Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Conquest, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Чадуик. Рицар на любовта
ИК „Бард“, София, 1997
Американска. Първо издание
Редактор: Балчо Балчев
История
- — Добавяне
Бележки от автора
Написах първата си повест още когато бях на петнадесет години — повест за любовта на един средновековен рицар и дамата на неговите мечти — която изпратих в Би Би Си за конкурса на младежката телевизионна програма „Какво знаете за кръстоносните походи?“. Заех се с тази идея едва ли не на шега, за да задоволя любопитството си, но всъщност така открих как мога да осъществя мечтите си — като пиша исторически романи. Рових се с месеци в хранилищата на библиотеките. Сега, след двадесет и пет години, аз продължавам да се самообразовам и да ревизирам познанията си за отминалите епохи и очевидно този процес няма да има край.
Винаги съм се възхищавала от конницата през Средновековието, но не мога да приема ширещите се заблуди на тази тема. Много изследователи все още вярват, че рицарите от онази епоха са препускали сред бойните полета върху седлата на огромни, буйни коне. Няма нищо по-погрешно от тази представа.
Тежкотоварните коне, такива, каквито ги знаем днес, са се появили много по-късно, в индустриалната епоха, когато се е появила нуждата от по-тежки коне за извозване на въглища, руда и други товари. Такива едри животни биха били само пречка за един средновековен рицар. Рицарите винаги са се стремели да яздят удобно, защото им се е налагало с дни да не слизат от седлата, а и такива големи коне не биха им позволили да извършват сложните маневри по време на битките.
Бойните коне от ранното Средновековие са били по-ниски, удобни за бързо възсядане, със силни крайници и здрав гръб, подвижни и повратливи. Идеалният боен кон за рицарите би могъл да се определи като кръстоска от сегашните състезателни коне по хиподрумите и цирковите коне, с височина най-много до метър и половина.
Рицарите от Западна Европа са ценели най-много конете от Испания, т.е. от арабските породи — за такива жребци тогава се давали огромни за времето си суми. В архивите се споменава, че Уилям Завоевателя получил испански жребец като дар от краля на Кастилия, което очевидно е пример за царски подарък според тогавашните разбирания. Намерих хрониката за младия Джофри, граф Анжу, който заявил след венчавката си с Матилда, внучката на Уилям Завоевателя: „Получих като сватбен дар Ангевин, чудесен испански жребец, който е тъй бърз, че дори и птиците в небето не могат да го настигнат!“.
През Средновековието испанските и арабските коне непрекъснато са били използвани за подобряване на местните породи в Западна Европа. Най-добрите екземпляри са били предмет на същото обожание, с което днес нашите съвременници удостояват най-новите модели луксозни автомобили.
Искам да спомена и още нещо. В едно интервю за местна радиостанция преди доста години ме упрекнаха, че използвам съвременните имена на градовете вместо оригиналните староанглийски названия. Решението ми се обяснява с желанието да позволя на читателя да се ориентира на картата — затова използвам „Лондон“, а не „Лундунвик“ или „Лунденбург“, както и „Хастингс“, а не „Хестингсийстър“. Така и името на героинята ми Айлит е леко изменено през късното средновековие, макар да произлиза от древното англосаксонско име Аетелгит, което според мен е доста по-трудно за произнасяне!