Деби Бедфорд
Любовен триумф (9)

Девета глава

Терминът на Линдзи бе на 15 юни. А на 15 май горе в планината вече се долавяше първият полъх на пролетта. Водоемът Тейлър още бе скован от лед, но преди три дни бе отминала и последната снежна вихрушка. Където и да идеше, Линдзи чуваше в капчуците наближаващата пролет и душата й се радваше както всеки път, щом се запролетеше.

Сега непрекъснато се смееше. Като всяка бременна жена и тя бе наедряла и си мислеше, че ако през последните месеци някой я е видял как се носи шеметно с мотошейната, сигурно е щял да я застреля. Приличаше на извънземно с една глава, две ръце, два крака, тътнеща летяща чиния върху ски и три корема. Знаеше, че докато разнася вестниците, представлява смешна гледка. Тази част от работата започваше да й тежи. През март нае едно момче, което да обикаля с нея — да мъкне тежките вързопи с вестници, да отваря автоматите и да събира монетите. Смяташе да излезе в отпуск половин месец преди термина. Мечтаеше си през това време да подготви детската стая. Миналата неделя бе боядисала едната стена в небесносиньо. За следващата бе намислила да нарисува върху нея няколко пухкави облачета. Само не знаеше дали ще й остане време. Още не можеше да се откъсне от работата във „Вали Ревю“. Бе взела няколко големи интервюта с главния архитект на окръга Джак Дженсън, но пак си даваше сметка, че не е разкрила докрай всичко около проекта с масивните общински жилища — Дженсън премълчаваше нещо.

През последните пет месеца се бе скарал с другите архитекти на окръга заради тези жилища. Бе загубил подкрепа и Линдзи бе сигурна, че ще загуби и нещо повече — бе малко вероятно да го изберат отново в Съвета на окръг Гънизън. В името на проекта бе заложил на карта политическата си кариера и това явно не бе случайно.

Не минаваше ден Линдзи да не получи писма от читатели, които й благодаряха за разследването около проекта с масивните жилища. Бе написала три статии за тях и сега бе вдъхновена от поддръжката, която й оказваха хората. Ставаше все по-популярна като журналистка и просто не можеше да си представи как ще напусне работа. Първи юни дойде и отмина, а тя пак не бе готова да излезе в отпуск, реши преди това да присъства на още едно заседание на архитектите на окръга. На него проектът с масивните жилища бе одобрен с два срещу един гласа, а архитектът, гласувал срещу него, напусна с гръм и трясък заседателната зала. След като той си излезе, Дженсън предложи проектът да бъде възложен на строителна фирма „Декстър“ със седалище в Денвър. Макар и неудовлетворена от изхода на заседанието, Линдзи бе силно заинтригувана — на проекта можеше да се посвети материал, който да бъде поместен направо на първа страница.

По-късно следобед се запретна здравата за работа. Това щеше да й е последната статия за Дженсън, преди да излезе в отпуска, и тя държеше да я напише хубаво. Всички щяха да бъдат доволни, ако им представеше строителната фирма, на която бе възложен проектът. Какво смяташе тя да изгради в окръг Гънизън? Щяха ли сградите да бъдат естетически издържани? И най-важното, защо тъкмо тази фирма бе предпочетена, и то толкова бързо? Съветът имаше практиката да провежда търгове за такива крупни начинания.

Най-напред Линдзи се обади по телефона на една от секретарките в Съвета. Тя й предостави безценна информация. Знаеше, че Линдзи е почтена журналистка и няма да злоупотреби с данните, както и че никога няма да издаде от кого ги е получила. Даде й телефонния номер на човека в „Декстър“, с когото работи Дженсън, някой си Арън Роджърс.

Когато се свърза с него, Линдзи остана като попарена от отношението му. След като му се представи и му обясни, че е журналистка от Гънизън, той още малко и щеше да й затвори телефона. Линдзи веднага застана нащрек — явно имаше нещо гнило и онзи не искаше тя да го научава.

— Слушайте, Роджърс — рече Линдзи, като се опитваше да запази самообладание. — Преспокойно мога да публикувам дребния, но твърде показателен факт, че сте отказали да разговаряте с мен. Читателите едва ли ще бъдат във възторг.

— Питайте тогава — сопна се мъжът.

Линдзи се усмихна. Хората ставаха ужасни, ако се усъмняха, че някой би могъл да извади кирливите им ризи. За разлика от друг път, сега бе доволна, че взима интервюто по телефона. По-късно чак й се повдигна от мисълта как е надхитрила Роджърс. Отпърво му зададе безобидните въпроси кога е основана строителната фирма, колко души работят в нея, колко подобни проекта е изпълнявала. Бе особено предпазлива, когато попита за конкурсите — колко такива проекта е спечелила фирмата с конкурс през последната година? И представяли ли са проектосметка за начинанието в Гънизън?

Колкото по-конкретни станаха въпросите на Линдзи, толкова по-мъгляво отговаряше Роджърс. Накрая тя го попита:

— Защо бе предпочетена вашата фирма, след като не е представила проектосметка?

— Мило момиче — отвърна Роджърс снизходително, с което съвсем вбеси Линдзи, — сигурно знаеш, че съм зает човек. Защо не питаш някого в Гънизън? Имам работа, не ми е до интервюта.

След което й затвори. Линдзи поклати отвратена глава. Бе ударила на камък. Но реши да опита отново. Набра повторно номера на фирма „Декстър“ и този път помоли да я свържат с отдел „Озеленяване“. Искаше да разбере как фирмата ще залеси новия квартал. Телефонистката я свърза веднага.

— Отдел „Озеленяване“ — каза дружелюбно някакъв мъж и Линдзи се поободри.

Представи се набързо, нещо, превърнало се покрай многобройните телефонни интервюта в навик.

— Добър ден. Обажда се Линдзи Корнел-Алън от „Тейлър Вали Ревю“…

— Знам — призна си чистосърдечно мъжът. — Звъните по молба на Дженсън. На драго сърце ще ви прехвърля на неговия номер, но него го няма. Ще бъде тук след три дни.

— Моля? Не ви разбрах — каза смутена Линдзи.

— Дженсън не е в кабинета си. Още е по работа в Гънизън.

— Значи има кабинет при вас? — попита Линдзи и започна да записва трескаво.

— Да, разбира се.

Човекът явно не съзнаваше, че дава забранена информация. Обикновено не вдигаше телефона, но секретарките бяха излезли на обяд и вместо да слуша как апаратът звъни като полудял и му разваля почивката, мъжът предпочиташе да отговаря. Беше специалист по градините и обикновено бе по строителните площадки. Беше озеленявал пространството пред една сграда в Арвада сутринта, когато Дженсън свика извънредно заседание и предупреди всички във фирмата да не дават никаква информация по телефона.

— А вие познавате ли Дженсън? — попита Линдзи, разбрала каква е работата.

— То оставаше да не го познавам! Нали той всяка седмица ми разписва фиша със заплатата! Шеф ми е.

След още няколко съвсем целенасочени въпроса Линдзи затвори доволна телефона. Звънна в Държавния секретариат на щат Колорадо в Денвър и информацията се потвърди. Джак Дженсън бе посочен в регистрите като президент на управителния съвет на фирма „Декстър“. Освен това притежаваше контролния пакет от акции.

Фирмата се бе специализирала в строителството на масивни жилища, които явно й носеха големи печалби. Ако някой окръг й възложеше строителството на квартал, акционерите прибираха печалба, възлизаща на милиони. Дженсън защитаваше не интересите на жителите на Гънизън, а своите собствени интереси.

Линдзи бе длъжна да съобщи разкритията си на своите читатели. Бе доказала по безспорен начин и най-дребните факта. До късно през нощта не стана от пишещата машина. Подобни статии бяха най-тежки в работата й на журналистка в този планински район. В „Далас Таймс Хералд“ си имаше своите приятели, своето семейство и своите източници на информация. Работата й във вестника нямаше никакви допирни точки с личния й живот. Докато в Тейлър Парк приятели, колеги и източници на информация влизаха в един и същи кръг. Седнеше ли да пише изобличителен материал за някого, никак не бе изключено обектът на нейното разследване да й е приятел или да й е съобщавал важни факти и в такива случаи бе мъчително за всички. Докато взимаше интервюта или подготвяше статия, Линдзи много се гордееше, че е безпристрастна. Но вкъщи, докато гледаше през прозореца на кухнята заснежените върхове наоколо, си даваше сметка, че не е чак толкова горда от онова, което е длъжна да прави като журналистка.

Планината, връх Харвард, връх Йейл, връх Станфорд се бяха превърнали за нея в скъпи приятели. Те никога нямаше да те предадат. Извисяваха се непоклатими, величествени, горди и всяка сутрин слънцето ги озаряваше със светлината си. Линдзи искаше да бъде като тях. Искаше да намери тяхната сила, величественост, почтеност и у себе си.

Повтаряше си наум колко копнее да притежава тези качества, когато в девет и половина другата сутрин набра номера на Джак Дженсън. Смяташе, че е длъжна да го предупреди. Още откакто бе постъпила във „Вали Ревю“, той се държеше приятелски с нея и най-безкористно й предоставяше информация. Често, пишеше ли материал за политиката, провеждана от Съвета, тя се срещаше в кафене „Редман“ с Джак Дженсън и на чаша горещ шоколад той й обясняваше някои неща. Линдзи съзнаваше, че Дженсън ще избухне, щом научи, че тя пише материал за далаверите му, но искаше да е честна с него, искаше той да знае, когато на другата сутрин избухне бомбата.

Главният архитект на Съвета се съгласи веднага да дойде в кабинета й. В гласа му Линдзи долови тревога. Той, изглежда, се досещаше защо му се обажда. Докато го чакаше, тя занесе статията на Кори Смит, главния редактор, и той я одобри. Сетне направи ксерокопие за Дженсън и предаде редактирания екземпляр за набор. Ако архитектът искаше да добави нещо, Линдзи можеше да го включи по-късно в последния абзац.

Дженсън обаче не пожела да добави нищо. Каквото и да кажеше, не бе в състояние да промени фактите.

— Джак! — повика го Линдзи, забелязала, че той е пребледнял като платно.

Бе прочел едва първия абзац, а вече знаеше, че играта е свършила. От реакцията му Линдзи разбра, че е улучила право в целта. Дженсън не й отговори, само вдигна ръка, да й покаже да помълчи. Искаше да се съсредоточи върху всяко изречение, върху всяка дума, за да види дали може някъде да хване журналистката натясно и да отрече нещо. Но едва ли щеше да открие пропуск. Нямаше представа откъде се е добрала до информацията, ала фактите, чак до цифровото изражение на сумите и печалбата, бяха неоспорими.

— Какво ще кажеш? — попита Линдзи, когато архитектът отгърна и последната страница и впери поглед в празното пространство.

— Бих могъл да отрека всичко — рече той.

— Би могъл, но ще го направиш ли?

— Не — отсече твърдо Дженсън.

— Това, Джак, ще навреди на политическата ти кариера — усмихна се тъжно Линдзи.

— Да навреди ли? С политическата ми кариера е свършено — заяви някак равнодушно архитектът.

Линдзи се смръщи. Разговорът ставаше мъчителен. Изведнъж я заболя стомах и тя се преви одве.

— Извинявай. Щях да се чувствам по-добре, ако ми се беше разкрещял.

Дженсън се взря в нея. Бе забелязал, че от думите му тя пребледнява, и бе доста учуден. Мислеше я за по-наперена.

— Не, няма да ти крещя. Не искам да се чувстваш по-добре. Кога ще излезе статията?

— Ще е по будките утре в десет.

— Довечера ще хвана самолета за Денвър. Трябва да съм в „Декстър“, когато излезе публикацията. Дано удържа положението. Сигурно няма да ми кажеш откъде си взела информацията.

— Не мога и няма да ти кажа — отсече Линдзи.

— А как ще докажеш, че всичко това отговаря на истината?

— Ще го потвърдят от Държавния департамент на щат Колорадо — заяви простичко тя.

— Значи няма да оставиш камък върху камък?

— Не, няма — рече Линдзи и се извърна. Стомахът отново я присви, идеше й да се просне на земята.

След като архитектът си тръгна, излезе през задния вход на пролетното слънце. Почувства се по-добре. Беше свободна. Разговорът с Джак Дженсън бе смъкнал огромно бреме от плещите й. Дженсън не бе доволен, естествено, но тя поне бе спечелила уважението му. Докато се разхождаше по улицата зад редакцията, изведнъж я достраша. В кръста я прониза такава остра болка, че тя едвам се задържа на крака. Ами ако на детето му имаше нещо? При тази мисъл Линдзи се вцепени. Чудото, което ставаше вътре в нея, бе последният шанс на Кендъл да продължи да живее. Чак й се прииска мъничкото никога да не се ражда, да си остане в утробата й, близо до нейното сърце, далеч от всички беди. Сякаш щеше да се раздели веднъж завинаги с детето, ако го оставеше да вдиша от въздуха и да види слънчевата светлина. Не че го ревнуваше от планината. Обратното, искаше детето да я види. Да види планината и небето.

Погледът й помръкна. Дали бебето щеше да обикне небето, дали щеше да поиска да лети както навремето Кендъл? Линдзи гледаше да не мисли за това, сега обаче си даде сметка, ще й се иска до болка детето й да обича небето точно както нейния непрежалим любим, да бъде частица от него.

Детето! Докато Линдзи се разхождаше сред туристите, дошли да разгледат Колорадо, изведнъж й хрумна нещо. Бе рано да роди, но не съвсем. Отново усети болка — по-силна и продължителна от предишния път. Защо трябваше в един ден да й се струпат толкова много неща? Още преди да е разбрала какво прави, се обърна на север и тръгна към болницата на Гънизън.

Веднага повикаха д-р Карлтън, който я прегледа набързо. Намигна й и потвърди нейните подозрения. Предстоеше й да ражда.

— Оставаш в болницата — рече й благо лекарят. — А сега походи още малко, десетина минути. После ще се видим пак.

Говореше й, сякаш е малко дете, и тя поклати едва-едва глава. Наметна се над нощницата със синия халат от груба вълна, който й бяха дали преди прегледа, излезе от кабинета на д-р Карлтън и тръгна бавно по коридора.

За късмет на стълбищната площадка имаше телефонен автомат. Бе зарязала в редакцията материалите, бе изхвърчала с думите, че ще се поразходи на чист въздух, и вече два часа бе навън. Набра номера на колегите. Вдигна Кори; едва по-късно Линдзи осъзна, че това е най-радостният телефонен разговор, който е водила през живота си.

— Кори! — рече тя и усети, че пак получава контракция. — Аз съм тук.

— Къде? Какво става? Не. Не ми казвай. Върни се, качвай се на колата и иди да си починеш. Пускам те. През последните два дена свърши работа за петима.

— Твърде късно е да почивам — засмя се едва чуто Линдзи. — Вече ме приеха в болницата. Просто се обаждам да ти кажа, че днес ще отсъствам час-два. Май съм решила да раждам.

— Да раждаш сега? — ахна Кори и седна на стола.

Жените в монтажната изпищяха от радост, щом чуха думите на Кори. След броени часове целият град щеше да знае новината.

— Дали вместо материала за Джак Дженсън да не поместим на първа страница съобщение за бебето? — пошегува се главният редактор.

— И дума да не става — изписка Линдзи. — Статията за Дженсън трябва да излезе незабавно. Оставете ни нас с бебето на мира. Голям клюкар си, умираш да си вреш носа в личния живот на хората!

Кори се смееше от все сърце, когато затвори телефона. А Линдзи продължаваше да стои в коридора — не можеше да се начуди на лекотата, с която бе разговаряла със своя главен редактор за себе си и за „бебето“. Всичко, което й се случваше, бе толкова истинско, естествено и прекрасно. Предстоеше й да стане майка като всички останали, която всеки ден пере пеленки, мие съдове и кърми бебчето си. Едва ли можеше да мечтае за нещо по-прекрасно.

Обади се набързо на майка си, на Анджела Алън и на Маркъс. Двете жени бяха толкова развълнувани, че още малко, и щяха да се разплачат. Докато Линдзи говореше със свекърва си, отново я преряза остра болка и тя побърза да прекъсне разговора.

— Обади се на мама — прошепна тихо и нали бе на хиляда и двеста километра, свекърва й едва я чу. — Тя ще ти обясни всичко.

Не знаеше какво я прихвана, та се обади и на Маркъс. При всички положения той щеше да научи за бебето от Анджела. Но Маркъс бе най-добрият приятел на Кендъл и на Линдзи изведнъж й се стори, че тъкмо той е свързващата брънка между всичко, което е била преди, и онова, което й се случваше сега. Тласкана от някаква първична, непреодолима потребност, тя реши, че трябва да съобщи на Маркъс за детето на Кендъл, за това, че днес отново ще си възвърне щастието.