Джоузеф Уомбо
Сянката на койота (6)

5.
Лековерният

Още в гимназията го наричаха Прилепа. Причината беше очевидна — ушите му. Уилард Бейтс наистина приличаше на прилеп или на фолксваген — костенурка с отворени врати. Тринадесет месеца работи като ченге в Ориндж Каунти и не получи нищо, освен неприятности, затова намисли да напусне.

Големите проблеми за Прилепа възникнаха две седмици, след като завърши подготовката си за полицай. Един следобед караше патрулната кола покрай Дисниленд. Партньорът му, Нед Гроган, тъкмо се бе загледал в едно хубавичко маце, облечено в шорти и фланелка с надпис „ЦЕЛУВКА“, което едва не целуна един линкълн с нюйоркски регистрационен номер, и готов да му развали забавлението в приказното царство. Шофьорът не спря на пешеходната пътека и профуча с четиридесет километра в час.

Бейтс мина на жълто и подгони линкълна. Партньорът му затегна предпазния колан и рече:

— Спокойно, малкия. Става дума само за нарушение на правилника за движение.

Прилепа успя да настигне колата, защото шофьорът криволичеше от едно платно в друго.

— Дребен нарушител — продължи Нед Гроган. — В момента не ми се глобяват дребни нарушители. Яде ми се питка с бекон.

Шофьорът на линкълна наистина беше дребен нарушител. Беше толкова пиян, че не виждаше полицейската лампа зад него и не чуваше, че Прилепа му свири с клаксона да спре. Накрая ченгетата пуснаха сирената и пияницата рязко отби до тротоара.

Дотогава Бейтс не беше глобявал пиян шофьор. Изгаряше от нетърпение да му направи тест за алкохол и се опитваше да си спомни инструкциите, без да поглежда в наръчника.

— Качи се на тротоара — каза той на туриста на средна възраст, който олюлявайки се, слезе от линкълна, — преди да те е прегазил някой друг пияница!

— Марвин Уотърхаус — представи се мъжът, опитвайки се да се ръкува с Нед Гроган. — Надявам се, че не съм превишил скоростта. Малко се пообърках на калифорнийските магистрали. Не са като при нас.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка? — попита Бейтс.

Марвин Уотърхаус погледна обсипания му с лунички нос и попита:

— Истинско ченге ли си, синко?

— Дай му шофьорската си книжка, Марвин — въздъхна Нед Гроган.

— Разбира се — каза Уотърхаус, като накара Нед да отстъпи крачка назад, поразявайки го с дъх на уиски. — Превиших ли скоростта? Много съжалявам.

Прилепа се приготви да му направи тест за алкохол, а Нед Гроган рече:

— Виж какво, Марвин, знаеш, че си твърде пиян, за да шофираш. Камо ли да вървиш.

— Не мисля, че съм…

— Не ме баламосвай, Марвин. Няма да те закачам.

— Тъй вярно, сър. — Уотърхаус не беше глупак. — Както кажеш, полицай.

— В кой хотел си отседнал?

— В Дисниленд.

— Добре. На отсрещната страна на улицата има спирка за таксита. Искам да заключиш колата си, да вземеш такси, да се прибереш в хотела и да си легнеш. Обещаваш ли да го направиш, Марвин?

— Тъй вярно, сър! — повтори Уотърхаус. — Веднага.

Прилепа остана разочарован. Не за пръв път изпускаше арестант, когато на Нед му се ядеше питка с бекон или нещо друго. Партньорът му се тъпчеше като бездомно куче.

Марвин Уотърхаус залитна на тротоара. Бейтс го хвана под ръка и каза:

— По-добре да ви помогна.

Нед Гроган стоеше на отсрещната страна на оживеното кръстовище и наблюдаваше шестте платна с натоварено движение, а Бейтс, с вид на размахващ оръжие скаут, водеше туриста от Ню Йорк към стоянката за таксита.

И тогава Марвин Уотърхаус направи грешка, каквато допускат много хора от изток, дошли за пръв път на запад. Бръкна в джоба си, извади банкнота от двадесет долара и я пъхна в колана на Прилепа.

Това стана толкова бързо, че Марвин Уотърхаус вече беше наполовина в таксито, когато Бейтс видя парите. Улицата беше пълна с коли и пешеходци, но никой не забеляза жеста на нюйоркска благодарност. Ала Прилепа имаше чувството, че го виждат хиляди очи. Пияницата го бе помислил за рушветчия! Току-що го бяха подкупили!

— Не можеш да правиш такива неща! — извика той, хвърляйки се към таксито. — Не можеш да…

Беше твърде късно. Марвин Уотърхаус тръшна вратата и таксито потегли.

— Той ме подкупи! — изкрещя Прилепа на Нед Гроган, който помисли, че младият му партньор се е побъркал от жегата.

— Какво? — попита Нед.

— Подкупи ме! — извика Бейтс и хукна след таксито, което прекоси кръстовището, но спря, изчаквайки редицата от коли, за да завие към паркинга на Дисниленд.

— Прилеп, ела тук! — изрева Нед Гроган, но Бейтс тичаше между автомобилите, опитвайки се да си спомни какво е наказанието за подкуп на полицай.

Едва не предизвика катастрофа между две коли, чиито шофьори рязко натиснаха спирачките, за да не прегазят униформеното ченге.

Нед Гроган скочи в патрулната кола с намерението да направи обратен завой и да настигне таксито, но щом потегли, турист на име Дулут го блъсна с автомобила си, което го извади от строя за седмица. Нед Гроган успя да се измъкне от смачканата патрулна кола и за свой ужас видя, че на следващата пресечка на север се е събрала огромна тълпа. Веднага се досети защо. Взе радиопредавателя и поиска помощ.

Когато Прилепа настигна таксито, шофьорът се уплаши. Марвин Уотърхаус беше много уплашен.

Задъхан, Бейтс отвори вратата и каза:

— Ние тук не постъпваме така. Ако бях разбрал, че имаш престъпно намерение, щях да те арестувам!

— Но какво лошо има в това, синко? — изненада се Марвин Уотърхаус. — Вземи парите! Искам да се почерпиш след работа.

— Няма да взема парите ви, господине! — извика Прилепа.

— И аз няма да ги взема. Дай ги на благотворителния полицейски фонд! — упорстваше туристът от Ню Йорк.

— Вземи ги!

— Няма!

Бейтс се опита да напъха смачканата банкнота в джоба на ризата му, но пияницата, чувствайки се малко или повече на собствена територия, се настрои войнствено.

— Не ме докосвай! Нищо няма да взема!

Когато първата полицейска кола пристигна на местопроизшествието, Марвин Уотърхаус и Прилепа се търкаляха на земята, валяйки се в прахта като пехливани на провинциален панаир. Наблюдаваше ги тълпа от шестдесетина човека. Имаше двама металисти с фланелки без ръкави и татуировки, на които не им хареса да гледат как младо ченге бие мъж на средна възраст. Здравеняците започнаха да подхвърлят забележки и едното доведе до другото.

Когато всичко свърши, Марвин Уотърхаус и двамата металисти отидоха в затвора за побой над полицай. Нещастният таксиметров шофьор загуби дневните си приходи, защото седя в участъка и дава показания. Патрулната кола бе закарана с влекач в служебния гараж, а Нед Гроган — отведен в болница, за да му направят рентгенова снимка и да прегледат охлузванията по врата.

Последните му думи в линейката бяха:

— Кажете на Прилепа, че за мен беше голяма чест да стана свидетел на такава проява на полицейска доблест. Много съм горд. И му предайте, че е по-добре да тренира бързо да вади пистолета, докато стъпя на крака, защото когато го видя, ще има толкова шанс, колкото преброител на гласове в Бангладеш.

Инцидентът с Марвин Уотърхаус накара сержанта от нравствения отдел да забележи Прилепа, който би станал отличен оперативен работник под прикритие в разгара на туристическия сезон, когато постъпваха оплаквания срещу проститутки джебчийки, ограбващи летовниците — нещо, което носеше лоша слава на град като Дисниленд.

Когато попита Бейтс дали иска временно да се включи в нравствения отдел, особено след като Нед Гроган скоро щеше да се върне на работа, новобранецът с готовност се съгласи.

Бейтс мислеше, че ще му хареса да бъде ченге от нравствения отдел, но колегите веднага започнаха да му правят номера. Преди да му възложат първата задача, двама по-възрастни полицаи му казаха, че ще разработва една прословута проститутка на повикване, която се представя за масажистка. Тя беше пуснала обява във вестниците до подземния свят, която гласеше: „Ако ме искате, обадете се на номера в тази обява и ми кажете какво желаете и колко означава това за вас. Обяснете подробно“.

Предупреждението за подробностите беше включено, защото момичето не искаше обаждания от ченгета от нравствения отдел и като всички проститутки беше по-добре запозната със закона за принудата от повечето адвокати в Ориндж Каунти. Всяко ченге, което й позвънеше, чуваше записано съобщение и молба да остави телефонния си номер. Едва тогава проститутката се свързваше с клиента и преговаряше за сделката. Работеше предимно с туристи, които нямаха нищо против да оставят телефонния номер на хотелските си стаи.

Казаха на Прилепа, че искат проститутката да опознае гласа му, за да няма проблем, когато по-късно той се появи на срещата. Бейтс трябваше да й се обади и да прочете старателно подготвен текст.

Прилепа прочете посланието на ченгетата от нравствения отдел и попита:

— Но не е ли принуда да кажеш такива неща на проститутка?

— Няма проблем — отговориха те. — Законите за принудата непрекъснато се променят! Само прочети точно каквото е написано.

И така, Прилепа репетира редовете, докато трите ченгета се убедиха, че се справя добре, после единият набра номера на проститутката. Само дето не беше нейният номер, а домашният телефон на Бейтс. Полицаят изчака, докато младата жена на Прилепа вдигна слушалката, и каза: „Един момент“. Само дето не беше младата жена на Прилепа, а майка й, Юнис, която не искаше дъщеря й Лени да се омъжва за полицай, след като бе получила предложение от зъболекар с известни перспективи в живота.

— Кой е? — попита Юнис и слушалката бе връчена на Бейтс, който прочете написания текст.

— Здрасти, сладурано. Да, получих съобщението ти и искам да те оближа. Петдесет долара е чудесно. Надървих се като слон, само като чух гласа ти.

И после Прилепа чу как тъща му изкрещя:

— Уилард! Уилард! Да не си се побъркал?

Така постъпваха с новите ченгета в нравствения отдел. Друг път Бейтс работеше по оплакване срещу чекиджии в кинотеатър, разположен в съседство с книжарница за порнографска литература, намираща се в опасна близост до Дисниленд. В киното даваха „Да чукаш Мери Мръсницата“. Във филма участваше изненадващо красива порнозвезда, заедно с поддържащ антураж от тридесет и седем мъже. Изпратиха Прилепа да седне на първия ред, с указания да се втурне към задната част на салона, когато му дадат сигнал. Знакът щеше да означава, че са заловили мъжа, който лъска бастуна. Казаха му също да си сложи бандаж, защото би било много непрофесионално, ако се надърви, докато гледа как мърсуват с Мери.

След пет минути един от полицаите, който се правеше на посетител, нахлу разгневен във фоайето и каза на управителя.

— Онзи дребният на първия ред, с уши като на гном, опипва хората между краката! Перверзен тип! Върнете ми парите!

После друг полицай, който също се правеше на посетител, излезе и възмутено каза:

— Едва не си счупих крака, като се подхлъзнах на пода пред първия ред. Там има един дребен чекиджия, който е залял киното със сперма. Може направо да плуваш. Върнете ми парите!

И така нататък.

Докато ченгетата от нравствения отдел се кикотеха навън, управителят на киното, на когото му беше писнало от чекиджии, хвана Прилепа за врата и го издърпа от мястото му. В резултат на това Бейтс инстинктивно замахна. Управителят отвърна на удара и скоро започна схватка, която накара посетителите панически да напуснат киносалона. Когато другите ченгета разбраха, че поредната шега е произвела неочакван резултат и се втурнаха в киносалона, полесражението се бе преместило в книжарницата за порнографска литература. Управителят на киното играеше ритуалния танц на дъжда, след като Прилепа го бе цапардосал и запратил към стената. Подскачаше, държеше осакатената си ръка и крещеше, а Бейтс лежеше прострян между вибраторите и травеститите си казаха, че ченгето от нравствения отдел едва ли ще става за нещо друго, освен да патрулира.

Кариерата му в Ориндж Каунти приключи не заради шеги, произвели неочакван резултат, а след една законна операция за залавяне на проститутки в луксозен хотел, където едва не го застреляха. Прилепа трябваше да играе ролята на млад застрахователен агент, пристигнал в града, за да оцени щетите, предизвикани от една зимна буря, разрушила крайбрежна сграда. Това беше историята за прикритие, в случай че му провървеше да се запознае със заподозряната проститутка, която от няколко седмици работеше в хотелски бар.

Прилепа имаше строги инструкции да не предприема открити действия срещу проститутката до полунощ, когато екипът свършваше с патрулирането из града. Трябваше само да се помотае из бара и да заговори момичето, ако извадеше късмет, да установи контакт, и после да чака, докато екипът пристигне. Тогава щеше да им даде предварително уговорен сигнал, че тя му е направила предложение за незаконна любов срещу заплащане. Те щяха да се намесят, да я задържат и да я вкарат в затвора.

Това беше планът. Само дето Прилепа бе изпил три коктейла „Маргарита“, преди да види дребничката млада сладурана да влиза и да сяда през два стола. Беше не по-възрастна от него. По някакъв извратен начин му напомни за Мери Мръсницата. Бейтс изпита състрадание към нея, но вече бе работил в нравствения отдел достатъчно дълго, за да има угризения, че изпитва състрадание към проститутките. Веднъж бе пуснал една от тях да отиде до тоалетната и когато разбиха вратата, ги лъхна само вятърът, който развяваше пердето на отворения прозорец. И това стана, след като тя бе помолила шест други ченгета, които й отказаха. Ето как Прилепа спечели наградата за най-голямо осиране на месеца.

И така, зареден с текила и сол, Бейтс се сприятели с момичето. Името й беше Сали и упорито отказваше да отиде достатъчно далеч с „предложението“ си, за да отговори на изискванията на наказателния кодекс. Накрая все пак попита Прилепа дали могат да отидат в стаята му, за да продължат разговора.

— Да останем тук още малко — отвърна той. — Защо бързаш?

— А ти не бързаш ли? — лукаво се усмихна тя. — Не си ли заслужава да побързаш заради мен?

— Да, разбира се. Но още не сме говорили… по деловите въпроси.

— Да го направим в стаята ти.

— Може да не се съгласиш на моите условия.

— Ще се съглася.

— Разбирам от намеци — каза Прилепа, опитвайки се да действа хитро, но започна да вижда Сали замъглено. Това беше твърде много за младо ченге като него.

— Да се качим и ще поговорим, когато останем сами в асансьора — настоя тя.

— Хайде да изпием още по едно.

— Виж какво, миличък, много си сладък, но нямам на разположение цяла нощ. Ако не проявяваш интерес, трябва да се придвижа по-нататък.

— Чакай малко! — изрече Прилепа, усещайки, че арестът му се изплъзва. — Добре, да поговорим в асансьора.

Какво пък, по дяволите. Това крехко малко момиче едва ли можеше да му създаде някакви неприятности.

По това време на нощта хотелът беше тих. Когато двамата се приближиха, хванати под ръка като младоженци, забелязаха до асансьора да стои приятен на вид мъж. Беше с пуловер, панталон с маншети и мокасини, затова на Прилепа изобщо не му мина през ума, че може да е сутеньорът на проститутката. Сутеньорите би трябвало да са грозни, с копринени ризи, обеци и ботуши от крокодилска кожа.

На Бейтс му се искаше асансьорът да е празен. Трябваше бързо да предложи нещо, защото не разполагаше със стая в хотела.

— За кой етаж сте? — обърна се той към младия мъж с надеждата, че той скоро ще слезе и ще го остави насаме с проститутката.

— Чак догоре — ухили се непознатият и когато Прилепа натисна съответния бутон, повтори: — Чак догоре.

— Нали натиснах копчето за последния етаж — раздразнено каза Бейтс.

— Имам предвид ръцете ти — рече младият мъж и извади хромиран револвер тридесет и втори калибър. — Вдигни ги горе.

Изкараха го на десетия етаж. Бяха ловки и много бързи. Проститутката държеше вратата на асансьора отворена, а партньорът й блъсна Прилепа до стената и му взе портфейла и часовника. Всичко продължи тридесет секунди. После младият мъж намери белезниците.

— Ченге ли си? — ахна Сали.

— Да, от нравствения отдел. Вие сте арестувани.

— А ти си мъртъв — каза младият мъж.

— Тогава не сте арестувани — отстъпи Прилепа.

— Качвай се в асансьора — заповяда мъжът.

— Виж какво, пусни ме, и аз ще те пусна! — предложи Прилепа.

— Не съм толкова глупав като теб — изхили се младият мъж и закопча китките му за перилата на асансьора.

— Моля те, не го прави — каза Бейтс. — Просто избягайте. Ще ви дам преднина.

— Вече го направи.

Младият мъж и проститутката излязоха, махнаха му за сбогом и натиснаха бутона, който изпрати Прилепа на последния етаж.

Веригата на белезниците му позволи да стигне до таблото. Натисна аварийния бутон с осеяния си с лунички малък нос и когато служителите на хотела го намериха и се обадиха в участъка да донесат резервен ключ за белезници, реши, че в Ориндж Каунти не му върви.

Имаше чувството, че все още може да направи кариера в полицията, но вероятно в някой не толкова гъсто населен и по-тих град. Чу, че в малко районно управление близо до Палм Спрингс търсят ченгета. Срещна се със сержант Хари Брайт, който разговаря с него и каза, че Бейтс има потенциал и изглежда добро момче.

По ирония на съдбата, още една шега в полицейското управление в Минерал Спрингс щеше да доведе до малък напредък в разследването на убийството на Джак Уотсън.

 

 

Никъде няма участък от ченгета, на които да не им се налага да понасят най-малко един шегаджия. Тъй като в Минерал Спрингс имаше девет полицаи, за щастие, шегаджията беше само един. Казваше се Франк Замели, така и го наричаха — Шегаджията. Имаше осемгодишен стаж като ченге по крайбрежието, а в някой предишен живот явно е бил тип, който тича из тронната зала и забавлява херцогинята. Беше на тридесет и две години, висок и жилав, с очи като на гущер. На другите ченгета много им се искаше водевилът да се възроди, за да може Франк да се откаже от полицейската работа.

Първо, той беше луд по флаконите със сълзотворен газ. Пръскаше всичко. През зимата пръскаше патрулните коли — точно в решетката, където са отдушниците. После, когато включеха парното в студена нощ, ченгетата виеха като умиращи кучета, преди да осъзнаят какво се е случило. Франк пръскаше и радиомикрофоните. Взимаха ги да говорят и очите им започваха да текат от сълзотворния газ. Или пръскаше каските преди важна проверка. Ченгетата стояха мирно, а носовете и очите им пламтяха от газа. Така Шегаджията си навлече множество смъртни закани.

Вариант на пръскането със сълзотворен газ беше номерът с торбичката. Той загребваше с пръчка купчина топли кучешки лайна, пускаше ги в торбичка и я пъхаше под таблото на някоя патрулна кола, ако ченгетата бяха достатъчно тъпи, за да я оставят незаключена, когато Шегаджията се намираше в радиус от осем километра. Франк много обичаше да се скрие и да гледа как обърканите полицаи изскачат от колата и започват да се душат един друг като кокер шпаньоли, проверяващи какво има по подметките.

Дори цивилните служители не бяха в безопасност, когато Франк Шегаджията се развихреше. В предишния му полицейски участък имаше една омъжена секретарка с внушителна гръдна обиколка, която тайно се срещаше с капитана и отхвърляше предложенията на Франк.

Говореше се, че тя духа на капитана всеки път, когато съпругът й излети по работа за Лос Анджелис, но се правеше на целомъдрена и се държеше като принцеса Даяна. Накрая, когато разгорещилият се Шегаджия не искаше да приеме отказа й, след като я попита дали би желала той да престане да я кани на срещи, секретарката рече: „Виж какво, вероятно не оценяваш тактичността ми. Тогава да го кажем другояче. Ще изляза с теб, когато Дева Мария стане проститутка!“.

Сержантът заповяда на Франк да престане да „тормози“ секретарката на шефа. Беше му наредил самият капитан, който нарече Франк „макаронаджия“. Етническата обида преля чашата. Двамата влязоха в списъка на Шегаджията. Но не можеше да напръска със сълзотворен газ нито кучката, нито капитана. Единствено можеше да изчака, докато една вечер тя се прибра вкъщи. Замели атакува кубчето със снимки, което тя държеше на служебното си бюро. Кубчето съдържаше снимки на деветнадесетгодишната й дъщеря, която съперничеше на Мис Калифорния. А майка й се държеше с нея като с монахиня с ореол на светица. Шегаджията пъхна друга снимка от онази страна на кубчето, която гледаше към стаята. По-късно няколко детектива я видяха и попитаха:

— Какво е това?

— Дъщеря ми! — гордо отговори секретарката.

Третият детектив зададе същия въпрос.

Това я накара да се замисли, защото всичките й колеги знаеха много добре чии са снимките върху кубчето. После секретарката се обърна и изпищя.

Франк Шегаджията бе сложил в кубчето цветна снимка на прозяващ се бобър, изрязана от списание.

Когато секретарката изтича в кабинета на капитана, за да поиска главата на Франк Шегаджията, нейният шеф и не чак дотам таен любовник се опита да я успокои, подчертавайки, че тя няма доказателства кой й е скроил този мръсен номер и е по-добре да си трае. Тогава изведнъж тя посочи портрета на съпругата му Роузи и на сина им Бъстър. Двамата позираха допрели глави на десетия му рожден ден. Само дето лицето на снимката вече не принадлежеше на Бъстър. Сега сополивото хлапе на капитана имаше сменената физиономия на местен наркоман с прическа на зулус.

Онова, което довърши Франк Шегаджията, беше терорът, който упражняваше в областния затвор. Всичко започна, когато един пияница го описа с двадесет и седем думи, завършващи с „кур сплескан“. Сетне се разкрещя, че са го арестували неправомерно и е бил подложен на полицейски произвол. Главата на Франк Шегаджията се пръскаше от болка. Скоро щеше да излиза в отпуск и не искаше да се разправя със съдебни призовки, затова вместо да каже името си на приемащия полицай в областния затвор, той импулсивно се записа като полицай У. Ф. Пък и даде измислен сериен номер.

Така започна терорът. През следващите две седмици Франк Шегаджията се отърва от седем многознайковци, като ти вкара в областния затвор, арестувани от У. Ф. Пък. После разказа на неколцина други ченгета колко е лесно да се отърват от умниците с голяма уста, които са пияни „почти“ достатъчно, за да бъдат задържани законно. За кратко време полицаят У. Ф. Пък арестува много пияници с лошо поведение.

Сетне играта свърши. Особено след като полицаят Пък не се появи на процеса и вбесените адвокати го описваха ту като висок бял мъж, ту като нисък чернокож или дебел мексиканец.

Единият от адвокатите беше абсолютно убеден, че полицаят Пък е американец от китайски произход, защото самият той беше китаец и двамата говорели на един и същ диалект.

Започна голямо вътрешно разследване, включващо три полицейски управления. Заповядаха на Франк Замели да се подложи на тест с детектора на лъжата, но той каза, че е обиден задето се съмняват в думата му на полицай и джентълмен. Освен това му било писнало от влажния климат, от който го болели коленете, и отивал на юг, към Палм Спрингс, където хората живеели по-дълго и от козарите в Абхазия.

 

 

Шест месеца по-късно Франк Шегаджията работеше за Пако Педроса, след като сержант Хари Брайт прецени, че Франк е добро момче, което може би само ще трябва да следят по-отблизо. Пако ценеше номерата на Замели, стига да имаха резултат. Например един ден хората на шерифа се опитваха да изпълнят заповед за обиск на дома на търговец на наркотици от Минерал Спрингс. Попитаха Пако дали някой от ченгетата познава начина на действие на пласьора. Искаха да влязат в къщата бързо, преди да бъдат унищожени веществените доказателства.

— Няма проблем — рече Франк Шегаджията, който знаеше, че производителят и пласьорът на дрога наскоро е ремонтирал един форд мустанг, който обичаше повече от наркотиците.

След тридесет минути Замели „арестува“ най-смотаното на вид ченге от хората на шерифа. Облечен в униформа, Шегаджията повлече по улицата действащия под прикритие полицай с оковани в белезници ръце зад гърба, като крещеше достатъчно силно, за да събуди жителите на квартала, повечето от които си лягаха в десет вечерта.

Франк Шегаджията вдигна голяма врява, докато тропаше по верандата, водейки „заподозрения“. Облегна се на звънеца и продължи да звъни, докато не чу глас:

— Да! Какво искате?

— Полиция! Някой в тази къща има ли форд мустанг?

— Защо? — разтревожен попита мъжът от втория етаж.

— Хванах този тип да краде радиото. Мисля, че е разбил колата с крик. Боята е издраскана, прозорецът е счупен и…

Търговецът на наркотици се спусна по перилата. Шегаджията чу две тупвания и след десет секунди „химикът“ отвори вратата и изкрещя:

— Моят мустанг? Този лайнар е разбил безценния ми форд?

Докато Замели едва удържаше наркодилъра да не нападне „арестанта“, около тях се насъбраха хората на шерифа. Пласьорът се озова на мястото на дребния лайнар и скоро беше окован в същите белезници. Ченгетата се разходиха спокойно из лабораторията за амфетамини и събраха дрогата.

Пако Педроса се възхищаваше на изобретателните ченгета като Франк, но пък и Шегаджията от своя страна не въртеше номера на шефа си. Нито на сержантите. Преди всичко той харесваше Хари Брайт и второ, страхуваше се до смърт от сержант Кой Брикман, който не само беше злобен, но и имаше вид на такъв. Замели не обичаше хора, които се вторачват в теб така, сякаш не са те виждали от двадесет години. Правеше номера само на другите осем полицаи от Минерал Спрингс. Една от любимите му жертви, разбира се, беше Уилард Бейтс Прилепа.

Бейтс бе натрупал килограми и бе възмъжал през двете години служба в Минерал Спрингс. Там почти всичко му харесваше повече, отколкото в Ориндж Каунти. Естествено, не обичаше лятото, когато температурата надхвърлеше сто и двадесет градуса по Фаренхайт. Не обичаше и животните.

По сигнал за нахлуване с взлом Франк Шегаджията хвана миеща мечка, която бе пробила дупка в покрива на къща, и бе влязла вътре. Той тайно пъхна животното в патрулната кола на Прилепа — нещо, което адски ядоса миещата мечка. Звярът изяде униформата на Прилепа, но Уилард го понесе някак.

Имаше обаче животни, които не понасяше. Змиите. Страхуваше се от всички видове змии. Дори от снимките на змии. Франк Шегаджията научи това, купи еднометрова гумена змия и заложи специален капан в шкафчето на Прилепа. В една неделна вечер Бейтс се върна от смяна, отвори шкафчето си и змията падна на рамото му. Уилард се разкрещя, хукна надолу по стълбите и изхвърча от участъка, като уплаши до смърт дежурния, който помисли, че Прилепа се е натъкнал на бомба.

Бейтс още трепереше, когато пристигна в нощния клуб. Макар че не беше агресивно настроен, нито склонен по природа към насилие, той потърси Замели, който спеше вкъщи и сънуваше следващата си шегичка.

Тридесетина минути, след като бе сформиран полицейският участък на Минерал Спрингс, един предприемач бе купил ресторанта на Майк Кактуса и бе направил страхотна пивница за ченгета. Джей Едгар Гомес, пенсионирано ченге от пътната полиция, кръсти бара си клуб „11-99“, какъвто беше радиокодът, използван от повечето калифорнийски представители на закона, за да съобщят, че някое ченге се нуждае от помощ. За „украса“ на пивницата, Гомес подбра няколко икони. Едната, поставена в позлатена рамка и осветена с прожектор, представляваше цветна снимка с размери двадесет на десет сантиметра на Клинт Истууд, който държеше до лицето си магнум четиридесет и четвърти калибър. Другата беше на героя от Втората световна война, генерал Джордж Смит Патън, вдигнал един от автоматичните си пистолети с дръжка от слонова кост. А на единствената стена, достатъчно голяма да побере „произведения на изкуството“, той поръча на един от местните художници алкохолици да изографиса стенопис, проектиран от самия Джей Едгар Гомес. Миниатюра на Майкъл Джексън със запалени коси и на Принс, облечен в костюма, с който изпълняваше „Пурпурен дъжд“. Огънят в косите на Майкъл Джексън се потушаваше от кехлибарен дъжд, шуртящ от снимката в естествен ръст на Джон Уейн, който облечен в каубойски дрехи, пикаеше върху съвременния псевдохермафродит.

Бившето ченге от „Пътна полиция“ включи и няколко задължителни девиза, написани по стените. Единият гласеше: „Безработицата е унижение. Върнете работата на господин Елис!“. Това се отнасяше за един канадец, публичен палач, който бе пенсиониран принудително, когато нацията наложи мораториум върху смъртното наказание.

Вторият девиз беше: „Подкрепете вечния огън! Щракнете вашата запалка «Биг» за Джан Хоулстром“. Това напомняше на посетителите на пивницата за кампанията, дала възможност на клуб „11-99“ да изпрати сто петдесет и четири запалки „Биг“ на затвора „Соледад“, за Джан Хоулстром, който бе запалил съкилийника си Чарлс Мансън^[1] и едва не го бе убил.

Имаше и други лозунги, които слагаха или махаха в зависимост от случая. Така например над барчето се мъдреше надпис: „Тук спортът хвърляне е забранен“, провокиран от последното изстъпление — хвърляне на джуджета. Един от най-редовните клиенти на клуба беше джудже на име Олег Гридли, който не само че не се сърдеше, задето го подмятат от единия край до другия, но и насърчаваше това занимание, защото някои от момичетата неизменно се включваха в тази налудничава игра и той имаше възможност да ги опипа тук-там. На вратата на дамската тоалетна пишеше: „Само за женски бозайници“. Накратко, на човек му трябваха ботуши до коленете, за да гази в потока от тестостерон, превръщащ клуб „11-99“ в типична кръчма за ченгета.

На бара седяха десетина полицаи от цялата долина, две климактерични дами от Безкръвната алея, изглеждащи двадесет години по-млади по това време на нощта, и един шофьор на камион, който напразно се опитваше да спори с Джей Едгар Гомес, че най-новият девиз на стената касае бебетата и трябва да бъде пренаписан. „Жените, които искат аборт, трябва да бъдат екзекутирани по бързата процедура. Ние сме за живота.“

Погълнат от спора беше и Джоунс Голата пушка. Пако Педроса още го следеше отблизо. Не бе намерил основание да го уволни. Часовникаря. Колата с мъртвия Джак Уотсън. Всичко, което Джоунс правеше, беше съмнително, но неизвестно как той се бе превърнал в местна легенда.

Пако Педроса каза, че в пустинята не е имало такова потенциално бедствие, откакто Мусолини бе превзел Етиопия. Тревожеше се, че има служители като Франк Шегаджията, Джоунс Голата пушка и Честър Пуф-Паф, но поне не го оставяха да скучае.

Честър Конклин Пуф-Паф беше един от последните патрулни полицаи, нает от Пако Педроса, и единственият чернокож. Беше работил пет години в полицията в долината Коачела. Можеше да остане и по-дълго, но бе обвинен, че е изпращал специални пратки на Пенсилвания авеню 1600, Вашингтон, окръг Колумбия.

Всъщност не доказаха, че именно Честър е изпращал колетите, но екип на железопътната полиция го хвана да се бори с тялото на спящ вехтошар на леглото в товарен вагон. Честър твърдеше, че се е опитвал да измъкне пияницата оттам и да го закара в затвора, макар да беше известно, че градските ченгета не се мотаеха из влаковете.

Играта загрубя, когато железопътните ченгета намериха плик, завързан за врата на вехтошаря, адресиран до съветника в Белия дом Едуин Мийс. Вътре пишеше: „Наистина съм беден. В Америка се шири голям глад. Нахранете ме и ще гласувам за републиканците“.

В спора участваше и Бигелоу Бобровата опашка, на когото Джей Едгар Гомес разреши да влезе в клуба, едва след като го накара да се закълне, че на последните избори не е гласувал за демократите. Подобно на повечето бивши ченгета, Гомес беше републиканец с десни убеждения — резултат от развилнелия се уличен цинизъм — и искаше клуб „11-99“ да даде сто процента гласове за Роналд Рейгън и неговата партия.

Бигелоу Бобровата опашка беше изпил обичайната си дневна доза „Бийфитър“ и бе готов да вдигне скандал. Той започна да оплюва победната бюлетина Рейгън-Буш и Джей Едгар Гомес, който стоеше зад тезгяха, пушеше пура и се опитваше да дреме прав, отвори кървясалите си очи и го изгледа гневно, сякаш искаше да каже: „Внимавай! Лошо ти се пише“.

Бигелоу Бобровата опашка се бе разгорещил, но схвана намека.

— Добре де — каза той, — всички те са тъпаци, кучи синове, слабаци и некадърници!

Нямаше нищо лошо в това да критикуваш Рейгън и Буш, стига да включиш Мондейл и Фераро. Бигелоу погледна единствения чернокож, Честър Пуф-Паф, и рече:

— Предполагам, че си гласувал за Рейгън. В края на краищата, нали ти изпращаше на Едуин Мийс онези…

— Не започвай пак с тези глупости! — предупреди го Джей Едгар Гомес. — Слухът позатихна. На всички ни е писнало от тази история. Пий си джина и не вдигай скандали!

И така, старият пустинен плъх и младото чернокожо ченге пиеха питиетата си и се преструваха, че не си обръщат внимание, но всички знаеха, че Бигелоу Бобровата опашка не е свършил с Честър Пуф-Паф, който водеше с една точка, защото може би беше човекът, който качи Бигелоу на онзи автобус.

После Честър поведе спор с Джей Едгар Гомес за грамофонния автомат. Младите ченгета винаги се оплакваха от съдържателя заради избора му на плочи.

— Не разбирам защо не може да чуем поне една шибана песен, писана през този век! — изстена Честър. — Писна ми от Хари Бабит и Снуки Лансън. И от Франк Синатра, който пее: „Подреди ги, Джо“.

— Вие, младите, дори не сте способни да проумеете старите песни — въздъхна Гомес. — Какво ще предадете на следващото поколение?

— Трябва да пуснем нещо ново — настоя Честър. — По дяволите, все едно съм телефонист, който прекарва живота си със слушалки, залепени на главата!

Това беше вярно. Четирима от дванадесетте ченгета в пивницата бяха със слушалки на уокмени.

— Какво им е лошото на „Ван Хален“ или на „Дюран Дюран“? — обади се Джоунс Голата пушка.

— Никакъв хард рок — отсече Гомес.

— Добре тогава. Елтън Джон. Той е по-възрастен.

— Никакъв мелъди рок — отсече за втори път Гомес.

— А какво ще кажеш за „Полийс“? — попита Честър. — Как може човек като теб, дал тридесет години на закона, да възразява срещу група, кръстена на полицията?

— Не се опитвай да хитрееш — каза Гомес. — По дяволите, избери си поне една песен на „Хол енд Оутс“. По-улегнали са!

— И те са същата измет.

— Предполагам, че дори „Бийтълс“ не са остарели достатъчно за теб.

— Те започнаха тая тъпа музика. Трябваше да се удавят с шибаната си жълта подводница — рече Джей Едгар.

И така нататък. Спорът беше безнадежден, но младите ченгета протестираха всяка нощ. Гомес пускаше музика само от тридесетте, четиридесетте и петдесетте години и малко кънтри. Допускаше Уили Нелсън, защото смяташе, че певецът изпълнява хипарско-каубойски песни и не може да се справи с кризата на средната възраст. Джей Едгар разбираше ексцентриците на средна възраст.

— Какво ти става? — обърна се Джоунс Голата пушка към Бейтс Прилепа, когато ченгето с големите уши разтреперано влезе в бара и хвърли на тезгяха десетдоларова банкнота.

— Н-нищо — отговори Бейтс. — Само дето ще убия Франк Замели!

— Така ли? Кога?

— Утре. Дори тази вечер, ако се появи.

— Да, тук е достатъчно скучно.

— Ей богу, вярвай, ще го убия! Дай ми двойна „Маргарита“, Едгар.

— Какво е направил Шегаджията този път? — попита Джоунс Голата пушка, докато хвърляше погледи на една от вдовиците на средна възраст от Безкръвната алея, която в един часа след полунощ му изглеждаше така, сякаш си е правила пластична операция за шест бона.

— 3-змия! — извика Прилепа.

— Сложил е змия в колата ти?

— В ш-шкафчето ми.

— Това вече е прекалено. Дори за Франк Шегаджията. Голяма ли беше? Не ми казвай, че е била гърмяща! Няма да повярвам.

— Г-гумена — изпелтечи Прилепа, грабна чашата с две ръце и изпи половината коктейл на един дъх.

— О, гумена! Е, значи не е толкова страшно.

— Ще г-го убия! Г-господи, аз з-заеквам!

— Да. Изпий си питието и може би ще се успокоиш.

— Ей богу, вярвай, щ-ще… — запелтечи отново Прилепа.

— Какво? — не издържа Джоунс Голата пушка.

— По-тихо! — изръмжа Джей Едгар. — Единствената ми почивка тук е като дремя прав.

— Вярвам — каза Джоунс и хукна към грамофона, който свиреше „Зелени очи“ на Хелън О’Конъл. — Вярвам! Хей, Едгар, тази песен не е ли от твоето време?

— Какво?

— „Вярвам“… Как беше?

Без да маха пурата от устата си или да отваря очи, Джей Едгар Гомес запя:

— „Вярвам, че от всяка капка дъжд ще порааасне цвете!“

— Да, точно така.

— „Вярвам, че някъде и в най-тъмната нощ блещууу-ка свещ.“

— Добре, достатъчно! — рече Джоунс Голата пушка. — Тази е, Прилеп.

— Какво?

— Песента, която ми се стори, че убиецът пее в пустинята, когато намерих момчето на Уотсън в колата.

— Нали каза, че била „Преструвай се“.

— „Преструвай се, че си щастлив, когато си тъъъжен“ — неочаквано изпя Едгар Гомес. — Обожавам Нат Кинг Коул.

— Мислех, че онзи тип пееше нещо за преструване, но сега съм убеден, че беше „Вярвам“. Да! Точно така.

— Но тази песен съвсем не прилича на „Преструвай се“ — възрази Джей Едгар Гомес, отваряйки най-после очи. — Пиеш твърде много водка. Казах ти, че уискито е по-добро за главата ти.

— Знам, че беше нещо свързано с вяра — продължи да разсъждава Джоунс Голата пушка и сбърчи чело.

— Не смятам, че е толкова важно — каза Гомес. — И бих искал да говориш по-тихо. Бигелоу Бобровата опашка вече клюма на масата. Може би тази вечер ще мине без скандал.

— „Вярвам“ — повтори Джоунс. — Утре ще се обадя на детективите от Палм Спрингс. Аз притежавам единствената улика срещу убиеца.

— Тази улика не ми се вижда кой знае каква — рече Джей Едгар и отново затвори очи.

— Още утре ще им се обадя.

— Аз пък още утре ще убия Франк Замели — измърмори Бейтс Прилепа.