Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (6)

6

След залез-слънце старшият офицер Джулиано и навигаторът Мерсед изпратиха на капитана съобщение да се яви незабавно на мостика. Междувременно двамата прегледаха целия софтуер на компютрите в търсене на източника на грешката.

Капитанът се появи на мостика и попита нетърпеливо:

— Какво има?

— Не мога да го обясня, сър — отговори му Мерсед. — Отклонили сме се от курса с четири градуса.

— Превключи на ръчно управление — заповяда раздразнено капитанът с тон на човек, който предлага очевидното разрешение на проблема.

— Опитахме, но се оказа невъзможно — информира го Джулиано. — Автопилотът не иска да се изключи.

— Опитайте отново — заповяда Полард.

Облечен в бялата униформа на корабен офицер, прехвърлил сакото върху ръката си, Гайгер се разхождаше по онази част от палубата, която не се посещаваше от много хора и беше по-лошо осветена. Той натисна слушалката в ухото си, за да чува по-добре разговора на мостика.

— Господи, вече се облякох за танците — оплакваше се капитанът. — Какво става тук?

Гайгер измърмори в отговор, сякаш суфлираше на героите от някаква пиеса:

— Изпратих инженер да провери главния компютър. Всичко е наред.

Сякаш дочул подсказването, Джулиано каза:

— Изпратих Карл да извърши диагностика на главния компютър. Всички показатели са в нормата.

Доволен, че прогнозата му се беше сбъднала, Гайгер се усмихна на себе си.

— Човешка грешка — подсказа отново той и тръгна към една стоманена стълба в другия край на палубата. Когато стигна до нея, той започна да се изкачва по стъпалата.

 

 

По халат, Ани обмисляше кой от двата си тоалета да облече тази вечер, когато на вратата се почука.

— Аштън ли е? — попита тя.

— Аштън ли предпочиташ? — попита в отговор Алекс от другата страна на вратата.

Тя отиде до вратата и я отвори. Алекс стоеше отвън, облечен в черен смокинг, и държеше кутия за подаръци. Погледите им се срещнаха. Ани погледна надолу към краката му. Той все още беше обут в маратонки.

— Нямаха обувки четиридесет и трети номер — обясни той. — Казах им, че няма проблем и че номерът няма значение, но те отказаха да ми дадат друг номер. — Той й подаде кутията. — Сега вече си Жената с трите тоалета.

Ани взе кутията и си помисли, че се е изчервила.

— И още нещо — продължи той.

— Какво?

— Искам да танцувам буги с теб.

 

 

Капитан Полард изкачи стръмните стълби, които водеха към наблюдателната платформа на кораба. Когато стигна до платформата, той забеляза, че там стои един офицер. Полард предположи, че това е Мерсед, и отиде при него. От тъмното небе бе започнал да вали слаб дъжд.

— Все още имаме отклонение от четири градуса от курса — каза капитанът. — Провери ли спътника, Мерсед?

Мъжът, за когото капитанът беше предположил, че е навигаторът, се обърна с лице към него. Беше Гайгер.

— Какво правите тук, капитан Полард — попита Гайгер с престорено учудване. — Как можете да управлявате кораба, ако не сте на мостика? Всъщност, кой управлява кораба? А, да… забравих, че го управлявам аз.

Изненадата на Полард си беше съвсем истинска.

— Какво означава това? Кой сте вие?

— Прекарах много години в разработване на компютърни системи за пътнически кораби, включително и за тази красавица — каза Гайгер, — само за да бъда изхвърлен след това.

— За какво говорите?

— Виждате ли? — изкрещя му Гайгер. — Ето, това е прекрасен пример за онова, което ме вбесява — вие дори не знаете за какво ви говоря. Всички ми казвате все едно и също!

Внезапно Гайгер блъсна силно капитана и той загуби равновесие. Гайгер използва момента, за да бутне Полард към парапета и да го прехвърли през него.

Докато капитанът падаше, Гайгер се наведе през парапета и извика след него:

— Не трябва ли капитанът да отиде на дъното заедно с кораба си?

Полард падна като камък от двадесетметровата височина във водата до кораба. Тялото му незабавно беше завлечено под кила и отнесено към въртящите се бързо перки на витлата.

Гайгер забеляза, че фуражката на капитана е паднала върху платформата. Той я вдигна и тръгна към стълбата, когато оттам се чу женски глас.

— Капитане? — попита жената.

Гайгер се обърна рязко и застана лице в лице със сестрите Фишър. Говорещата беше Фран.

— Имате ли нещо против със сестра ми да си направим няколко снимки с вас? — попита го тя.

Гайгер ги огледа внимателно. Изглежда, че не бяха забелязали нищо. Ако бяха, едва ли щяха да бъдат толкова спокойни. Но всичко беше свършило само за няколко секунди. Късметът все още беше на негова страна. Гайгер въздъхна облекчено и за благодарност се усмихна чаровно на двете жени.

Той сложи капитанската фуражка — на която се дължеше грешката на сестрите — и отиде до Руби, която пристъпваше нервно от крак на крак. Той обви ръка около кръста й и се усмихна в обектива.

— Давай! — каза той на Фран.

Тя направи няколко снимки, след което с Руби решиха, че вече са стояли достатъчно под лекия дъждец. Двете се втурнаха да търсят подслон.

— Наближава тропическа буря — извика след тях Гайгер. — Тази вечер океанът ще бъде прекрасен, дами.

 

 

Мониторът на главния компютър на работното място на главния инженер в машинното отделение започна да показва данни, които се сменяха бързо. — Пред работната станция нямаше никого, тъй като както обикновено всички бяха заети със задачите си по поддръжката на машините. Програмата, която в момента се изпълняваше от компютъра, спря за потвърждение. На екрана на монитора се появи въпрос:

ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ПРОГРАМАТА ДА ПРОДЪЛЖИ?

ДА/ОТКАЗ

Паузата беше кратка. Някой извън машинното отделение натисна бутона ДА и програмата продължи да се изпълнява. След няколко минути същият въпрос се появи отново и програмата беше спряна до получаването на потвърждението. То дойде почти мигновено и програмата продължи да се изпълнява, след което изчезна внезапно и екранът угасна.

Помпата за маслото на двигател ЗА автоматично беше превключена в положение „изключено“.

А в каютата на Гайгер броячът върху екрана на лаптопа продължаваше обратното броене: 10:00… 9:59… 9:58…

 

 

В балната зала танцуваха десетки двойки, докато останалите пътници отпиваха шампанско от чашите си и разговаряха или слушаха оркестъра. Жените бяха облечени в най-различни дрехи — от миниполи до дълги до земята рокли, от прозрачни до винил, от тъмночерно или чисто бяло до многоцветно.

Солистката на оркестъра беше започнала със стари шлагери в началото на вечерта и сега беше стигнала до диско хитове.

Ани и Алекс танцуваха. Тя беше облечена в черна рокля без презрамки, прилепващо по тялото й файе от полиестер и ликра. Най-накрая двамата с Алекс правеха онова, за което бяха дошли на това пътуване — забавляваха се. Според нея внезапно пътуването беше станало страхотно.

Родителите на Дрю танцуваха наблизо, Ани хвърли един поглед към дъщеря им, която стоеше на ръба на дансинга, облечена в дълго, леко яке. За миг Ани се зачуди дали момичето беше облякло нещо под якето си.

Очевидно същата мисъл беше хрумнала и на майка и. Селест направи няколко знака с ръце на дъщеря си, която нацупи устни и погледна на другата страна. След това Дрю много бавно и демонстративно съблече якето си. Под него тя носеше пурпурночервена сатенена рокля, която се стори твърде къса дори и на Ани. Родителите й изглеждаха възмутени.

Ани чу разтревожения глас на Рупърт да се извисява над музиката, докато той жестикулираше и едновременно с това говореше на дъщеря си.

— Съжалявам, скъпа, но тази рокля не е подходяща — каза той, като се напрягаше да не говори твърде авторитарно. — Ще трябва да си облечеш якето.

Дрю му отговори с жестове, като едновременно с това клатеше силно глава.

Ани нямаше представа какво каза тя на баща си, но Ани определено не беше съгласна с предложението на Рупърт. Якето само влошаваше положението.

Селест въздъхна и се обърна към дъщеря си:

— Наистина ли искаш капитанът да те види полугола?

— Дрю, искам да слезеш долу и да се преоблечеш. Веднага — каза твърдо баща й и придружи думите си с жестове.

Дрю погледна към Ани и Алекс, но те отбягваха погледа й и продължаваха да танцуват. Тогава момичето мина ядосано покрай родителите си и излезе през двойната врата на балната зала само по рокля, като влачеше след себе си якето.

Родителите й я проследиха с поглед. Те видяха как тя спря пред редицата асансьори от другата страна на балната зала и натисна копчето за слизане.

Рупърт сложи ръка върху ръката на Селест.

— Всичко е наред — каза той. — Тя ще се върне.

Двамата все още наблюдаваха дъщеря си, когато един от асансьорите пристигна и вратата му се отвори. Дрю влезе вътре. Преди обаче вратата да се затвори зад нея, тя изхвърли навън якето си.

 

 

Двигателят 3-А издаваше стържещи шумове и вибрираше повече от нормалното. Вибрациите и стърженето се усилваха постоянно. Върху екраните на мониторите започнаха да мигат лампички и в цялото машинно отделение се чу звукът на аварийна сирена.

— Исусе Христе! Охлаждащите помпи са изключени! — извика един механик.

Друг механик заговори бързо в портативна радиостанция, докато наблюдаваше как от двигателя се издигат черни кълба дим.

Джулиано и Мерсед бяха на мостика и бяха предупредени за създалата се ситуация от екраните на системите в машинното отделение, на които сега мигаха толкова много червени лампички, колкото на украсена коледна елха.

— Какво става, по дяволите? — попита Джулиано, без да очаква някой да му даде отговор.

— Не знам, сър — отговори учтиво Мерсед.

— Къде е главният инженер? — попита Джулиано, като и този път не очакваше отговор, а и не получи такъв.

В каютата си Гайгер си сложи капитанската фуражка и се огледа в огледалото. Изображението, което го гледаше оттам, го накара да се усмихне одобрително. След това той се обърна и погледна екрана на лаптоп компютъра. Обратното броене продължаваше: 4:13… 4:12…

 

 

Ани и Алекс танцуваха бавно, притиснати един до друг. Те се плъзгаха по дансинга погълнати от своя собствен малък свят, без да забелязват Селест и Рупърт, които стояха и чакаха дъщеря си да се върне. Те не забелязаха и Деби и Харви, които току-що бяха изнудили един сервитьор да им даде целия си поднос с храна и сега си разпределяха плячката.

Докато танцуваха, Алекс започна да говори тихо на Ани. В гласа му имаше искреност, която я накара да се вслуша внимателно в думите му.

— Тази сутрин те оставих, защото трябваше да обмисля нещо — каза той. — Да, работата ми може да бъде опасна. Но онова, което ми позволява да оцелея, е инстинктът ми, който между другото никога не ми е давал толкова голяма увереност за нещо, колкото за връзката ми с теб. На света няма нищо друго, което да искам повече от това.

— Наистина ли? — попита Ани. Тя се вгледа в очите му и усети как потъва в тях.

 

 

Главният инженер и двама негови колеги проверяваха екраните на работната станция и цифровите дисплеи. Главният инженер поклати глава и издаде поредната си заповед:

— Изключете номер три и номер четири! И изкарайте всички оттам!

Механиците изпълниха заповедта му незабавно и затвориха клапаните на огромните двигатели. Те работеха бързо и методично, като от време на време се оглеждаха за другарите си. След това всички едновременно напуснаха опасната зона на машинното отделение, като направиха бърза проверка на имената на излизащите през вратата, за да се уверят, че никой не е останал в машинното.

 

 

В балната зала Ани и Алекс все още танцуваха и си говореха откровено.

— Та какво казваше? — попита го тя.

— Казвах, че ние…

БУМ! Целият кораб се разтърси. Танцуващите започнаха да се препъват, чашите с питиета се разляха, оркестърът спря да свири. Пътниците се спогледаха разтревожено.

Паникьосана, Ани извика:

— Не, не, не точно сега!

— Трябва да се махнем оттук — каза Алекс.

Дори мостикът се тресеше. Втренчен в цифровите дисплеи, които отчитаха информацията от машинното отделение, Джулиано каза в слушалката на телефона:

— Няма да издържат! Прекъснете подаването на гориво! — След това се обърна към останалите на мостика. — Някой да повика капитана!

 

 

Докато той говореше, Гайгер се беше отпуснал на стола в каютата си и гледаше брояча на екрана на компютъра си: 2:34… 2:33…

Той разтресе весело стола си.

— Отне по-малко време, отколкото предполагах — каза той на висок глас. Мисълта, че беше подценил способностите си му се струваше забавна. Той погледна към буркана с гърчещите се пиявици и им каза нежно: — Дръжте се, малки вампирчета! Сега ще се разтърсим здраво!

 

 

Тресенето, което беше обхванало целия кораб, продължи много по-дълго, отколкото пътниците смятаха за нормално, и много от тях започваха да се паникьосват. Капитанът не даде никакво обяснение по интеркома, а пътниците не знаеха, че Полард вече не е на борда; не че ако беше там, това щеше да има някакъв ефект.

Шампанското се изливаше от чашите, чаши падаха от масите и се разбиваха на гладкия под, храна хвърчеше на всички страни и се лепеше по дрехи и килими. Картини падаха от стените. Оркестърът засвири отново, както трябва да правят оркестрите по време на бедствие, за да успокоят тълпата. Когато чуха, че оркестърът отново свири, някои пътници се присламчиха — те се опитваха да не бързат — към изхода.

— О, Франк — каза Констанс на съпруга си, — това е земетресение!

Ани чу това и си спомни какво трябваше да се прави в такива случаи.

— Лягайте под масите! — извика тя.

— Това не е земетресение — възрази Алекс.

— Но доста прилича на земетресение! — настоя Ани.

 

 

Седнал на стола си, Гайгер наблюдаваше спокойно как шишенцата с лекарствата му се клатят върху полицата и едно по едно падат на пода. Но когато бурканът с пиявици се размърда и започна да се плъзга върху шкафа, на който беше поставен, той стана бързо и го спаси. След това се върна и седна на стола, като сложи буркана в скута си. Миг по-късно той отново се бе втренчил в цифрите на брояча.

Обратното броене беше към края си: 0:02… 0:01.

Гайгер затвори очи и зачака.

 

 

Стрелките на измервателните уреди на всички двигатели навлязоха в червената зона и машинното беше изпълнено със звука на алармени звънци. Главният инженер лично беше проверил дали всички врати, които водеха към опасната зона, са затворени херметически. Той беше направил всичко по силите си. Сега обстоятелствата бяха извън неговия контрол.

Тези мисли тъкмо преминаваха през главата на главния инженер, когато той беше вдигнат на половин метър от стола си от ударната вълна на експлозия близо до него.

Направената от закалена стомана задна част на двигател 3-А се отдели от корпуса. Вълната от сгъстен въздух беше достатъчно силна, за да разбие стената, която отделяше машинното отделение и работната станция на инженера.

В цялото машинно отделение хвърчаха части от двигателя със скоростта на артилерийски снаряди и унищожаваха всичко, в което се удареха. Никой от членовете на екипажа не беше ранен. Всички те стояха пред работната станция на инженера, откъдето имаха отлична видимост към цялото машинно отделение през отвора, който сега зееше там, където някога бе имало стена.

Експлодиращият двигател накара кораба да се наклони на една страна. За повечето пътници това беше прекалено много. Едната страна на балната зала се надигна и цялото помещение застана под ъгъл. Столове, маси, изобщо всичко, което не беше закрепено за пода, се движеше от по-високата част към по-ниската. Много от пътниците усетиха как се плъзгат надолу заедно с мебелите.

Когато корабът се наклони докрай, мнозина усетиха как стомасите им се свиват. След това корабът се изправи и започна да се накланя в обратната посока. Всички маси и столове започнаха да се връщат по местата си.

Полилеи падаха от тавана и кристални чаши се разбиваха под краката на хората. Много от пътниците вече не се преструваха на спокойни и тичаха с всички сили към изходите, като блъскаха всички, които се изпречеха на пътя им.

Ани погледна Алекс.

— Моля те, това е моята почивка — примоли се тя. — Просто искам да си почина… поне веднъж.

Алекс посочи с пръст към гърдите си.

— Нямам нищо общо с това!

Наоколо крещяха хора. Един от пътниците извика:

— Блъснали сме се в айсберг!