Деби Макомбър
Вълшебната рокля (3)

Трета глава

Джил продължаваше втренчено да гледа Джордан. Той нямаше представа, че целувката му е имала такъв ефект върху нея. А най-неприятното бе, че и самата тя не знаеше защо се чувства толкова странно.

— Джил? — попита той подозрително. — Какво общо има моята целувка с тази рокля?

— Нямат нищо общо — избърбори тя на един дъх, без да мисли. После затвори очи и продължи: — Всъщност имат много общо.

Знаеше, че се държи неадекватно — та той само я беше целунал! Боже мили, нямаше никаква причина да се държи като глупачка! Макар че имаше извинение — дългото пътуване, умората, получаването на роклята и писмото. След толкова събития кой можеше да се държи както обикновено?

— Говорите съвсем неразбираемо — напомни Джордан.

— Зная и съжалявам.

— Не бихте ли опитали да обясните?

Тя знаеше, че това е невъзможно. Джордан, който бе толкова земен, не би могъл да разбере нищо. Не само защото беше циничен и подозрителен. Защото човекът, който поставяше властта и печалбата над всичко, само щеше да се изсмее на такава абсурдна история, като тази с роклята на леля Мили.

— Нищо не мога да обясня.

— Толкова ли беше противна целувката ми? — Явно нямаше намерение да я остави на мира, особено когато бе засегнато мъжкото му самолюбие.

— Мъж с вашия опит сигурно е свикнал женските сърца да се търкалят в краката му. — Тя опитваше да придаде на гласа си сигурност, каквато не изпитваше.

— Не ставайте смешна!

— Добре, няма. — Разбира се, нямаше да му обяснява нещо, което той едва ли щеше да разбере. — Целувате добре.

— Може би ще се почувствате по-добре, след като се приберете в стаята си. — Потърка замислено лицето си с ръка.

— Благодаря за всичко — кимна Джил, — най-много за вечерята.

— Аз също ви благодаря, че се съгласихте да ме придружите. Радвам се, че се запознахме.

— Аз също.

— По всяка вероятност повече няма да ви видя.

— Точно така — съгласи се тя. Нямаше защо да изкушава съдбата. Беше започнала да го харесва и ставаше опасно. — Вие заминавате след два дни, а аз оставам още цяла седмица. Приятно пътуване… И не се преуморявайте с работа!

Разделиха се и Джил тръгна към хотела. Преди да влезе, се обърна и го видя да се връща към брега.

 

 

На другата сутрин Джил се събуди късно. Даже в почивните дни ставаше рано. В десет тръгваше на екскурзия с автобус от хотела. Закуси на балкона на стаята си. Изкуши се и хвърли поглед към отсрещната страна. Завесата бе вдигната, той седеше на масичка до прозореца с телефон в ръка, а пред него бе портативният компютър. Работа, работа и пак работа. Тя запълваше целия му живот. И накрая щеше да го погуби.

Наложи си да не мисли за Джордан. Взе чанта, заключи стаята и забърза към фоайето, където трябваше да се включи в туристическата група. Разгледаха Пърл Харбър и Аризонския мемориал. В хотела се върнаха към три следобед.

Стаята я посрещна с приятна прохлада. Няколко минути се любува на купените сувенири. Остатъка от деня реши да прекара край басейна. Несъзнателно погледна към стаята на Джордан. Беше на същото място, с телефон в ръка.

Облече банския си костюм, сложи голяма сламена шапка и след като взе плажната си чанта, слезе долу. С наслада се изтегна на един шезлонг. Не бяха минали и петнадесет минути, когато към нея се приближи сервитьор с поднос, на който имаше чаша шампанско и нещо, покрито с бяла кърпа.

— Вие ли сте госпожица Морисън?

— Да — надигна се тя. — Но не съм поръчала нищо.

— Изпраща ви го господин Уилкокс.

— О-о! — Не знаеше какво да каже. Повдигна глава към неговия балкон, видя го и му махна с ръка. След това вдигна кърпата и избухна в смях. В чинията имаше хапки с черен хайвер. Тя изпрати на Джордан целувка.

Той се смути, защото хлътна в сянката на стаята. Когато след известно време погледна отново към неговия балкон, той се разхождаше нервно с неизменния телефон в ръка. Стана й тъжно за него. Намираше се в самия рай, а даже не го забелязваше.

Джил изпи шампанското и изяде няколко от хапките с хайвер. Изведнъж й хрумна нещо. Бързо стана, зави кърпата около кръста си, взе чинията с хапките в едната ръка, плажната чанта — в другата и тръгна към хотела. Знаеше, че нарушава обещанието, което сама си бе дала да не го търси, обаче не можеше да се въздържи. Тя взе асансьора, слезе на етажа на Джордан, разгледа разположението на вратите й, след като прецени коя е на Джордан, почука. Мина доста време и когато Джордан отвори, все още говореше по телефона. Посочи й с ръка да влезе и продължи разговора, като се разхождаше и не даваше никакви признаци, че забелязва присъствието й. Приключи след няколко минути и се обърна към нея.

— Здравейте.

— Добър ден — отговори тя и му протегна хапките.

— Благодаря, не искам.

Тя взе една и започна бавно да дъвче. Почти физически усети раздразнението му.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Да — отговори хладнокръвно. — Седнете за малко.

— Да седна?

— Искам да ви кажа нещо. И ви обещавам, че няма да ви отнема повече от пет минути.

— Започвайте.

— Както ви бях казала, не разбирам нищо от финанси. Обаче ми е ясно, че цената на времето нарасна неимоверно през последните петнадесет години. Зная също така, че цената на една стока се определя от нейното търсене…

— Какво по-точно искате да ми кажете?

— Бях на девет години, когато майка ми започна да ме праща на уроци по пиано. Оттогава отдадох сърцето и душата си на музиката. По артистичност можех да се меря дори с Ван Клиберн, с такъв апломб завършвах изпълненията си.

— Да не сте пианистка? Забелязах, че на вечерята говорихте с пианиста.

— Не. С целия талант, който притежавах, имах и сериозен недостатък. Никога не успявах да изпълня паузата.

— Паузата? — повтори той изумен.

— Да. Моето нетърпение беше голямото разочарование и за майка ми, и за учителката по музика. Тя напразно опитваше да ми обясни, че музиката винаги е по-завладяваща след пауза.

— Мисля, че разбирам.

Едва ли, помисли тя. Особено ако приличаше на баща й. Но тя бе казала, каквото си бе наумила, и нямаше какво повече да прави тук. Ако наистина бе разбрал поне малко, добре. Тя се изправи и протегна ръка да вземе плажната чанта.

— Това ли е всичко?

— Да. Макар че забравих да ви благодаря за хайвера. Изненадата беше чудесна. — Направи няколко крачки към вратата. — Опитайте се да разберете думите ми. — В този момент телефонът иззвъня рязко и тя се намръщи. — Довиждане. — И хвана дръжката на вратата.

— Джил! — извика след нея Джордан.

Тя се обърна. Настоятелността, с която произнесе името й, я изненада. Може би нямаше да се обади. Телефонът иззвъня за трети път. Тъмнокафявите очи на Джордан, изпълнени с нерешителност, се преместиха от нея към телефона.

— Да? — В гласа й прозвуча надежда.

— Няма нищо. — Каза го с пресипнал глас и се протегна към слушалката. — Все пак благодаря за това, което ми разказахте.

— Няма за какво. — Не й оставаше нищо друго, освен да си тръгне. Тихо затвори вратата след себе си. Но успя да чуе, че Джордан бе започнал отново същия безкраен разговор.

Стаята й се стори не така приветлива, както вчера. Реши да вземе душ. Повъртя се пред огледалото с надежда да открие първите признаци на слънчев загар. Видя само леко зачервените си от слънцето рамене. Чудеше се какво да прави, когато телефонът иззвъня.

— Да — отговори тя с плаха надежда.

— Джил Морисън ли е? — Гласът прозвуча смътно познат, но не беше Джордан. — Обажда се Андрю Хауърд. Ако си спомняте, снощи на вечерята седях до вас.

— Разбира се — зарадва се тя искрено, като си спомни приятния разговор миналата вечер. — Как сте?

— Много добре. Обаждах ви се по-рано, но ви нямаше.

— Да, тази сутрин бях на екскурзия.

— Ясно. Дано да не съм закъснял с поканата си. Свободна ли сте да вечеряме заедно?

— Да, свободна съм — съгласи се тя без колебание.

— Удобно ли е да се видим около осем?

— Чудесно. — Обикновено Джил вечеряше по-рано, обаче, благодарение на изпратената й от Джордан Уилкокс скъпа закуска, още не бе огладняла.

— Ще изпратя кола да ви вземе — вас и Уилкокс в осем часа.

И Уилкокс! Значи той също бе приел поканата на господин Хауърд. Може да е мислил върху думите й, да е разбрал какво е искала да му каже и в крайна сметка да е решил поне тази вечер да пожертва работата.

 

 

— Беше ми интересно дали ще сте тук. — С тези думи я посрещна Джордан, когато се срещнаха в определения час. Той не показа особен ентусиазъм от нейното присъствие. Тя пък си го обясни с това, че той не е свикнал да дава израз на чувствата си.

— За нищо на света не бих пропуснала тази вечеря — продължи той със загадъчна усмивка.

Едва сега Джил си спомни, че бе споменал за желанието на Хауърд да вложи пари в неговия търговския център. За него гостуването беше чудесна възможност да осигури необходимата му финансова подкрепа. След като осъзна всичко това, тя се почувства разочарована и не можа да се сдържи:

— Ще направя всичко възможно да не преча на плановете ви.

— Работата ми ли? Не мислете, че Хауърд иска да инвестира в моя проект. Просто иска да ме държи под око. След смъртта на баща ми смята, че имам нужда от настойник или нещо подобно.

— Така ли?

— Наистина в няколко случая неговите съвети ми бяха добре дошли. Не се държа за ръката му, ала понякога се обръщам към него за съвет.

— Той сигурно се отнася към вас като към свой син — спомни си Джил разговора с по-възрастния човек.

— Едва ли — намръщи се Джордан. — Познава ме от дете, постоянно сме се виждали и никога не ми е споменал за смъртта на сина си…

— … Преди около тридесет години. Това е причината неговата компания да постигне значителни успехи в производството на лекарствени средства за борба срещу рака.

Когато предишната вечер слушаше разказа на Андрю Хауърд за смъртта на сина му, Джил разбра колко голяма все още беше тъгата му. Скоро след това загубил и жена си. Никога не бе преодолял тези два жестоки удара.

— Учудва ме това — продължи Джордан, — че през всичките тези години сме работили съвместно върху много проекти. Поддържаме и социални контакти. Но никога, нито веднъж не ми е споменал за сина си!

— Може би просто не е намерил повод за това. Той е толкова симпатичен. Определено ми харесва.

— Симпатичен? Андрю Хауърд? — погледна я с нескрита ирония Джордан. — Познавал съм и алигатори с по-сговорчив характер.

— Вашият приятел има повече качества, отколкото смятате.

— Моят приятел? Винаги съм го смятал повече за приятел на баща ми, отколкото за свой. Обаче вие изглежда сте права… Ето и колата. — Хвана я за ръка и излязоха от хотела.

Висок шофьор в представителна униформа слезе от дълга бяла лимузина.

— Госпожица Морисън и господин Уилкокс?

Джордан кимна утвърдително и той тържествено отвори задната врата. Скоро пътуваха към друга част на острова.

— А вие още ли свирите на пиано? — внезапно попита Джордан.

— Винаги, когато имам настроение. Което не се случва често. — Джил не разбираше причината за неговото любопитство. Реши да го изненада. — А вие? Мислите ли, че бихте искали да се научите да свирите на пиано?

— За съжаление, никога не съм проявявал особен интерес към този род занимания.

Пътуваха почти половин час до разположеното край брега на океана имение на Андрю Хауърд. Джил подозираше, че това е най-продължителното време, през което Джордан не е говорил за бизнес. Най-после се намериха пред голяма и красива бяла къща. Когато автомобилът спря, от нея излезе забързан и широко усмихнат домакинът.

— Добре дошли! Добре дошли! — поздрави ги той горещо и протегна ръце към Джил.

— Много ви благодаря за поканата! — Джил спонтанно го прегърна и целуна по бузата.

— За мен е удоволствие да бъдете мои гости. Влизайте! Всичко е готово и очаква само вас.

Отвън къщата беше впечатляваща. Ала вътрешното обзавеждане я завладя напълно. Подът на входната част бе покрит с бял мрамор, блестящ под светлината на кристален полюлей. Навсякъде имаше огромни вази, пълни с изящни хибискуси. Холът, в който ги въведе господин Хауърд, имаше прозорци от земята до тавана с изглед към океанската шир.

— Колко е красиво! — възхити се Джил.

— Знаех, че ще ви хареса — усмихна се домакинът и позвъни с кристално звънче. Почти веднага се появи количка с наредени на нея най-различни аперитиви.

Скоро отпиваха от избраните питиета и се наслаждаваха на шума на океанските вълни. Спокойствието им бе нарушено от иконома, който съобщи, че търсят господин Уилкокс по телефона. Джил едва не скръцна със зъби. Този човек никога не беше свободен. Телефонният кабел бе увит около врата му по-здраво от примката на бесилка.

— Моля да ме извините — промърмори Джордан и излезе.

— Какви са чувствата ви към този млад човек? — попита Хауърд, като използва случая, че са сами.

— Познаваме се отскоро. Аз… Аз съм безразлична към него.

— Добре тогава. А какво мислите за него?

— Работи прекалено много — отговори Джил, без да вдига поглед от чашата с питието си.

— Прилича на мен преди тридесет години — въздъхна възрастният човек и потърка уморено очи. — Понякога ми се иска да мога да вкарам малко разум в главата му, ала това едва ли е възможно. Голям инат е, прилича на баща си.

Тъй като знаеше твърде малко за Джордан, Джил с удоволствие слушаше думите на неговия приятел, макар разумът й да подсказваше, че това е опасно. Колкото повече научаваше, толкова по-голяма ставаше опасността да се привърже към него. Въпреки това не се стърпя и попита:

— Какво е направило Джордан такъв?

— Трябва да се започне с развода на родителите му, когато той беше съвсем малък. Тъжна ситуация. За всички беше ясно, че майка му и баща му се обичат. Обаче някаква необяснима нетърпимост замени любовта. И те превърнаха сина си в оръжие, което използваха един срещу друг.

— Колко тъжно! — прошепна Джил.

— И двамата се ожениха повторно. Джордан остана като спомен за отминалите неприятности. Изпращаха го в най-добрите училища, но в живота му имаше твърде малко обич. Преди да почине, баща му опита да възстанови отношенията си с Джордан. Така и не успя. А майка му не го е виждала сигурно от юношеските му години. Страхувам се, че не познава истинската любов — тази, която изпълва живота на човек със смисъл. Е, имал е жени, даже предостатъчно. Нито една обаче не му донесе щастие и не успя да го научи да обича. Поне досега. — Той погледна многозначително младото момиче до себе си.

— Познавам Джордан съвсем отскоро — повтори Джил.

— Бъдете търпелива с него — продължи Хауърд, сякаш не я бе чул. — Той е умен, доказателство за това са успехите му в бизнеса. Погълнат от работата си, Джордан като че ли все по-често забравя за съществуването на обикновените човешки ценности. И способността да се радва на това, което има. Казано откровено, бях започнал да се отчайвам, изглеждаше непоправим. Вие ми дадохте малка искрица надежда. Вие сте му необходима с вашата топлота, нежност, отзивчивост.

Джил едва се сдържаше да не заплаче. Господин Хауърд й казваше именно това, което не искаше дори да помисли, камо ли да чуе.

— Може би грешите — промълви тя.

— Едва ли. Бъдете великодушна към един стар човек.

— Разбира се, но…

— Без да мога да обясня защо, сигурен съм, че вашето появяване в живота му не е случайно. Той има нужда от вас.

— Разрешете ми да не се съглася с вас.

— Аз съм напълно сигурен! — усмихна се белокосият мъж.

Поднесената вечеря — като се започне от маринованите скариди и се завърши с домашно приготвения плодов сладолед — беше най-вкусната, която Джил някога бе опитвала. С удоволствие изпи кафето, после няколко глътки френски коняк. Към края на вечерта се отпусна съвсем. Усещането бе опасно. Джордан се оказа прекрасен компаньон — остроумен, забавен, чаровен. Изглежда телефонният разговор му бе донесъл добри новини, на които тя отдаваше доброто му настроение.

— Не зная как да ви благодаря — каза тя на гостоприемния домакин, когато вървяха към дошлата да ги отведе в хотела лимузина. — Отдавна не съм прекарвала по-приятна вечер.

— Няма защо да ми благодарите — прегърна я господин Хауърд и прошепна в ухото й: — Запомнете какво ви казах. — После протегна ръка на Джордан. — Благодаря ти, че намери време за стареца.

— Скоро ще се обадя — обеща Джордан.

— Добре, добре. Ще чакам новини. Обади ми се, независимо какво ще стане с проекта за търговския център.

В колата бе прохладно и приятно. Преди да разбере как, отпусна глава на рамото на Джордан. Но се стресна и бързо се отдръпна. Не можа да скрие прозявката си.

— Спи ли ви се?

— Може би е от виното — отговори тя, неспособна да се бори със своето изтощение и неговото привличане.

Джордан привлече главата й обратно на рамото си и я задържа там. Нежно погали косите й.

— Бихте ли ми казали за какво си говорихте, докато бях на телефона?

— Ами нищо. Защо питате? — замръзна тя на мястото си. Най-добре беше да се преструва, че не разбира за какво става дума.

— Защото след това всеки път, когато Хауърд ме поглеждаше, на лицето му се появяваше странна усмивка.

— Не зная… Защо не питате него? — Опита да се дръпне от Джордан, той обаче я задържа.

— Мога да се закълна, че когато се върнах, в очите му просветваха дяволити пламъчета. Сякаш, докато ме е нямало, сте си разказвали вицове.

— Грешите.

— Едва ли.

Спеше й се и облегната на рамото му, изпитваше странна сигурност.

— Мислих върху това, което ми казахте днес следобед — продължи Джордан. Устните му бяха съвсем близо до ухото й. Сигурно само й се стори, че леко я докосна с тях.

— За моята тъжна история — прошепна му тя почти заспала.

— Да, за невъзможността ви да си починете от музиката.

— Да, за почивката.

— Утре се връщам в Сиатъл — изведнъж рязко каза той.

Джил усети необяснима тъга. Силата на чувството я изненада. Когато Джордан замине, няма да съществува опасност да се сблъска с него на всеки ъгъл. Няма да спорят, да се карат… Или да се целуват. Няма да го обърква магията на сватбената рокля на леля Мили. Намери сили да прошепне:

— Добре… Надявам се, че ще пътувате добре.

— Във вторник сутринта имам съвещание, което не мога да отложа. Но успях да отложа полета си.

— Отложили сте полета си? — Дъхът на Джил спря.

— Трябва да съм на летището чак вечерта. В осем.

Съненият й мозък пресметна, че ще пристигне в Сиатъл рано сутринта. Сигурно щеше да е преуморен. Това не бе най-доброто състояние, в което да се появи на важно съвещание.

— Мислих си също, че съм бил толкова пъти на Хаваите, обаче от работа не ми е оставало време да разгледам островите и да поскитам по тях.

— Колко жалко — каза тя съвсем искрено.

— Освен това самотното скитане едва ли е приятно. — Зарови пръсти в косите й и попита със странно пресипнал глас: — Прекарай деня с мен, Джил. Нека разгледаме Хаваите заедно.