Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Conquest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Елизабет Чадуик. Рицар на любовта

ИК „Бард“, София, 1997

Американска. Първо издание

Редактор: Балчо Балчев

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Един час преди зазоряване Ролф, който цяла нощ се бе въртял неспокойно върху сламеника до огнището, стана и разкърши схванатите си крайници. Утре, реши той, ще си намеря жена, която да ме топли — нощите в Англия се оказаха прекалено студени, за да спи сам.

В къщата бяха само конярите. Обер заедно с жена си и новородения си син бе прекарал нощта в стаите за гости в манастира Сейнт Етелбург. Ролф се намръщи. Едва сега разбра защо прислужницата на оръжейника бе отказала да съобщи на господарката си за благополучното раждане на Фелисия.

Нормандецът разбърка гъстата овесена каша и си отряза дебело парче хляб. Припомни си лицето на Айлит и думите й: „Първо братята ми, сетне бебето ми, а сега и съпругът ми. Какво още трябва да понеса?“. Образът й бе прекалено силен, вълнуващ и той не можеше да го прогони от съзнанието си.

Взе фенер и се запъти към конюшните. Слейпнир дремеше, но усети присъствието на господаря си и изцвили. Ролф загрижено го погледна, потупа го по влажната муцуна и се зае да го чисти.

Когато излезе от конюшнята, навън валеше сняг на парцали. Цялата земя бе побеляла. Той потри ръце от студ. Наметалото му бе останало в къщата на оръжейника. Беше подплатено със заешка кожа и държеше топло. Трябваше да отиде да си го вземе, преди да е замръзнал до смърт. Освен това щеше да провери дали вдовицата на оръжейника е добре и дали не се нуждае от нещо.

Когато стигна до съседната къща, влезе направо в кухнята. По-възрастната прислужница месеше тесто на светлината на свещта. Когато го видя, тя изписка, а очите й се разшириха от ужас.

На развален английски Ролф обясни, че е дошъл да си вземе наметалото. Тя кимна, избърса ръце в престилката си и отиде да донесе дрехата.

— Къде е господарката ти? — попита той, когато тя се върна.

— Излезе навън — отвърна прислужницата.

Ролф благодари и излезе. Наметна дрехата и я закопча с игла, която извади от кесията си.

Краката му сами го поведоха през вътрешния двор, покрай изпотъпканата зеленчукова градина и го отведоха към ковачницата, където само преди два дни бе пил бира с Голдуин и бе наблюдавал работата му. Когато наближи, видя, че вътре свети и чу тихи ридания.

Тя беше там, знаеше го. Сърцето му заби лудо от чувствата, които се надигнаха в гърдите му. Първо братята ми, сетне бебето ми, а сега и съпругът ми… Горчивите думи отново изплуваха в съзнанието му.

Бутна вратата и влезе вътре. Тя седеше на пейката до тезгяха, в ръката си държеше нож, правен от Голдуин и още недовършен. Лицето й бе мокро от сълзи. При влизането му тя надигна глава. Очите й се разшириха от безсилна ярост, тя пое дълбоко дъх и насочи острието към китката си.

— Не! — извика Ролф и се хвърли към нея. Тя се опита да избяга, но той беше по-бърз и я хвана. Саксонката беше висока и силна жена. Ролф се изненада от силата й, докато се опитваше да изтръгне острието от ръката й. От малката рана на китката й потече кръв, ала Ролф успя да измъкне острието и го хвърли на пода.

— Остави ме! — изкрещя Айлит. — Остави ме сама. Искам да умра и да бъда с Голдуин и моето бебе! — Бясно замахна към него, но Ролф се отдръпна светкавично, сграбчи я за ръката и силно стисна китката й, за да спре кръвта.

— Ако се самоубиеш, ще отидеш в ада и никога няма да видиш съпруга и детето си! — грубо извика той. — Свещеникът няма да разреши да те погребат в осветената земя и ще те заровят в някоя яма на края на града!

За миг тялото й потръпна, сетне бавно се отпусна на гърдите му, сякаш всички сили я бяха напуснали. Риданията й изпълниха малката ковачница.

— За какво още да живея, за кого… — изхълца жената, заровила лице в наметалото му.

Напълно объркан, Ролф не знаеше какво да предприеме. Арлет никога не се бе държала по този начин, винаги бе спокойна и уравновесена. Може би когато оставаше сама в стаята си, понякога плачеше, но никога не го правеше пред него.

— Разбира се, че има за какво да живееш — смутено измърмори той и несръчно я потупа по гърба. Искаше му се да дойде някой — прислужницата или пък свещеника, или Обер. Дяволите да го вземат — все някой трябваше да дойде!

— За кого да живея, за кого! — проплака Айлит.

Ролф се опита да измисли нещо, но не успя. Нормандците бяха завладели Лондон, всичките й близки бяха мъртви. Ако й кажеше, че може отново да се омъжи и да има други деца, сигурно щеше да му издере очите. Тогава внезапно в главата му изплува една мисъл и той се учуди как не се бе сетил по-рано. Разбира се! Точно в това се криеше спасението!

— Съпругът и детето ти са мъртви и аз съжалявам за това — заговори припряно Ролф, защото искаше по-скоро да стигне до същността, — но има друго новородено дете, което се нуждае от помощта ти. Преди две нощи съпругата на Обер де Реми роди син. Раждането беше много тежко, тя не може да го кърми и Обер търси кърмачка за бебето.

Тя презрително изсумтя.

— Защо някакво си нормандско дете ще е причина, за да живея? — предизвикателно попита тя.

— Ако не помогнеш, то ще умре.

— Не вярвам в това.

— Вече две жени, които имат малки бебета, са отказали на Обер под различни предлози. Те са англичанки и както ти каза, защо ще ги е грижа за някакво си нормандско дете.

— Моят съпруг нарече Обер „нищожество“ — рече Айлит. Гласът й потреперваше, но Ролф с облекчение видя, че вече е по-спокойна.

— Но ти не си го нарекла така, а освен това разбрах, че ти и Фелисия сте били добри приятелки.

Тя нищо не отговори. Кръвта от китката й почти спря да тече и той пусна ръката й. Ролф се наведе, взе ножа от мръсния под и внимателно го постави на тезгяха.

— Кръстили са го Бенедикт. Има черна коса и черни очи и толкова силно плачел от глад, че едва не събарял покрива — тихо рече Ролф.

Тя се извърна, затисна с дясната си ръка раната и преди да заговори, вече знаеше, че е спечелил битката.

— Не мога да отида в този вид.

— Тогава се преоблечи и се измий.

— Но Голдуин… и моят син… — Гласът й потрепери и очите й отново се напълниха със сълзи. — Трябва да се погрижа за погребението. Какво да направя?

— Остави това на мен. Аз ще поговоря със свещеника и ще уредя всичко. — Опита се да прикрие нетърпението в гласа си. Бъди внимателен и търпелив — каза си той. — Не бива да я насилваш. Представи си, че е една от твоите кобили. — После ще помоля свещеника да дойде в манастира и да ти каже всичко, което трябва да знаеш. — Ролф бавно отвори вратата на ковачницата. — Детето е на два дни. За щастие е здраво и силно.

Тя тръгна към вратата.

— Бенедикт ли са го кръстили?

— На името на бащата на Обер, въпреки че ще е за негово добро, ако прилича повече на майка си.

Айлит го погледна с големите си тъжни очи.

— Не очаквай да ти благодаря за това — промърмори тя.

— Обер е този, който трябва да ми благодари — сухо отвърна младият мъж.

 

 

Монахинята отвори вратата и въведе Айлит в чиста, обзаведена по спартански стая, с голи бели стени. Единствената мебел се състоеше от дървен сандък и легло. Обер седеше на края на леглото и държеше ръката на спящата си съпруга. Когато чу, че вратата се отваря, той се обърна.

— Айлит! — Тъжното му лице светна от радост, но в следващия миг отново помрачня. Той стана и тръгна към нея. — Какво правиш тук? Да не би Голдуин да е омекнал и да ти е разрешил да дойдеш?

— Голдуин е мъртъв. — Думите се забиха като нож в сърцето й. Защо Ролф де Бриз й бе попречил да се самоубие? Не искаше да живее в този ад. — Умря по време на коронацията на твоя скъпоценен нормандски херцог.

— О, Айлит, не!

— Не ме докосвай! — Тя бързо отстъпи назад. — Моят съпруг те нарече „нищожество“ и ако не беше заради жена ти и детето… и заради намесата на Ролф де Бриз — добави тя и се намръщи, — сега нямаше да бъда тук.

— Ролф? — Обер озадачено я изгледа. Нищо не разбираше. Прокара ръка през косата си и потърка зачервените си очи.

— Той ми каза, че твоят син има нужда от кърмачка. Вярно ли е?

— Да. Ще умре, ако не успея да намеря жена, която да го кърми. Познаваш ли някоя? — Обер я погледна с надежда.

— Да, познавам една. — Айлит се приближи до леглото и се вгледа в лицето на Фелисия. Лъскавата й черна коса бе вчесана и сплетена на плитка, но това още повече подчертаваше бледността на лицето й.

— Тя едва не умря от кръвоизлива — обади се Обер. — Дори и сега монахините не са сигурни, че ще оживее.

Фелисия сякаш усети присъствието на Айлит и се размърда. Бавно отвори очи и облиза пресъхналите си устни. Опита се да се усмихне и протегна ръка към Айлит.

— Радвам се, че дойде — прошепна тя. — И аз имам син, роди се в навечерието на коронацията. Обер ще ти го покаже. Монахините го сложиха в отделна стая, защото плаче и ме безпокои… Аз не съм достатъчно силна и не мога да го кърмя. Трябва да намерим кърмачка.

Айлит стисна тънките пръсти на приятелката си. Сърцето й се сви от мъка за Фелисия. Дори говоренето я изтощаваше. Младата майка затвори очи и ръката й се отпусна.

— За това съм тук — меко рече Айлит. — По-късно, когато се почувстваш по-добре, ще ти кажа.

Фелисия кимна.

— Уморена съм — едва чуто прошепнаха устните й и главата й клюмна на възглавницата. — Толкова съм уморена…

Айлит внимателно издърпа ръката си и се обърна към Обер.

— Заведи ме при детето.

Той я поведе към една стая от другата страна на коридора. Вътре горяха два мангала, а една възрастна монахиня седеше до дървена люлка. Бебето спеше, но когато Айлит се наведе над люлката, малкото му личице се смръщи и то започна да плаче.

— Не може да заспи, бедното малко създание — поклати глава монахинята. — Гладно е, а по това време на годината е трудно да се намери краве мляко.

Плачът на бебето стана по-силен и сърцето на Айлит се сви от мъка. То уж приличаше на Харолд, но в същото време бе по-различно — нейният син бе толкова крехък и блед, а това бебе бе силно и здраво. Гърдите й се напрегнаха и я заболяха. Взе бебето от люлката и седна на дървения стол, близо до единия мангал. Развърза пелерината си, а сетне започна да разкопчава елечето си. Очите на Обер се разшириха от радост, когато разбра какво прави тя.

— Да — тихо рече Айлит, но гласът й трепереше от вълнение. — Аз изгубих и сина си. Беше слаб още от първия миг на своето раждане, а може би и докато е бил в утробата ми. Не, не говори нищо. Никакви думи не могат да ме утешат и ако ме съжаляваш, само ще те намразя.

Обер стисна устни и не каза нищо.

Айлит не му обърна внимание. Бебето се нуждаеше от нея. Лицето му бе почервеняло от яростния плач. Айлит разтвори ризата си и му подаде едната си гърда. Бебето веднага захапа зърното и започна да суче така бързо, че едва не се задави. На няколко пъти изпусна зърното й. За известно време в стаята се чуваше само шума от лакомото преглъщане на бебето. Айлит за пръв път осъзна колко слаб и немощен е бил нейният Харолд. Бебето на Фелисия тежеше в ръцете й, а бузките му бяха зачервени от усилието. Очите й се напълниха със сълзи, но това не бяха сълзи на отчаяние и болка, а на радост, че все пак някой има нужда от нея.

Бенедикт изпразни едната й гърда, оригна се щастливо и поиска и другата. „Ролф беше прав, прилича на майка си“ — помисли си Айлит, докато му подаваше другата си гърда.

— Той е по-красив от теб — усмихна се тя на Обер, който със светнало от радост и облекчение лице наблюдаваше как синът му суче.

— И аз така мисля — отвърна той. — Айлит, разбрах, че не искаш да казвам нищо, но трябва да знаеш, че завинаги ще ти бъда задължен.

Младата жена уморено поклати глава.

— Не искам да говорим за дългове. Толкова е трудно да се определи на кого и с колко сме задължени.

Вратата се отвори и Ролф влезе в стаята. Сякаш стаята внезапно стана тясна.

— Тя дойде ли… — започна той, но в този миг видя Айлит и сучещото бебе. — Да, дошла е — довърши той и доволно кимна.

Айлит се почувства неудобно от втренчения му поглед. Единственият мъж, който досега бе виждал гърдите й голи, бе Голдуин. С Обер не се бе почувствала неудобно, защото цялото му внимание бе насочено към сина му. Ала погледът на Ролф де Бриз се бе задържал малко по-дълго върху разголената й гърда. Когато вдигна глава и погледите им се срещнаха, младият рицар веднага се изчерви.

— Изглежда му се отразява много добре — смутено каза той и посочи бебето.

Айлит сковано кимна. Ролф се извърна, така че да не вижда гърдите й, и заговори с Обер.

Бебето се нахрани и доволно заспа. Айлит внимателно загърна ризата си, но кой знае защо продължаваше да се чувства някак си уязвима и безпомощна.