Деби Макомбър
Вълшебната рокля (9)

Девета глава

— Джил…

Стори й се, че чува гласа му отнякъде много далеч. Някой я викаше, обаче тя едва го чуваше.

— Скъпа! — Гласът стана по-силен.

Тя се сгуши в топлината, без да обръща внимание на настоятелния звук. След дългите часове, през които се бе мъчила да остане будна, най-после се отказа от неуспешните опити и потъна в съблазнителните прегръдки на съня.

— Мила моя, ако не се събудиш, ще те плесна по бузата.

— Джордан! — Очите й веднага се отвориха и тя видя мъжа си да коленичи до нея. Протегна се и се втренчи в него, сякаш го виждаше за първи път. — Така се радвам, че си у дома.

— С такова посрещане ще трябва да помисля дали да не отсъствам по-често.

Тя реши да не обръща внимание на хапливата му забележка.

— Колко е часът?

— Късно е — бе единственото, което намери за нужно да каже.

Тя го целуна, като се отдаде на нуждата да е до него, на удоволствието да усеща прегръдката му.

Джордан изглеждаше ужасно. Не беше се прибирал за вечеря повече от седмица. Целите дни и нощи прекарваше в кабинета си. Няколко пъти го попита какво става, но единственото, което й каза бе, че проектът, върху който работи, нещо не върви. Проектът! Заради него бе готов да изпрати живота и на двама им по дяволите и да рискува тяхното семейство!

Каквото и да се бе объркало, то бързо заличи спомените от прекрасно прекарания романтичен меден месец. Бяха се върнали в Сиатъл преди две седмици. През цялото време не бяха имали нито час, през който Джордан да не бъде обезпокоен.

— Гладен ли си? — попита тя. Бе сигурна, че дни наред не е хапвал нищо топло.

— Повече от всичко съм изморен.

— Колко дълго ще продължи всичко това? — попита тя колкото можеше по-спокойно. Беше сключила този брак напълно съзнателно. От първия момент, в който срещна Джордан, знаеше колко трудно ще бъде да се бори с приоритета на работата, какво пълно отдаване от негова страна изисква начинът му на живот. Беше сигурна, че ще е изключително трудно да запази този брак. Обаче се надяваше, че тяхната любов ще издържи на изпитанията, поне през първите няколко години.

За съжаление предположенията й се оказаха погрешни. Бе подценила силата на неговата решимост да работи за непременното постигане на успех. На всякаква цена!

Джордан я обичаше. Макар да не го казваше често, Джил бе сигурна в това. Нямаше нужда от думи. Ала тя искаше да й отделя малко от скъпоценното си време, посветено напълно и изцяло на бизнеса му, от който тя започна да го ревнува.

— Почти не съм те виждала цяла седмица — напомни му тя. — Излизаш, преди да се събудя, и кой знае кога се прибираш.

— Това няма да продължи още дълго — отговори той намръщено и се изправи. — Обещавам.

— Ще бъде ли толкова фатално, ако този проект се провали?

— Да — отговори й с твърда убеденост.

— Знаеш — един провал не означава, че е настъпил краят на света, нали? Знаеш го! Някога разказвала ли съм ти как исках да получа главната роля в пиеса, която изпълнявахме в последния клас на гимназията?

— Не — намръщи се Джордан. — Но сигурно е история като тази, която се отнасяше до свиренето ти на пиано.

— Нещо подобно.

Съпругът й се отпусна на кожения диван срещу нея, облегна се и уморено затвори очи.

— В такъв случай защо не ми спестиш разказа за главната роля в пиесата и не говориш по същество?

Не се държи грубо, просто е практичен, мислеше Джил. Той бе изтощен и повече от очевидно бе, че трябва да си почине. Едва ли имаше сили да се съсредоточи върху това, което ще му разкаже, камо ли да търси скрития му смисъл.

— Добре — съгласи се тя неочаквано и продължи дружелюбно: — Сигурно вече си се досетил, че не получих главната роля. А бях съвсем сигурна, че ще я дадат на мен. Бях изпълнявала главните роли в няколко пиеси. Всъщност получавах всяка роля, която исках. Лошото в случая бе, че не само не получих главната роля, но не ми дадоха изобщо да участвам в пиесата. А бях сигурна, че съм най-подходящата за главната роля!

— Аз също съм уверен в това.

— Това, което научих от този неприятен за мен случай, беше да не се страхувам от провал. Успях да преживея, че ме лишиха от онази главна роля. Затова пък, когато през първата година в университета получих награда за добро изпълнение, я оцених по достойнство. Разбираш ли това, което ти казвам, или вече спиш?

Очите му останаха затворени, ъгълчетата на устата му обаче се свиха в лека усмивка.

— Не спя. Просто размишлявам над тъжната история на артистичната ти кариера, било то музикална или театрална.

— Зная, че едва ли ще ме разбереш, ала искам да ти обясня. От сърце и душа желаех да получа онази роля в училищната пиеса. Когато не я получих, реших, че никога повече няма да мога да участвам в театрална постановка. Трябваше да мине време, за да си възвърна самочувствието и да се изложа на риска да получа нов отказ. Но вече бях по-силна, можех да го понеса. Затова когато в университета кандидатствах за роля, не се страхувах, че няма да ми я дадат. Просто защото даже да не я получех, това нямаше да ми се отрази така фатално, както по-рано в гимназията.

— Значи си искала да станеш артистка?

— Не, не ме бива много да чакам мечтаната роля. Ако неуспехът не ме бе научил да ценя това, което постигам, щях да направя лоша услуга на самата себе си.

— Това пък какво значи?

— Ако тогава бях получила исканата от мен роля, щях да продължа да вярвам, че съм толкова умна, толкова талантлива, че е невъзможно някога да загубя. — Тя помълча и продължи: — Господин Хауърд ми каза нещичко за проекта ти за търговски център. Не споменах за това просто защото не бях сигурна, че той би искал да знаеш какво точно е споделил с мен.

Джордан насочи към нея цялото си внимание, изправи се, а очите му потънаха в нейните.

— Какво ти каза?

— Че не е участвал често в реализирането на твоите строителни проекти.

— Само няколко пъти.

— И затова си има уважителна причина.

— Каква?

— Че никога не си губил!

При тези думи той рязко вдигна глава.

— Моля?

Джил разбра, че за Джордан подобен начин на мислене бе пълен абсурд — неговите постоянни успехи във всички начинания трябваше да привличат потенциалните инвеститори.

— Господин Хауърд ми обясни, че не обича да се обвързва с човек, който поне веднъж не е бил финансово разорен.

— Но в това няма никакъв здрав разум! — отвърна Джордан раздразнено.

— Може и да е така — съгласи се тя. — Тъй като опитът ми във финансовите сделки се ограничава в рамките на личния ми бюджет, не бих могла да зная нещо със сигурност.

— Помисли, кой би се съгласил да участва с капитали в проекта на човек, който е бил разоряван?

— Андрю Хауърд например — отговори с усмивка Джил. — Той ми обясни, че човек, който е губил всичко, е много по-внимателен в бизнеса си.

— Не съм предполагал, че с Андрю сте разговаряли за бизнес.

— Не сме. — Опита се да изглежда невъзмутима. — Говорихме главно за теб. — Това обаче успя да отвлече вниманието на Джордан от интересуващата го тема.

— Предпочитам да знам, че успехите ми се дължат на упорита работа, целенасоченост и предвидливост. Без тях едва ли щях да постигна всичко.

— Съвсем вярно, но…

— Винаги ли ще има „но“?

Тя кимна и опита да скрие появилата се на устните й усмивка. Всъщност разговорът й доставяше удоволствие. А нейният уморен съпруг се чувстваше обиден и страдаше от нейната прозорливост.

— Добре — съгласи се Джордан, — продължавай. Прати всичките ми аргументи по дяволите!

— И аз смятам, че успехите ти се дължат до голяма степен на твоята интелигентност и всеотдайност. Други също са работили не по-малко упорито и всеотдайно, проявили са същата предвидливост и независимо от това са загубили всичко.

— Успяваш да подобриш настроението на човек — изръмжа той.

— Не искам да влагаш толкова много усилия в този проект. А ако случайно се провали? Значи ли това, че ще се съсипеш заради него? — Не спомена как неговите съмнения се отразяват върху брака им, то беше повече от ясно.

Няколко минути Джордан мисли сериозно — сигурно за това, което бе казала. После лицето му доби каменно изражение.

— Няма да се проваля! Абсолютно и категорично отказвам дори да помисля, че подобно нещо е възможно!

— Още колко време? — попита Джил, след като с усилие успя да скрие разочарованието си.

— Не повече от една седмица.

Цяла седмица! Седем дни! Затвори очи, защото изпитваше болка да го вижда изтощен. Помисли, че в този труден момент той има нужда от нейната подкрепа, а не от укорите и уроците й.

— Добре — промълви тя.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — Джордан стана, приближи се, прегърна я силно и зарови лице в топлата извивка на шията й. — Нали знаеш, че съм младоженец и бих желал да отделям цялото си време на своята любима съпруга.

Джил само наведе глава. Беше й невъзможно да каже дори една дума.

Той я вдигна с лекота и я понесе към спалнята. Без да си дава труд да запали светлина, я постави на широкото легло и се просна с цялата си дължина до нея, като сложи главата си върху нейните гърди. Пръстите й с нежни движения милваха косите му.

Искаше да му каже много неща, да се освободи от страховете си, но не посмя. Думите заседнаха в гърлото й. Джордан бе изморен и не беше време за подобни разговори. Дали някога щеше да има време да му каже всичко, което бе толкова важно за нея?

За краткия период след брака бе преживяла доста самотни вечери и пропилени сутрини. Чувстваше, че наистина живее само когато Джордан е до нея. Тогава знаеше, че е пълноценно човешко същество, истинска жена. Но една след друга се нижеха нощите и тя получаваше съвсем малко от скъпоценното му време. Това бе всичко, което той можеше да отдели за нея.

Равномерното дишане на Джордан й подсказа, че той вече спи. Скоро започна да усеща тежестта му върху гърдите си. Макар да изпитваше нарастващо неудобство, продължи да го милва още няколко минути.

Бе предполагала, че ще стигнат до този момент, но не и толкова скоро. Сега трябваше да чака цяла седмица! Нали й беше обещал, че до седмица всичко ще приключи?

До следващия път…

Когато на другата сутрин Джил се събуди, с огромно учудване видя Джордан да спи до нея. Смътно си спомняше, че по някое време през нощта той премести главата си върху възглавницата и зави двамата с одеяло. Не се беше постарал дори да съблече дрехите си.

Джил се обърна към него и закачливо го целуна по ухото. Искаше да го остави да се наспи, ала знаеше, че ще се раздразни, ако закъснее работа.

Той бавно отвори очи, в които се появи изненада, че я намира до себе си.

— Добро утро — прошепна тя и го обсипа с нежни целувки.

— Колко е часът? — попита я веднага той.

— Предполагам, че някъде около осем. — Прегърна го и се засмя щастливо.

— Хм-м, неприличен час.

— Съвсем неприличен!

— Любимата ми част от деня — отбеляза сънливо той и започна да разкопчава горната част на пижамата й, а в очите му заблестя неприкрито желание.

— Джордан — каза тя, почти загубила дъха си, — ще закъснееш за работа.

По лицето му се разля широка усмивка.

— И аз мисля така — отговори и впи устни в нейните.

 

 

— Това вече започна, нали? — попита сухо Елейн Морисън следващата събота.

Тя стоеше права в средата на дневната и държеше в ръце чашката с чинийка от китайски порцелан. Погледът й се рееше някъде през прозореца. Изгледът към Олимпийските планини бе фантастичен. Покритите със сняг бели върхове сякаш се забиваха в светлата синева на небето. Около тях плуваха пухкави облаци.

Джил знаеше съвсем точно какво има предвид майка й. Отговори по единствения възможен начин — откровено:

— Да.

Майка й се обърна към нея. Лицето й бе побледняло. По него ясно личеше болката от миналото, отразяваща се като в огледало в лицето на собствената й дъщеря.

— Страхувах се, че ще стане точно така.

Съвсем доскоро контактите на Джил с майка й бяха ограничени и трудни. След смъртта на съпруга си Елейн се бе оттеглила от живота, беше се скрила в черупката на тъгата и самосъжалението. Би могло спокойно да се каже, че всъщност Джил загуби майка си със смъртта на своя баща.

— Мамо, всичко е наред. — Думите бяха изречени, само за да успокоят майчината й тревога. — Това ще продължи съвсем кратко. След като кризата, свързана с проекта, бъде преодоляна, всичко ще се оправи.

Обаче Джил знаеше, че няма да може да излъже нито себе си, а още по-малко Елейн.

— Предупредих те — отговори майка й, отдалечи се от прозореца и седна в единия ъгъл на удобния диван от бяла мека кожа. Внимателно остави чашката и чинийката на намиращата се до нея маса и обърна измъчени очи към дъщеря си. — Нали те предупреждавах? Знаех, че всичко ще стане точно така още в деня на сватбата.

— Да, майко, ти наистина ме предупреди.

— Тогава защо не ме послуша?

Джил издиша бавно, като се опитваше да запази спокойствие.

— Защото го обичам. Точно така, както ти обичаше татко.

Явно не споменаваше често баща си, по който толкова бе тъгувала. Но това беше единственият начин, по който тя разбираше нещата и можеше да ги обясни.

— И какво мислиш да правиш?

— Майко — въздъхна Джил, — заетостта му не е свързана с някаква любовница!

— Почти същото, ако наистина беше така — отвърна майка й с неочаквано озлобление. — Ето, днес е събота, вече е късен следобед, а той още работи. Достатъчно ми беше да го погледна само веднъж, за да разбера, че в него има същия стремеж и амбиция, същата нужда от власт, каквато в баща ти.

— Мамо, моля те… Нещата с Джордан не стоят по същия начин!

По-възрастната жена погледна дъщеря си с безкрайна тъга.

— Не разчитай на това, което ми казваш, Джил. То просто не е за вярване.

 

 

Посещението на майка й я разстрои. След като тя си отиде, Джил опита да се успокои, като взе една книга. Но не можеше да се концентрира, буквите се изплъзваха от погледа й. Точно в шест телефонът иззвъня — както всеки ден през седмицата, когато секретарката и помощникът на Джордан се обаждаха да й кажат, че той няма да се върне навреме за вечерята.

Едно позвъняване.

Приближи се до телефона, застана пред масичката, на която бе поставен, ала не вдигна слушалката.

Второ позвъняване.

Пое дълбоко въздух и отпусна пръстите на ръката си. Два пъти през седмицата Джордан се обади лично, за да й каже, че няма да се върне. Може би сега, ако вдигнеше слушалката, щеше да чуе неговия глас, който ще й предложи да вечерят заедно и ще зареже всичко за тази вечер.

Или да й съобщи радостната вест, че е успял да оправи бъркотията и само след половин час ще си бъде вкъщи. Може би звънеше, за да й предложи да отидат някъде за няколко дни, само те двамата.

Трето позвъняване.

Усети как пулсът й лудо заби. Тя все още не вдигаше слушалката.

Четвърто позвъняване. Пето.

После телефонът замлъкна.

Когато се обърна и тръгна към спалнята, цялата трепереше, краката й престъпяха с усилие. Седна на леглото и закри лице с длани.

Телефонът започна да звъни отново, звукът кънтеше силно в тишината на апартамента. Джил премести ръце и запуши с тях ушите си. Не можеше повече да слуша!

Всеки звън я пронизваше, караше я да се измъчва от надеждата, която може би й предлагаше. Която обаче, бе сигурна тя, не съществуваше. Не можеше да е Джордан. Сигурно бе секретарката му с обикновеното съобщение.

В следващия миг Джил бе взела решение. Протегна се, грабна първото попаднало й сако, и прехвърли чанта през рамо. Тръгна към асансьора.

Тъй като нямаше къде да отиде или какво да прави, тя броди дълго без всякаква цел. По едно време се озова пред някакво кино. Филмът не обещаваше да е нещо особено, но тя си купи билет и влезе. Бе готова да гледа дори второкласна комедия, стига да избяга за няколко часа.

В действителност филмът се оказа твърде интересен. Сюжетът беше наивен, обаче предлагаше редица комични ситуации, които я накараха да се смее от сърце. Никога преди не бе намирала такова облекчение в комедийния жанр.

Мина край закусвалня, влезе и купи няколко сандвича, които помоли да й завият за вкъщи. След това махна на едно свободно такси. Без да мисли, даде на шофьора адреса на административната сграда, където се намираха офисите на Джордан.

Оказа се доста трудно да убеди пазача да я пусне на горните етажи. Разреши й да се качи в асансьора, едва след като говори със самия Джордан.

— Джил — посрещна я той на вратата на асансьора. От пръв поглед разбра, че е страшно ядосан. — Къде беше?

— Толкова е хубаво, че те виждам — не обърна тя внимание на раздразнението му. Целуна го и спокойно тръгна към кабинета му.

— Къде беше?

— Ходих на кино. — Започна да се разхожда напред-назад из обширното помещение.

Огромното махагоново бюро бе отрупано с папки и купища документи. Беше сам. Сигурно всички отдавна бяха по домовете си, при семействата и се готвеха за предстоящия уикенд. За разлика от него, който не си бе позволил този лукс.

— Била си на кино?

Тя не си направи труда да отговори.

— Помислих, че може да си гладен — каза му. Внимателно отмести купчина папки и разчисти едно ъгълче от бюрото. — Отбих се в една закусвалня, купих нещо за ядене. За нас двамата.

— Аз хапнах преди малко.

— Добре. — Брилянтната според нея идея се оказа излишна. — За съжаление обаче аз съм много гладна.

Намести се удобно в един голям кожен фотьойл. От плика, който носеше, извади сандвич с шунка и добре затворена чашка кафе, които постави внимателно на малкото разчистено място на бюрото.

Джордан я погледна смутено, сякаш не знаеше как да реагира на неочакваното й нахлуване, какво да прави с нея. Наведе се над бюрото и премести няколко папки встрани.

— Нали не ти преча? — попита тя между две хапки.

— Разбира се, че не — отговори той сериозно. — Останах до толкова късно, защото работата е чудесен начин за забавление.

— Да, няма за какво да бързаш да се прибереш вкъщи — съгласи се тя със същата сериозност.

Джордан уморено потри очи и разкърши сигурно схванатите от дългите часове, прекарани над документите, рамене.

— Извинявай, Джил. Последните няколко седмици бяха твърде тежки и за теб, нали?

Заобиколи бюрото, спря зад нея и я прегърна. Докосването му винаги й действаше по странен начин. Тя опита да се пребори със слабостта си към него.

— Джил — прошепна Джордан в ухото й, — хайде да си отиваме у дома.

Наведе се и я целуна нежно по пулсиращата на врата вена. Цялото й тяло потрепери от интимността на докосването. Започна да диша тежко и притисна ръцете му към тялото си.

— У дома.

Думите й прозвучаха съвсем тихо и с безкрайна нежност, сякаш за нея това бе най-хубавата дума.

 

 

— Джил! — възкликна Шели една вечер няколко седмици по-късно. Очите й се разшириха, когато отвори входната врата и видя приятелката си. — Какво не е наред?

— Не е наред ли? — повтори тя с невиждащи очи.

— Изглеждаш ужасно!

— Колко мило от твоя страна — все така безизразно каза тя.

— Май се сещам — продължи Шели и съучастнически допря пръст до устните си, — ти също си бременна!

— За съжаление не съм. — Джил влезе, мина край Шели и тръгна към кухнята. Взе чиста чаша от миялната машина и я напълни щедро с кафе. — Между другото, как си ти?

— Отвратително. — След като помисли малко се усмихна и добави: — И превъзходно.

Джил дръпна един стол и седна. Беше стигнала до заключение, че ако трябва да прекара и тази вечер сама, ще полудее! Може би трябваше да се обади предварително по телефона, а не да се изтърсва като изневиделица.

Дори самото идване дотук с кола й даваше повод да се махне от луксозния апартамент. Тази вечер с особена настоятелност я бе обхванало желание да излезе. Където и да е, само да избяга от самотата.

Наистина бе смешно. Четири години бе живяла сама, но никога не се бе чувствала така самотна, както през последните два месеца. Дори разговорът с Андрю Хауърд, който проведе в късния следобед, повиши настроението й за съвсем кратко време.

— Къде е Марк?

— Сигурно няма да ми повярваш — усмихна се Шели.

— Все пак ми кажи — настоя Джил.

— Посещава занимания по дърводелство.

— Марк и дърводелство? — наистина се изненада тя.

Усмивката на Шели стана още по-широка.

— Иска да се научи как да направи сам люлка за бебето. Толкова е мил, че понякога не зная какво да правя. Вече познаваш Марк. Знаеш, че е напълно безпомощен, когато трябва да прояви сръчност. Дай му да сметне нещо и той ще бъде в стихията си. Ако обаче трябва да смени дори една крушка, първо ще се наложи да прочете специалното упътване. Ужасно го обичам! Но когато каза, че сам ще направи дървена люлка за бебето, просто щях да умра от смях.

— Шели, как можа!

— Знам, знам, че постъпката ми е повече от ужасна. Затова именно Марк реши да ходи на занятия. За да ми докаже колко греша в това отношение. Днес е за първи път и много се страхувам, че ще се наложи преподавателят да го изхвърли преди края на курса.

Независимо от тежките мисли, които я бяха довели тук, Джил усети как, без да иска, се смее. Беше приятно да е отново при Шели, отново да се отпусне, да има за какво да й е весело.

— От цяла вечност не съм говорила с теб — отбеляза Шели, сложи захар в кафето си и започна да го бърка. — Е, не трябва и да очаквам нещо друго. Нали вие с Джордан сте все още младоженци в истинския смисъл на думата. Дори меденият ви месец не е свършил.

Очите на Джил се напълниха със сълзи, които замрежиха погледа й.

— Да — излъга тя, като гледаше встрани, и се молеше Шели, погълната от щастието на брака си, да не забележи колко нещастна е тя в своя.

— Ах, да не забравя да ти кажа — започна възбудено Шели. — Имам новини от леля Мили.

— Какво имаше да ти казва този път?

— Преди всичко ме помоли да ти благодаря от нейно име за писмото, в което й разказваш за срещата си с Джордан и всичко, което последва. Нали знаеш колко обича хубавите романтични истории. Между другото каза и нещо твърде странно.

— Наистина ли?

— Имала предчувствие, че роклята трябва да бъде облечена от някой друг.

— Пак ли? Този път от кого?

Шели се наведе към нея, стиснала чашата с кафето в двете си ръце.

— Разбирам, че ти и Джордж бяхте твърде заети един с друг в деня на сватбата си, за да забележите, че майка ти и господин Хауърд се разбират чудесно. Леля Мили едва ли знае нещо за всичко това, разбира се, но… Повече от ясно е, че скоро нещо ще се случи.

— Моята майка?

Чак сега си спомни своя разговор с Андрю на сватбения си ден и току-що казаното от Шели започна да добива смисъл. През седмиците след връщането им с Джордан от Хаваите бе забравила за казаното между тях. След сватбата Андрю й се беше обаждал два пъти, обаче не бе споменал нищо за майка й. Елейн също.

— Какво мислиш?

— За майка ми и господин Хауърд? — Джил бе обхваната от странно чувство на покой.

— Това е направо чудесно! — продължи да се усмихва щастливо Шели.

Съвсем доскоро, по-точно до появяването на „вълшебната“ сватбена рокля на леля Мили, Джил не беше осъзнала каква абсолютна романтичка е нейната най-добра приятелка Шели.

— Но майка ми не е проронила нито дума.

— А ти очаквала ли си да ти каже нещо?

Джил сви рамене. Имаше истина в това, което й каза Шели. След всичко, което бе преживяла, Елейн щеше да се отнесе с крайна предпазливост към създаването на нови близки отношения или повторното си омъжване.

— Няма ли да бъде истинско чудо, ако и майка ти се съгласи да облече роклята?

Джил кимна, притисна пръстите до слепоочията си и затвори очи.

— Нещо започва да се появява в съзнанието ми…

Шели се засмя, а Джил продължи:

— Мисля, че трябва да извикаме майка ми. И да й разкажем, че двете едновременно сме сънували, че я виждаме облечена в сватбената рокля на леля Мили до изискан, малко по-възрастен от нея мъж.

— Това е хубаво! Наистина много хубаво! — продължи да се усмихва замечтано Шели. — Сега роклята определено е предназначена за майка ти. Това вече го разбра. Трябва да направим нещо, и то колкото е възможно по-скоро.

Джил се престори, че сълзите, които изтри с обратната страна на дланта си, са от радост.

Постепенно веселият израз изчезна от лицето на Шели и тя се вторачи в Джил.

— А сега ще ми кажеш ли най-после какво при теб не е наред или трябва да изтръгвам думите ти насила?

— Всичко е… наред.

— Не, не е! Нали знаеш, че те познавам по-добре и от самата себе си. От години си най-добрата ми приятелка. Нямаше да си тук, ако нещо не върви както трябва.

— Всичко е заради тази проклета сватбена рокля! — избухна Джил.

— Сватбената рокля ли?

— Никога не трябваше да я обличам!

— Джил! — възкликна Шели и се намръщи. — Не мога да разбера какво говориш.

— Тя замъгли разсъдъка ми. Между нас двете аз бях по-романтичната, нали? Винаги търсех истинската любов. Когато ти получи „вълшебната“ сватбена рокля от леля Мили, реших, че тя е най-великото нещо след измислянето на диетичния сладолед.

— Не е вярно! Не си ли спомняш как ме убеждаваше…

— Зная точно какво съм ти казвала — прекъсна я почти грубо Джил. — Но дълбоко в себе си едва дочаках да видя какво ще се случи с теб, след като я получи. Когато с Марк решихте да се ожените, бях възхитена. После, когато след пристигането си на Хаваите получих изпратената от теб булчинска рокля, си разреших лукса да повярвам в нейната вълшебна сила. И тогава срещнах Джордан. От дълго време исках да се задомя и да имам няколко деца.

— Джил — погледна я Шели заинтригувана, — не съм сигурна, че разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Да си призная, даже изпитвах ревност към теб. Затова, че се омъжи преди мен. Защото аз исках да имам съпруг, а не ти. И изведнаж ти срещна истинската любов в лицето на Марк. Струваше ми се, че просто не е честно. — Сълзите на Джил се стичаха по лицето й и тя безуспешно се опитваше да ги избърше с ръка.

— Нали сега ти си също омъжена и Джордан е луд по тебе!

— Беше! Цяла една седмица. Тя обаче отдавна свърши!

— Но той те обича!

— Предполагам, че ме обича по свой особен начин. — Джил говореше бавно. Нямаше сили да спори с приятелката си. — Ала недостатъчно.

— Недостатъчно?! — повтори извън себе си Шели.

— Много ми е трудно да ти обясня — преглътна Джил давещите я сълзи. — Обаче дойдох да ти кажа, че реших да напусна Джордан!

Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, Джил избухна в сълзи.