Джоузеф Уомбо
Сянката на койота (10)

9.
Бисмарк

— Още една забавна вечер в пустинния курорт — изстена Ото, докато се връщаха от Минерал Спрингс. — Струва колкото един месец развлечения в Гданск.

— Онзи сержант Кой Брикман е странен, нали?

— Да. Не харесвам хора, които мигат с очи веднъж на седмица. Приветлив е като асо пика. По дяволите, колко е тъмно нощем в пустинята!

— Но погледни звездите. Цели кошове. Кога си виждал толкова много звезди в Лос Анджелис?

— Когато онези самоанци играха пинг-понг с главата ми. Да отидем в хотела и да се запознаем с някои готини мацки. Онази мадама в „11-99“ ме уплаши до смърт. Приличаше на Медуза. Имаше пъпки дори на зъбите. И говореше на джуджето за СПИН! Знаеш ли, че в Палм Спрингс ще строят приют за болни от СПИН?

— Това се казва последно убежище. Бих искал пак да се отбием в къщата на Уотсън. Имам въпрос за поршето на Джак и не мога да намеря отговора в полицейските доклади.

— Искаш да видиш Харлан Пенроуд, след като чу за СПИН-а? Господи, дори не желая да мисля за тази болест. И хетеросексуалните могат да се разболеят. По-рано, когато срещнех някоя мадама в кръчмата, се притеснявах за срамни въшки. Но сега при мисълта за СПИН косите на срамните ми въшки се изправят! Но щом трябва да говорим с него, предпочитам да е тази вечер и да приключим с този въпрос. Какво искаш да питаш за поршето?

— Колата е била в къщата, когато са открили, че Джак е изчезнал.

— Да.

— Надникна ли в гаража? Голяма къща, малък гараж. Имаше три помещения, пълни със стари мебели и ориенталски килими. Там беше и новият им мерцедес.

— Е, и?

— Ами, след като са паркирали ролс-ройса в гаража, не е останало място за поршето.

— Е, и?

— Ако паркираш порше или някаква друга кола в алеята пред къщата, трябва да върнеш назад и да се отместиш от пътя, за да стигнеш до ролс-ройса.

— Е, и?

— Нищо. Но ако е имало похитител, дали е изкарал поршето? И ако е било така, къде го е паркирал? Или в онази нощ е стояло на улицата?

— След като в докладите не се споменава нищо, предполагам, че Джак го е оставил на улицата, преди да си легне.

— Спомняш ли си какво каза Харлан Пенроуд за околностите на Лас Палмас? Колко е тъмно?

— Да.

— В бара чух няколко ченгета от Палм Спрингс да казват, че когато местните хора чуели плясък в басейна посред нощ, било или миеща мечка, или полицай, паднал, докато преследва нарушител.

— Какво общо има това с поршето?

— Ти би ли оставил порше 911 на такава тъмна и усамотена улица?

— Не, ако не искам да ми откраднат стереоуредбата. Да не говорим за онова, към което е прикрепена.

— Точно затова искам да говоря с Харлан Пенроуд. Колкото повече мисля по този въпрос, толкова повече се чудя дали Джак е тръгнал към Минерал Спрингс с ролс-ройса по собствена воля.

— И ако е така, какво ще докаже това?

— Може би нищо.

— Десетте бона ли те направиха толкова старателен?

— Ще имаме много време за голф, Ото.

— Събуди ме, когато пристигнем. — Ото се излегна на седалката и нагласи звука на радиото. — Ролс-ройси, поршета. Откъде да знам какво правят богатите с колите си? Бих искал да си купя шевролет камаро, както приляга на ченге с двадесет и две годишен стаж. Неприятното да работиш в отдел „Убийства“, са престъпниците. Когато работех в отдел „Наркотици“, обикновено знаехме кой е престъпникът и най-важното беше как да го хванем. Доспива ми се, като си помисля за престъпници.

Докато Ото дремеше, Сидни се замисли за това как десетте хиляди долара не го бяха направили толкова старателен. Но сто хиляди долара на година и чиста работа в „Уотсън Индъстрис“, с всичките привилегии към това, можеха да го направят по-старателен, отколкото мислеше, че е възможно да бъде. Не смяташе, че външен човек има шанс да разкрие това убийство, но ако извършеше всичко достатъчно добросъвестно, Уотсън можеше да остане приятно изненадан.

Виктор Уотсън се нуждаеше от нов шеф на охраната, независимо дали щеше да научи кой е убил сина му. Затова щеше да бъде по-добре, ако Сидни се върнеше от Палм Спрингс с малко повече от слънчев загар от играта на голф. След като двадесет и една години търпя бюрократизма в Лос Анджелис, Сидни Блекпул трябваше да е в състояние да напише доклад, който да накара невротичния милионер да мисли, че детективът се е опитал да направи нещо. Уотсън не беше глупак, но съкрушителната скръб размеква лявата половина на мозъка. Да, и още как.

Изведнъж Сидни чу, че Хилдегард пее: „Винаги ще бъда до теб, където и да си. Всяка нощ, във всяка молитва…“.

Това изключва мен, помисли си той. По-рано се молеше интуитивно. Така както го бяха учили в училище. По една молитва при всеки повод. Престана да го прави, много преди да загуби Томи, но в онези дни още ходеше на богослужения, само за да бъде заедно с децата си. Зачуди се дали този ритуал ги сближаваше или отчуждаваше през онези последни няколко години, когато Томи и Барб живееха с майка си, и Сидни беше с тях само през почивните дни. Разбира се, младите искат да имат дом, квартал и приятели, а не да прекарват почивните дни с баща си.

Какво бе казал Виктор Уотсън за лошите мигове? Спомняш си само тях. Сидни си спомняше хиляди лоши мигове, след като Томи започна да бяга от училище и да пуши марихуана и хашиш с другите сърфисти. В един зимен ден отиде на плажа в Санта Моника и хвана Томи да кара сърфа толкова дрогиран, че бе оставил новия си гумен костюм на плажа, без дори да усеща, че е посинял от студ. Тогава Томи блъсна баща си и избяга, а група наркомани започнаха да замерят Сидни с бирени кутии, докато го принудиха да се качи в колата си. Томи не се прибра десет дни.

Защо един баща на починало момче мисли само за тези моменти? Сънищата през нощта не бяха такива, а нещо чудесно, толкова хубаво, че се събуждаше ридаещ върху мократа възглавница. Сидни беше убеден, че твърде много такива чудесни сънища могат да убият човек.

Повтарящият се сън беше почти неизменно един и същ. Бившата му съпруга Лори и дъщеря му Барб играеха на домино на пода на хола, а Томи, дванадесетгодишен, гледаше футбол по телевизията и се хилеше по своя особен начин, когато любимият му отбор вкараше гол.

В съня Сидни дръпваше настрана съпругата си и я караше да обещае, че няма да издаде тайната — бяха създали повторно Томи в най-хубавия му период, преди негодуванието и раздразнението вследствие на пубертета и наркотиците. Сънят беше странен, защото се подразбираше, че по някакъв начин бяха съумели да си го върнат със силата на волята, но беше неясен по въпроса дали Томи е жив.

Сънят беше толкова невероятно радостен, че Сидни не искаше да се събужда, но разбира се, винаги идваше краят и той беше безсилен да го промени. Сънят свършваше, когато съпругата му казваше: „Сид, сега вече можем да му се радваме вечно. Но не трябва да му казваш, че ще умре, когато стане на осемнадесет. Не трябва да му казваш!“.

Това беше толкова противоречиво и нелогично, но за Сидни имаше смисъл. В съня той казваше на Лори: „О, не! Няма да му кажа. Защото Томи ме обича. И сега… ми прощава. Моето момче ми прощава!“.

И после се събуждаше, ридаейки и задушавайки се във възглавницата. Винаги беше едно и също. Гълташе четири аспирина и половин чашка „Джони Уокър“, която едва държеше с треперещите си ръце.

„Затвори очи… и аз ще бъда там — пееше Хилдегард. — Ако ме повикаш, ще те чуя, колкото и да съм далеч. Само затвори очи и аз ще бъда там.“

— По дяволите! — изруга Сидни.

— Какво стана? — сопна се Ото и се надигна.

— Ами, едва не… блъснах един заек.

— Тъмно е.

Сидни паркира пред огромната стена от олеандри и изключи двигателя.

Докато детективите заключваха вратите на тойотата, пийналият Харлан Пенроуд се ядосваше на телефонистката от Англия, която се опитваше да му обясни, че в Лондон е твърде рано, за да го свърже с когото и да било в Бъкингамския дворец.

— Не са ли станали покрай бебето? — попита той. — Що за родители са?

— Много съжалявам, госпожо.

Гласът на Харлан спадна с две октави.

— Не съм госпожа, нито живея сред жени.

— Моля за извинение, сър. Това ли е всичко?

— Пак ще се обадя — предупреди Харлан, после добави: — Знаете ли дали номерът на Вира Лин е вписан в лондонския указател?

— Лин? Как се пише?

— Вира Лин! — извика Харлан. — Та тя е най-великата английска певица! Лична приятелка на кралицата майка. Засрамете се! Между другото, на колко години сте?

— Бихте ли желали да говорите с началниците ми, сър?

— О, каква полза би имало? — рече Харлан, пресушавайки мартинито си. — Щом не знаете коя е Вира Лин, с Англия е свършено. Сигурно ще ми кажете, че Маргарет Тачър е шоугърла? От ония, дето се бият в кал в Сохо.

— Това ли е всичко, сър?

— Да, лека нощ или добро утро — какъвто е случаят там при вас.

Той затвори и си направи още един коктейл с мартини.

Изненада се, когато чу, че на вратата се звъни. Вероятно беше онова копеле Фреди. Харлан се бе зарекъл повече да не го вижда, но… Икономът се приближи до вътрешния телефон и натисна бутона.

— Да? Какво обичате?

— Блекпул и Стрингър. Може ли да поговорим няколко минути?

— Може ли да поговорим — повтори Харлан. — Натиснете вратата, когато чуете бръмчене, господа.

Силуетът на Харлан Пенроуд се бе откроил театрално на прага, докато детективите вървяха към къщата, минавайки през кактусовата градина. Икономът се бе издокарал в бяла кубинска риза, шалче от синя коприна, бял панталон и бели обувки с платформи.

— Съжалявам за безпокойството — каза Сидни, когато Харлан пристъпи към тях и ги поздрави с елегантен жест и ръкостискане.

— Няма защо — рече той. — Току-що говорих с Лондон и онези тъпаци ме отчаяха безкрайно.

— С Лондон?! Англия? — учуди се Ото.

— Да. Често се обаждам там. Няколко пъти се опитвам да ги накарам да оставят съобщение на Вира Лин. Хората в Бъкингамския дворец, които приемат съобщенията, са много мили. Забравих колко рано е там. Всъщност, вече е утре. Трябва да се обадя по-късно. Обаждал съм се на президента Никсън в Пекин. На президента Форд в Корея. На президента Рейгън също в Пекин. Иска ми се да отиде в Москва. Ще ми бъде много приятно да се обадя там.

— И те говорят ли с вас?

— Желаете ли нещо за пиене? Не, не говорят с мен, но знаете ли колко се смайват хората от охраната, когато чуят, че има обаждане от Палм Спрингс? Много пъти съм разговарял с агентите от тайните служби. Винаги предават съобщенията ми на президентите. Не съм се обаждал само на президента Картър. Не обичам демократите. Някой от вас демократ ли е? Извинявам се, ако съм ви засегнал.

— Всички ченгета са републиканци — отговори Ото. — И са за смъртното наказание.

— Да ви налея ли по едно питие? Толкова се радвам, че се отбихте?

— Господин Пенроуд… — започна Сидни.

— Харлан.

— Харлан…

— Харесва ли ви Палм Спрингс? — прекъсна го икономът. — Обзалагам се, че не сте видели филмовите звезди, но те са тук. Джеймс Кан, Сони Боно, Джордж Пепард, Мици Гейнър, братята Габор. Всички живеят наблизо. По-рано идваха и Елвис Пресли, Ред Скелтън, Уилям Холдън и най-великият — Либърис. И, разбира се, всички познават Франк Синатра. Кръстили сме улици на тях.

Коремът на Ото изкъркори силно и Харлан попита:

— Гладни ли сте?

— Толкова съм гладен, че не мога да разсъждавам — отговори Стрингър. — Преди малко се опитах да изям чиния с чили, но вътре имаше паяци, които танцуваха синхронно плуване.

— Ще ви направя сандвичи и ще поговорим.

— Виж какво, Харлан — намеси се Сидни. — Това се превръща в мързелашка ваканция. Не сме свършили никаква работа. Искаш ли да дойдеш в нашия хотел? Ще вечеряме в ресторанта и после ще те изпратим с такси.

— Чудесна идея! — възкликна икономът и започна да се суети. — Само работа, без никакви развлечения, не е…

— Утре ще играем голф, Сидни — заяви Ото.

— Дайте ми секунда да се оправя — рече Харлан. — Веднага се връщам.

— Утре посещението ни тук ще се превърне във ваканция — обеща Сидни.

Харлан излезе и Ото каза:

— Сигурно отиде да си прави маска на лицето. Предпочитам да съм в Лос Анджелис и да гледам новините. Тук е толкова вълнуващо, че все едно гледам как продавач лъска нарове, плод по плод.

— Утре ще играем голф.

— Да побързаме, господа?

Харлан Пенроуд се втурна в стаята, издокаран с червено шалче.

Включи алармената система, заключи предната врата и тримата потеглиха.

 

 

В десет часа, когато ги настаниха на масата, ресторантът беше пълен с хора.

— Лека вечеря ли ще желаете, господа? — попита сервитьорът, връчвайки менюто с вината на Ото Стрингър.

— Не — отговори Ото и след като тримата поръчаха коктейли, каза: — Сидни, ако тази вечер не ме нахраниш, утре сутринта ще намериш мъртъв заек в леглото ми. Обезумявам от глад.

— Наистина ли?

Харлан мигаше доволно.

— Искахме да поговорим за колата на Джак Уотсън — каза Сидни.

— Разбира се — рече Харлан. — Между другото, тук живее Бари Манилоу. И, разбира се, Джийн Отри, и…

— Къде беше паркирана колата, когато Джак изчезна? Имам предвид поршето.

— Ами, полицията я намери паркирана и заключена пред къщата.

— Пред портата? На улицата?

— Да. Виждате ли онзи мъж ей там? С крещящия копринен костюм, голямата пура и искрящите диаманти?

— Да. Е, и?

— Той купи един нощен клуб в града. Твърди, че е източноиндийски принц. Вони на зехтин и на козе сирене. Сириец от Лас Вегас. Живее в Тъскани Каньон с десет огромни кучета, които ядат градинари от третия свят. Чух, че в двора му е намерен скелет, без нищо останало по него, освен изръфано месо по ребрата.

— Смесени предястия — каза Ото на сервитьора. — Искам и ребърца. И бутилка френско вино. Бяло или червено — предоставям избора на вас. Но да не бъде по-евтино от петдесет долара.

— Много добре, господине.

Сидни си поръча салата с царевица, а Харлан — супа с праз и телешка пържола.

— Опитвам се да отслабна — каза икономът.

— В много добра форма си за възрастта си — рече Ото и Харлан придоби такъв вид, сякаш искаше да му зашлеви шамар.

— Харлан, Джак Уотсън оставяше ли понякога колата си нощем на улицата? — попита Сидни.

— Понякога.

— Наистина ли? Автомобил на стойност четиридесет бона, оставен на тъмна улица? Тук не може да не крадат коли.

— „Порше 911“ струва повече. А и градът не е случаен. Пък и той не го правеше често.

— Колко пъти я е оставял на улицата?

— Може би само няколко пъти. Когато се прибираше много късно.

— Какво означава много късно?

— Когато вече не е тъмно.

— Връщал се е на разсъмване? Къде е ходил по цели нощи? Тук никой не стои до късно.

— Стоят до рано сутрин — каза Харлан, като пресуши мартинито си и се усмихна стеснително, когато Ото направи знак на сервитьора да му донесе още едно.

— През сезона в тази долина идват около двеста и петдесет хиляди човека. Но по принцип манталитетът на хората е като на жители на малък град. Слушали ли сте рекламите по радиото и телевизията? Днес чух едно момиче да говори странни неща. Искаше да обяви предстояща премиера на „Амадеус“. Горкото неуко създание. Понякога големият град ми липсва, но никога няма да се върна в Лос Анджелис. Когато господин Уотсън ме попита дали съм съгласен с надницата, която предлага, за малко да падна на колене. Запазете Холивуд за себе си.

— И така, по въпроса за колата — каза Сидни, когато втората поръчка питиета пристигна.

— Наздраве! — извика Харлан и вдигна чашата си.

— Понякога Джак се връщаше на зазоряване, така ли? Къде прекарваше нощите?

— Сержант, той беше прелестно, богато младо момче. Можеше да прекара нощта където пожелае. Убеден съм, че обичаше годеницата си, но беше млад.

— От колко време беше сгоден?

— Отскоро. Мисля, че от три-четири месеца. Нейното семейство и неговото бяха много добри приятели, сигурен съм, че я обичаше. Би направил всичко, което баща му поискаше.

— И така, понякога се е връщал на зазоряване и не си е правил труда да вкара поршето и да препречи с него алеята за коли пред къщата. Паркирал е навън и е влизал през малката врата.

— Точно така.

— Ами, щом колата му е била паркирана пред къщата заключена, ключовете на поршето бяха ли намерени в близост до тялото?

— Не. Доколкото си спомням, бяха в спалнята му, където винаги ги оставяше.

— В такъв случай има малка вероятност да е бил принуден да изкара ролс-ройса или да излезе от къщата. Един похитител не би изкарал поршето от гаража, не би го паркирал отпред, не би го заключил и не би върнал ключовете в спалнята на Джак, нали?

— Да, така е — отвърна Харлан.

— Не си ли помисли същото в деня, когато откри, че Джак е изчезнал? Не каза ли на ФБР и на полицията в Палм Спрингс, че е малко вероятно Джак да паркира отпред посред нощ, за да изкара по-късно ролс-ройса? И това не изключва ли всякаква вероятност Джак да е бил измъкнат насилствено от къщата?

— Тогава бях много объркан! Господин Уотсън пое нещата в свои ръце. Знаете ли колко е властен? Търчеше насам-натам с един от онези безжични телефони, които компанията му произвежда, и звучеше като разговор по червения телефон: „Свържете ме с Вашингтон!“. Каза на хората от ФБР, че синът му е отвлечен, и аз още не бях сигурен дали не е било наистина така. Както вече ви казах, Джак не обичаше да кара ролс-ройса.

— Виктор Уотсън не допусна ли, че синът му може да е отишъл по своя воля с ролс-ройса до каньона в Минерал Спрингс?

— Вероятно не. Какво би правил Джак на такова място?

— А ти как мислиш?

— Господи, не знам какво да мисля. — Харлан избърса очи със салфетката. — Джак ми беше като син. Понякога се караха с баща си и после говореше с мен. Беше му неприятно, че е зависим от баща си. Наричаше го стария, но разбира се, не пред него. Казваше неща от сорта: „Е, мисля да поискам джобни от Чичо Скрудж“. Според мен, когато завършеше образованието си, Джак никога повече нямаше да иска пари от баща си.

Сервитьорът пристигна с моцарела, охлюви и пушена сьомга със средиземноморски подправки. Сидни опита моцарелата — прясно сирене, Харлан вкуси охлювите, а Ото изяде останалото.

По време на вечерята изпиха три бутилки вино. Стрингър настоя за шампанско с череши за десерт с въпроса:

— Чували ли сте някой да е ял череши без шампанско?

Харлан се напи, но продължи да ги обсипва с информация за Палм Спрингс.

— И Стив Маккуин живееше в Саутридж. А Труман Капоти — в Лас Палмас, и Кърк Дъглас, и толкова други!

Ото беше пиян колкото Харлан, който се въртеше на стола си. Салонният управител непрекъснато поглеждаше към тях и към часовника си. На две други маси седяха по-тихи пияници, които изглежда се готвеха да си тръгват.

— Кажи ми, Харлан, откъде знаеш толкова много за този град? — попита Ото.

— От клюките. Висиш в баровете и скоро научаваш всичко. Населението на Палм Спрингс е само тридесет хиляди. Повечето са богати хора, които имат къщи тук, плащат си данъците и много не се навъртат наоколо. Трябва да видите баровете. Съвсем не са като в Холивуд. Е, приличат малко на тях. Има доста кандидати за каубои, които карат пикапи „Датсун“, приличат на хомосексуалисти и вонят на „Пиер Карден“. Това е единственото място, където в един и същ бар можеш да видиш каубои, работници и мексиканци. И се разбират много добре. Според мен, когато навън стане сто и двадесет градуса по Фаренхайт, хората започват да се спогаждат. От едната страна сме ние, от другата — пустинята. Но и тук има бедняшки квартали. Единственият град без бедняшки квартали е Ранчо Мираж. Знаете ли колко известни личности живеят в крайградските клубове там?

— Доспа ми се — каза Ото. — Устата ми се схвана.

— Къде според теб е прекарвал нощите си Джак, Харлан? — попита Сидни.

— В града има половин дузина дискотеки. През почивните дни идват много стюардеси и момичета от Нюпорт Бридж. Джак вероятно е ходел по дискотеките. Никога не съм го виждал да танцува, но съм сигурен, че го е бивало в танците. Можеше да има всяко момиче, което пожелае. Знаете ли защо ви го казвам?

— Защо? — попита Сидни, докато Ото се опитваше да привлече вниманието на една сервитьорка на коктейли.

— Има и други младежи с къдрави черни коси и очи като на Пол Нюман, но той притежаваше нещо повече.

Изведнъж нещо обезпокои Сидни. Усети някаква сянка и се разтрепери. В момента не беше достатъчно трезвен, за да събере мислите си.

— Джак имаше едно качество, което малцина двадесет и две годишни младежи притежават. Беше мил. Мило човешко същество. Да, мисля, че много искаше да бъде независим от баща си. Джак беше различен от останалите.

— Чух, че младите висели в Палм Спрингс по двадесет и четири часа в денонощието — каза Сидни. — И Джак ли го правеше?

— Знаете ли кой виси там? Пубертетите и морските пехотинци от Туенти-найн Палмс. Тези мъжествени момчета, които по цял ден учат как да хвърлят напалм върху оризищата и да убиват с голи ръце, идват в Палм Спрингс през почивните дни. Нямат нито коси, нито пари. На претъпканите им шевролети камаро се веят бунтовнически знамена, а от джобовете им стърчат кутии с бира. Нямат какво да правят и само се бият. Мислите ли, че Джак би обикалял улиците с такива хора?

— Пиеше ли много?

— Колкото всеки колежанин.

— Употребяваше ли наркотици?

— Сигурен съм, че е опитвал марихуана. Не мисля, че употребяваше кокаин, но трябва да ви кажа, че това е най-разпространеният наркотик в Палм Спрингс. Нощем виждам как сервитьорите и сервитьорките тичат към тоалетните, за да смъркат белия прах, който струва сто и двадесет долара грама.

В същия миг сервитьорката на коктейли дойде със сметката на Ото. Той огледа похотливо вдлъбнатината между гърдите й, подписа чека и написа на салфетката: „Моля ви, помогнете ми да избягам! Заложник съм на ужасно скучни хора! Богат съм!“.

Тя се изкикоти и му благодари за тридесетпроцентовия бакшиш, след което елегантно се понесе към залата за коктейли.

— Трудно е да се повярва, че съм достатъчно стар, за да й бъда баща — въздъхна Ото. — Може да не преживея рождения си ден.

— Мисля, че е време да си лягаме — каза Сидни.

— Толкова рано? — учуди се Харлан. — Мога да разговарям часове наред.

— Искам да ми се обадиш, ако се сетиш за нещо друго по случая „Уотсън“ — добави Сидни. — Опитай да си спомниш дали не е говорил за някое момиче, което е срещнал тук. Водеше ли приятели в къщата?

— Не, и откакто аз работя за семейството.

— Е, мисля, че засега това е всичко. Ще видим…

Изведнъж споменаването на сините очи на Пол Нюман преди малко задейства нещо в главата на Сидни. Да, Пол Нюман имаше син, с когото бяха в бурни отношения. Той бе загубил този син. Пол Нюман знаеше онова, което Виктор Уотсън и Сидни Блекпул знаеха — за взаимоотношенията между бащи и синове.

— Нещо не е наред ли? — попита Харлан.

— Замислих се за един човек… Нищо. Ще платя таксито ти.

— Господи, искаше ми се да не се прибирам толкова рано. Тъкмо се бях… О, боже!

— Какво има?

— Погледнете!

В ресторанта влязоха трима мъже. Поговориха със салонния управител, който се ухили широко и ги заведе до маса в ъгъла.

Възрастта на единия не можеше да се определи. Косата му беше накъдрена и къносана, а прозрачната му кожа беше толкова опъната на скулите и около устата, че едва се усмихваше. Беше издокаран като Оскар Уайлд и носеше карамфил на ревера. Придружаваха го двама красиви японци, облечени в еднакви червени сака, бели панталони и червени мокасини. Не носеха чорапи.

— Знаете ли кой е онзи? — прошепна Харлан. — Господи, откакто Бети Форд си направи пластична операция, всички идват в Палм Спрингс да ги постегнат! Погледнете какво са направили с него! Последния път, когато го видях, торбичките под очите му бяха огромни. Това е Луи Вютон!

— Кой е той? — заинтересува се Ото.

— И онези дребосъци. Нарича ги свои адютанти. И още как! Отдалеч познавам масажистите. Някой ден той ще учи на разврат онези малки бомбардировачи на пристанища.

— Кой е той? — повтори въпроса си Ото.

— Последният от известно германско семейство, поддържало бойната мощ на Хитлер. Във фабриките на баща му са бесели работници, ако производството не било в норма. През 1939 година семейството му било влиятелно като това на Ротшилд. А сега прекарва живота си по бикини.

— Сякаш е излязъл от филм на Винсънт Прайс — отбеляза Ото.

— В Палм Спрингс можеш да видиш целия свят — гордо заяви Харлан. — Господа, този човек е живо доказателство за замисъла, вложен във Вселената. От Бисмарк до епохата на близалките — всичко в рамките на едно поколение. Така свършват династиите — не с трясък, а с кикот.