Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (14)

14

Алекс се озова в бързото кипящо течение, което го задърпа назад под огромния кил на кораба. Той се опита да използва плавниците и да се отдалечи от корпуса, за да не бъде наранен или притиснат към кораба и обездвижен от налягането на водата. По-лесно беше да си го помисли, отколкото да го изпълни. Пое няколко силни удара в кила на кораба, преди да успее да се научи как да остане в постоянно движение, като рита силно с крака, за да се държи настрани от кораба.

Най-неприятното нещо обаче беше, че видимостта беше лоша заради мехурчетата във водата. А когато водата започна да го върти около обезопасяващото въже, той изгуби чувството си за ориентация и скоро му беше напомнено, че се намираше под кораба. Значи натам беше нагоре!

Алекс се опита да се задържи в швартовия кабел, но го изпусна, след което отново го намери и пак го изпусна. Ясно беше, че така нямаше да се получи нищо. Това надминаваше и най-мрачните му очаквания. Може би точно затова Джулиано не се беше противопоставил на идеята му, като бе очаквал, че това преживяване ще му затвори устата или ще го довърши. Мисълта за това беше достатъчна, за да върне силите на Алекс. Той щеше да покаже на корабния офицер, че е сгрешил. Джулиано си изкарваше прехраната, като живееше на борда на този кораб, но според Алекс той все още имаше какво да научи от едно ченге. И Алекс беше ченгето, което щеше да му даде този урок.

Той зарита с плавниците си и се взря в осеяната с мехурчета бледозелена вода, търсейки швартовия кабел. Мехурчетата често се натискаха към стъклото на маската му като някакви сплескани, безформени амеби, след което изчезваха. След това Алекс забеляза дългото, черно очертание на швартовия кабел в озарената от слънцето вода. Той се беше отместил на четири-пет метра от кораба, където турбулентността беше най-силна. Плетеният стоманен кабел се мяташе напред-назад, като че ли беше лек като паяжина. Ако гънещият се кабел удареше Алекс, сигурно щеше да откъсне голямо парче плът от него, заедно с ивица от водолазния костюм.

Той не можеше да направи нищо друго, освен да изчака теченията да приближат кабела до кила на кораба, където водният поток беше по-спокоен и кабелът спря да се държи като побеснял камшик. Алекс успя да го хване отново и този път го задържа.

Когато овладя швартовия кабел, той се опита да се придвижи още по-назад по кила, като дърпаше кабела със себе си, но обезопасяващото въже не му позволи това. Алекс изруга, след което се ухили, тъй като се досети, че вероятно Ани беше тази, която контролираше каишката му и едва ли щеше да му отпусне повече въже. Той дръпна силно швартовия кабел и след няколко секунди усети, че дължината му се отпуска. Вероятно Джулиано беше пуснал електрическата лебедка, когато беше усетил дръпването. Алекс погледна зад себе си и видя, че свободният край на швартовия кабел стоеше близо до кила. Той прецени, че се намираше на около тридесет метра от витлото. Кабелът се проточваше на около шест метра зад него. Следователно, приблизително осемдесет дръпвания щяха да доведат до контакт на края на кабела с витлото. Алекс не беше сигурен какво точно щеше да се случи тогава, но се надяваше да не е нищо лошо.

Той дръпна кабела, като броеше мислено. Когато прецени, че краят му трябва да се намира доста близо до въртящите се витла, той се опита да задържи кабела на една ръка разстояние от тялото си. Сега Алекс дръпна кабела с всички сили, след което внезапно усети как през плетеното стоманено въже преминават вибрации, когато то се уви в лопатките на витлата. Алекс пусна бързо кабела и дръпна обезопасяващото си въже в мига, в който витлото започна да намотава кабела от лебедката.

На товарния док Джулиано и Ани наблюдаваха как швартовият кабел се развива от макарата си и се плъзга с шеметна скорост по пода, хвърляйки искри при търкането си в стоманата. Кабелът изчезваше през вратата и се гмуркаше във водата.

— Получи се! — извика радостно офицерът.

— Страхотно! — съгласи се Ани, но тя се интересуваше повече от обезопасяващото въже на Алекс. — Да го издърпаме обратно.

Джулиано сложи спирачката на своята лебедка, за да забави скоростта, с която швартовият кабел се развиваше, и така да забави още повече витлото. След това той се присъедини към Ани, за да й помогне да намотае обратно обезопасяващото въже на Алекс.

Уредите на мостика регистрираха намаляването на скоростта, което и без това вече беше забелязано от всички.

Мерсед и Аштън се бяха привели над един компютър и викаха, сякаш играеха някаква видеоигра.

— Двадесет и три… двадесет и два… двадесет и един… — броеше навигаторът възлите, с които се движеше корабът.

— Хайде, миличка! — извика Аштън на компютъра.

— Те се справиха! — извика триумфално Мерсед. — Ние забавяме скоростта.

Това беше очевидно и в отсека в кърмовата част на кораба, в който се помещаваха увеселителните плавателни съдове, Гайгер остана озадачен за няколко секунди, след което въведе някакви данни в миниатюрния си компютър. Корабът наистина губеше скорост. Той извика графичното изображение на кораба и видя предупредителната мигаща светлина, която показваше, че вратата на товарния док е отворена.

— Е, тази няма да я бъде — измърмори той и остави компютъра. След това бръкна в чантата си, извади един пистолет „Глок“ и го зареди. След това тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.

Под кораба Алекс бе забелязал леко отслабване на теченията, предизвикано от намалената скорост на кораба, но те все още бяха достатъчно силни, за да му създадат повече проблеми, отколкото можеше да преодолее. Той усети как обезопасителното му въже започва да се обтяга, когато Ани и Джулиано започнаха да го изтеглят обратно. Той погледна индикатора за въздуха, за да се увери, че ще има достатъчно кислород, и позволи на въжето да го изтегли срещу течението. Водата се движеше с такава сила, че беше невъзможно да плува срещу нея. Единственото, което можеше да направи, беше да се насочва в правилната посока и да позволи да бъде изтеглен като мъртва тежест от обезопасяващото въже.

Но ако Алекс можеше да маневрира, за да запази местоположението си, той не беше в състояние да накара въжето да стои право пред него. Отначало дори не забеляза, че то се беше увило около швартовия кабел. Първият признак, че нещо не е наред, дойде с внезапното разхлабване на обезопасяващото въже. Водният поток започна да го отнася назад. Той реши, че въжето се е скъсало, и се опита да се отдалечи от корпуса на кораба. По-добре беше да бъде оставен зад кораба цял, отколкото нарязан на парчета от витлото. Едва тогава видя, че въжето се е увило около швартовия кабел и се движеше назад заедно с него към вала на гигантското витло.

Алекс отчаяно се опита да развърже въжето от кръста си, но вече се намираше в кипящата вода в задната част на кораба и не можеше да се освободи, тъй като се мяташе на всички страни. Дори успя да различи огромните лопати на витлото, които разцепваха водата — те не бяха забавени толкова, колкото се беше надявал той!

На товарния док Ани беше отворила широко очи от уплаха, когато бе забелязала, че въжето на Алекс се връща назад, тъй като силата на витлото беше по-голяма от тази на двигателя на малката лебедка.

— Трябва да го измъкнем оттам! — извика тя на офицера.

— Хайде! — извика в отговор Джулиано. — Намери си опора!

Двамата започнаха заедно да теглят обезопасяващото въже, но то продължи да се изплъзва през дланите им. Те се бяха концентрирали толкова силно върху усилията си, че не забелязаха Гайгер, който бе застанал зад тях с пистолет в ръка.

Гайгер огледа сцената бързо. Без да им обръща внимание, той наблюдаваше как голямата лебедка развива швартовия кабел, и осъзна какъв беше източникът на забавянето на скоростта. Той се приближи бързо до лебедката, затъкна пистолета в колана си и използва двете си ръце и тежестта на цялото си тяло, за да натисне спирачката и да спре лебедката. Спирачката стисна кабела и той спря да се развива. Сега мощността на витлото беше оставена да се състезава с издръжливостта на лебедката.

Витлото беше забавено, но мощните дизелови двигатели все още работеха. Лебедката се разтресе и болтовете, които държаха основата й закрепена към пода на дока, започнаха да се освобождават. Швартовият кабел беше опънат като струна…

Под кораба Алекс вече беше на по-малко от шест метра от витлото. Единствената му надежда беше да освободи обезопасяващото си въже от швартовия кабел. Справяше се доста добре с тази задача, но не можеше да се движи достатъчно бързо, за да освободи цялата дължина на въжето, преди да бъде захвърлен между въртящите се лопати на витлото.

Гайгер се премести зад един голям палет на товарния док. Ани и Джулиано все още не го бяха забелязали. Той отново беше взел пистолета си в ръка, но точно сега се тревожеше повече за опасността от голямата лебедка. Ако кабелът се скъсаше, той можеше да пререже на две всеки, който се намираше в близост до лебедката. Гайгер реши да остане встрани за малко и да види как щяха да се развият събитията. Едва тогава щеше да се намеси.

Междувременно кабелът се опъна почти до точката на скъсване и лебедката, която почти се беше откъснала от пода, беше привлякла вниманието на Ани и Джулиано, които я гледаха втрещени. Гигантската лебедка бавно се отдели от стоманения под. За миг лебедката сякаш щеше да остане на мястото си и изглеждаше, че швартовият кабел ще се скъса, плетените му стоманени въжета бяха изтънели видимо. Последните два болта в основата на лебедката се откъснаха едновременно и излетяха във въздуха като куршуми. След това голямата лебедка се издигна на половин метър над пода и падна странично на него. Тя се устреми към океана, като се преобръщаше и оставяше искри след себе си.

Ани и Джулиано трябваше да се отместят от пътя й. Офицерът скочи малко по-бавно на крака и основата на лебедката докосна ръката му — съвсем леко — преди да падне в океана. Едва когато Джулиано се опита да се помръдне и се озова превит от болка на пода, той осъзна, че ръката му е разбита.

Алекс я видя как идва към него във водата. Той беше виждал как танкове хвърчат през храстите в Кемп Педелтън и лебедката му се стори като някакъв техен морски вариант. Това стоманено, грозно, дебело, гадно лайно идваше право срещу него! Този път той трябваше да се отмести от пътя му.

За част от секундата осъзна колко безнадеждно беше положението му. Точно зад него се въртеше едно огромно витло, готово да го нареже на котлети. Пред него пък се приближаваше нещо, което приличаше на част от кея Санта Моника и което се движеше с превишена скорост право към лицето му. А той беше завързан към някакъв стоманен кабел под кила на движещ се с голяма скорост кораб в открито море. Дори Худини не беше опитвал такъв номер! По дяволите, едва ли го беше опитвал дори предишният приятел на Ани, ченгето, как му беше името…

Алекс не знаеше какво точно се случи. Всичко стана твърде бързо. Водата, която предметът, в който той вече бе успял да разпознае лебедката, изтласкваше, го беше блъснала встрани и той бе оставен да плува в половинметровото пространство между лебедката и кораба. Докато кабелът преминаваше покрай него, обезопасяващото въже се освободи. След тези две невероятни случайности Алекс не можеше да се оплаче от късмета си. Лебедката беше преминала назад по права линия и се размина с витлото на разстояние, което Алекс определи между седем и десет сантиметра. След това на Алекс му се стори, че лебедката ще закотви кораба на място. Но докато тя падаше към дъното, тежестта й накара швартовия кабел да се размотае от витлото и то отново се завъртя на пълни обороти.

Следващото нещо, което Алекс усети, беше силно дръпване на обезопасяващото въже и той отново започна да се придвижва напред срещу течението. Усмихна се и си представи Ани край лебедката. Тя нямаше да му даде много време да се мотае под кораба. Над себе си Алекс забеляза някакъв тъмен четириъгълник, който трябва да беше вратата на товарния док и той излезе на повърхността точно под нея. Ани му се усмихна и му махна с ръка, след което изключи лебедката на въжето му.

На края на скъсеното въже Алекс изключи подаването на кислород и вдигна маската си. Ани изглеждаше добре, но той забеляза, че Джулиано, който отново се беше изправил, се опитваше да се погрижи за ръката си, която, изглежда, беше счупена.

— Какво се случи? — попита ги Алекс, докато Ани се навеждаше, за да му помогне да излезе от водата.

Докато го дърпаше, Ани внезапно усети студеното дуло на пистолет да се опира в тила й.

— Пусни го — каза Гайгер. В студения му глас се долавяше злорадство.

Алекс не го беше забелязал навреме и не беше успял да я предупреди. Джулиано стоеше и гледаше безпомощно. Ани не искаше да се подчини, но Алекс реши проблема, като издърпа ръката си от нейната и остана седнал на ръба на отворената врата с увиснали над водата крака.

Гайгер го наблюдава внимателно няколко секунди, след което реши, че ситуацията е под негов контрол, и видимо се отпусна. Той се обърна към Ани.

— Не смятам, че гаджето ти оценява логистиката, която се изисква, за да бъде сблъскан най-автоматизираният кораб в света в един натоварен до крайност с нефт танкер без установен котвен модел.

— Вероятно си прав — отвърна подигравателно Ани.

След това Гайгер се обърна към Алекс с предизвикателно изражение.

— Ти успя да го забавиш — каза той, — но няма да успееш да го спреш! — Той хвана Ани за ръката.

— Пусни я — каза Алекс.

Гайгер придърпа Ани по-близо до себе си и допря дулото до слепоочието й.

— Върви да изживееш остатъка от дните си на някой тих остров, като си тикаш пиявици в задника — каза спокойно Алекс.

— О, значи си се запознал с моите медицински сестри — отвърна ухилен Гайгер. — Те премахват медта от кръвта ми. Лекарите ми дават от три до шест месеца живот. Онези вампирчета ще ми дадат още малко време.

— Ще живееш много по-малко, ако не пуснеш Ани.

Обхванат от внезапна ярост, Гайгер насочи пистолета си към Алекс, който бързо се отблъсна от ръба на вратата и скочи във водата.

Алекс се появи над водата, готов да се потопи мигновено, ако Гайгер решеше да стреля по него. Той видя, че Гайгер беше отстъпил назад и отново беше насочил оръжието си към Ани. Като се държеше изправен на края на късото въже в бързодвижещата се вода, Алекс забеляза, че тръбичката му за въздух виси свободно. Той докосна главата си с ръка и откри, че маската му я няма. Когато беше скочил във водата, тя беше паднала от главата му и беше отнесена от течението.

Гайгер стоеше близо до лебедката на обезопасяващото въже. Без каквото и да било предупреждение той протегна лявата си ръка и освободи въжето. Алекс едва успя да поеме дълбоко въздух, преди да бъде повлечен под водата и под кораба обратно към витлото, което отново се въртеше с пълна скорост.

На товарния док Гайгер гледаше с доволно изражение Ани, която стоеше вцепенена от изчезването на Алекс. Той се обърна към корабния офицер със счупената ръка и видя изписания на лицето му страх.

— Надявам се, че нямате нищо против, господин Джулиано — каза Гайгер. — Ани ще дойде с мен като допълнителна застраховка.

Гайгер се приближи бързо към офицера. Той успя да го изненада и да го блъсне във водата.

— Нали знаеш как се плува свободен стил с една ръка? — извика след него, но офицерът вече беше под водата и не можа да чуе шегата.

— Хайде, Ани! — каза Гайгер и се опита да я повлече със себе си.

— Не! — извика тя и се вкопчи в лебедката на обезопасяващото въже.

— Да не искаш да отидеш при тях?

— Да!

Гайгер не обърна внимание на последните й думи и продължи да я дърпа. Най-сетне тя пусна лебедката, но продължи да се опитва да му се изплъзне по целия път през товарния док и се успокои едва когато двамата се върнаха обратно в кораба. Ани хвърли един последен поглед към лебедката, за да се увери, че бутонът за навиване, който беше успяла да натисне, си върши работата. Въжето се беше опънало и отново се навиваше на макарата. Когато забеляза това, тя се опита да отвлече вниманието на Гайгер, като отново се опита да му се изплъзне.