Деби Макомбър
Вълшебната рокля (5)

Пета глава

След четири дни Джил слезе на летището в Сиатъл. Кожата й блестеше със златист загар, който изпъкваше ефектно на фона на блузата с големи розови цветя. Не очакваше посрещачи. Затова бе приятно изненадана да види Шели и Марк.

— Добре дошла у дома! — поздрави я сърдечно Шели, спусна се към нея с протегнати ръце и я прегърна. — Как прекара на Хаваите? Боже мой, тенът ти е великолепен! Сигурно си прекарала дълги часове на плажа.

— Беше прекрасно — отговори Джил с пълното съзнание, че преувеличава. След заминаването на Джордан всичко се обърна наопаки, нищо не й се правеше.

— Разказвай подробно за всичко — настоя Шели. — Умирам от любопитство да науча кого срещна, след като получи вълшебната сватбена рокля.

— Скъпа — прекъсна я Марк, — дай възможност на бедното момиче да си поеме дъх.

— Сама ли си? — попита Шели и я загледа с очакване. — Разбираш какво искам да ми кажеш — дали вече си омъжена.

— Даже нямам такива намерения — увери я Джил сухо.

Марк пое голямата пътна чанта, в която тя бе натъпкала купените сувенири. Тръгнаха да вземат багажа. Шели хвана Джил под ръка и започна да говори припряно:

— Не мога да чакам нито миг повече. Разказвай какво се случи, след като получи роклята. Искам да знам всичко, до най-малката подробност.

Джил бе очаквала тези въпроси, ала смяташе, че няма да й се наложи да отговаря веднага след пристигането си.

— Боя се, че трябва да ти я върна.

— Моля, добре ли чух? — не повярва на ушите си Шели.

— Просто не срещнах никого.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че през тези седем дни, докато беше на Хаваите, не си говорила с нито един мъж?

— Е, не е съвсем така.

— Аха, значи все пак има някой.

— Нещо такова — смънка и преглътна тежко тя.

— Нещата започват да се задълбочават.

— Срещнах го за съвсем кратко време само първия ден. Затова все едно, че не съм го виждала.

— Защо? — настоя Шели.

— Местата ни в самолета бяха едно до друго. Спокойно може да се каже, че съм го срещнала, преди да получа сватбената рокля. Затова не смятам, че той е обектът на „вълшебството“. — Дълго бе мислила как да се държи пред приятелката си и бе решила да се преструва, че вярва в тази небивалица много повече, отколкото в действителност.

— Всъщност през тези дни често си мислех за тази рокля — продължи тя. — И реших, че ти и леля Мили не сте прави. Роклята изобщо не е за мен. И никога не е била.

— Тя ти става, нали помниш?

— Бе случайно. Ако я пробвам сега, сигурно няма да ми стане.

— Тогава я облечи. Докажи ми, че не съм права!

— Тук ли? — пошегува се Джил.

— Не, разбира се, а когато се приберем вкъщи. Сега ми разкажи за мъжа, когото си срещнала. Непрекъснато се опитваш да отклониш отговора на въпроса ми.

— Няма нищо за разказване. — Съжаляваше, че изобщо бе споменала за спътника си. Защото през последните няколко дни напразно се бе опитвала да го прогони от мислите си. Дори след като той замина. Не я оставяше дори в съня й.

— Започни с това как се казва. Сигурно знаеш името му.

— Джордан Уилкокс. Обаче…

— Джордан Уилкокс — повтори Шели и за момент се замисли. — Няма ли той нещо общо със строително-проектантския бизнес?

— Мисля, че работата му е свързана с нещо такова.

— Той е голяма риба — подсвирна възхитено Марк.

— Сигурно на човешки език това означава, че е висок и едър човек.

— Знаеш прекрасно, че не това искам да кажа — отговори той шеговито. — Уилкокс е известна фигура в света на гигантските корпорации. Виждал съм го няколко пъти. Доколкото ми е известно, той изпълнява различни строителни проекти — осигурява инвестициите, намира проектанти и изпълнители, организира изграждането и когато обектът е готов, го обявява за продан. През последните няколко години направи милиони по този начин. В този бизнес е един от най-добрите.

— Беше дошъл на Хаваите, за да осигури финансирането за построяване на търговски център.

— Добре — погледна я Шели, — какво мислиш за него?

— Просто нищо. Бяхме един до друг по време на полета. После се оказа, че сме в един и същи хотел. Това е всичко. — Беше по-добре да не споменава останалото. Какво ли можеше да си помисли Шели, ако чуе за вечерята и прекарания с него ден на самотния плаж. Ако пък разбереше и за няколкото целувки…

— Сигурна съм, че това е той! — произнесе Шели с въодушевление. Очите й блестяха от удоволствие. — Чувствам го с цялото си същество — това е въпросният мъж.

— Не, не! — опита да не се съгласи с нея Джил, но бе излишно да започва спор, който беше предварително загубен. — Вече ти казах, че се срещнахме, преди да получа роклята. Освен това между нас двамата няма абсолютно нищо!

— А между нас с Марк имаше ли? — погледна нежно Шели към съпруга си. — А сега съм лудо влюбена в него.

Наистина Джил се бе чудила какво свърза незабележимия, но с установени навици и вкусове, специалист по данъчно облагане Марк с нейната невъздържана, импулсивна и изобретателна приятелка. Съвсем просто можеше да се отговори: „Нищо“. Но това не им попречи да се влюбят един в друг. Не можеше да си около тях и да не почувстваш излъчваната нежност, взаимното привличане и привързаност, което изпитваха един към друг.

Както и да е, едва ли можеше да се търси нещо общо между любовта на Шели и Марк и отношенията на Джил с Джордан.

— Мисля, че в този случай Джил има право — каза Марк тихо и замислено. — Както се казва, мъже от типа на Джордан Уилкокс закусват с момичета като нашата Джил.

— Това е той! — продължи да се инати Шели.

— Нали ти казах, че съм го виждал — продължи Марк. — Той е студен и пресметлив. Даже да притежава сърце, мисля, че отдавна е замръзнало.

— Какво от това? — отказваше да приеме доводите му винаги оптимистичната Шели. — Значи Джил е идеалната партньорка за него — грижовна, великодушна и нежна.

Джил сякаш бе загубила тези качества. Когато слушаше как Марк описва Джордан, изпита непреодолимо желание да му се противопостави, да го обори с това, което й каза Андрю Хауърд. Да, външно бе точно такъв, какъвто го описа Марк, ала тя бе открила съществуването на един друг човек, чиято привлекателност я плашеше. Затова първата вечер избяга от него. Целувката му я накара да разбере, че част от нея винаги ще му принадлежи. Обаче тя нямаше намерение да промени решението си. Не можеше да даде свобода на своите чувства — цената бе твърде висока. Знаеше, че едно обвързване с него ще й донесе много от нещата, за които мечтаеше — съпруг, семейство, материална и финансова осигуреност. Ала всичко това щеше да й донесе преди всичко самотата и озлоблението, които съсипаха майка й.

— Просто не мога да си представя, че Джордан Уилкокс ще се ожени — успя да завърши мисълта си Марк.

— Аз пък мога! — противопостави му се Шели. — При това за Джил.

— Шели — каза Марк и се усмихна снизходително, — прояви малко здрав разум.

— Чувал ли си някога любовта да има нещо общо със здравия разум? — попита тя Марк, който сви рамене. После безцеремонно се обърна към Джил: — Ти каза ли му за сватбената рокля на леля Мили?

— Разбира се, че не!

— Така е може би по-добре. Успя ли да му вземеш акъла? Той летя ли с теб дотук?

— Не, върна се преди четири дни.

— Преди четири дни… — повтори Шели замислено и я погледна подозрително. — Сигурна съм, че криеш нещо от нас. Хайде, признай си, Джил! Не може единственият ви контакт да е бил да седите един до друг в самолета от Сиатъл до Хаваите. Между вас се е случило нещо повече и ние с Марк искаме да знаем какво е то.

Джил изохка на глас. Беше изморена от полета и не можеше да се съсредоточи. При нормални условия щеше да избегне прекия отговор. Сега обаче отговори:

— Няколко пъти си говорихме, но не си въобразявай нещо повече.

— Целунахте ли се? — Шели почти шепнеше. — Още първия път, когато Марк ме целуна, аз разбрах чувствата си към него. Ако сте се целунали, би трябвало да нямаш никакви съмнения дали има, или няма нещо между вас.

Джил осъзна, че няма смисъл да се съпротивлява. Рано или късно Шели щеше да изкопчи истината. По-добре да й каже всичко сега и да се отърве веднъж завинаги.

— Ако толкова искаш да знаеш, да, той ме целуна няколко пъти.

— Виждаш ли! — възкликна Шели победоносно. — И какво стана по-нататък?

— Нищо — въздъхна дълбоко Джил. — Вече ти казах, искам да върна сватбената рокля.

— Съжалявам — последва твърдият отговор. — Тази рокля не може да бъде връщана.

— Нито имам намерение, нито знам дали някога изобщо ще го видя. Настоявам да си вземеш роклята на леля Мили! — продължи да настоява Джил.

Очите на Марк и Шели се срещнаха. Двамата бавно се усмихнаха, сякаш си спомниха нещо, което беше смешно.

На Джил обаче не й бе до смях.

 

 

Първият човек, на когото се обади като се прибра, бе майка й. Разговаряха приятелски и Джил с облекчение откри, че тя не е толкова озлобена и самовглъбена в себе си. Разказа й за почивката си, за Хаваите и за хотела. Успя да се въздържи и не спомена за Джордан.

Никак не й се искаше да се обажда на Ралф, макар да знаеше, че той очаква това. Той беше ужасно симпатичен, но за съжаление й се струваше доста скучен. Реши да отложи разговора и се отдаде на мислите си.

Понякога Ралф я бе целувал. Целувките му бяха приятни, ала само толкова. Не бяха предизвикали някакви дълбоки преживявания. Да сравнява целувките на Джордан с тези на Ралф бе все едно да съпоставя горски пожар с бавно тлеещ огън.

Пак Джордан. Никак не беше лесно да го забрави. Все се надяваше, че когато се върне в къщи, заобиколена от познатия уют, ще преодолее спомените от мимолетното запознанство. Както виждаше сега обаче, не беше лесно.

В сряда Джил се прибра от работа, сложи да заври малко вода, за да си направи чай, и се зачете във вечерния вестник. Обикновено не се спираше на финансовите новини. Когато прелистваше страницата, името на Джордан и снимката му веднага привлякоха погледа й.

Сърцето й се сви тревожно. Докато четеше статията, се успокои. Беше успял. Вестникът разказваше за последната му победа. Компанията му беше подписала договор за изграждането на голям търговски център на Хавай. До три месеца строежът щеше да започне.

Сигурно бе доволен. Макар да не бе споделил с нея, успя да разбере, че той много държи на този проект. През ума й преминаха хиляди въпроси. Дали е бил пак при Андрю Хауърд? Той дали е взел участие в осигуряването на инвестициите? Дали го е питал за нея и ако да, какво е отговорил проспериращият бизнесмен? Какво би могъл да разкаже на възрастния човек за отношенията си с нея? Джил помисли да напише благодарствена картичка на господин Хауърд, но не знаеше адреса му.

Не знаеше и адреса на Джордан, обаче това не й попречи. Преди да обмисли разумността на подобно действие, бе надраскала няколко реда, с които го поздравяваше за успеха. Написа името му и адреса на административната сграда, в която се намираше компанията му. На другия ден пусна писмото, макар да не вярваше, че ще стигне до получателя.

След два дни, когато се прибираше от работа, разсеяно забеляза дълга лимузина, паркирала пред сградата, в която живееше. Погледна красивата кола и веднага я забрави. Ровеше в чантата за ключовете си, когато някой се приближи зад нея.

Погледна през рамо и едва не изпусна чантата си. Беше Джордан! Изглеждаше по същия начин, както и първия път, в самолета. Циничен и решителен. Независим и безчувствен.

Тъмносивите му очи я разглеждаха, без да издават какво мисли. Изобщо не личеше, че се радва да я види.

— Здравей, Джил.

Беше толкова изненадана, че изпусна стиснатия под мишницата си вестник. Наведе се, взе го и го стисна с две ръце. Едва можа да промълви името му:

— Джордан…

— Получих поздравленията ти.

— Исках да знаеш, че се радвам на успеха ти.

Джордан многозначително гледаше входната врата.

— Ще влезеш ли? — смънка тя и отключи с треперещи пръсти. — Може да направя чай или кафе, ако искаш… — Не беше очаквала тази среща, за която не бе емоционално подготвена. Когато изпращаше поздравленията си, очакваше, че след като ги прочете, ще захвърли бележката в кошчето за боклук.

— Предпочитам чай.

— Ей сега ще го направя. Чувствай се като у дома. — Тя забърза към кухнята. Сърцето й биеше лудо, сякаш всеки момент щеше да изхвръкне.

— Добре си обзавела квартирата си — каза той и застана на вратата между кухнята и хола.

— Благодаря. Тук живея от три години. — Защо ли му обяснява? Какво значение има за него от колко време живее тук?

— Защо ми писа? — попита той, докато тя вадеше чаши и чинийки. Не смееше да му предложи обикновените чаши, които ползваше всеки ден. Майка й бе подарила чудесен сервиз от китайски порцелан, реши да извади него. Тропането на съдове замря в момента, в който тя чу въпроса му.

— За да те поздравя.

— Питам те за истинската причина.

— Това е самата истина. Този търговски център беше твърде важен за теб. Затова когато прочетох във вестника, че всичко е уредено благополучно, се зарадвах и реших да те поздравя.

Бузите й поруменяха. Помисли какво ли се крие зад въпроса му. Дали той е помислил нещо, което тя не е имала предвид?

— В последния момент Андрю Хауърд реши да вложи свои капитали. Именно това реши съдбата на целия проект.

— Надявах се да направи именно това — кимна доволно Джил.

— За решението му трябва да благодаря на теб.

Нищо в изражението му не показваше, че изпитва каквито и да е чувства, още повече благодарност за помощ, която му е оказала съвсем несъзнателно. Човекът, с когото прекара онзи ден на плажа, не бе безчувственият безкомпромисен бизнесмен, който стоеше пред нея сега.

— Даже да съм оказала някакво влияние върху господин Хауърд, убедена съм, че то е било съвсем незначително.

— Изглежда си му харесала.

— Той също ме спечели напълно.

— Ако ми разрешиш, бих искал да ти благодаря. — В очите му просветна следа от някаква топлина.

— Да ми благодариш? Та ти вече го направи.

— Мислех си да те поканя на вечеря.

Първата й мисъл бе, че няма подходяща дреха за скъп и представителен ресторант. Едва ли Джордан би избрал друго място. Не беше от хората, които хапват набързо в заведение на самообслужване.

— Освен ако нямаш други планове.

Предлагаше й възможност да откаже. В очите му обаче проблясваше предизвикателство, на което не можеше да устои.

— Не — отговори тя, без да може да си обясни защо дори не направи опит да отклони отправената покана. — Тази вечер съм свободна.

— Имаш ли някое любимо място, където да отидем?

— Ти избери — поклати тя глава. Обхвана я възбуда. Почти й се зави свят от щастливо очакване. Въпреки това опита да говори спокойно: — Ще се преоблека. Няма да се забавя.

Той погледна полата и блузата, с които бе облечена, като че ли ги виждаше за първи път.

— И така изглеждаш добре — разсея страховете й. В това време водата завря. Джил я махна от печката, сръчно запари чая и каза:

— Само след няколко минути ще е готов. — Излезе от кухнята, обхваната от смешния страх, че ако го изпусне от погледа си, той ще изчезне.

Избра костюма, с който се върна от почивка — панталони и блуза с хавайски мотиви в ярък розов цвят. Обу сандали с висок ток. Сложи си красив наниз от перли, които бе купила още първия ден на Хаваите. Постави малко по-силен грим и вчеса косата си. Когато се върна в кухнята, Джордан бе налял чая и тъкмо си слагаше захар. Лицето му не промени изражението си, нито погледът му трепна. По някакъв странен начин тя разбра, че хареса начина, по който се беше облякла.

Телефонът иззвъня. Джил не знаеше кой може да се обажда. Предположи, че е Ралф. Той винаги избираше най-неудачното време, за да й напомни за себе си.

— Ало — вдигна тя слушалката и се опита да не издаде недоволството, което изпитваше.

— Джил, обажда ти се Шели. Как си? Не съм те чувала, след като се върна от почивка. Добре ли си? Безпокоя се за теб. Обикновено ми се обаждаш поне един-два пъти седмично. Това мълчание е необичайно…

— Благодаря, добре съм.

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Да не би да си заета? Може би се обаждам в неудобно време. Да нямаш гости? Ралф ли е при теб? Надявам се да чуе какво ти казвам и да престане да те безпокои. Не мога да разбера защо още го търпиш. Знам, че е симпатичен, но е романтичен точно колкото молец.

— Имам гост.

— Гост? Кой е при теб? Всъщност не ми отговаряй. Нека се опитам да позная. Джордан Уилкокс, нали?

— Позна.

— Тогава ще се чуем по-късно. Дочуване, Джил.

В момента, в който постави слушалката на мястото й, телефонът иззвъня отново. Погледна Джордан с няма молба за извинение и се обади.

— Пак съм аз, Шели. Искам да обещаеш, че после трябва да ми разкажеш всичко.

— Шели!

— И да не си посмяла да върнеш сватбената рокля. Това е той, Джил! Трябва да признаеш, ако не пред мен, то пред самата себе си. Сега ще те оставя на мира, но не забравяй, че искам да разкажеш всичко! — Тя прекъсна линията.

— Беше най-добрата ми приятелка — обясни Джил.

— Шели?

— Тя е омъжена за Марк Брейди. — Зачака с любопитство дали Джордан ще си спомни това име.

— Марк Брейди? — повтори Джордан. — Той не е ли специалист по данъчното облагане? Струва ми се, че неотдавна чух да се говори за този човек. Не е ли президент на собствената си консултантска фирма?

— Същият Марк Брейди. — Тя едва не започна да разказва как Шели и Марк са се запознали. Успя да се спре навреме. Поради бъбривостта на Джил, която се изпусна за нея още първата вечер, когато бяха заедно, Джордан знаеше за съществуването на сватбената рокля, макар че свързаното с нея поверие да не му бе известно.

— И Марк е женен за най-добрата ти приятелка?

— Точно така. — Джил отпи от чая. — Когато му споменах, че съм се запознала с теб, той знаеше кой си.

— Значи си се сетила за мен. — Явно бе приятно изненадан.

Той не можеше да си представи какво място е заемал в мислите й през последните две седмици. Бог й бе свидетел, че се беше опитвала да забрави всичко, свързано за него. Неуспешно.

— Готова ли си? — попита той и Джил кимна.

Когато стигнаха до колата, той отключи, отвори вратата и й помогна да седне. След това се качи и той. Протегна се към неизменно намиращия се до него телефон, набра някакъв номер и помоли да не го безпокоят.

— Не трябваше да правиш това заради мен — опита се да бъде великодушна Джил.

— Не го правя заради теб. Правя го заради себе си.

Тя нямаше представа къде отиват. Разбра къде са, когато стигнаха до един район на града, в който се намираха най-представителните ресторанти. Беше любопитна къде ще отидат, ала не попита. Скоро щеше да разбере.

Влязоха в подземния гараж на луксозен небостъргач. Джил се изненада, обаче помисли, че в някои административни сгради се намират едни от най-скъпите ресторанти.

— Не знаех, че тук има ресторант.

— Няма — отговори той тихо. — Тук живея. На най-горния етаж. Нали нямаш нищо против?

— Не…

— Обадих се предварително на готвача и го помолих да приготви вечеря за двама.

— Имаш готвач? — Това я изненада, макар че като се има предвид богатството и положението му, би трябвало да го намери за съвсем естествено.

— Лесно се впечатляваш — засмя се от сърце той за първи път, откакто го бе видяла пред входната си врата.

Качиха се в личен асансьор, който водеше само до неговото жилище — тридесет етажа над земята. Първото нещо, което я грабна, бе зашеметяващият изглед към залива Пюджет Саунд.

— Колко е красиво! — прошепна тя.

Минаха през дневната, край гарнитура от мека бяла кожа, пред която имаше масичка от стъкло и хромиран метал. На нея бе поставена малка скулптура. Не разбираше много от изкуство, но позна, че е оригинал.

— Работа е на Дъг Греъм — обясни небрежно Джордан. Джил кимна с надежда, че той няма да се усъмни в познанията й. — Какво ще кажеш за чаша бяло вино?

— Да, моля — отговори Джил, без да откъсва поглед от гледката. Каналите на залива бяха очертани с бели и зелени светлини. Островите Бейнбридж, Уидби и Вашон блестяха като скъпоценни камъни на фона на Олимпийските планини.

— Не е като на Хавайските острови — обади се Джордан и й подаде кристална чаша.

— Не е. Обаче също е красиво.

— Следващата седмица отивам в Оаху.

— Пак ли?

— Само за два-три дни.

— Може би ще успееш да поплуваш под водата…

— Този път няма да имам време за мързелуване.

Джил приседна на края на едно кресло, загледа се във виното си и каза замислено:

— Прекараното в Оаху време винаги ще бъде свързано с теб — заговори тя тихо. — Остатъкът от седмицата, след като си замина, беше толкова скучен…

— Струва ми се, че зная какво искаш да кажеш.

Погледът му се спря на устните й и сърцето й затуптя по-бързо. Той седна до нея и взе от несъпротивляващата й се ръка чашата. Пръстите му обхванаха врата й с неочаквана нежност и леко разделиха закриващите го коси. Очите му задържаха погледа й, сякаш очакваше съпротива. После съвсем бавно, като й предоставяше пълна възможност да се отдръпне, приближи устните си до нейните.

Джил простена и инстинктивно се притисна към него. Здравият разум заби тревога, но тя не му обърна внимание. Поне веднъж искаше да изпита усещането да бъде целуната с истинска страст, да бъде пожелана от мъж. Изпълни я трескава възбуда. Плъзна ръце по гърдите към рамене му. Той продължи да я целува — нежно и внимателно, като че ли се страхуваше да не я изплаши със силата на желанието си.

Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Това, което се бе случило на Шели, сега ставаше с нея! Чудото, което бе изживяла леля Мили преди тридесет години, се превръщаше в действителност за трети път!

„Вълшебната“ сватбена рокля!

Рязко прекъсна целувката и се отдръпна. Задиша тежко и скочи. Погледна с широко отворени очи изненадания Джордан.

— Това си ти! — възкликна тя. — Това наистина си ти!