Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (3)

3

Летище „В. С. Бърд“ на островите Антигуа беше доста натоварено за такъв малък остров. На пистата му кацаха и отлитаха множество различни малки самолети, обслужващи линиите между островите. Имиграционният инспектор хвърли бегъл поглед на паспортите на Ани и Алекс, а митничарят с широка усмивка им махна да минат, сякаш ги познаваше от цяла вечност и беше щастлив да види познатите им, честни лица. На това място всички чужденци бяха добре дошли, особено ако бяха от пилеещите парите си туристи от голямата държава, която се намираше на север от Антигуа.

Ани и Алекс излязоха от летището с количката с багажа си, минаха през автоматичните врати на входа и се озоваха на тротоара пред сградата на летището. Ранният утринен въздух беше свеж и изпълнен с тропически ухания.

Алекс кимна към един голям знак, на който пишеше: „СОВАЛКА ЗА ТУРИСТИЧЕСКИТЕ КОРАБИ“.

Цяла редица автобуси чакаха със запалени двигатели и отворени врати. Когато ги видя, Ани се закова на мястото си.

Алекс, който буташе количката с багажа към автобусите, се обърна и я попита през рамо:

— Какво има, Ани?

— Не обичам обществения транспорт — отвърна тя и забеляза едно приближаващо такси. — Такси! — извика тя и махна с ръка.

Таксито спря до тях. Зад волана се беше натъпкала една огромна жена, а звукът на радиото беше увеличен докрай и от високоговорителите се чуваше музиката калипсо. Алекс постави куфарите в багажника и двамата с Ани седнаха на задната седалка, като се държаха за каквото можеха, докато таксито летеше по пътя към столицата Сейнт Джоунс, която трябваше да се намира само на шест мили от летището. Местността беше равнинна. Жената зад волана им каза, че множеството кръгли каменни кули, които виждат около себе си, са останки от стари захарни мелници. Когато забелязаха няколко души, които играеха крикет, тя заяви, че на Антигуа се раждали най-добрите играчи на крикет в Западните Индии. Те не се опитаха да я опровергаят. Ани и без това беше твърде заета да си представя какво ли щеше да бъде тази жена да кара господин Кентър. Сигурно щеше да й се наложи да го остави и бърза помощ.

Сейнт Джоунс беше доста голям град, които притежаваше някакъв особен чар и караше посетителите да се чувстват като у дома си. Улиците бяха тесни, повечето сгради бяха дървени, а много от покривите се състояха от листи гофриран цинк. В много туристически магазини имаше изложени тениски с надпис: „УРАГАНЪТ ЛУИС — ОПАСНИЯТ, ЖЕСТОКИЯТ, УЖАСНИЯТ, ДЯВОЛСКИ ОПУСТОШИТЕЛНИЯТ!“.

— Луис премина оттук през септември деветдесет и пета — каза жената зад волана. — Това са единствените учтиви думи, с които може да бъде наречен той.

Докато таксито прелиташе по тесните улички на път за пристанищния терминал в Дийп Уотър. Ани се беше отдала на мислите си и не обръщаше никакво внимание на удивителната сръчност и невероятната смелост на таксиджийката.

— Алекс — обади се тя най-накрая, — правил ли си това преди?

— Какво имаш предвид?

— Ами, да живееш с някого… да се храниш с него всеки път… седем дни подред да прекарвате заедно всяка минута.

— Не, никога — отвърна той. — А ти?

— И аз не съм — призна си тя. — Мислиш ли, че ще се справим? Мислиш ли, че можем да бъдем нормална двойка.

— Ани — каза Алекс, като се опитваше да не се усмихне, — ние сме нормална двойка.

Таксито зави зад един ъгъл и пред тях се откри пристанището — тъмносиня вода, осеяна с огромни яхти, платноходки и докове за пътнически кораби. Таксито спря на дока, на който се намираше техният кораб — „Морска легенда“.

 

 

Ани и Алекс предадоха багажа си и скочиха в совалката, която се полюшваше леко върху спокойните води на пристанището. Откритата лодка вече беше претъпкана с пътници и ръчния им багаж. Те не можаха да открият две свободни места едно до друго и Ани седна на свободното място на първата пейка, а Алекс се отправи към място на една от задните пейки.

— Моля, седнете по местата си, след малко тръгваме — обяви един корабен офицер в бяла униформа. — Моля всички да седнат по местата си.

Алекс се смести до едно весело семейство. И мъжът, и жената бяха с около двадесет и пет килограма над нормалното тегло и бяха облечени в тениски с надпис: „УНИЩОЖИТЕЛ НА МАЗНИНИ“. Той си помисли, че се бяха натъпкали като сардини в консерва, с тази разлика, че той беше сардината, а те бяха риби тон. Совалката се отдели от дока.

— Само не ме притискайте толкова, че да не мога да се хвърля през борда — пошегува се мъжът с Алекс.

— Харви хваща морска болест в тези лодки — информира го жената.

— Е — смени темата Харви, — на меден месец ли сте?

Алекс поклати глава.

— Не, не съвсем, ние сме…

— О, значи се сгодявате, а? — попита Харви и продължи, преди да чуе отговора: — Това е голяма стъпка, приятелю. — Той млъкна за малко. — Това е като да скочиш от отворен прозорец на петдесетия етаж. Пляс! Край на играта! Падаш като мъртва птичка.

— Ще го запомня — отвърна учтиво Алекс.

Двамата дебелаци протегнаха вратове, за да гледат по-добре Ани.

Усетила, че някой я гледа, Ани се обърна и ги видя как я зяпат. Жената изписка одобрително.

Алекс само сви рамене.

Ани се усмихна леко и се зачуди какво ли им беше казал Алекс, след което отново се обърна напред. Струваше й се, че с часове може да седи и просто да гледа красотата на пристанището.

— За първи път ли ви е? — попита тя тихо мъжа, който седеше до нея.

Тя го погледна и за миг се поколеба как да реагира. Той беше строен и имаше гладко, загрижено изражение. Косата му беше кафява и той беше красив по някакъв странен начин със своите меки скули и остри черти. Мъжът й се усмихваше любезно и изглеждаше съвсем безопасен.

— О, да — отвърна тя. — И за вас ли?

— Съвсем не — каза тихо той. След това се усмихна отново. — Извинете, забравих да се представя. Казвам се Джон Гайгер.

— Ани. — Тя не му подаде ръка.

— Ходил съм на сто такива пътешествия — каза той, без да се хвали. — Компаниите, които притежават пътнически кораби, ми плащат да проучвам компютърните им системи и как те действат в реалната работна среда.

— Значи търсите проблеми — попита Ани.

— Дефекти — поправи я той.

— А ако няма дефекти?

— Това са кораби за по седемстотин милиона долара — отвърна мъжът. — Винаги има дефекти.

Последва неловка пауза, тъй като никой не се сещаше какво да каже. Ани огледа ръчния багаж на спътника си — скъпо кожено куфарче, което, изглежда, съдържаше преносими компютри и сложни електронни уреди.

— Не ми се струва кой знае каква почивка — каза тя.

— О, ще бъде много приятно — възрази той. — Това пътуване ще бъде страхотно.

 

 

Совалката излезе от устието на пристанището и двамата погледнаха към огромния корпус на „Морска легенда“, чиято 55000-тонна маса беше закотвена извън пристанището.

Ани бе чувала, че това е най-луксозният пътнически кораб в света. От мястото, на което седеше в момента, изглеждаше, че това щеше да се окаже вярно. В задната част на кораба вече бяха отворени вратите и пътниците се гмуркаха, караха джетове и се печаха на слънце върху салове.

 

 

Ани и Алекс минаха по дългия метален трап от совалката към кораба, влязоха през една врата в борда на „Морска легенда“ и бяха посрещнати от един фотограф.

— О, каква хубава двойка! — извика ентусиазирано мъжът. — Какво ще кажете за една снимка? Не мърдайте! Снимките не мърдат. Как се казвате?

— Той е Алекс, а аз съм Ани.

— Алекс и Ани! Прекрасно! — каза покровителствено фотографът. — Хайде, една голяма усмивка от младоженците!

Ани и Алекс казаха едновременно:

— Всъщност, ние не сме…

Светкавицата блесна. Алекс и Ани се спогледаха.

— Двоен комплект ще ви струва само $34,50 — каза делово фотографът. — Ако снимките не ви харесат, можете да ги върнете срещу кредит по време на следващо пътуване с кораб. Добре дошли в рая.

 

 

Ани и Алекс последваха стюарда си, който, изглежда, беше от хората, които винаги бяха щастливи.

Той ги поведе надолу по някакви стълби, като същевременно им говореше:

— Този кораб има седем пътнически палуби, плувен басейн, минерален извор, казино, химическо чистене, киносалон…

Минаха покрай една огромна бална зала. Над подиума висеше голям плакат с надпис: „КОНГРЕС НА ДИАМАНТЕНИТЕ БИЖУТЕРИ В АМЕРИКА“. Докато вървяха по някакъв коридор, минаха покрай банка с голям трезор, пазен от тежка стоманена врата.

— Ако някой желае да остави ценностите си на съхранение в трезора на кораба… — Стюардът се спря, за да го огледа. — Няма значение.

Мъжът, с когото Ани беше разговаряла в лодката — Джон Гайгер — се появи отнякъде.

— Намерихте ли стиковете ми за голф — попита той стюарда.

— Да, сър. Ще ви ги донеса веднага щом всички пътници бъдат настанени.

— Благодаря — каза Гайгер. — Желая на всички приятно пътуване.

Той се усмихна на Ани и тръгна нагоре по някакво стълбище. Алекс се загледа в гърба му.

Те слязоха по друго стълбище. Когато стигнаха до поредния коридор, стюардът посочи към вратата на една каюта и обяви тържествено.

— След седем дни няма да ви се иска да напуснете каюта 6088. Вашият щастлив дом.

Алекс отвори вратата и двамата с Ани влязоха.

От двете страни имаше по едно легло. Ани свали щората на малкия илюминатор, погледна навън и видя корпуса на една спасителна лодка.

— Ако имате нужда от нещо, каквото и да е то, просто повикайте Аштън. — Стюардът се потупа в гърдите, в случай, че те си помислят, че става въпрос за друг. — И ми позволете да ви благодаря предварително за щедростта, с която ще ми се отплатите в края на пътуването. — Той се ухили и добави: — Шегувам се.

— Но не наистина — каза Алекс.

— Не — съгласи се Аштън. — Приятен меден месец!

— Е, ние всъщност не сме жене… — започна Ани. Вратата се затвори зад стюарда и Ани и Алекс останаха втренчени един в друг в скромната си каюта. Ани се обърна усмихнато към Алекс, обви ръце около врата му и каза:

— Благодаря ти.

Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго. Ани го погледна в очите и усети, че той трескаво мисли за нещо. Нямаше представа какво би могло да го разтревожи.

Алекс огледа отнесено каютата и попита:

— Достатъчно голяма ли е?

— Знаеш, че размерът няма никакво значение — каза усмихнато тя. Двамата се целунаха продължително. След това Ани започна да разопакова багажа си и да подрежда нещата си.

— Не знам защо — каза тя, докато вадеше вещите си, — но току-що се влюбих в лодките. Внезапно изпитвам огромно желание да пътувам с кораб. На какво се дължи това?

Алекс вдигна чантата си и я сложи върху едното легло. След това я отвори и бързо прерови съдържанието й. Когато Ани се обърна към него, той бързо прикри паниката си зад усмивка.

— Сигурно пускат някакъв наркотик през климатичната инсталация — продължи тя, докато влизаше в банята, оставяйки вратата след себе си отворена. Алекс отново започна да рови из чантата си. Ани продължаваше да говори: — Имам нужда от много питиета от онези, в които слагат малки чадърчета.

Най-после успя да я намери! Малката торбичка за бижута! Отвори я и в нея се показа годежен пръстен. Алекс извади пръстена и го огледа. За миг му се беше сторило, че го е забравил.

Откъм горната палуба се чу музика. Изглежда, купонът там вече беше започнал. Ани излезе от банята облечена в нови дрехи и попита:

— И кой, освен мен, е готов да купоняса на голямата лодка?

Алекс стоеше и я гледаше, скрил пръстена в ръката си.

— Добре ли си? — попита тя и се вгледа в него. — Изглеждаш малко напрегнат.

— Кой, аз ли? — отвърна Алекс, но веднага реши, че е твърде нервен, за да може да й зададе въпроса точно сега. — Не, хайде да… ъъъ… да, хайде да отидем да пийнем по едно.

Той я последва до вратата, като се опитваше да свали пръстена, който се беше залостил на пръста му.

— Имам чувството, че това пътуване ще бъде странно — каза тя докато излизаше в коридора.

— Да, мисля, че си права — отвърна той, когато най-сетне успя да свали пръстена.

 

 

Капитан Полард пристигна на мостика на „Морска легенда“. Той беше добре сложен мъж на около петдесет години и изглеждаше много добре в бяла си униформа със златни ширити на еполетите и шапката. В дясната си ръка капитанът въртеше две топки за масаж. Първият офицер и навигаторът, които всички наричаха съответно Джулиано и Мерсед седяха пред таблата с множество уреди. Върху огромен монитор се виждаше подробно триизмерно изображение на кораба. Когато капитана се приближи до главния компютър, компютъризиран глас го поздрави:

— Добро утро, капитане.

— Добро утро — отвърна Полард.

Джулиано остави телефона върху вилката и каза:

— Затваряме вратите, сър.

— Пристанищният патрул ни дава зелена улица. Всички системи са в номинал — докладва Мерсед. След това подаде някакви документи на капитана продължи: — Това са координатите за първия преход, капитане.

Полард пое документите и отиде до един от прозорците на мостика. Докъдето стигаше погледът му, се виждаше тъмносиня вода, по която нямаше никакви вълни, и светлосиньо, безоблачно небе.

 

 

На палубата с басейна един моряк режеше плътен блок лед с моторна резачка. Вече беше изрязал парче с височина един метър във формата на изправен върху опашката си делфин. Печащите се на слънцето пасажери, които нямаха друга работа, наблюдаваха как той уверено разрязва леда и се опитваха да отгатнат каква фигура щеше да извае този път.

До басейна имаше оркестър, който свиреше калипсо. Пътниците танцуваха, неколцина хвърляха лентички във въздуха. Една двойка танцуваше бавно до парапета. На екрана на телевизора над бара двама мъже с мрачни изражения, облечени в костюми и с вратовръзки, коментираха някакъв турнир по голф.

Понесла две гигантски многоцветни питиета, в които бяха забити малки хартиени чадърчета, Ани вървеше към Алекс. Първоначално не я забеляза. Беше твърде зает да се прави на ченге, вместо на мъж на почивка. Сега наблюдаваше някого от другата страна на басейна. Ани проследи погледа му.

От другата страна на басейна, на един стол до бара, седеше Гайгер и си наливаше горещ чай. Въпреки че той се оглеждаше с усмивка на превъзходство, наоколо имаше доста много хора и разстоянието беше твърде голямо, за да забележи, че двамата го гледат.

Алекс каза:

— Да… той толкова много бързаше да намери стиковете си за голф. — Замисли се за малко и продължи: — Не мисля, че играе голф.

— Сериозно? — попита Ани. — И защо мислиш така?

— По телевизията дават Турнира на шампионите, а той не е погледнал към екрана нито веднъж.

— Майтапиш се! — подскочи Ани с престорен ужас. — Веднага трябва да отидеш да го арестуваш!

Двамата се разсмяха и отпиха от чашите си.

Внезапно Ани стана сериозна и хвана Алекс за ръката.

— Алекс — каза тя, — има нещо, което искам да направиш за мен, нещо, което никога досега не съм искала от теб.

— Какво? — попита той леко разтревожен.

— Искам да играеш буги — каза тя.

Алекс я наблюдаваше, докато тя започна да танцува пред него. Той, изглежда, имаше нужда да се увери, че е чул правилно.

— Искаш да танцувам буги?

— Ако не искаш да танцуваш — отвърна тя, — можеш да бягаш на място до мен. Хайде, размърдай си задника малко.

В този момент се появи режисьорката на забавленията на кораба. Тя вече се беше представила четири пъти като Лиза.

— Бинго! Бинго! Бинго! — извика Лиза толкова настоятелно, сякаш корабът току-що бе улучен от торпедо. — Не забравяйте, че довечера в Кристалния салон се ще се играе бинго! Първите ви два талона са безплатни! Не можете да спечелите, ако не играете бинго, бинго.

За тяхно щастие тя се втурна към една друга двойка и започна отново да повтаря песничката си за бингото. Когато Алекс погледна към другата страна на басейна, видя, че Гайгер вече го нямаше.

 

 

На мостика капитанът наблюдаваше как Джулиано подава команди на компютъра.

— Двата двигателя са на петдесет процента, сър — докладва Джулиано.

— Да тръгваме — каза капитана.

Вибрациите на двата огромни дизелови двигателя можеха да се усетят само на най-ниските палуби. Двете масивни витла разцепиха водата в килватер на кораба „Морска легенда“ тръгна към открито море.

 

 

Облечена в бански костюм с цвят на малина, Ани лежеше на един шезлонг и се радваше на слънцето в едно тихо ъгълче на палубата с басейна далеч от оживлението. Алекс плуваше в басейна. Тя смяташе да се порадва малко на тишината и спокойствието. Ани не си спомняше кога за последен път бе имала възможност просто да лежи и да си почива, без да й се налага да свърши нещо спешно или някоя приятелка да се нуждае от помощта, за да преодолее раздялата си с поредното гадже. Тук нямаше телефон. Не й се налагаше да бъде на точно определено място в точно определен час. Онази ужасна бъркотия с шофьорската й книжка — но не, тя нямаше да мисли за това… На кораба нямаше нужда от коли. Щеше да направи нещо за себе си, щеше да използва свободното си време за собствено удоволствие. Този път нямаше да отделя време за другите, независимо дали го бяха заслужили или не. Просто щеше да си лежи и да си мисли, че не трябва да мисли за неща, които не са весели. До шезлонга си имаше всичко, от което се нуждаеше — безалкохолно питие, плажно масло, няколко списания и една книга.

Беше успяла да поспи по време на нощния полет от Лос Анжелис до Маями, но самолетът беше кацнал във Флорида невероятно рано, когато слънцето едва беше започнало да се показва над хоризонта и първите птички започваха да се събуждат — не, нямаше птички. След това се бе наложило да намерят малката авиокомпания, за която сякаш никой не беше чувал. След като бяха открили съответния изход — в края на безкрайни коридори, близо до Евърглейдс — тя бе започнала да се тревожи дали багажът й ще бъде прехвърлен. Ако куфарите й пропуснеха този полет за Антигуа, тя щеше да се качи на кораба без тях. Алекс не се бе притеснявал за нищо — той нямаше нищо против да изкара цяла седмица с едни и същи дънки и тениска и без да се бръсне… Куфарите обаче бяха пристигнали, те направиха връзката си с другия полет и сега тя се чувстваше изтощена.

Ани все още мислеше усилено. Щяха да минат поне два дни, преди да успее да се успокои и да се отпусне напълно. Точно сега обаче изпитваше абсолютно блаженство и не можеше да иска нищо повече от живота. Грей, слънце! Плавай, корабче! Така живееха другите хора. Искаше й се Алекс да види това. Другите двойки не бяха винаги замесени в някакви дивотии, както се случваше постоянно с тях двамата, не тичаха като ненормални насам-натам, без да имат време за себе си в продължение на дни. За разлика от Джак, който имаше склонността да се нервира, когато не се занимаваше с пожар, свлачище или убийство. Новината, че Алекс работи в Отряда за бързо реагиране, я беше шокирала. Ани обаче беше уверена, че ако Алекс видеше как живеят нормалните хора, това щеше да му хареса. След това пътуване нещата може би щяха да се променят.

На такова пътуване една двойка можеше да получи цялото спокойствие, което се изплъзва на толкова много хора в съвременния свят. Ани беше гледала как един мъж обяснява това по кабелната телевизия късно през нощта. Тя не бе успяла да намери химикалка, с която да си запише телефонния номер, но дори само докато го беше слушала, смяташе, че беше научила много от него и от разказите на някои от хората, на които той беше помогнал да променят живота си. Беше забравила как точно можеше да се постигне такава промяна, но не смяташе да позволи такива дреболии да попречат на нея и на Алекс да променят живота си. Тези думи й харесваха. Точно сега, докато лежеше под топлото слънце, смяташе, че променя живота си. Разбира се, човек никога не можеше да бъде напълно сигурен — едва по-късно можеше да се каже дали наистина се беше получило нещо или не.

Тя усети как една голяма фигура препречва слънцето — твърде голяма, за да бъде на Алекс. Леко раздразнена, Ани свали слънчевите си очила и погледна нагоре. Фигурата беше на Харви — мъжа, който беше говорил с нея на лодката. Той все още беше облечен в тениската с надпис: „УНИЩОЖИТЕЛ НА МАЗНИНА“ и държеше в ръцете си два сладоледа, като ближеше единия. Другият сладолед се топеше и капеше върху списанието й.

— Донесох го за вас — каза той и й подаде топящия се сладолед.

Тя го пое само защото ако не го беше направила, сладоледът сигурно щеше да накапе и нея.

— Вие с приятеля ви и ние с Деби ще бъдем на една маса всяка вечер. Деби го уреди — каза мъжът, който очевидно си мислеше, че новината щеше да зарадва Ани. — Не сме далеч от масата на капитана.

Държаща топящия се сладолед на една ръка разстояние от тялото си, Ани каза единственото нещо, за което можа да се сети:

— Къде е Деби?

Харви посочи със сладоледа си.

— Ето там.

Ани не си направи труда да погледне натам. „Господи — помисли си тя, — тези хора да не смятат да се лепнат за нас през цялото пътуване?“ Трябваше да поговори за това с Алекс. Той сигурно щеше да знае как да се оправи с тях. Не че те бяха лоши хора. Просто тя не желаеше да прекарва времето си с тях. И защо все на нея се случваха такива неща? Защо бяха избрали точно нея? Само преди една минута си беше мислила колко спокойно щяха да си живеят с Алекс — а сега Харви й препречваше слънцето, а сладоледът вече се стичаше по пръстите й!

За щастие, Харви, изглежда, нямаше какво повече да й каже и беше доволен само да си стои на мястото и да предпазва кожата й от смъртоносните гама-лъчи.

Деби се появи след няколко минути, облечена в тениска като тази на Харви. Тя бъркаше с пластмасова лъжичка в двулитрова хартиена кофичка, пълна със сладолед. Деби погледна критично към топящия се в ръката на Ани сладолед.

— Да не би да сме сбъркали аромата? — попита тя.

— Не съм в настроение за сладолед — отвърна Ани.

— Тогава го пуснете тук — предложи Деби и й подаде кофичката си.

Ани я послуша. Тя взе хартиената кърпичка, която й предложи Деби, и избърса с нея сладоледа от ръката си. Късчета хартия залепнаха по пръстите й. Два от пръстите й се залепиха един за друг. Тя ги поля с безалкохолно. Това не беше начинът, по който си беше представяла пътуването с най-луксозния пътнически кораб в света.

Деби продължаваше да лапа сладоледа си.

— Махни се от слънцето, Харви — каза тя. — Знаеш, че ще изгориш като рак.

Харви само сви месестите си рамене.

— Той се занимаваше с поправка на покриви, но се наложи да се откаже — обясни Деби.

— Заради слънцето ли? — поинтересува се Ани.

— Работех в Ню Джърси — отвърна Харви. — Имах по-голям проблем с леда, отколкото със слънцето.

— Това беше по време на първия ни брак — каза Деби със замечтан поглед. — Помниш ли, Харви?

— Да, кукличке, ти беше страхотна.

— Първият ви брак ли? — попита Ани.

— Да, ние се разведохме — каза Деби. — Несъвместимост на характерите.

Харви кимна.

— Бяхме твърде млади — обясни той. — Никога не бяхме съгласни за нищо. Всеки от нас си мислеше, че е винаги прав.

— По-късно открихме, че в повечето случаи и двамата сме грешили — допълни Деби.

— Така че в крайна сметка се оказа, че все пак имаме нещо общо — добави Харви.

— И се оженихте отново? — поинтересува се Ани.

— Когато той се отказа да поправя покриви — отговори Деби. — Вече беше започнал да продава машини в Оринж Каунти. Аз дойдох на запад за дипломирането на една моя братовчедка от Калифорнийския университет в Лос Анжелис. Така и не се върнах в Ню Джърси, макар да бях казала на всички, че ще отсъствам само три дни.

Ан се разсмя. Може би вечерята нямаше да бъде чак толкова досадна.

— Харви — каза тя, — имаш ли нещо против да ми пуснеш малко слънце?