Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Conquest, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Чадуик. Рицар на любовта
ИК „Бард“, София, 1997
Американска. Първо издание
Редактор: Балчо Балчев
История
- — Добавяне
Тридесета глава
— Значи ти си Джулита. — Сивите очи на Арлет де Бриз студено огледаха момичето. — Добре дошла.
Конярят отведе коня, с който Джулита бе пристигнала от Лондон. Тя изтупа прахта от роклята си. Ръката на баща й обгърна рамото й и момичето се почувства по-спокойно от подкрепата му.
Джулита хвърли бърз поглед наоколо. Бе физически и емоционално изморена от пътуването. Не си спомняше съпругата на баща си от кратката им среща преди осем години. Арлет де Бриз бе самоуверена и привлекателна жена, безупречно облечена, с властни маниери. Джулита съзнаваше, че въпреки новата рокля, която Фелисия де Реми поръча да й ушият, съпругата на баща й не одобрява външния й вид. Ала тя не се нуждае от одобрението й, непокорно си каза момичето и стисна челюсти.
Арлет се извърна, за да представи младото момиче, което стоеше до нея.
— Жизел, поздрави сестра си — нареди тя.
Девойката се поколеба и с явна неохота пристъпи напред.
— Добре дошла — равнодушно промълви тя и целуна Джулита по бузата.
Облъхна я нежен аромат на лавандула. Това е Жизел, годеницата на Бенедикт, помисли си Джулита, припомняйки си яда и разочарованието, които бе изпитала много отдавна, когато бе разбрала, че баща й е разрушил мечтите й, сгодявайки другата си дъщеря за Бенедикт.
— Бенедикт ни разказа всичко за теб — сладко рече Жизел — … че те е спасил от някаква баня.
Лицето на Джулита пламна.
— Всъщност по-скоро им помогнах да убедят един лодкар да ги прекара през Темза — намеси се Бенедикт.
Джулита му хвърли благодарен поглед, а Жизел присви очи.
— Хайде, ела. — Арлет хвана Джулита за ръката, сякаш бе непокорно кученце. — Да влезем вътре. Сигурно ще искаш да се измиеш и освежиш преди вечеря. Жизел, погрижи се всичко да е наред, а след това ела при нас.
— Да, мамо — покорно отвърна дъщеря й. Джулита се опита да се освободи от ръката на Арлет, но тънките пръсти на жената я стиснаха още по-силно, а сивите й очи предупредително блеснаха. Джулита се подчини, но гордо вирна брадичка. Нямаше да се остави тази жена да я командва, мислено се закани тя.
— Виждам, че Фелисия де Реми се е погрижила за теб, но има още много да се желае — каза Арлет. Намираха се в просторна спалня над голямата зала. Помещението бе разделено на две и тук бе царството на Арлет. Обзавеждането бе отражение на характера й — до прозореца бе поставен тъкачен стан, а покрай стените имаше дървени пейки, покрити с бродирани покривки. Стаята блестеше от чистота и всяка вещ беше на мястото си.
Арлет критично огледа момичето. Повдигна края на туниката й, която Джулита сама бе поръбила. Бодовете бяха прекалено едри и неравни.
— Шиенето, тъкането, готвенето и въобще домакинските умения — назидателно рече тя — са задължителни за всяко момиче. Съмнявам се, че майка ти е имала възможност да те научи на всичко това. Е, да се надяваме, че скоро ще се научиш. По външен вид приличаш на баща си, би трябвало и да си умна като него. Длъжна съм да те подготвя да бъдеш отлична съпруга и майка… Сигурна съм, че ще се справиш. Трябва да сключиш изгоден брак, когато му дойде времето.
Джулита смаяно я изгледа. Знаеше, че браковете на повечето от момичетата от богатите семейства се уреждат от родителите им, но й се струваше, че още е твърде рано за нейната женитба.
— Баща ми не ме е довел в Ълвертън, за да ме натъкми и приглади като някоя кобила за продан — гневно тръсна глава тя.
Жизел изглеждаше ужасена от проявата на подобно непокорство. Погледът на Арлет стана още по-студен.
— Твоят баща е проявил достатъчно благородство, като те е признал за своя дъщеря и те е довел в дома си. Можел е да те остави на улицата. Помисли си върху това, момиче, когато пак решиш да проявяваш неблагодарност. Няма да позволя да опозориш името на Бриз сюр Рисле.
Джулита преглътна, опитвайки се да спре сълзите си. Не искаше да се разплаче пред тази полусестра и пред съпругата на баща си. В този миг мразеше и двете и не се съмняваше, че и те я мразят.
— Какво те кара да мислиш, че не бих предпочела да живея на улицата? — разгорещено запита тя.
Тънките вежди на Арлет учудено се повдигнаха. Лицето й изразяваше пълно отвращение.
— Маниерите ти със сигурност са като на улично момиче. Ще спиш тук, с Жизел и прислужниците. Не си донесла много вещи от Лондон, но тези, които притежаваш, можеш да ги подредиш ето там. — Тя посочи към дъбовия скрин до леглото. — Утре ще видим какво знаеш и какво можеш да вършиш.
Джулита отвори уста, за да възрази, но реши, че е по-добре да замълчи. Каквото и да кажеше, щеше да предизвика неодобрително смъмряне. Трябваше да прояви хитрост. Те вече си бяха съставили мнение за нея, но тя имаше кого да спечели на своя страна — нейния баща, господарят на този дом. Вместо да се бунтува, по-добре да сведе покорно очи.
Арлет наблюдаваше как Джулита подрежда вещите си в скрина. Когато момичето понечи да прибере кинжала, принадлежал на майка й, Арлет ужасено извика.
— Предполагам, че това не е твоят нож за хранене, нали?
Беше очевидно, че не е, тъй като нейният висеше на колана й.
— Майка ти е носила такова смъртоносно оръжие? — Арлет не можеше да повярва. Изумлението й бе примесено със страх.
— Понякога. — Сякаш дяволът я подтикна да извади ножа от калъфката и леко да приглади блестящото острие. — Винаги го държеше наточен. Виж, пазя и камъка за точене и знам как да си служа с него. — Тя прокара пръст по върха на ножа. — Ала сега не се нуждае от точене. — Вдигна глава и лукаво се усмихна.
— Веднага махни това нещо! — дрезгаво извика Арлет и се хвана за гърлото, сякаш момичето се готвеше да я заколи. — Едно младо момиче не бива да притежава подобни вещи. Ще поговоря с баща ти!
Джулита сви рамене.
— Той знае за ножа. Видя го в Лондон и ми позволи да го задържа. Направен е от съпруга на мама. Той е бил майстор оръжейник по времето на крал Харолд. — Постави ножа в калъфката и го прибра в скрина.
— Понякога баща ти е прекалено мек и това не е добре за самия него — остро заяви Арлет. — Не искам повече да виждам това ужасно нещо! Мразя оръжията и не ги искам в спалнята си. — Тънките й рамене потръпнаха от неподправена омраза и отвращение.
Джулита зави ножа в една от ризите си. Тя не се страхуваше от оръжията и когато се наложеше, можеше да си служи с тях.
Тъй като Арлет се смяташе за отлична домакиня, бе приготвила специално угощение в чест на пристигането на Джулита. Масата бе поставена върху висока платформа и бе покрита с фина ленена покривка с изящна бродерия, върху която бяха подредени гланцирани пръстени съдове, чаши и сребърни солници. Джулита обаче се чувстваше потисната и не на място. В къщата на мадам Агата тя и майка й се хранеха в обикновени дървени паници, а храната им бе в повечето случаи постна чорба или хляб, намазан с масло и извара. В дома на семейство де Реми Джулита свикна масата да бъде застлана с покривка и да се храни с по-хубави ястия, но никога досега не бе виждала подобно нещо. Погледна подноса от дясната си страна, върху който бяха подредени печени чучулиги. Изглеждаха толкова мънички и на нея й дожаля за убитите птички. Не можеше да понесе мисълта да разчупи тънките им кости с пръстите си и да вкуси от месото им. От лявата й страна върху плоска дървена чиния бяха подредени варени пъстърви. На светлината на свещите кожата им блестеше като сребърна, а очите им изглеждаха като живи.
— Не си ли гладна? — загрижено я попита баща й.
Джулита поклати глава. Стомахът й бе празен, но гледката на храната пред нея убиваше апетита й. Предпочиташе да седне на масата на слугите и да сподели вечерята им, състояща се от супа и задушено говеждо.
Ролф замислено я изгледа.
— Има прекалено много храна, нали? — тихо каза той, за да не го чуе Арлет.
— Майка ми никога не ми е давала подобна храна — нацупено отвърна Джулита. Знаеше, че капризничи и че проявява неблагодарност, но настроението й се развали още повече, когато си помисли, че преди майка й е седяла на мястото на Арлет. Въпреки че спомените й от онези дни бяха неясни, тя си спомняше, че храната, която се поднасяше, бе проста, но вкусна, а атмосферата на масата — топла и естествена.
— О, и майка ти е приготвяла подобна храна — кисело се усмихна Ролф, — но никога не я е поднасяла по този начин. Така се хранят в двореца. Оказва ти се голяма чест. Обичаш риба, нали? — Той сръчно взе една от рибите и я сложи в чинията си. С няколко ловки движения на ножа си махна главата й и обели кожата й и отстрани костите. Взе парчетата розово месо и ги постави в чинията й. — Обзалагам се, че ще ти хареса.
Джулита се поколеба, сетне взе едно парче и го сложи в устата си. Оказа се прав — месото бе изключително вкусно. Кимна с глава и задъвка по-уверено.
— Не знаех, че си толкова придирчива и гнуслива — каза баща й.
Джулита сви рамене.
— По-лесно е да се ядат нещата, когато не изглеждат като живи.
Ролф едва не се засмя, но сподави смеха си и отпи от виното.
Джулита продължаваше да яде от рибата, но с ъгълчето на окото наблюдаваше баща си, изчаквайки удобен момент да го заговори.
— Мога ли да те помоля за нещо? — след малко попита тя.
— Можеш да ме помолиш за всичко.
Джулита хвърли кос поглед към Арлет, която седеше от другата страна на Ролф и деликатно отхапваше от печената чучулига в чинията си. Беше сигурна, че жената е наострила уши, за да чуе всяка нейна дума.
— Мога ли да дойда утре с теб на езда и да видя конете?
Очите на баща й светнаха от удоволствие.
— Разбира се! Ще бъда много радостен, ако ми направиш компания.
— Само че лейди Арлет каза, че трябва да започна да се уча да стана лейди, за да има изгода от моя бъдещ брак. Не знам дали ще ми позволи да изляза от будоара.
Ролф сви устни и изгледа жена си, която пребледня.
— Никой няма да те държи затворена в будоара — изръмжа Ролф.
— Тя преиначава думите ми — сърдито се намеси Арлет.
— Не е вярно, точно така ми каза! — възрази Джулита, а гласът й се извиси. Слугите вдигнаха глави и любопитно ги изгледаха.
— Поведението ти в момента е образец на неблагодарност. Ти не заслужаваш вниманието и грижите ми.
— Млъкнете и двете — рязко изрече Ролф и всички се наведоха над чиниите си. — Няма да търпя препирни на масата, Джулита. Не очаквах от теб да хленчиш и да се оплакваш пред слугите. Ти вече не си малко момиче, което капризничи и удря с крак, когато не му угодят с нещо… Или може би все още си?
Лицето на Джулита силно се изчерви. Тя поклати глава и сведе поглед.
— Има достатъчно време да се научи на това, което трябва да знае — обърна се той към жена си. — Утре ще дойде на езда с мен и с Бенедикт, за да види конете.
Устните на Арлет се свиха.
— Както желаете, милорд — тихо отвърна тя. — Ще ми позволите ли да се оттегля?
Той нетърпеливо махна с ръка. Арлет се изправи и Жизел я последва.
Джулита се ужаси.
— И аз ли трябва да тръгна с тях?
Ролф въздъхна.
— По-добре остани малко, докато страстите се поуталожат.
Джулита се усмихна с облекчение.
— Не съм излъгала — заяви тя, когато Арлет и Жизел излязоха. — Тя наистина ми каза тези неща.
Ролф отпи от чашата с вино.
— Тя мисли за твоето благополучие и ти не бива да се настройваш срещу нея. Освен това е права, трябва да се научиш на много неща.
— Означава ли това, че ще се отнасят към мен като с кобила, която трябва изгодно да бъде продадена? — остро попита Джулита.
— Не мисля да те продавам, принцесо. Та аз току-що те намерих отново. — Той я погледна. — Всяко ново нещо, което научиш, ще ти помага в живота. Ти си се научила да оцеляваш, да бъдеш независима и сама да се грижиш за себе си. Сега трябва да се научиш да се контролираш и да не даваш воля на езика си. Лейди Арлет може да те научи на много ценни неща. Не отблъсквай протегната й ръка.
Джулита благоразумно кимна. Баща й я погали по главата и се обърна към един мъж от хората си. Момичето внезапно изпита остро чувство на самота и пустота. Обзе я отчаяно желание да бъде с майка си, да се сгуши до гърдите й, да усети топлата и любяща прегръдка на ръцете й. А вместо това трябваше да търпи студеното и враждебно отношение на Арлет, която уж била загрижена за нейното благополучие. Баща й, въпреки вниманието и милото отношение, все пак беше мъж и не я разбираше.
Джулита промърмори някакво извинение и се изправи. Не само баща й я проследи с поглед, докато излизаше. Бенедикт я гледаше с тревога в очите, а Може я наблюдаваше с дълбока бръчка между веждите.