Деби Макомбър
Вълшебната рокля (6)

Шеста глава

— Какво означава това? — попита Джордан. Когато не му отговори, настоя: — Какво се е случило, Джил?

— Нищо хубаво — отговори тя и отчаяно поклати глава.

— Обидих ли те с нещо?

— Не — прошепна и изхлипа. — Какво ще правя сега?

— Защо трябва да правиш нещо?

— Защото… Ох, няма да разбереш. — Още по-лошо, не можеше да му каже! Всеки път, когато я погледнеше, сърцето й потръпваше и тя се убеждаваше все повече, че Шели е била права. Нейното бъдеще бе свързано с Джордан Уилкокс.

В никакъв случай не трябваше да разрешава да се влюби в него. Знаеше какво ще се случи с нея, ако си позволи тази лудост — ще стане като майка си: самотна, огорчена и нещастна. Ако някога се омъжеше, искаше да има улегнал и разумен съпруг. Някой като Ралф. Самата мисъл обаче, че ще прекара целия си живот с Ралф, пораждаше дълбоко чувство на вътрешна неудовлетвореност.

— Обикновено мога да разбера, когато ми обяснят нещо — спокойно заговори Джордан. — Надявам се, че в общи линии е така. Затова ако имаш някакъв проблем, можеш спокойно да ми се довериш.

— Това, за което се отнася, не би трябвало да представлява проблем. Според Шели и леля Мили то е дар от Бога. Знам, че говоря неразбираемо, ала… Няма никакъв шанс да ме разбереш.

— Все пак опитай.

— Не мога. Съжалявам, просто не мога!

— Да не би да е свързано с моята целувка?

— Да. — Гледаше го с невиждащи очи. — Не.

— Не звучиш убедително. Може би трябва да те целуна още веднъж, за да видим какво ще се случи.

— Няма нужда…

Не беше успяла да довърши думите си, а Джордан вече бе протегнал ръка към нея, привличайки я към себе си. Без да оказва съпротива, Джил се отпусна в обятията му. На целувката отговори със заглушена въздишка, която изразяваше пълно отдаване. Ръцете му я държаха здраво и не за първи път тя остана объркана от усещанията, които той предизвикваше у нея — безсилие и омайване.

Устните му, нежни и галещи, се докосваха до всяка част на лицето й. Сякаш потъваше във водовъртеж и ако не направеше веднага нещо, за да се спаси, следващият момент ще бъде твърде късно.

— Сега не е ли по-добре? — попита той със сериозен глас.

Неспособна да произнесе какъвто и да е звук, Джил остана със затворени очи. Само кимна. Всеки път, когато Джордан я докоснеше, страховете й се потвърждаваха.

— Да, и аз мисля, че е по-добре.

Той й повярва, но от това на нея не й стана по-леко. През изминалите седмици напразно се бе самозалъгвала, че може да отрече фактите. От мига, в който го срещна и очите й се спряха на него, нищо не беше както по-рано.

Тя не можеше, не искаше да повярва във „вълшебната“ сила на сватбената рокля. Непрекъснато се надсмиваше на свързаното с нея поверие. И все пак дори господин Хауърд, който не знаеше нищо за леля Мили и булчинската рокля, без да се замисли й разказа за миналото на Джордан, защото смяташе, че тя има място и в неговото бъдеще.

С Джордан бяха заедно на Хаваите само три дни. Но през тях научи за Джордан много повече, отколкото знаеше за Ралф, с когото се срещаше от месеци. Прекараният на самотния залив ден, както и вечерята в дома на Андрю Хауърд, й бяха дали възможност да надникне дълбоко в личността на Джордан. След тези часове, прекарани съвместно, все по-трудно вярваше на това, което виждаха очите й — безчувствения, циничен мъж. Мъжът, който бе скрил истинската си личност зад непроницаемата маска на пълна незаинтересованост към всичко, което го заобикаляше.

Може би го разбираше толкова добре, защото твърде много приличаше на собствения й баща. Адам Морисън бе живял заради емоциите, заради рисковете, свързани с големия бизнес. Той се отдаваше с цялата си душа и сърце на сделките, защото никога не бе осъзнал важността на семейството, на чувствата и на обикновените човешки стойности.

Както и Джордан.

Вечерята мина под знака на вътрешното напрежение, което прозираше в държанието и на двамата, макар че Джордан няколко пъти положи усилия да промени и подобри настроението. Не успя. Докато колата, шофирана от него, ги отнасяше към дома й, тя изпитваше чувството, че иска да й каже нещо, което накрая изглежда реши да запази в себе си.

— Когато се върна от пътуването до Хаваите, ще ти се обадя.

— Приятно пътуване — пожела тя, когато си вземаха довиждане пред вратата й. Сърцето й биеше до полуда от вълнение дали ще я целуне, или не. Ужасно й се искаше да го направи, а в същото време изпитваше страх от чувствата, които събуждаха неговите целувки.

— Когато се върна, ще ти се обадя. — Повтори той и си взе довиждане.

И това бе всичко!

 

 

— Имам слабост към това място — каза безгрижно Шели и се отпусна в стола срещу Джил. Срещнаха се, за да обядват заедно в „Патрик“, малък ресторант в търговската аркада, където се намираше и аптеката, в която работеше Джил. Както винаги, Шели закъсня десет минути. Явно бракът с Марк, който бе изключително точен, не бе повлиял на навиците й. Джил често се питаше как успяваха да запазят любовта си все така силна, след като бяха толкова различни един от друг.

Ресторантът имаше свое място в романтичната история между Шели и Марк. Джил си спомни онази събота, когато се срещна с приятелката си на същото място, за да обядват. И колко се забавлява на невероятния разказ на Шели, която току-що бе получила „вълшебната“ сватбена рокля.

Странно, днес Джил се чувстваше и се държеше по същия начин, както Шели тогава — притеснена, изплашена, объркана. И странно развълнувана…

— Е, разказвай всичко! — каза Шели задъхана.

— Джордан мина край квартирата ми. Вечеряхме заедно. Тази сутрин замина на Хаваите по работа — стараеше се да говори колкото може по-лаконично и безразлично Джил. — Няма какво повече да разказвам.

Пръстите на Шели стиснаха здраво чашата с вода. Очите й срещнаха тези на Джил.

— Спомняш ли как се държах, след като срещнах Марк?

— Мислиш ли, че бих могла да забравя? — отговори Джил и се усмихна, въпреки мрачното си настроение.

— Тогава не си забравила и това, че винаги, когато майка ми или някой друг ме питаше за Марк, неизменно отговарях, че просто няма какво да се разказва. Не си забравила, нали?

— Естествено. — Джил си спомни отлично, че щом някой споменеше името на Марк, лицето на Шели замръзваше, а гласът й ставаше сух и безразличен.

— Когато твърдях, че няма нищо, скривах голяма част от истината. В действителност се случваха толкова много неща, които не можех да споделя с никой друг, дори с теб. — Погледна я с повдигнати вежди. — Сега ти, моя приятелко, имаш същия израз на лицето си. По него мога да разбера, че между теб и Джордан са се случили много неща. Толкова много, че ти си загубила ума и дума от страх. Повярвай ми, зная всичко това от собствен опит.

— Той пак ме целуна — призна Джил.

— По-добре ли се почувства от преди?

— По-зле!

Сигурно Шели намери отговора на Джил за забавен. Опита да скрие усмивката си зад отвореното меню, ала след кратък размисъл го свали и я погледна.

— Изобщо не разчитай, че всичко изведнъж ще ти стане ясно и лесно. Не става така.

— Доволна съм, че ще отсъства няколко дни. Ще имам време да събера мислите си.

— О, Джил — възкликна приятелски Шели, — така бих искала да те успокоя с няколко думи. Защо се противопоставяш на чувствата? Макар че и аз правех същото. Бъди по-умна от мен, приеми любовта. След като в крайна сметка нещата се изяснят и се пребориш със съмненията си, тя се оказва не чак толкова страшна.

— Защо, вместо да говорим за Джордан, не поръчаме обяда? — предложи Джил малко рязко. — Умирам от глад.

— И аз — съгласи се Шели.

Сервитьорката се приближи и Джил поръча зеленчукова кремсупа и сандвич с пуйка.

— Един момент — извика Шели към тръгналата да изпълни поръчката им сервитьорка и погледна Джил. — Та ти не обичаш такава супа! Никога по-рано не си я поръчвала. — И се обърна към върналата се до масата им девойка: — Тя предпочита супа от миди.

— Шели!

Сервитьорката записа поръчката и побърза да се отдалечи. Боеше се, че двете приятелки ще започнат да спорят.

— Щом си поръчваш това, което никога не си яла, значи си много разстроена! — се ужаси и избухна Шели, когато останаха сами. — Просто не мога да повярвам, че поиска зеленчукова кремсупа!

— Шели, става дума за супа, а не за ядрени отпадъци! — протестира Джил. Явно приятелката й преувеличаваше.

— Ще се обадя на Джордан Уилкокс лично — обяви неочаквано Шели.

— Какво се готвиш да направиш? — изумена попита Джил и едва се сдържа да не скочи от мястото си.

— Чу много добре.

— Шели, не! Абсолютно ти забранявам да говориш с Джордан за мен! Как би се почувствала, ако преди време се бях обадила на Марк?

Шели сбърчи чело.

— Щях да побеснея!

— Точно това ще направя, ако посмееш да кажеш дори една дума на Джордан за мен!

Приятелката й помълча малко, с широко отворени и изпълнени със загриженост очи.

— Страхувам се, че ще объркаш всичко!

Нямаше защо да се страхува. Джил вече бе успяла да направи точно това. Протегна се към сухарите в подноса за хляб под все по-намръщения поглед на Шели. Чак когато усети вкуса на това, което дъвчеше, се сети, че обича сухарите толкова, колкото и зеленчукова кремсупа.

— Обещай ми, че няма да се месиш — помоли Джил и за по-сигурно добави: — Много те моля!

— Добре де — промърмори Шели, — само гледай да не правиш глупости!

 

 

— Колко приятна изненада — зарадва се майката на Джил, когато й отвори входната врата. Елен Морисън беше малко над петдесет години, стройна и привлекателна.

— Реших да ти донеса подаръка, който купих за теб от Хаваите — обясни Джил и тръгна след майка си. Влязоха в кухнята и госпожа Морисън напълни две чаши с изстуден чай. Джил извади от чантата си и сложи на масата кутия бонбони — ядки от макадам, покрити с шоколад.

— Радвам се, че чудесно си прекарала почивката си.

Джил придърпа едно високо столче и седна пред високия барплот, отделящ част от кухнята. Опитваше се да изглежда по-спокойна и отпочинала, отколкото бе в действителност.

— Докато бях на Хаваите, срещнах един мъж.

Майка й замълча за известно време. После каза внимателно:

— Би могло да се случи и нещо такова.

— Какво те кара да мислиш така?

— Изглеждаш особено. Ако искаш, разкажи ми как се срещнахте, откъде е той, как изглежда и с какво се занимава.

Джил не успя да сдържи усмивката си от купчината въпроси, която се изсипа върху нея.

Елен отряза по едно тънко парченце лимон за чая и започна възбудено да се разхожда из кухнята с младежка походка. Най-после след петнадесет години майка й бе започнала да преодолява озлоблението и чувството за малоценност, създадени в нея от съпруга й, посветил целия си живот единствено и само на своята работа. Най-после бе започнала да преодолява мъката от неговото пренебрежение и смъртта му.

Почувства спокойствие и радост от положителните промени в майка си и каза с неочаквана за самата нея откровеност:

— Честно казано, мамо, мисля, че няма да го харесаш.

Майка й я погледна изненадано.

— Защо мислиш така, дете?

Без да се поколебае, Джил отговори:

— Защото ми напомня на татко.

Очите на Елен се разшириха от изненада, после се напълниха със сълзи.

— Джил, не! Не, за бога!

 

 

— Напоследък мислих за твоето предложение — няколко часа по-късно каза Джил на Ралф. Нервите й бяха напрегнати до краен предел. Супата от миди тежеше като камък в стомаха й, а ужасяващото предупреждение на майка й я бе извадило окончателно от равновесие.

Ралф не бе едър, нито впечатляващо привлекателен като Джордан. Видът му излъчваше спокойствие и на него можеше да се разчита. Всъщност неговите умерени маниери бяха истинска отмора след стреса от времето, прекарано с Джордан, колкото и кратко да беше то.

Сигурно Джордан Уилкокс щеше да сключи важен договор за изпълнение на някой от неговите суперпроекти, преди Ралф да е успял да вземе сутрешния си душ. Представата на Ралф за приятно прекарване на вечерта се ограничаваше в решаване на отпечатаната във вестника кръстословица.

Всичко, свързано с Джордан, бе невероятно сложно. Докато личността на Ралф беше пределно ясна. Прям и честен, той би бил добър съпруг и баща.

— Да разбирам ли, че искаш да ми кажеш това, за което мисля и аз? — попита Ралф, тъй като тя не продължи.

— Неотдавна ти спомена, че двамата трябва да помислим сериозно върху решението да превърнем отношенията си в нещо постоянно. Бих искала да знаеш, че самата аз напоследък размишлявах над това…

Ралф не показа никакво вълнение. Остави хамбургера в чинията си, погледна я и попита небрежно:

— Защо точно сега?

— Ами… Скоро навършвам двадесет и девет години. — Външно бе спокойна, но сърцето й биеше. Постъпваше като най-голямата страхливка на света. Ала какво друго можеше да направи? Елен Морисън почти изпадна в истерия, когато дъщеря й разказа за Джордан. Самата тя бе обхваната от съмнения. От една страна бе Шели с нейната непоколебима увереност, че именно Джордан е предопределен от съдбата за неин съпруг. От друга, майка й, желязно непоколебима, че Джил ще съжалява цял живот, ако се омъжи за човек, отдал се напълно и единствено на работата си.

Мнението на Джил бе някъде по средата, а самата тя бе несигурна и изплашена.

Ралф се отпусна на стола. Бяха в любимото му заведение, където вечеряха винаги, когато се срещаха.

— Значи смяташ да помислим сериозно за брак.

Макар това да беше проблемът, около който Джил се луташе цяла вечер, когато чу въпроса, така директно зададен от Ралф, се смути. Ако Джордан не я беше прегърнал и целунал… Ако не бе разказала всичко на майка си…

— Липсваше ми, докато те нямаше — продължи Ралф с впит в нея поглед.

Джил знаеше, че повече романтика и обяснение в любов от Ралф не може да очаква. Това бе ахилесовата му пета, но постоянството не подлежеше на никакво съмнение. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде до жена си. Бе от типа мъже, които играят на гоненица със сина си, които никога не забравят да направят традиционния великденски подарък на дъщерята. Той беше скала, истинска крепост на постоянството. Само ако можеше да го заобича поне малко!

Джордан притежаваше способността да печели с лекота милиони жени. Щастието обаче не се купува с пари.

— Ти също ми липсваше — каза Джил тихо.

Наистина бе се сещала за него поне няколко пъти. Изпрати му картичка, купи му за спомен от Хаваите книга за вулканите.

— Радвам се да чуя това — отговори Ралф и продължи: — Джил Морисън, ще ме удостоиш ли с честта да станеш моя съпруга?

Въпросът бе зададен и чакаше нейния отговор. Нали тя самата през цялото време правеше къде по-скрити, къде по-явни намеци за това. Сега обаче, когато Ралф постави въпроса ребром, тя не можеше да определи какво изпита. Не, не беше успокоение. По-скоро бе някаква радост, но не такава, която те кара да полетиш, като че ли изведнъж са ти пораснали криле.

Удоволствие. Думата се стовари върху нея като нежелан шамар. Тя най-точно определяше чувството, което изпита още първия път, когато Джордан я целуна. Удоволствие, което я обгърна като пълноводна река, в което се криеше обещание за още много неизпитани неща.

Това обещание тя отхвърли от страх. Ралф можеше да не е голямата любов в живота й, но щеше да се грижи и да посвети живота си на нея, неговата съпруга. Това я удовлетворяваше, щеше да й е достатъчно.

— Джил… — прекъсна мислите й той.

Опита да се засмее, да изглежда щастлива и доволна. Ралф заслужаваше много повече.

— Да — прошепна тя едва чуто и протегна ръката си през масата към него. — Да, ще се омъжа за теб.

 

 

— Какво искаш да кажеш с това, че си се сгодила и ще се омъжваш за Ралф?! — настоя за обяснение Шели.

Тя почти крещеше и се наложи Джил да отдалечи слушалката на телефона от ухото си.

— Снощи той ми направи предложение и аз приех.

— Ти не можеш да направиш това! — изпищя ужасена Шели.

— Разбира се, че мога — не обърна внимание на нейната истерия Джил.

— А какво ще стане с Джордан? — последва веднага нов въпрос.

— Реших повече да не го виждам. — Макар и трудно, Джил почти запази спокоен тон.

— Ако решението ти да се омъжиш за Ралф е типичен пример на последните ти действия, задължително трябва да отидеш на психиатър.

Джил се засмя насила.

— Не мога да разбера какво ти е толкова смешно. Никога не бих повярвала, че си в състояние да направиш подобно нещо! Ами сватбената рокля на леля Мили? Не вярваш ли в нея? Или на мен, на Марк и на леля Мили, които сме уверени, че тя е предназначена за теб? Не те ли е страх, че ако я пренебрегнеш, може да ти се случи нещо ужасно?

— Не говори абсурдни неща!

— Не са абсурдни! — настояваше решително на своето Шели. — Играеш си с огъня. Не можеш да се откажеш от мъжа, който е избрала за теб съдбата, без сериозни последици. — Гласът й с всяка секунда звучеше все по-твърдо.

— Откъде си толкова сигурна, че този човек е Джордан? — попита Джил с увереност, която бе значително по-голяма, отколкото чувстваше. — И двете знаем, че не някаква сватбена рокля ще реши за кого да се омъжа. Това е решение, което зависи от мен. И аз избрах Ралф.

— Кажи ми честно, наистина ли предпочете Ралф? Пред Джордан? — Гласът на Шели изразяваше недоумение и недоверие.

— Да!

Последва моментно мълчание.

— Ти си загубила разсъдък от преживяванията, които са те завладели. Сигурна съм. Нали и аз минах през всичко това. Джил, умолявам те да помислиш добре, преди да си направила нещо, за което ще съжаляваш цял живот!

— Обмислила съм го — настояваше Джил.

След последната си среща с Джордан не бе мислила за нищо друго, освен за това. Както и след разговора с Шели и след като посети майка си. Много внимателно бе преценила какви бяха възможностите й. Най-добрата от тях като че ли бе бракът с Ралф.

— И нямаш никакво намерение да смениш решението си, така ли? — почти изкрещя Шели. — Нима очакваш, че аз ще остана със скръстени ръце и ще наблюдавам отстрани как погубваш живота си?

— Не бъди глупава. Не се погубвам! Естествено, аз ще върна сватбената рокля на леля Мили…

— Ето, говори с Марк, преди да кажа нещо, което не трябва.

— Джил — в слушалката се чу гласът на Марк. — Какво ти става?

Джил не искаше да повтаря всичко от самото начало. Беше късно. Бе уморена и единственото, което искаше, бе да си легне. За осем часа да избяга в нереалния свят на сънищата и утре сутринта отпочинала да се заеме със същите проблеми. Джил не смяташе да съобщи на Шели и Марк новината за своето решение толкова скоро. Но когато се върна от вечерята, вкъщи намери съобщение да им се обади. Тогава реши, че ще използва обаждането, за да разкаже какво са решили с Ралф.

Предварително знаеше каква ще бъде реакцията на приятелите й, ала със сигурност не очакваше подобна съпротива.

— Един момент, Джил, Шели се опитва да ми каже нещо — помоли Марк.

Макар че Шели бе предала телефонната слушалка на съпруга си, припрените й думи достигаха до Джил така ясно, като че ли говореше на не повече от няколко сантиметра от нея. Умоляваше Марк да опита всичко, за да влее малко разум в главата й, тъй като самата не е успяла да я накара да промени взетото решение.

— Марк! — извика Джил, обаче той явно не я чуваше. — Марк! — опита отново, този път по-силно.

— Извинявай, Джил — отговори той учтиво, — но Шели е много разстроена и от думите й не мога да разбера какво се е случило. Единственото, което разбрах, е, че си решила да не се виждаш повече с Джордан Уилкокс.

— Приех предложението на Ралф да се омъжа за него. Не вярвам, че ще му е приятно да се срещам с Джордан.

— И аз мисля така — засмя се Марк. — Честно казано, смятам, че ти си единствената, която може и има право да вземе решение. Срещал съм се с Джордан, няколко пъти съм разговарял с него и споделям твоите опасения. Не мога да си го представя женен.

— Той вече е женен — заяви иронично Джил. — За безценната си работа!

— Вероятно си права. А Ралф? Виждал ли съм го?

— Мисля, че не — отговори тя. — Той е много добър човек. Честен и много работлив. Шели казва, че е скучен и в действителност може би наистина е такъв. Ала той… държи на мен. За нито един от нас това не е голямата любов, но и двамата го съзнаваме.

— Шели смята, че и аз съм скучен, обаче това не й попречи да се омъжи за мен.

Гласът на Марк бе спокоен, вдъхваше увереност и спокойствие, от които Джил имаше нужда в момента. Толкова му бе благодарна за добрите думи, че очите й се напълниха със сълзи.

— Искам да постъпя по най-правилния начин — каза тя и гласът й заглъхна. Бързо запремигва с очи, за да преглътне напиращите сълзи. Устните й започнаха да треперят и тя ги прехапа.

— Понякога е трудно да се прецени кое е правилно — започна спокойно Марк. — Спомням си положението, в което изпаднах след първата ми среща с Шели. Тази авантюристка, тази непредсказуема жена, започна да разказва на всеки, готов да я слуша, че ми е отказала да се омъжи за мен. При положение, че не само не й бях предлагал каквото й да е, но даже не знаех как се казва. След това се срещнахме неочаквано втори, после трети път. Накрая научих поверието, свързано със сватбената рокля на леля Мили.

— Какво си помисли, когато ти разказа за това?

— Че е най-смешното нещо, което съм чувал.

— Аз също. И все още мисля така. — Джил искаше да има съпруг, но не и Джордан.

— Сигурен съм, че въпреки всички твои съмнения, ще вземеш правилното решение — изрече Марк с пълно доверие.

— Надявам се. Благодаря ти, Марк, наистина ми бе приятно и полезно да поговоря с теб.

Колкото повече опознаваше съпруга на най-добрата си приятелка, толкова повече се убеждаваше, че наистина се подхождат идеално. Марк внесе чудесен баланс в живота на Шели, а тя вля в неговия топлота и оптимизъм. Ако само тя, Шели, имаше късмет да срещне някого като Марк!

Едва бе сложила слушалката на мястото й, когато на вратата се почука силно и настоятелно. Беше късно, почти единадесет и тя с изненада помисли кой ли може да е късният посетител. Погледна през шпионката и онемяла направи крачка назад. Беше Джордан Уилкокс!

— Мислех, че си на Хаваите — каза тя вместо поздрав, след като неохотно отвори вратата.

— Бях — отговори едносрично и я огледа жадно от горе до долу. — Тази сутрин изведнъж изпитах странното усещане, че нещо при теб не е наред. Опитах да ти се обадя по телефона, но никой не отговори.

— Почти целия ден не бях у дома — отговори тя със заекване.

Без да я слуша какво говори, той я сграбчи за раменете и преди да успее дори да направи най-малкия опит за протест, я привлече в прегръдките си.

— Джордан! — Никога не го бе виждала такъв. Нямаше представа какво може да го развълнува до такава степен.

— Просто не мога да се отърва от чувството, че с теб се случва нещо ужасно.

— Добре съм, както виждаш.

— И слава богу!