо не бе имал лоши намерения спрямо нея, а просто бе имал нужда от лекар и лавината бе принудила Оливия да остане горе с него и индианските му любовници.

Може би приятелката й дори го беше последвала доброволно и просто не бе имала възможност да прати съобщение в Елкхорн поради срутването. Може би. Може би.

— Ами да! — Тройната брадичка на Бес Уолпол се разтресе от възмущение. — В случай че онзи мъж наистина я е отвлякъл, той трябва да бъде наказан. Монтана никога няма да стане част от цивилизования свят, ако си затваряме очите пред такива диващини.

— Той няма да бъде наказан — каза Корнелия, — освен ако нашите мъже не го направят на своя глава. Нали сме най-младият щат в Съюза и още нямаме закони и изпълнители власт. Та както ви казвах онзи ден…

Дамите продължиха да бъбрят за промените, до които би довело присъединяването към Съюза, за новите стоки, донесени от търговската компания на Елкхорн, за коледната забава, която щеше да се състои в Масоник Фратърнити Хол. Гласовете и кикотът им болезнено се врязваха в главата на Еми. Искаше й се да можеше да измисли някакво извинение, за да прекъсне гостуването. Беше ги събрала по настояване на Силвестър. Щяло да се отрази благотворно на депресията й, беше казал той. Женската компания щяла да я ободри.

Не съм депресирана, мислеше си Еми. Просто разтревожена, а това не беше същото. А женската компания ни най-малко не я бе ободрила. Тяхното отношение към изчезването на Оливия я вбесяваше и само доброто възпитание я удържаше да не им заяви направо какво мисли за дребнавостта и самодоволството им.

Ако Оливия беше тук, щеше да се изсмее на желанието на Еми да я защити и да погледне философски на това ято натруфени кокошки. Дали Оливия още можеше да се смее? Ако Данахър действително я беше отвлякъл и й бе причинил неизречими неща, дали тя би могла да запази философското си отношение и да живее с този срам до края на дните си?

Еми едва ли не се страхуваше от неизбежния момент, в който планинският проход щеше да бъде отворен. Предпочиташе да запази надеждата си, но искаше и да узнае със сигурност.

Най-много желаеше Оливия да се върне здрава и читава. Искаше бебето й да се роди живо и всичко да си му е на мястото. Щеше й се да свърши периодът, в който приличаше на презряла подута диня. Желаеше кошмарната зима да премине в китна пролет.

Да, беше разтревожена и тъжна, и изпълнена с опасения.

Положи длан на издутия си корем и усети здрав ритник от малко краче. Оливия, извика тя без глас. Искам да си жива, здрава и да се върнеш при мен.

 

 

Седемдесет мили на юг, близо до Вирджиния Сити, едно друго лице се терзаеше от мисли заради нечие безследно изчезване. Неговите размишления обаче бяха по-скоро изпълнени с отмъстителност, отколкото със съжаление. Ейс Кандлис потропваше с пръсти по полираната дъбова повърхност на бюрото си и гледаше през прозореца към обширната долина, която бе една от най-плодородните земи на запад от Мисисипи. Неговата долина. Неговата земя. С пот на челото, ум и решителност той я бе превърнал в едно от най-големите ранча в Монтана. Той и баща му преди него… и брат му Чък. Беше богат, влиятелен, изобщо дяволски значима личност. Никой невзрачен ирландец без корен и род не можеше да предизвика един Кандлис и да се измъкне безнаказано.

Ейс обърна гръб на изгледа и се взря в мъжа от другата страна на бюрото. Кол Роджърс работеше за него от шест години. Бе познавал както баща му, така и брат му. Като селскостопански работник не го биваше много, ала като стрелец бе незаменим. Освен това притежаваше и ловните инстинкти на хрътка и беше верен като куче на онзи, който плащаше по-добре. С хлътналите си небръснати страни и кървясали от слънцето, вятъра и пристрастеността към уиски очи Роджърс дори и физически приличаше на хрътка.

— Имам работа като за теб, Кол.

— Нещо по-добро от доене на крави, предполагам. Хм.

Ейс се усмихна.

— Мисля, че другите момчета ще се справят с това и без теб. Имам известие от приятел в Хелена. — Той взе писмото от бюрото и го подаде на Роджърс. — Някакъв тип от Елкхорн прави допитване за някой, който отговаря на описанието на Уил О’Конъл. Иска да разбере дали не е търсен за нещо.

— Много мъже отговарят на описанието на Уил О’Конъл.

— Този имал ирландски акцент. Може и да има повече от един нехранимайко с черна коса и зелени очи в Монтана и все пак… — Той се ухили като котарак, съзрял първото угоено птиче през пролетта. — … може да е само един.

Роджърс изсумтя недоверчиво.

— Дори и този тип да не е О’Конъл, разходката ти дотам няма да е просто губене на време. Искам да огледаш някакви коне в Джеферсън Сити и да се отбиеш в Булдер, за да хвърлиш един поглед на хирдфортския бик, който възнамерявам да купя.

— Ала най-вече ти се ще да ти докарам главата на О’Конъл, набучена на кол.

Ейс вдигна едната си вежда и заприлича на сатир.

— Ама че беззаконна идея! Монтана вече е щат, Кол. Не можем просто тъй да раздаваме правосъдие.

— Кхъм. Прав си!

— Освен това искам да видя този тип на въжето. Искам да гледам изражението на лицето му, докато му слагат примката и я затягат около врата му.

— Значи го искаш жив. Това е по-трудно.

— Не ти плащам толкова пари, защото те бива като каубой.

Роджърс вдигна рамене.

— Както кажеш, мистър Кандлис. Ако наистина става дума за О’Конъл, ще докарам достатъчно голяма част от него, за да може да бъде обесена.

— Така те искам.

— Веднага ли да тръгна?

— Ще ти кажа кога. Уреждам ти среща с шерифа Шрид Уилкинсън в Хелена. Той ще ти каже как да намериш оная тип, който задава въпроси.

— Защо Уилкинсън не тръгне лично по следите на О’Конъл? Нали той е законът.

— Твърди, че е прекалено зает и няма време да гони Михаля. Като че ли аз не съм.

— А може би ти държиш много повече на О’Конъл, отколкото властите?

— Така е — съгласи се Ейс с ненадейно изникнало напрежение в гласа. — И щом трябва, ще свърша работата на Уилкинсън вместо него.

След като Роджърс си тръгна, Кандлис довърши писмото до шерифа. После отново се загледа през прозореца към владенията си. Изведнъж болката в осакатения му крак, удвоена от терзанията в сърцето му, породени, откакто Уил О’Конъл уби Бък, стана по-осезаема. Кракът щеше да си остане такъв до края на живота му, ала другата болка можеше и да утихне, ако видеше със собствените си очи как О’Конъл увисва на въжето.

Ейс се усмихна. Ловът бе започнал. Следата бе намерена. Сега му беше времето да пусне хрътките.