Джоузеф Уомбо
Сянката на койота (9)

8.
Реквием

Детективите не можаха да се отърват от Харлан Пенроуд, докато не ги разведе из цялото имение на Уотсън, което означаваше да изслушат дисертация върху кактусите в долината Коачела и флората на пустинята като цяло. И докато Ото Стрингър научаваше как тези бодливи растения могат да раждат изключително красиви цветове, Сидни Блекпул се уверяваше, че никой герой, който не е пресъздаден от Шон Конъри или от Роджър Мур, не може да се справи с инфрачервените сензори на оградата. И че ако системата е включена, никой не може да разбие безшумно електрическата порта, както бяха направили те двамата с Ото. Харлан Пенроуд беше категоричен, че Джак Уотсън внимателно е включил вътрешната и външната алармена система, преди да се оттегли за през нощта. Това обаче не означаваше, че не е бил отвлечен от къщата, но ако беше така, вероятно не го бе сторил непознат, неканен гост.

Вместо да отидат в полицията в Палм Спрингс, те се върнаха в хотела. Ото искаше да „закуси“.

— Смяташ да превърнеш закуската в част от живота си, така ли? — попита Сидни, докато слизаха от колата.

— Огладнях от впечатляващата полицейска работа, която свършихме, Сидни. Мисля, че утре трябва да отидем в полицията в Палм Спрингс. Днес можем да поиграем голф след закуската.

— Не ми се яде. Ще се кача в стаята и ще се обадя в участъка.

— Измършавял си, Сидни. Ела с мен.

— По-късно ще хапна един десерт.

Сидни Блекпул остави партньора си във фоайето на хотела.

Качи се в апартамента и намери бутилка шампанско „Дом Периньон“ и картичка, на която пишеше: „Удряйте топката силно и право в целта. Виктор Уотсън“.

Запали цигара и се отпусна на леглото, опитвайки се да не мисли за своя временен клиент. Отдавна не бе изпитвал съжаление към друг, освен към себе си. Не искаше да започне да съжалява човек, който вероятно имаше собствен самолет и не си правеше труда да играе голф на места, за които Сидни Блекпул само можеше да мечтае, защото другаде Уотсън сигурно се забавляваше много повече. Но детективът трябваше да признае, че Виктор Уотсън всъщност не се забавляваше никъде. Той беше едно разбито човешко същество, търсещо липсващите части от себе си.

Сидни осъзна, че радиото е включено. Камериерката бе оправила леглата и почистила апартамента, но беше оставила радиото да свири. Местна станция излъчваше музика, която не беше лесно да чуеш в Лос Анджелис. Марлене Дитрих пееше „Ла ви ан роз“ и „Лили Марлен“. Родителите и големите му братя слушаха такава музика, когато Сидни беше малък. В пустинята имаше нещо особено. Човек наистина имаше чувството, че времето се е върнало назад с тридесетина години. Нещо се носеше във въздуха, не беше само сух и горещ пясък. Може би се дължеше на планините наоколо? Също като Ронълд Колман в „Изгубен хоризонт“ трябваше да си проправяш път със зъби и нокти към Обетованата земя — онази скрита долина на вечното спокойствие и дълголетие. Но не можеше да се живее вечно в пустинята, както и бе разбрал Джак Уотсън.

После сърцето му пропусна един удар и още един, и Сидни усети празнота в гърдите си и буца в гърлото, която му беше трудно да преглътне. Изпита неописуем копнеж. По какво? Мислеше, че сънищата го навестяват, защото държеше семейни снимки до леглото си, но и след като ги махна, продължи да сънува. Имаше и нещо друго, което Виктор Уотсън вероятно бе научил — човек се страхува както от спомените, така и от отсъствието им.

Виктор Уотсън може би знаеше, че първите седмици след смъртта на сина му са нищо в сравнение с онова, което предстои. Отначало е невъзможно да се справиш с шока, ужаса и скръбта, докато постепенно осъзнаваш какво означава да ги изпитваш до края на живота си. Съзнанието ти се съсредоточава върху безсмислени неща. Дали Томи да бъде погребан в земята или кремиран? Сякаш в решението да запазиш непокътнати зъбите и костите, има някакъв смисъл.

И все пак всичко това беше нищо в сравнение с отчаянието, което достигна връхната си точка осем месеца след смъртта на Томи. Тогава, когато за пръв път след четиридесет и една години живот, Сидни Блекпул трябваше да се изправи срещу тази огромна несправедливост — синът да изпревари баща си в гроба. Срещу това изопачаване на естествения ред.

Накрая реши да отиде в дома за пенсионирани полицаи в Китайския квартал. Там чу едно навъсено пенсионирано ченге да се окайва в пиянско откровение, че вече няма нито приятели, нито цел в живота. Вече нищо не му доставяло удоволствие. Търсел себе си и похабения си живот. Сидни Блекпул можеше да му обясни някои неща по този въпрос.

Но Сидни слушаше мълчаливо и постепенно започна да презира ченгето. Презря го дотолкова, че накрая и той се разплака. За пръв път на публично място. Разбира се, Сидни също беше пиян. Втурна се навън, към паркинга, без да поглежда към забуленото от смог небе, а само към светлините в центъра на Лос Анджелис.

Замисли се за онзи сантиментален полицай и извика:

— Тогава защо си жив? Защо ти, а не Томи?

Сетне видя друг полицай, олюляващ се към колата, която не би трябвало да шофира, и го уплаши, като изкрещя:

— Защо ти? Защо ти, кучи сине? И защо аз?

После вдигна глава към небето и извика:

— Добре, достатъчно! Писна ми. Край. До гуша ми дойде!

Знаеше, че тогава беше на ръба. Нощем седеше сам, понякога абсолютно трезвен, и се впускаше в опасни фантазии. Обстановката предхождаше деня през 1983 година, когато Томи бе умрял. Във фантазиите си Сидни някак предотвратяваше случилото се.

Друг път си позволяваше да мечтае денем, в настоящето. Съпругата му се обаждаше и казваше: „Сид! Сид! Истинско чудо! Томи е жив! Тялото не било неговото. Станала е грешка. През цялото време Томи е бил в Мексико, и…“.

Този блян беше толкова абсурден, жалък и срамен, че Сидни никога не си представяше какво става до края. Не ги искаше, но фантазиите идваха сами. След нощта в Китайския квартал разбра, че ако допусне това да продължи, ще рухне. Прочете, че такива неща най-често стават в понеделник, на петия ден от месеца и през пролетта. Реши, че след като нещо безмилостно е променило естествения ред на живота, той ще изопачи и ще предизвика статистическата вероятност. В онази съботна нощ, на двадесет и втори септември, Сидни Блекпул беше на крачка от самоубийството. Само мисълта за дъщеря му Барб го спаси. И то в последния момент.

Сега той седеше на хотелското легло, проклинаше се и се ненавиждаше. Обади се на полицията в Палм Спрингс и потърси следователя, който се бе подписал под докладите.

— Фини го няма — каза гласът по телефона. — Аз съм лейтенант Сандърс. Мога ли да направя нещо за вас?

— Обажда се Сидни Блекпул. Сигурно са казали на вашия шеф, че ще дойдем с колегата.

— О, да. Съжалявам, че Фини отсъства. Майка му е много болна и той замина за Минесота вчера.

— Кога ще се върне?

— Ами, зависи.

— Някой друг запознат ли е със случая „Уотсън“?

— Ами, аз. Разбрах, че имате копия от докладите. Няма какво толкова да се добави.

— В докладите пише, че сте проверили всички радиостанции в пустинята за онзи пеещ глас.

— Фини провери дори станциите в Лос Анджелис и Сан Диего, в случай че полицаят от Минерал Спрингс е чул някой мощен радиопредавател. Никой не е пускал „Преструвай се“ по онова време на деня. И доколкото знаем, никой певец не е записвал тази песен в съпровод на банджо. Ето защо, Джоунс е чул или глас на живо, или магнетофонен запис. Бил е на път да получи топлинен удар, затова не можем да бъдем сигурни.

— Странно, ако е бил глас на живо.

— Дори зловещо. Това означава, че човекът, който е убил младежа, се е върнал и е изпял нещо като реквием над трупа.

— Сигурни ли сте, че колата е била запалена умишлено? Нали се е разбила в каньона?

— Не, не сме категорични. Резервоарът беше спукан при катастрофата. Колата може да се е самозапалила. Всъщност, ако не беше дупката от куршум тридесет и осми калибър в черепа на момчето, щяхме да го сметнем за пътна злополука с фатален изход. Младежът е карал по тъмна пътека, където не бива да се минава с превозно средство на четири колела. Автомобилът се е взривил и той е умрял. Горкият. Това е.

— Жалко, че не е намерено оръжие. Човек може да си помисли, че е самоубийство, при което младежът се е застрелял, колата е излетяла от пътя и е паднала в каньона.

— Няма пистолет. Пък и ъгълът, от който е бил изстрелян куршумът, не е удобен за човек, служещ си с дясната ръка.

— Колко души живеят в каньона?

— Никой не живее там. Само шестдесетина производители на амфетамини. В Самотния каньон не се допускат Хомо Сапиенс. Там правят наркотици, но е почти невъзможно да ги арестуваме. Дори да имаш заповед, те от три километра виждат, че идваш, и заравят доказателствата. Мнозина от рокерите са ветерани от Виетнам. Част са от бандата „Кобра“.

— Има ли вероятност младежът да е ходил там, защото е искал?

— Едва ли. Той рядко караше ролс-ройса. Всъщност, изненадан съм, че е ходил в Холивуд. Момчето не беше наркоман. Макар и без резултат, разпитахме всички търговци на дрога и пустинни плъхове, живеещи около каньона. Нищо. Имаме програма за борба с престъпността и гражданите дават пари за награди. И след като Виктор Уотсън предложи петдесет хиляди долара, помислих, че много рокери ще дойдат при нас, ако знаят нещо. Но не стана така. Знаем само, че колата на Уотсън е паднала в каньона и се е запалила. Момчето не е могло да се измъкне. Изглежда е било простреляно в главата, преди да изгори. За негово щастие.

— Разбира се, няма начин да се открият отпечатъци.

— Имаме много старателен дактилограф. Казва се Хофман. Сипе дактилоскопичен прах върху всичко. Дори върху прахоляка. Веднъж поръси с прах гърдите на жертва на изнасилване, което му докара отстраняване от работа за три дни. Викаме му Дъстин^[1] Хофман. Но дори той не можа да открие нещо.

— И после, няколко дни след убийството, на местопрестъплението идва някакъв извратен тип и пее „Преструвай се“.

— Да. Може да е бил иманяр или любител на природата. Или дори наркоман, който се е разхождал, след като здравата се е набоцкал. Джоунс може да е чул невинен минувач.

— Може би.

— Но ние се съмняваме.

— Защо?

— В онези каньони няма такива неща. Хората, които живеят там, не са невинни минувачи. Полицаят от Минерал Спрингс е чул самия убиец.

— Върнал се е да изпълни реквием?

— Може би да търси нещо, което е загубил.

Сидни Блекпул каза на лейтенанта от Палм Спрингс телефонния си номер и затвори. Глътна два аспирина, избърса лице и запали цигара. Тъкмо влизаше в ресторанта, където Ото Стрингър още работеше върху „закуската“ си, когато вътре се втурна пиколото.

— Господин Блекпул?

— Да.

— Обадиха се на рецепцията от полицията в Палм Спрингс. Търсят ви.

— Но аз току-що говорих с тях — сви рамене Сидни.

Ото лакомо гледаше огромното парче торта с кокосов крем.

— Първо хапни — рече той.

— Не. Ще отида да видя какво става.

В отсъствието на Сидни, Ото не само изяде тортата, но и попита сервитьора дали според него пиня коладата няма да бъде твърде сладка като питие след закуска. Когато партньорът му се върна, Ото се беше изтегнал на стола и притиснал корем до масата, смучеше водка от кокосов орех с малко чадърче, забито в резенче портокал.

— Това е животът, Сидни — каза той и се оригна три пъти.

— Познай какво стана. Беше лейтенантът от Палм Спрингс. Сутринта им се обадили, но той разбрал едва сега. Полицаят от Минерал Спрингс, който намерил тялото, решил, че заподозреният е пеел не „Преструвай се“, а „Вярвам“.

— Не съм сигурен дали я знам.

— Ще се сетиш, като я чуеш. Хит на Франки Лейн. Достатъчно си възрастен.

— Благодаря ти, Сидни. Много си мил, че ми го напомни.

— Какво ще кажеш? Пристигаме и веднага получават нова информация.

— Сидни, има ли някакво значение какво е пеел онзи лунатик? Ако наистина е бил убиецът, върнал се на местопрестъплението, като в романите на Агата Кристи.

— Да, но важно е съвпадението. Тук има дори нещо повече от съвпадение. Идваме и нещо се случва. След толкова много време.

— Какво означава нещо повече от съвпадение? — попита Ото. Имаше такъв вид, сякаш съжаляваше, че бе изпил пиня коладата.

И тогава Сидни Блекпул се сети за измъченото лице на Виктор Уотсън.

— Не знам — промърмори той. — Може би е предзнаменование.

 

 

Вместо да играят голф, двамата отидоха в Минерал Спрингс да разговарят с Джоунс за музикалното му прозрение.

— Господи, как ще разберем дали някоя радиостанция в радиус от триста километра не е пускала „Вярвам“ в този ден миналата година? — попита Ото. — Непременно трябва да поиграем голф. Само ям и пия.

— „Вярвам“ в съпровод на банджо. Мисля, че някой е бил там в онзи ден. Може би Джоунс е чул гласа на живо.

— Тогава само трябва да намерим човек, който свири на банджо и обича стари песни. Парчетата на Стив Мартин, Рой Кларк или Глен Кембъл. Господи!

— Дрипави облаци и хилави дървета. Понякога пустинята изглежда страшна.

— Знаеш ли какво забелязах, Сидни? Пустинята се променя. Всяка минута е различна.

— Сенките на облаците. Те хвърлят сянка, светлина и багри навсякъде. И цветовете се променят. Странно място. Не знам дали ми харесва, или не.

— На мен ще ми хареса. Ако играем голф. Не съм удрял топка от цял месец.

— От три седмици — поправи го партньорът му. — В Грифит Парк. Обзалагам се, че местните игрища няма да изглеждат като Грифит Парк.

— Искаш да кажеш, че няма да има момичета с къси впити фланелки с големи деколтета, татуировки и кутии бира? Хей, какво е онова нещо?

Ото посочи в далечината, към подножието на планините.

— Там шест хиляди оцеляват в тази пустиня благодарение на голфа, тениса и пиня коладата. Това е Минерал Спрингс.

— Малко е ветровито — измърмори Ото, наблюдавайки вихрушките, танцуващи из пустинята в трептящата жега.

— Неприятно е да умреш в онези уединени каньони.

— Няма значение къде ще умреш — рече Сидни Блекпул и запали цигара, гледайки колибите, осеяли пътеките високо по хълмовете. — Трябва да имаш много важна работа, за да отидеш на такова място посред нощ.

— Мен лично трябва да ме принудят да го направя.

— Вероятно.

 

 

Когато пристигнаха, Пако Педроса беше получил сърцебиене от крещене по Бейтс Прилепа и Франк Шегаджията. Бе наложил вето върху заплахите да застрелят Франк Шегаджията, като обясняваше, че му е необходимо всяко ченге, с което разполага. Забрани и змиите — истински, гумени или на снимка. Никой нямаше право да ги носи в участъка. В този дух Пако дори махна рисунката на гърмяща змия с надпис: „Не ни пука как го правят в Лос Анджелис“.

След като изпрати ченгетата отново на работа, той задряма, вдигнал крака на бюрото си, когато детективите от Холивуд се представиха на Ани Анемичната, бледа, подобна на врабче цивилна служителка.

— Заповядайте, момчета — покани ги Пако Педроса. — Сядайте. Искате ли кафе?

— Не, благодаря, шефе — отговори Сидни, докато се ръкуваха. — Това е Ото Стрингър. Аз съм Сидни Блекпул.

— Наричайте ме Пако. Навремето работех в Холивуд. Сигурно знаете.

— Да — отговори Ото. — Тогава и двамата патрулирахме по Нютън стрийт.

— Капитанът се казваше Пинкфорд — продължи Пако. — Още ли е в управлението?

— Да. — Ото кимна. — И ще бъде там, докато Роналд Рейгън побелее.

— Пинкфорд никога не е искал много от живота — отбеляза Педроса. — Само достатъчно лепило, за да сложи лика си на планината Ръшмор^[2]. Бих отишъл и в Шри Ланка, за да се отърва от него. Както и да е, радвам се, че сте си взели екипи за голф. Повечето ченгета от Лос Анджелис идват тук с костюми и вратовръзки, дори да е сто и двадесет градуса по Фаренхайт.

— Всъщност, това е малка ваканция за нас, шефе — рече Сидни.

— Пако.

— Пако. Дошли сме да играем голф. Шефът ни каза да извършим малко разследване, след като Виктор Уотсън наскоро научи, че синът му е ходил в Холивуд в деня, когато е изчезнал от Палм Спрингс. Момчето явно се е отбило за малко в града и после се е върнало в пустинята.

— Това променя ли нещо? — попита Педроса.

— Все още нищо — отвърна Ото. — Причината да дойдем при вас е да разговаряме с Джоунс. Днес той се е обадил в полицията в Палм Спрингс и е съобщил нова информация за песента, която е чул заподозрения да пее.

— Джоунс Голата пушка — изсумтя Педроса. — Този негодник някой ден ще ме вкара в затвора. Върши си работата добре, но всичко, което прави, винаги изглежда малко съмнително. Нито една пустиня не е виждала толкова много безразсъдни авантюри от времето на Лорънс Арабски^[3]. Не знам дали може да се разчита на думите на онзи сърфист.

— Сърфист ли? — попита Сидни Блекпул. — И къде кара тук?

— Бивш сърфист. Работеше в полицията в Лагуна Бийч и после в Палм Спрингс. Рискувах с него и засега не се е забърквал в автомобилни злополуки, в които може да има повече от един труп. Но това е друга история. Днес е дежурен. Искате ли Ани да го повика?

— С твое разрешение — каза Ото.

Тримата излязоха от кабинета на шефа на полицията и се озоваха в централното помещение.

— Желаете ли да ви разведа? — попита Педроса.

— Разбира се! — отзова се Ото.

— Добре. Обърнете се. Готово, разведох ви! Това е всичко. Само дето в дъното на коридора има тоалетна, горе — десет шкафчета и предварителен арест за двама задържани, стига да не буйстват. През междинната врата се минава в друга стая, където се помещава Общината, затова трябва да внимаваме арестантите ни да кротуват, докато ги изпратим в областния затвор.

— Как ги карате да кротуват? — поинтересува се Ото.

— Пускаме им стреличка, напоена с успокоително. А вие как бихте се справили със зверовете, които обикалят тук?

Ани Анемичната се опитваше безуспешно да се свърже с Джоунс Голата пушка.

— Вероятно слуша музика и е увеличил до дупка уокмена — каза Пако. — Защо не отидете в „11-99“? Отсреща е. Изпийте по една студена бира. Ще ви изпратя Джоунс точно след четиридесет и пет минути.

— Точно след четиридесет и пет минути?

— Тогава свършва смяната му и той веднага приключва с детективската работа — в каквото и да се състои тя. Обича да ходи в „11-99“, преди първата вълна от секретарки и маникюристки да пристигне от Палм Спрингс след работа. Един от многото му недостатъци е, че е вечно надървен.

— Пак няма да играем голф — въздъхна Ото.

— Между другото — продължи Педроса, — като чух къде сте отседнали, си помислих, че нещата в полицията в Лос Анджелис са се променили от времето, когато работех там. Когато ни командироваха извън града ни набутваха в някой долнопробен мотел и ни даваха пари колкото за два хамбургера и една газирана вода.

Детективите бяха спасени от любопитството на Пако, когато една врата се отвори и вътре влезе сержант Кой Брикман, висок, по-дълъг и от Сидни Блекпул, с набраздено лице и заплашително прегърбено тяло. Беше малко по-едър от Сидни, но изглеждаше много по-възрастен. Оределите му кестеняви коси бяха сресани на една страна. Той се вторачи мълчаливо в двамата детективи, без да мига.

— Кой, това са Блекпул и Стрингър — представи ги Пако. — Моят сержант Кой Брикман.

Ръкуваха се и все още без да мига, Кой Брикман каза:

— Добре дошли в Минерал Спрингс. Чух, че идвате да изясните случая „Уотсън“.

— Едва ли ще успеем — рече Ото. — Само извършваме полуофициално разследване, за да доставим удоволствие на шефа ни.

— Има ли нови улики? — попита Брикман.

— Само глупости. Някакви щуротии, че момчето е ходило в Холивуд в деня, когато е изчезнало от къщата в Палм Спрингс. Нищо особено.

— Ами, ако можем да ви помогнем с нещо…

— Ти ли си единственият оперативен работник? — попита Сидни Блекпул.

— Имам още един сержант — отговори Педроса. — Хари Брайт. Беше добро ченге. Ще ми бъде трудно да му намеря заместник.

— Беше?

— Преди няколко месеца Хари получи инсулт — каза Пако. — После сърдечен удар. Няма да го бъде. Не ще се върне на този свят. Лежи в болницата като вкаменелост.

— Е, държи се все пак — обади се Кой Брикман.

— Както и да е. Идете да пийнете по една студена бира — рече Педроса. — Ще изпратя Джоунс веднага щом се върне от последното си приключение, громящо престъпността.

 

 

Джей Едгар Гомес миеше чинии зад шублера в клуб „11-99“, когато видя двамата непознати, които спряха, вторачени в изображението на Джон Уейн, пикаещ върху миниатюрата на Майкъл Джексън и Принс.

— Трябваше да сложа Бой Джордж между онези двама извратени типа — рече той. — Може би ще го направя някой ден, когато художникът ми е трезвен.

— Две бири — каза Сидни, като погледна часовника си и видя, че е твърде рано за „Джони Уокър“ с черен етикет.

— Какви?

— Наливни — отговори Ото и си помисли, че щом се върнат в Палм Спрингс, ще си поръча хубаво екзотично питие, което ще го предразположи за ваканционно настроение. Беше потискащо да си ченге в пивница.

На бара и покрай дървените маси, разпръснати около малкия дансинг, седяха десет мъже и една жена. Детективите ги погледнаха и веднага разбраха, че всички са ченгета с изключение на един пустинен плъх с чисто нова каубойска шапка. Седеше сам до грамофонния автомат и се вторачваше във всеки, който се приближеше и пуснеше монета от двадесет и пет цента. Този следобед Бигелоу Бобровата опашка не беше в настроение за веселби.

Шест от ченгетата бяха от други районни управления в пустинята. Представители на Минерал Спрингс бяха Честър Конклин Пуф-Паф, Бейтс Прилепа и Нейтан Хейл Уилсън, който доста се бе натряскал за толкова рано през деня.

Ченгетата се оплакваха от това какви поражения им е нанесла работата в пустинята.

— Напукани устни. Схванати колене… — изброяваше Прилепа. — Понякога си мисля, че не трябваше да напускам Ориндж Каунти.

— Ами косата и ноктите ти? — добави Уилсън. — Не смогвам да ги подрязвам — толкова бързо растат. Прекарах тук само месец и вече заприличах на Хауард Хюс^[4].

— Трябва да поработиш на индианска територия — каза един полицай от Палм Спрингс, който не беше на смяна. — Вчера ми се обадиха за двама пияни индианци от племето Агуа Калиенте. Отидох съвсем сам. Двама братя се биеха, защото нямало с кого друг да се бият. Бяха толкова грамадни, че приличаха на дуелиращи се хладилници. Единият цапардоса другия и той се стовари върху колата ми. А аз стоя и си мисля: „Тоя тип тежи сто и петдесет килограма. Мисли се за вожда Лудия кон. В момента е страшно ядосан. И адски богат“.

— Да, трябва да видите града на катедралите — рече едно ченге от Катидрал Сити, което също вече беше пияно. — Там е същински Содом и Гомор. Навсякъде върлува СПИН и разврат.

Джей Едгар Гомес огледа двамата непознати и попита:

— В кое управление работите, момчета?

— В Лос Анджелис — отговори Ото и изтръпна. Бирата беше толкова студена, че остави чашата и се хвана за главата.

— Пий я бавно — посъветва го Гомес. — Държа я леденостудена. Ако я пиеш твърде бързо, както си загрял от жегата, все едно нож пронизва черепа ти.

Той подаде на Ото чаша топла вода.

— Изпийте я на малки глътки.

— Брей! — възкликна Ото, когато болката намаля. — Това се казва студена бира.

— Такава я обичат клиентите. По каква работа сте тук, момчета?

— Дойдохме на почивка в Палм Спрингс — отговори Сидни Блекпул. — Трябва да говорим с Джоунс. Познавате ли го?

— Разбира се — каза барманът и се почеса по корема през престилката и фланелката. — Скоро ще дойде.

В същия миг вратата се отвори с трясък и в клуба наперено влязоха трима полицаи от Палм Спрингс.

Джей Едгар Гомес поклати глава и отбеляза:

— Млади ченгета. Никой от тях не отваря вратата, без да изкърти мазилката.

— Фред Астер? — попита Сидни и посочи грамофонния автомат. — Отдавна не съм го чувал.

— „Закуска в Риц“ — ухили се Гомес. — Според мен, светът се дели на две групи хора — онези, които мислят, че „Закуска в Риц“ на Фред Астер е най-великата песен, и нещастниците, които не са съгласни с това.

— Казвам се Стрингър — рече Ото и подаде ръка на бармана. — А това е Сидни Блекпул.

— Джей Едгар Гомес — представи се барманът, после възкликна. — По дяволите!

Детективите проследиха погледа му и видяха джудже, високо деветдесет сантиметра, с шапка и обувки за тенис и с тен, по-тъмен от този на безработен актьор.

— Олег Гридли — каза Гомес, сетне гневно се вторачи в ченгетата в другия ъгъл на заведението и посочи надписа „Тук спортът хвърляне е забранен“.

Ото и Сидни се спогледаха и свиха рамене.

Олег Гридли огледа оскъдно осветеното помещение, съзря самотната едрогърда жена, седнала в отсрещния ъгъл и скочи на високия стол до нея, като подпря брадичка с двете си ръце. Очите му бяха на нивото на гърдите й.

— Здрасти, Мерсия — рече джуджето със слънчевия загар и я огледа похотливо.

— Знаех си, че денят ще бъде твърде хубав — каза тя, побутвайки чашата с бира. Имаше такъв вид, сякаш вече бе изпила много.

— Мерсия — прошепна барманът на детективите. — В лицето не важи, но има най-хубавото тяло в Минерал Спрингс. Всички я желаят, особено Олег. Викаме им Месалина и Клавдий.

— Не, Олег — каза Мерсия на джуджето. — Не обичам извратените типове. Дори много извратените.

После, след като Олег прошепна още нещо в ухото й, тя рече:

— Олег, не ме интересува дали ти е голям колкото на Кинг Конг. Размерът не ме поразява и не искам рокля от шифон, нито масаж със сметана!

— Ще бъда добър с теб, Мерсия — промълви похотливият дребосък. — Бавен съм, но задълбочен.

— Да, като паяк тарантула. Не проявявам интерес. И не искам да върша мръсни неща с джуджета, и ако не ме оставиш на мира, ще извикам някое ченге!

— Може би тези неща не звучат мръсно само с не-джуджетата — подхвърли Джей Едгар Гомес.

— Вече не те разбирам! — сприхаво изрече Олег. — Джей Едгар, дай ми двойно уиски с лед. А за дамата — още една бира.

— Тук е сапунен сериал на живо — каза Гомес на детективите, докато наливаше уиски на джуджето. — Започвам да се питам как ще завърши.

И тогава започнаха да пристигат. Първо, две фризьорки от дамската минерална баня в най-големия хотел в центъра на Палм Спрингс. После петима касиери от банка в Палм Дезърт. Четири сервитьорки от крайградския клуб в Ранчо Мираж. Полицаи от осем районни управления. В седемнадесет и тридесет пивницата беше претъпкана с пиячи, танцьори, развратници, алкохолици, джуджета и пустинни плъхове. Сидни Блекпул се зачуди как ще открият Джоунс, който вече би трябвало да е пристигнал.

Разговорите ескалираха и в заведението ставаше все по-горещо и задимено. За да се защитят, двамата детективи преминаха на твърд алкохол. Единствената разлика от полицейските кръчми в Лос Анджелис беше, че тук най-честата тема беше времето.

— Тук е толкова горещо през лятото — каза Франк Шегаджията на едно новопостъпило ченге, — че започвам да мисля в Целзиеви градуси. Така ми се струва по-хладно.

И както навсякъде, повечето разговори бяха за жени.

— Погледни я! — възкликна Нейтан Хейл Уилсън, посочвайки Мерсия, която танцуваше с детектив от Палм Спрингс и се отпиваше да отбягва „случайния“ допир с Олег Гридли всеки път, когато джуджето се запътеше към грамофонния автомат.

— Тя е Лукреция Борджия на тази долина, но може да изсмуче дирижабъл през градински маркуч.

— Имам две планирани бащинства и една пиянска грешка — изведнъж изхленчи пияният Мейнард Ривас на също така пийнала сервитьорка от крайградски клуб в Индиан Уелс, на която изобщо не й пукаше.

След танца Мерсия мина покрай бара с надеждата, че ще прегазят Олег, ако се опита да предприеме открити действия през трите пласта крака. Но джуджето беше безпощадно.

Детективите го чуха да шепне:

— Трябва да отида до стаята за малки момчета, Мерсия. Веднага ще се върна и ще поговорим.

— Изгарям от нетърпение — въздъхна тя. — Все едно чакам киселинен дъжд или трета световна война.

Олег не отиде до стаята за малки момчета. Тя беше твърде голяма за него. Не можеше да стигне до писоара. Той измърмори нещо и изфуча през задната врата, за да препикае евкалиптите, които предпазваха клуб „11-99“ от ветровете. Видя Рубен, бармана на пивница „Мираж“, който вървеше и с пълно гърло пееше „Монети от небето“, като дрънкаше на някакъв струнен инструмент, без изобщо да може да свири. Изведнъж на Олег му хрумна, че някой може да е отмъкнал Мерсия, и се завтече обратно към клуба.

Изпаднал в сантиментално настроение, Мейнард Ривас седеше от лявата й страна и говореше на Уилсън.

— Не е заради това, че жена ми е напълняла с двадесет и пет килограма, а защото зърната на гърдите й са хлътнали навътре. Странни са. Толкова съм нещастен!

Джей Едгар Гомес действаше бързо и енергично. Нощните сервитьорки бяха пристигнали и едната миеше чаши зад шублера, а другата сипваше чили от огромна тенджера, клокочеща в кухнята.

— По дяволите, това чили е много мазно! — извика Честър Пуф-Паф. — Мога ли да го излея, Едгар? Така ще спася стомаха си.

— Щом не ти харесва, не си купувай — измърмори Гомес, като пафкаше пура и наливаше питиета в седем чаши, демонстрирайки феноменална памет за поръчките на надвикващите се клиенти.

— Хей, Едгар! — изкрещя Прилепа. — Имаш ли меню с вината?

— От супермаркета ли искаш или наливно? — отвърна барманът.

— От супермаркета.

— Три долара и деветдесет и девет цента бутилката.

— Нямаш ли по-евтино?

— Наливното е три и петдесет.

— Ще взема от него. Какъв цвят е?

— Мръснобяло на черни лунички.

— Нека бъдат две бутилки! — изрева младият полицай, доволен от сделката.

— Господи! — извика Франк Шегаджията. — Току-що един паяк скочи в чилито ми!

— Това е долна лъжа! — възмути се Джей Едгар Гомес, но някой бе пуснал грамофонния автомат и Етъл Мъркан крещеше нещо за шоубизнеса, надвиквайки всички в кръчмата.

— Престанете или повече няма да ви давам алкохол — предупреди Гомес Франк Шегаджията, Нейтан Хейл Уилсън и Дъстин Хофман, които държаха салфетки с постижения 9.9, 9.8 и 9.8, написани с червило, оценявайки усилията на давещия се паяк, който се бореше да спаси живота си.

Точно когато Ото отвори уста да каже, че Джоунс няма да дойде, едно младо ченге с бухнали руси коси го потупа по рамото и попита:

— Сержант Блекпул?

— Аз съм Стрингър. Той е Блекпул.

Сидни се вторачи в него. Момчето наистина приличаше на сърфист.

— Съжалявам, че закъснях. Сержант Брикман ме изпрати в Самотния Каньон, там където намерих колата на Уотсън. Каза ми да огледам още веднъж мястото и да проверя дали не сме пропуснали нещо.

— Какво?

— И аз това попитах. Искал само да огледам района и да видя дали няма нещо, на което не му е мястото там. Той беше с мен за малко и преди да се върне в участъка, ми каза да огледам още веднъж.

— Странно, че не спомена за това — отбеляза Сидни Блекпул. — Не каза, че ще закъснееш, защото си там.

— Понякога ние, момчетата от малкия град, не искаме да изглеждаме уплашени от вас, момчетата от големия град — ухили се Джоунс Голата пушка. — Вероятно не е искал да каже, че много ще се смутим, ако извадите късмет и намерите нещо, което е било засипано с пясък, отвеян сега от вятъра.

— Да отидем някъде да поговорим — предложи Сидни. — Имаш ли питие?

Младият полицай вдигна бутилка бира и двамата детективи станаха от столовете си до бара за радост на Олег Гридли. Джуджето се шмугна между краката на две жени и изпълзя на освободения стол, преди Мерсия да успее да избяга.

— Държиш бутилката с бира като олимпийски факел! — разпалено каза той.

— Върви си вкъщи, извънземно! — изсъска тя.

Детективите намериха що-годе тихо ъгълче в заведението и Сидни рече:

— Разкажи ни за обаждането си до полицията в Палм Спрингс днес. Проверяваме вероятна холивудска връзка около смъртта на Джак Уотсън.

— Добре — каза Джоунс Голата пушка. — Снощи бях тук с няколко приятели и единият изтананика нещо като „Вярвам“. Дори не съм сигурен за какво говореше. Само каза „вярвам“ и нещо изщрака в главата ми.

— Какво? — попита Ото.

— Ами, когато се бях изгубил в пустинята и чух онзи тип да пее и да свири на банджо, отначало не можах да позная коя е песента. Стори ми се, че казва „Преструвай се“. Детективите от Палм Спрингс ми пуснаха тази стара плоча. Нат Кинг Коул. Не го бях чувал.

— Не си чувал Нат Кинг Коул? — учуди се Ото.

— Е, може и да съм го чувал, но не съм сигурен.

Изведнъж Ото се почувства адски стар.

— И сега промени решението си, така ли?

— Ами, тази мисъл ме измъчваше няколко месеца. Започнах да слушам сантиментални радиостанции, които пускат стари песни. Взех да се съмнявам, че беше „Преструвай се“. Гласът беше… Ами, опитах се да им обясня. Тънък и треперещ. Като в старите филми от тридесетте години.

— И не можеш да кажеш дали гласът пееше на живо, на запис или по радиото?

— Още не съм сигурен. Онзи ден в пустинята бях в много лоша форма.

— А снощи? — попита Ото. — Чувал ли си песента „Вярвам“?

— Днес я чух. Отидох в един магазин за грамофонни плочи в Палм Спрингс и я намерих. Франки Лейн. Купих я и я слушах. Много е хубава.

— И какво?

— Ами… Мисля, че става дума за песента, а не за гласа. Поне беше нещо за „вярване“. Някой „вярва“. Нещо такова. Всичко е объркано в главата ми. Е, това е. Предполагам, че няма да помогне, но исках ченгетата от Палм Спрингс да знаят. И сега знаят. Вие също.

— Хубаво е, че си толкова добросъвестен — отбеляза Сидни. — Да те почерпим нещо?

— Бих искал, но едно момиче ми е обещало танц.

— Добре. Караш ли още сърф?

— Казаха ви, че съм бил сърфист, нали? — ухили се младият мъж. — Сигурно съм известен. Наричат ме Пустинния сърфист.

— Карал ли си по Клина на Нюпорт?

— Да. Откъде знаеш за Клина на Нюпорт?

— Навремето обичах да наблюдавам сърфистите — отговори Сидни.

— Може би трябваше да остана в Лагуна Бийч. — Джоунс сви рамене. — Ами, ще ви се обадя, ако се сетя нещо за песента. Знаете ли какво? Старите песни започнаха да ми харесват. Вися си тук и се ослушвам да чуя онзи глас. Стар глас.

— На възрастен човек?

— Не, нямах предвид това. Стар стил на пеене. Ще слушам радиостанциите от Палм Спрингс и ще се опитам да открия певец с такъв глас. Ако успея, ще кажа на шефа Педроса и той ще ви се обади.

— Пази се, синко — потупа го Сидни по рамото.

Докато излизаха от клуб „11-99“, чуха Месалина да казва на Клавдий, че би искала да го напъха в микровълновата си фурна и да го накара отчаяно да извика: „Защо постъпваш така с мен, Мерсия? Защо се държиш така с мен, сякаш съм еленов бут?“.