Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (25)

Двадесет и втора глава

По жътва Фелисия и Обер напуснаха Лондон, за да избягат от горещината и от започналата епидемия от жълта треска, и заминаха за един месец в Ълвертън. Обер бе идвал няколко пъти, но сега за пръв път го придружаваха Фелисия и Бенедикт. Айлит с нетърпение бе очаквала посещението им. Ролф все още бе в Нормандия и това я изпълваше с безпокойство. Ами ако реши да не се връща в Ълвертън? Ако изпрати Танкред да ръководи английските му владения? Отсъстваше само от три месеца, но на Айлит й се струваха като три години. Искаше й се да сподели тревогите си с Фелисия, но се страхуваше от реакцията й. Обаче на четвъртия ден след пристигането им обстоятелствата я принудиха да се довери на приятелката си.

Фелисия и Айлит бяха излезли на разходка покрай брега, а Бенедикт си играеше на мокрия пясък. Пълничкото бебе се бе превърнало в малко момченце с дълги и стройни крака. Бе наследил грациозните движения на майка си, тъмнокафявите й очи и чертите на лицето й, но дяволитата му усмивка бе същата като на Обер.

— Обер няма да може да направи търговец на вино от него — засмя се Фелисия, докато наблюдаваше как синът й хвърля камъчета в морските вълни. — Ако се съди по любовта му към конете, човек може да си помисли, че е дете на Ролф, а не на Обер.

Айлит се опита да се усмихне, но лицето й само се изкриви в болезнена гримаса. Усети, че й се повдига и по челото й избиха капчици пот.

— Но и двамата имаме за него планове — продължи Фелисия, докато наблюдаваше сина си, — които ще му позволят да стане нещо повече от търговец на вино.

Айлит се насили да прояви интерес към думите й, но не й се удаде.

Фелисия изпитателно изгледа приятелката си.

— Айлит, какво има? Да не си болна?

— Не, просто е твърде горещо — мъчително преглътна младата жена. — Струва ми се, че ако седна за малко на сянка зад онези скали, ще се почувствам много по-добре.

Фелисия извика на Бенедикт да отиде при тях, хвана Айлит под ръка и я поведе към сянката. Айлит облегна глава на студения камък, отметна глава назад и задиша дълбоко, за да потисне гаденето. Фелисия загрижено я наблюдаваше. Айлит бе здрава като бик и почти никога не боледуваше. Внезапно едно подозрение се зароди в главата й.

— Айлит, да не би да си бременна?

Младата жена отново преглътна и стрелна с поглед Фелисия.

— Толкова ли си личи? — отпаднало попита тя.

— Само защото никога досега не съм те виждала да боледуваш. Забелязах тази сутрин, че почти не се докосна до закуската си, а под очите ти има тъмни сенки, сякаш не си спала от седмица. Сигурно е от Ролф — добави тя. — Знаех си, че е само въпрос на време да станете любовници.

— Случи се през февруари, след като той се върна от пътуването си на север. Аз го обичам. Сега сигурно ще се нахвърлиш върху мен и ще ме наречеш глупачка.

Фелисия преглътна острите думи, които бяха на езика й.

— Какъв смисъл би имало? — раздразнено попита тя. — Опитах се да те предупредя още докато беше в Лондон, но ти не пожела да ме чуеш. — Бавно поклати глава. — Забелязах начина, по който те гледаше Ролф, докато кърмеше Бенедикт. Той те желае от дълго време. — Не искаше да бъде жестока и да й каже, че според нея за Ролф е по-важно преследването, а не самото завоевание. Сигурно Айлит вече го е разбрала. А и кой може да отрече, че Ролф винаги в крайна сметка получаваше това, което желаеше? — Всичко, което ще ти кажа, е, че трябва да бъдеш много внимателна. Не му давай всичко, защото знам, че той никога няма да ти отвърне със същото.

Айлит сложи ръка на корема си и тъжно се усмихна.

— Вече е твърде късно. Аз му принадлежа изцяло.

Фелисия забеляза как Айлит леко докосна тънкия белег на лявата си китка. Винаги го правеше, когато говореха за Ролф.

— Той сега е в Нормандия, със съпругата си — промърмори Айлит. — Мисълта, че е с нея, ми причинява болка. Опитвам се да не бъда ревнива. Всъщност какво получава тя от него? Кратки посещения от време на време. — Погледна към Фелисия и приятелката й видя стаената в очите й мъка. — Когато бях омъжена за Голдуин, знаех, че той е само мой и завинаги ще си принадлежим. Ако не беше войната между Англия и Нормандия, щяхме да изживеем щастливо и спокойно дните си. А вместо това сега имам чувството, че съм закачена за опашката на комета. Никога не съм била по-щастлива и едновременно с това по-самотна. — Вдигна Бенедикт, настани го в скута си и се притисна до малкото детско телце.

Фелисия знаеше, че тя е права и че с нищо не може да я утеши.

— Кога ще се роди бебето? Искаш ли да бъда с теб?

— През февруари. — Айлит погали меката косичка на Бенедикт. — Ще се радвам, ако можеш да дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда! — възкликна Фелисия, въпреки че не чувстваше особен ентусиазъм. Едва не бе умряла при раждането на Бенедикт и никак не й се искаше да става свидетел на мъчителните родилни сцени, ала дължеше това на Айлит и трябваше да бъде с нея.

Духаше свеж морски вятър и малкият кораб се поклащаше по вълните. Ролф бе вперил поглед в приближаващия се английски бряг. Сърцето му бе изпълнено с вълнение и очакване. Връщаше се при Айлит — неговото любимо пристанище. Зад гърба му нормандският бряг се стопяваше в далечината.

В съзнанието му изплува образът на Арлет, големите й, пълни със сълзи очи. Тя стоеше на брега и примирено му махаше, а Жизел се бе вкопчила в ръката й. Тръсна глава, за да прогони неприятните мисли, които го караха да се чувства виновен. Той беше гост в дома им в Бриз сюр Рисле, като странник, който се спира за малко да почине и отново поема по своя път. Арлет не беше глупава, усещаше, че нещо се бе променило. На няколко пъти той едва не й призна за Айлит, но мъката в очите й го спираше.

— По дяволите! — изруга той.

Един звук зад него го накара да се извърне. Видя Може, синът на Танкред, с пребледняло лице, който измъчено му се усмихна.

— Скоро ще пристигнем — окуражи го Ролф.

— Добре съм, сър — смело отвърна момчето и избърса устните си от морските пръски. Не беше висок за годините си, но си личеше, че ще стане здрав и силен мъж. Имаше руса коса и сиво-сини очи, а брадичката му бе широка, също като на баща му.

Ролф се облегна на малката мачта и отново се взря приближаващия бряг.

— Мислите ли, че сме в безопасност? — попита момчето.

— Защо питаш?

— Чух, че датският флот кръстосвал наоколо. Какво стане, ако ги срещнем?

— Те са се насочили към северните земи. Там живея техни потомци — отвърна Ролф.

— Но един търговец разправяше, че имали двеста военни кораба.

— Ние имаме повече, а освен това синовете на датски крал Кнут не са равностойни противници на нашия крал Уилям. Не се тревожи, момче, всичко ще бъде наред. Вече сме почти у дома.

Може имаше усещането, че само преди няколко часа бяха напуснали дома си, но нищо не каза. Сега служеше при Ролф и трябваше да оправдае очакванията на баща си. Беше само на тринадесет години. Повдигаше му се и се чувстваше нещастен, искаше му се да е в Бриз сюр Рисле, при баща си. Макар че вече приближаваха брега, страхуваше се, че морето може всеки миг да го погълне и никога повече няма да види скъпата си Нормандия.

— Ти си бременна? — смаяно повтори Ролф, сякаш Айлит му говореше на неразбираем език. Огледа я внимателно, но тя бе облякла широка саксонска туника и под нея нищо не личеше.

— Не си ли доволен?

В гласа й прозвуча тревожна нотка и Ролф опита да се съвземе от новината.

— Разбира се, че съм доволен. Просто беше твърде неочаквано, а освен това си слаба като пръчка.

— Е, скоро ще стана кръгла като бъчва — сопна се Айлит. — Сега съм два пъти по-наедряла, отколкото когато носех Харолд.

Гласът й звучеше враждебно, сякаш го обвиняваше за състоянието си. Ролф обви ръка около кръста й и я притегли към себе си. Сега забеляза, че талията й се е разширила, а коремът й бе изпъкнал.

— През февруари? — повтори той и мислено преброи месеците. Сега Айлит сигурно нямаше да го допусне в леглото си, защото църквата забраняваше това. А и след като бебето се родеше, трябваше да минат поне четиридесет дена, преди да легне с нея.

— Ролф, какво има? Защо се намръщи?

Той се поколеба, но реши да бъде откровен с нея.

— Знам, че съм егоист, но не мога да понеса мисълта, че ще бъда толкова близо до теб и няма да мога да те докосвам.

— О, това ли било! — облекчено се засмя тя и потупа корема си. — Е, след няколко месеца ще стане огромен, но сега още не е. А когато дойде това време… — Тя извърна глава. — … сигурно ще открием и други начини, нали?

Ролф избухна в смях и поклати глава. Тя винаги можеше да го изненада.

— Спомняш ли си, че в първите дни, когато дойде в Ълвертън, те наричах игуменката Айлит? Когато ти помогнах да слезеш от колата, ти ми устрои цял скандал.

Тя се изчерви.

— Това беше преди да се осъзная и да се осмеля да призная чувствата си.

— Да, но най-после ти дойде ума — промърмори Ролф и издърпа иглата, която прикрепваше забрадката й. Наведе се и леко я целуна по шията, а сетне нежно захапа крайчето на ухото й.

— Моля те, погрижи се за Може — каза Ролф. Двамата лежаха отпуснати в леглото, а ръката му нежно галеше корема й. — Докато пътувахме през Тясното море, се разболя, а освен това страда и по дома си.

— Ще направя каквото мога — промърмори Айлит и се притисна към топлото му мускулесто тяло, — но аз не съм негова майка.

— Майка му почина скоро след раждането, а Танкред не се ожени повторно. Момчето не познава майчината ласка и любов. За него се грижеха кърмачката и слугините в замъка. Никога не се е оплакал, но му липсва майчинска грижовност и топлота.

— И ти мислиш, че ще мога да се справя? — Айлит подуши аромата на тялото му и белите й зъби леко захапаха рамото му.

— Убеден съм. — Ръката му се плъзна надолу към копринената мекота между бедрата й и тя затаи дъх.