Джоузеф Уомбо
Сянката на койота (19)

18.
Замисли и намерения

Не разговаряха, докато се връщаха в хотела. Когато влязоха в апартамента, Ото се вмъкна в спалнята си, върна се с остатъка от парите и ги хвърли на масичката за кафе.

— Утре ще се прибереш ли вкъщи с мен? — попита той.

Сидни взе телефонната слушалка и каза:

— Ще се обадя на Виктор Уотсън. Ще направя каквото той поиска.

Свърза се с дома на Уотсън в Бел Еър. Отначало се обади икономът, после се чу гласът на Виктор Уотсън.

— Сидни? Откри ли нещо?

— Господин Уотсън, знам как е умряло момчето ви. Но никога няма да мога да докажа нищо пред съда.

— Утре следобед в три ще те чакам в къщата ми в Палм Спрингс. Благодаря, Сидни. Благодаря!

Блекпул затвори и Ото каза:

— Дай му моя дял от парите. Или ги задръж за себе си. Утре сутринта хващам автобуса за Лос Анджелис. Ще взема стиковете си за голф, когато те видя в участъка в понеделник.

— Защо не останеш, Ото? Защо бързаш да се прибираш? Какъв е смисълът? Какво се опитваш да докажеш?

— Няма какво да доказвам. Не искам да бъда там, когато му разказваш за Хари Брайт. Това може да ме накара да се почувствам по-гадно, отколкото се чувствам в момента.

— Искам онази длъжност, Ото. Искам нов живот. Съжалявам, ако не го разбираш.

— Надявам се, че ще получиш онова, което искаш.

 

 

Ото си легна, без да вечеря. Сидни дори не помисли за храна. Цяла вечер размишлява как да каже на Виктор Уотсън, че синът му е бил застрелян от пияно ченге на име Хари Брайт, като проява на състрадание. Надяваше се да не спомене нито дума за Кой Брикман.

Записаният на лентата глас на Хари Брайт не му даваше покой. Известно време след смъртта на Томи, Сидни изгаряше от желание да чуе гласа му още веднъж. Но домашните им видеофилми бяха без звук. Веднъж се опита да изгледа един от тях, но не издържа и първата касета.

Някога безразсъдно бе копнял синът му да бъде като него. Сега, ако имаше душа, би я дал, само синът му да е жив.

След два часа и много „Джони Уокър“ с черен етикет Сидни най-после заспа. Преди да го направи, споменът за Томи го връхлетя много по-ожесточено, отколкото преди. Спомни си последния път, когато го видя жив.

Сидни закри с ръце очите си, докато лежеше в мрака, но това не прогони спомена. Нищо не можеше да го прогони, след като веднъж бе започнал да се връща. Само дулото на револвер тридесет и осми калибър. Лори бе дошла в къщата на Сидни да вземе децата. Томи вече усилено се дрогираше. Сидни бе намерил хашиш в стаята му и се бе карал на момчето пред бившата си съпруга. По време на кавгата Томи наруга грозно и двамата и Сидни избухна. Сграбчи сина си за ризата и изкрещя: „Нещастен кучи син! Малко копеле! Ще те убия!“.

И удари Томи два пъти. Повали го на масата в кухнята. Лори започна да пищи, когато из стаята се разлетяха стъкла и кръвта от носа на Томи опръска белия под.

Майката се хвърли между бащата и сина. Томи крещеше мръсни думи. После избяга от къщата.

По-късно разбраха, че е прекарал нощта у един съсед, негов приятел. На другата сутрин не отиде на училище. Същия ден огромните вълни го погълнаха, докато караше сърфа си в студения зимен здрач.

След като образът на кървящото момче най-сетне избледня, Сидни изстена: „О, Томи!“. Това беше всичко, което можа да каже. Това беше неговата тайна. Виктор Уотсън имаше своята. Хари Брайт също.

Същата нощ му се присъни сънят. Томи беше дванадесетгодишен и гледаше футбол по телевизията, усмихвайки се по характерния си начин. Сидни все още беше женен за Лори. Дръпна я настрана и я накара да обещае да не казва на никого чудесната му нова тайна: че със силата на волята си е възродил Томи! Поне духа му. Но трябваше да знаят само те двамата.

Както винаги, сънят свърши, когато тя каза: „Сид, сега можем да му се радваме вечно! Но не бива да му казваш, че ще умре, когато стане на осемнадесет! Не трябва да му казваш в никакъв случай!“. „О, не! Няма да му кажа! — обеща той на Лори в съня. — Защото сега той ме обича. И… ми прощава. Моето момче ми прощава!“

И както винаги, Сидни се събуди ридаейки и задушавайки се във възглавницата.

 

 

Поне веднъж партньорът му бе станал пръв. Всъщност, когато се измъкна от леглото с главоболие, достатъчно силно, за да го накара да се изплаши не на шега, че получава инсулт, Сидни се изненада, като видя, че Ото го няма. Погледна часовника си и видя, че минава девет. Откакто бяха дошли тук, не се беше будил толкова късно. Изкъпа се, избръсна се и се вторачи в подутата си челюст. Лицето му беше в пастелните тонове на пустинята. Хапна малко в апартамента и почти веднага повърна всичко.

В един часът следобед се отписа от хотела и до два и тридесет се разхожда по булевардите на Палм Спрингс. Сетне подкара тойотата към имението на Уотсън.

Харлан Пенроуд отвори вратата, видя израненото му лице и възкликна:

— Боже мой! Какво се е случило с теб? Господин Уотсън се обади и каза, че пристига, за да се срещнете. Говорихте ли с Тери Кинсейл? Той ли е…

— Не, не е той, Харлан — прекъсна го Сидни. — Би ли ми направил кафе?

— Разбира се, но кажи ми кой…

— Не ми задавай въпроси, Харлан. Ще разкажа всичко на господин Уотсън. Джак беше негово дете. Питай него.

— Но…

— Не ме питай нищо.

— Добре. Само, как искаш кафето?

Виктор Уотсън пристигна с такси от летището в Палм Спрингс. Още преди да се ръкува със Сидни, той каза:

— Харлан, би ли отишъл да сипеш бензин в колата?

— Резервоарът е пълен, господин Уотсън. Да ви донеса ли…

— Иди на кино, Харлан. Върни се в шест. Моля те.

— Разбира се, господин Уотсън — отвърна икономът, гледайки стиснатите устни на Сидни.

— Господи, Сидни! — възкликна Уотсън. — Какво се е случило?

— Кактус — отговори Сидни. — Пустинята е пълна с опасности за хора като мен.

— Разкажи ми всичко, Сид. От игла до конец.

Отидоха в кабинета и Виктор Уотсън седна зад бюрото си, а детективът се настани на канапето срещу него.

Сидни разказа почти всичко. Нямаше да спечели нищо, ако назовеше Кой Брикман. Разказа на Виктор Уотсън за Тери Кинсейл, за поршето и за изчезналия револвер, който несъмнено беше оръжието на престъплението, използвано за убийството на Джак по време на лошо преценен акт на състрадание от страна на пияно ченге. Прикри Кой Брикман, като намекна, че Хари Брайт вероятно сам се е отървал от револвера.

Беше почти тъмно, когато свърши. Виктор Уотсън му зададе само няколко въпроса по време на разказа. Седя, приковал очи в Сидни Блекпул, и не изпусна нито дума. Очните му ябълки ставаха все по-тъмни от сянката на пустинния здрач. Изглеждаше още по-възрастен, отколкото си го спомняше Сидни. Детективът изпи три чаши вода. Устата му беше пресъхнала както никога дотогава. Леко му се виеше свят и му се гадеше като на диабетик. Челюстта го болеше, но не искаше „Джони Уокър“ с черен етикет, а само да свърши с тази история трезвен.

Когато разказа всичко, очите на Виктор Уотсън почти не се виждаха. Блекпул гледаше празните очни ябълки и си представяше гранитните ириси.

Хари Брайт имаше незабравими очи. Когато се приближи до леглото, Сидни ги видя — красиви сини очи. Виктор Уотсън сякаш изобщо нямаше очи.

Сидни се вторачи в чашата с вода и зачака.

— Поемам пълната отговорност за трагичното събитие — каза накрая Виктор Уотсън.

Сидни Блекпул се накани да го утеши и да му каже, че не е виновен за смъртта на сина си.

— Не биваше да те включвам в разследването — продължи Уотсън. — Не и теб, Сидни. Мислех, че между теб и мен има връзка. Когато чух за теб, имах чувството, че това е…

— Предзнаменование!

— Да. Сега разбирам, че е било грешка. Глупава, трагична грешка.

— Какво искате да кажете, господин Уотсън? Каква грешка?

— Вероятно, в края на краищата, времето, което съм отделил на психотерапията не е било напразно. В теб виждам себе си. Такъв, какъвто бях. Гневът. Объркването. Вината.

— Не ви разбирам, господин Уотсън.

— Знам, че не ме разбираш, Сидни. Знам. Наречи го форма на пренасочване на желанията, но определенията не са важни. Ти си вложил в разследването чувства от собствения си живот, чувства за собствения си изгубен син. Не го ли съзнаваш?

— Но, господин Уотсън…

— Грешката е моя. Всичко стана по моя вина. Видях в теб объркан баща, загубил сина си, който може да успее там, където другите… Е, оказах се прав, и същевременно сгреших. Съжалявам, че ти причиних това.

— Моля ви, господин Уотсън, нищо не разбирам!

Сидни Блекпул се премести в края на канапето, но пак не видя потъналите в сянка очи. Де да можеше да види изражението им! Детективът трябваше на всяка цена да вижда очите!

— Моят син Джак беше най-добрият, най-умният и най-обичливият млад човек, когото някога си срещал.

— Вярвам ви, господин Уотсън.

— Нашите взаимоотношения бяха белязани с нормалното напрежение между баща и син, но мисля, че се справяхме успешно.

— Вярвам ви — повтори Сидни и събори празната чаша от водата, докато протягаше ръка да вземе цигара.

— Никой, абсолютно никой, който познаваше Джак, при никакви обстоятелства не би повярвал, че синът ми е хомосексуалист.

— Не съм казал, че…

— И никой, абсолютно никой не би повярвал, че може да е бил толкова глупав… толкова ненормален, че да отиде посред нощ в онзи окаян каньон, поради каквато и да е причина, освен ако престъпник не опре пистолет в главата му. — Виктор Уотсън стана, но очите му пак останаха в сянка. Лампата го осветяваше в гръб. — Факт, който се е самодоказал, когато са изстреляли куршум в челото му!

— Моля ви, господин Уотсън…

Виктор Уотсън отново седна на стола и добави:

— Намирам разказа ти за много интересен. Интересно е, че има ченге на име Хари Брайт, който е казал на някого, че е застрелял сина ми, докато е бил пиян.

— Ще ви кажа името на този човек, господин Уотсън! — извика Сидни. — Казва се сержант Кой Брикман! Хари Брайт е казал на приятеля си Кой Брикман, че…

— По-тихо, ако обичаш! Намирам за много интересна историята, че някакво ченге алкохолик вероятно е имало пиянска халюцинация, когато е чуло, че синът ми е бил намерен в каньона, където ченгето е спяло, щом се напиело по време на дежурство. Особено иронично е, че самият пияница е изгубил син. Това е особено иронично и много тъжно. Но това е всичко…

— Но Кой Брикман, господи Уотсън! Кой Брикман е ходил в каньона! Видял е…

— Този Кой Брикман призна ли го пред теб, Сидни? А ще даде ли показания пред мен?

— Не, господин Уотсън. Но аз знам, че е истина.

— Той призна ли го пред теб?

— Не, но…

— Ще го признае ли пред някого?

— Няма да признае пред никого, господин Уотсън. Но аз знам…

— Облегни се назад, Сидни, и се опитай да се успокоиш. Опитай се да проумееш какво ти казвам!

— Боже мой! Боже мой!

— Вечно ще съжалявам за онова, на което те подложих. Нямах представа колко малко път си изминал от гроба на сина си. Опитах се да използвам твоята съпричастност, но сега разбирам, че съм ти причинил значима вреда.

— Боже мой, господин Уотсън! Това…

— Вярвам, че Джак е бил приятел на онова момче Тери Кинсейл. Щом казваш. Но дори Тери не е твърдял, че има нещо… нездраво в приятелството им. Вярвам, че е взел поршето на Джак. Вярвам, че е бил наркоман и Джак е разбрал за това и не го е одобрявал. Вярвам в същината на всички факти, които си установил. И съм изумен от усърдието и способностите ти. Но онова, което никой, който е познавал моя син, никога няма да повярва, е, че Джак е бил истеричен педераст! И е тръгнал да търси някакво пиколо горе в… — Виктор Уотсън млъкна, потърка чело и поклати глава. — И всичко друго, което ми казваш, е твоя теория, твоя хипотеза, твое предположение. Можеш ли да потвърдиш от независим източник някоя от… своите хипотези?

— Партньорът ми Ото Стрингър — тихо каза Сидни. — Той може… Той ще се съгласи с моите хипотези.

— Виждам, че той дори не е тук, Сидни. Вероятно горкият човек се е почувствал неудобно да дойде тук и да слуша твоите… злощастни заключения за момче, което изобщо не си познавал.

— Какво искате от мен, господин Уотсън? — умолително изрече Блекпул.

— Вече нищо, Сидни. Явно си страхотен детектив, за да свършиш толкова много работа.

— А работата, господин Уотсън? Длъжността?

— Каква длъжност?

— Шеф на охраната на „Уотсън Индъстрис“! Доказах нещо, нали? Макар да смятате, че изводите ми са погрешни, вие признахте, че съм добър детектив!

— Имаме много детективи. И решихме да запълним освободеното място с един от нашите. Лоялността се внушава, когато издигнем някой от вътрешните хора. Дори във вашия полицейски участък избират шефа измежду служителите.

— Но това не е справедливо, господин Уотсън!

— Сидни, един глупав стар човек те подложи на много изпитания. А никога не съм се чувствал по-стар, отколкото днес.

— Не е справедливо, господин Уотсън! Това не е…

— Сидни, ти знаеш най-добре от всички, че животът е несправедлив.

— Добре, а сега вие ме изслушайте, господин Уотсън. Целият този случай… Може би тук има някакъв зловещ замисъл! Вие, аз и Хари Брайт? Мислех, че всичко е шибана случайност!

— Какво?

— Всичко! Но може би съм грешал! Трябваше ми повече време, за да размисля!

— За какво?

— За този случай. Може би има някакъв таен замисъл. В момента се носи към мен. Като пясък от вятъра!

Сега Виктор Уотсън му показа очите си. Запали лампата на бюрото и извади чекова книжка от чекмеджето.

— Искам да ти платя за услугите.

Сидни Блекпул стана и тръгна напред като сомнамбул.

— Нося по-голямата част от парите за разходите. При това положение не мога да ги използвам.

— Искам да ги задържиш и да ти напиша чек.

— Вече не. — Сидни хвърли плика на бюрото. — Вече не.

— Сидни, мисля, че незабавно трябва да разговаряш с полицейския психиатър.

— Не…

— Моля те, чуй ме! Ще споделя тайната с теб. Надявам се, че ще помогне. Понякога бащата на умряло момче трябва да внимава да не обърне ужасния гняв срещу момчето. Понякога той чувства, че синът не е изпълнил задължението си да надживее бащата. И не смесвай твоята мъка с моята, Сидни. Моят син не ми измени. Той беше убит. А сега, моля те, вземи парите.

Сидни Блекпул се вторачи в него с ясните си като пустинни звезди очи и каза:

— Не мога. Сега вече не могат да ми послужат. Късно е.