Деби Бедфорд
Любовен триумф (6)

Шеста глава

Венчавката се състоя след четири дни. Веднъж взели решение, Линдзи и Кендъл изгаряха от нетърпение да станат мъж и жена. Линдзи бе обещала да остане в Тейлър Парк още месец и половина, за ловния сезон, а Кендъл вече го теглеше към хангара на авиомонтьорите в Далас. След месец и половина Линдзи щеше да се прибере при него, в мансардния му апартамент. Той щеше да бъде съпруг, а както се надяваше, много скоро и баща. Делничните му задължения изведнъж придобиха огромно значение за него. Бързаше да се върне в Далас, за да подреди хубав дом за хубавата си съпруга.

Сватбата бе в централната постройка, пред огромната зидана камина. Боб Ричардс, пенсиониран баптистки свещеник от Денвър, който караше есента във вилата си в съседното градче Тинкъп, се съгласи да ги венчае. Познаваше родителите на Линдзи още от времето, когато те започнаха да идват в Тейлър Парк, и затова бе сред почетните гости на сватбата.

В деня на венчавката Дан стана още в зори да си свърши работата в туристическото селище, а Марджи се зае да прави сладкиши. В Тейлър Парк Линдзи винаги се чувстваше като принцеса, този ден обаче имаше усещането, че е повелителка на целия свят. Отново се замисли за хората тук, вдъхнали й толкова много сила. Обичта, с която я обграждаха, неусетно бе преобразила живота й, бе разцъфнала и се бе увенчала с прекрасното вълшебно чувство, което тя винаги щеше да изпитва към планината и към това място.

Линдзи извади от гардероба роклята, разгъна я и я огледа. И тя не знаеше какво я бе прихванало, та я бе донесла тук, в планината. Беше й останала още от колежа, от един конкурс по красота. От всички момичета в Далас се очакваше да участват в подобни конкурси. Линдзи бе неописуемо развълнувана и щастлива, когато я определиха за финалистка. През седмиците, докато се готвеше за финалния тур, се научи как да стъпва, как да се изразява и как да се усмихва. Сега всичко това й се струваше изтъркано и смешно и тя се питаше какво ли са щели да си кажат тукашните й приятели, ако я бяха видели на окъпаната в светлина сцена. Но колкото и смешен да й се струваше сега конкурсът, роклята, ушита за него, бе много стилна. Беше от кремава брюкселска дантела, обрамчена по краищата с розово-лилав лъскав сатен. Вдигнатата дантелена якичка подчертаваше широките й вдигнати рамене, хубавия й бюст, източените й тънички ръце. Роклята се закопчаваше с перлени копченца, които стигаха чак до подгъва, а под ханша бе разкроена и падаше на богати красиви дипли.

Точно в три часа Линдзи се хвана за лакътя на Дан и пое към входната врата. Откъм централното помещение се разнасяше нежна мелодия, изпълнявана на арфа, сетне гръмна сватбеният марш от „Лоенгрин“ и Линдзи трепна.

Вратата се отвори широко, всички ахнаха, възхитени от булката. Полицата над камината бе окичена с борови клонки, делфиний и лютичета. Дори по касовия апарат и ловджийските принадлежности имаше цветя и клонки. А пред бумтящия в камината огън бе застанал младоженецът, протегнал ръце да я посрещне така, че да го види цялата планина. Божичко, колко го обичаше Линдзи!

Кендъл я гледаше грейнал как върви към него под звуците на изпълняваната на арфа мелодия. Приличаше й на бог — в светлината на огъня, разгорял се в камината, и на слънчевите лъчи, проникващи през предните прозорци, косата му наподобяваше разтопено злато. Дори под тъмносиния вълнен костюм на Дан, който не му бе съвсем по мярка, си личеше, че е широкоплещест и снажен, с едри мускули и прекрасно телосложение. Двамата се погледнаха в очите и повториха отколешните свещени думи — всяка дума, всяко обещание и обет идваха от дълбините на душите им.

Церемонията продължи сякаш в просъница и скоро свърши. Линдзи не бе виждала никога толкова много радостни лица, събрани на едно място. Не бе предполагала, че в долина Тейлър живеят толкова много хора. Запозна се със съседите от Камбъл Кабин и с краварите от кравефермата в Юниън Парк. Тук бяха и момичетата от кафене „Нъжит“. Линдзи бе на седмото небе, че споделя щастието си с мнозина от тези яки като канара планинци. И половин година да бе организирала сватбено празненство в най-голямата черква на Далас, радостта й нямаше да е по-голяма.

Марджи тъкмо бе започнала да поднася сладкиша и белите ментови курабийки, които бе опекла сутринта, когато някой сграбчи в обятията си Линдзи.

— Маркъс Джеймс! — изписка тя, докато приятелят на мъжа й я притискаше в прегръдката си така, че още малко, и щеше да я задуши. — Ти пък откъде се взе?

— Можех ли да пропусна най-значителното световно събитие! — Той отстъпи крачка назад и й се поклони. — Снощи ми звънна мъжът ти и тази сутрин реших да отскоча със самолета. Рекох си, че вие двамата водите доста скучен живот и имате нужда от някоя и друга изненада. А кои са тези хора?

— Приятели — вдигна невинно рамене Линдзи. — Хора като теб, решили да наминат, за да ни създадат главоболия.

— Много си любезна, няма що! — възкликна Маркъс и й се изплези.

— Това не се отнася за теб — отвърна тя през смях. — Мислех си, че не може да се случи нищо, което да направи деня по-прекрасен. Но сега, когато и ти си тук, знам, че щастието е пълно. Поласкана съм, че си направи труда да дойдеш чак дотук, за да бъдеш с нас.

— След шест часа трябва да съм на работа. Налага се да тръгна още сега. Просто исках да ви видя… Да честитя на най-хубавата булка, която съм виждал през живота си.

— Маркъс Джеймс! — изрече нежно Линдзи и го докосва по рамото. Жестът беше доста свойски, но тя не се смути. — Някой ден и ти ще си намериш булка и тогава ще съжаляваш за тези думи. Ще имам грижата да ти ги припомня, когато му дойде времето.

— Няма да се наложи.

Маркъс я погледна с някакво ново чувство, от което Линдзи се притесни. Той сякаш тъгуваше за нещо, сякаш бе отчаян, че е далеч от нея, тя обаче не разбираше защо.

— Къде е младоженецът? — попита рязко Маркъс.

— Ти тук? — възкликна Кендъл и прегърна просълзен приятеля си. — Трябваше да се досетя, че ще дойдеш.

— Знаем си се — кимна Маркъс.

— Ти си в дъното на всичко това! — посочи Кендъл сватбарите и най-вече Линдзи. — Тъкмо той, Слънчице, ме убеди да те намеря. Забравих да ти спомена. Ако не беше Маркъс, нямаше да набера смелостта да те погледна в очите.

— Близко е до ума — намигна Линдзи на мъжа си и се обърна да прегърне Маркъс.

Бе изненадана, че той се дръпна.

— Е, време е да вървя — рече Маркъс на приятеля си. — Чака ме дълъг полет.

— Тъкмо и ние се канехме да излизаме — каза Кендъл и хвана Линдзи за ръката. — Хайде да се появим най-тържествено тримата.

Линдзи се усмихна, Маркъс кимна и тримата изтичаха, хванати за ръце, навън, под дъжда от ориз, който се сипеше сякаш цяла вечност, и тътена на приветствията.

— Ела, госпожо Алън!

Кендъл протегна в тъмното ръка към Линдзи. Стояха пред бунгалото, където щяха да пренощуват.

— Обичам те, мъжо — прошепна му тя.

Харесваше й да я наричат „госпожо Алън“, както и да казва на Кендъл „мъжо“. Беше се вживяла в новата си роля и тя й пасваше идеално.

— Шшт! — докосна Кендъл с пръст устните й, след което се пресегна през прага и включи осветлението в бунгалото. — Хайде сега!

— Какво правиш? — изписка Линдзи, когато мъжът й я вдигна на ръце.

— Внасям жена си през прага. Нали нямаш нищо против? Колко си хубава, любов моя! — прошепна той и закачливият израз отстъпи място на копнежа.

— Ох, колко си сантиментален! — изпуфтя Линдзи и го целуна по бузата. — Но на мен ми харесва. Ще бъдеш винаги такъв, нали?

— Обещавам!

— Хайде, ще ме внасяш ли най-после? Премръзнах на тоя студ.

— Дадено, госпожо! — Кендъл бутна вратата с рамо. — Нищо чудно, че харесваш бунгалата — рече той и кимна към помещението. — Я погледни леглото! — Бе огромно, на два етажа, с дебели дюшеци. Подпорите бяха от масивни смърчови стволове. — Трябваше да поканим повечко хора. На тоя креват може да преспи цял взвод.

— И дума да не става! — изсмя се Линдзи. — Леглото е голямо, но може да побере само нас двамата.

— Знаеш ли какво? — попита Кендъл с дяволито пламъче в очите. — Ще ти предоставя горното легло, а аз ще легна на долното.

— А, не си познал, Кендъл Алън — изписка тя и го целуна лекичко по носа. — Ще спим заедно или на горното, или на долното. Избери ти! Това пък какво е?

В бунгалото имаше още нещо. Линдзи посочи огромната бъчва от секвоя в долния край на леглото, над която се вдигаше пара.

— Малък сватбен подарък! — възкликна Кендъл и гордо остави жена си на пода, а после й се поклони доземи. — Кажи сега, че не мисля за всичко!

— Тъкмо ще се изкъпем! — възкликна ентусиазирано Линдзи.

— Рекох си, че поне една вечер заслужаваш да се отпуснеш.

При думите „една вечер“ Линдзи помръкна. Поне засега щяха да бъдат заедно само тази нощ. На другия ден Кендъл си заминаваше за Далас. Каква несправедливост — да бъдеш омъжена една-единствена нощ, а после да се сбогуваш с мъжа си! Линдзи обаче се утешаваше с мисълта, че скоро отново ще бъдат заедно в Далас. Може би щеше да си издейства пак да я назначат в „Таймс Хералд“. А Кендъл й бе обещал, че след време ще се върнат тук, в долината, и ще си построят селска къщичка, нещо като паметник на тяхната сватба. Линдзи вече си я представяше: вътре щеше да има старовремска печка с дърва и огромно месингово легло, покрито с домашно шит юрган в ярки греещи тонове. Дано намереше и креватче на колелца, където да се сместят две-три деца. Деца! Каква възхитителна мисъл! Ще растат тук, сред планинските поляни!

— За какво си мислиш, Слънчице? — попита я Кендъл.

Линдзи сякаш бе много далеч оттук. Той внимателно махна фибите от косата й и започна бавно да я разплита.

— Че изгарям от нетърпение да те видя в топлата вода — отвърна тя, сетне се вдигна на пръсти и го целуна по носа.

Махна от раменете му вълненото сако на Дан, развърза вратовръзката и започна да разкопчава копчетата на ризата.

— Хмм! — въздъхна тихичко Кендъл. — Става интересно.

— Погрижи се наистина да стане! — прошепна Линдзи в ухото му.

Той се зае да маха внимателно роклята й, сякаш разопаковаше скъп подарък. Старателно разкопчаваше едно по едно перлените копченца, докато изпод кремавата дантела не се показаха коприненото бельо на Линдзи, меката й като свила кожа и дългите й крака.

Линдзи се пресегна и разпусна докрай косата си, сплетена на плитка. Тя се разпиля върху раменете й, докато Кендъл смъкваше роклята, а сетне и дантеленото й бельо. Изпъшка от неприкривана наслада, когато я видя чисто гола. После внимателно, сякаш пипаше кадифе, вдигна на ръце своята жена и я положи в топлата, пускаща мехурчета, вода. Линдзи го загледа как чевръсто се съблича и сетне идва при нея. Очите й бяха огромни, досущ като на див фавън, стреснат насред гората. Сега, докато я наблюдаваше, Кендъл бе направо очарован каква хубост му е поверила.

Линдзи обви ръце около врата му и го притегли към себе си. Той забеляза лукавото пламъче в очите й и я погледна въпросително.

— Защо гледаш така дяволито?

— Мислех си нещо — засмя се тя и гласецът й прокънтя като камбанка в долината. — Нямаш ли чувството, че в тази вряла вода все едно сме в огромен казан и някой ни вари на бавен огън?

— Ела насам — рече й Кендъл развеселен. Целуна я и изведнъж си даде сметка, че повече не може да издържа на тази топлина и пара, на мокрото й тяло, долепено до неговото. Замилва под водата всяка гънка, всяка падинка и нежно местенце по тялото й. Тя отвърна на милувките му първо плахо, а после с все по-голяма страст.

Навън кукумявките оповестиха настъпването на нощта. Кендъл заведе младоженката на голямото легло и я люби нежно и всеотдайно. Тялото й се гънеше под неговото с изпепеляващ плам. Накрая, след като се докоснаха до истината на своите души, двамата се отпуснаха омаломощени, ала доволни, че сега са мъж и жена докрай.

На другата сутрин Линдзи стана рано и се зае да готви бъркани яйца с наденица за своя съпруг. Кендъл също се събуди, но не се издаде. Загледа я тихо от леглото, очарован от извивката на гърба й и от плавните й движения.

— Добро утро, жено! — рече накрая и след като се измъкна от завивките, стана, прегърна Линдзи през корема и я притисна до себе си.

— О, скъпи! — възкликна тя, извърна се и обви с ръце врата му. — Наистина прекрасно утро, нали?

Кендъл забеляза тъгата в очите й — тя вече бе умърлушена, задето след броени часове им предстои да се разделят.

— Всичко ще е наред, Слънчице. Знам, тежко е, но си струва.

— Разбира се — рече тя и се притисна до него. Наистина, струваше си, макар че бяха прекарали заедно съвсем малко време. Ала беше и тъжно, и глупаво! Линдзи погледна мъжа си. — Но отсега да сме наясно — след тази раздяла няма да се отделя и за ден от теб!

Тя тропна закачливо с краче, сякаш се караше на немирно дете.

— Добре, наясно сме — потвърди Кендъл и я целуна. — Хм… сигурна ли си, че трябва да ставаме толкова рано? Надявах се да ми поднесеш закуската в леглото.

— Защо не? Идвай!

Тя сложи подноса със закуската върху нощното шкафче и отново се пъхна в кревата. Кендъл я прегърна и цяла сутрин те се любиха, закусваха, приказваха си и се милваха. После Линдзи се унесе, а той се измъкна изпод вълнените одеяла и започна да си стяга багажа. Когато събуди жена си, лицето му бе покрусено и пепеляво.

— Време е да тръгвам — рече й и я целуна по челото. — Ще ме закараш ли до Гънизън?

Линдзи навлече някакви стари дрехи, наплиска си лицето и реса косата си, докато тя не блесна като злато. Сетне погледна вратата, а Кендъл кимна. Налагаше се да се разделят.

Докато караше към летището, Линдзи не дръзваше да погледне към седалката до себе си от страх, че Кендъл няма да е там. Когато все пак извърна поглед към мъжа си, очите й бяха насълзени и той не знаеше как да я утеши. Отчаян, започна да й говори за онова, което бе видял през последните дни, колко са му харесали планината и хората в нея, колко смешен е бил Дан Хауард по време на сватбата. Не след дълго Линдзи се засмя през сълзи и двамата започнаха да си разправят разни истории. Пътуването мина неусетно като на филм, прожектиран с невероятна скорост. Накрая пред тях се показаха летището и Ромео и Жулиета.

Линдзи и Кендъл отидоха при самолета. Целуваха се отново и отново за довиждане. Накрая Кендъл я целуна жадно по устните, махна й и подкара самолета по пистата.

Ромео и Жулиета профуча покрай Линдзи, която стоеше умърлушена, с вдигната ръка. Когато самолетът се откъсна от земята и се извиси, й се прииска ужасно и тя да е с Кендъл там, при облаците.

Плачеше неудържимо, сълзите се стичаха на вадички по страните й.

— Докосни небето и заради мен, скъпи! — шепнеше, извърнала лице нагоре. — Докосни небето!

А когато малкият самолет наклони криле и се скри в един облак, се запита дали Кендъл я е чул. Щом машината се откъсна от пистата, той отново усети познатото чувство за свобода, спохождащо го всеки път, когато се извисеше нагоре. Изведнъж светът преставаше да е плосък, съставен само от планини и долини. Небето му придаваше нови измерения, нов вкус. Стига да пожелаеше, Кендъл можеше да политне към къщи с триста километра в час. „Някой ден трябва да опитам“, каза си той с горда усмивка.

Провери висотомера и оправи посоката. Вече се бе издигнал на две хиляди и петстотин метра и се бе насочил на юг-югоизток. Всичко изглеждаше наред. Трябваше да набере още по-голяма височина, за да прекоси Монарховия проход, но до планинската верига имаше още цели двайсет и пет минути.

Да лети над планината бе за него ново изживяване, за което си мечтаеше отдавна. Нямаше особена разлика между това да летиш над тексаските равнини и над планинските зъбери. Просто трябваше да внимаваш повече за височината на полета.

Кендъл погледна към златната халка върху безименния пръст на лявата си ръка. Стоеше му чудесно. Линдзи вече му липсваше ужасно. Би дал всичко, само и само да я вземе със себе си вкъщи. Ергенлъкът бе хубаво нещо, ала за една нощ той бе изживял нещо значително по-богато и пълноценно, което му предстоеше да вкуси отново чак след пет седмици. Е, момчетата сигурно щяха да му организират малко тържество и той нямаше да се чувства така самотен. Момчетата. Върху лицето на Кендъл грейна лукава усмивка. Ще си умрат от завист. Той се връщаше в Далас женен човек.

Бе сигурен, че колегите ще го вземат на подбив, но дълбоко в себе си ще го ревнуват. Бе виждал как гледат Линдзи. Дори Маркъс, когато си мислеше, че приятелят му не го забелязва, и хвърляше изпълнени с копнеж погледи. С такава жена щеше да се гордее всеки мъж. А сега тя принадлежеше на него.

Някакъв странен звук привлече вниманието му към светлинното табло и уредите. Кендъл провери повторно скоростта на витлото. Всичко бе наред. Според прогнозата за времето, която му бяха съобщили в Гънизън, горе в планината се очакваха бурни ветрове. Двигателите бучаха някак различно, сякаш въздушното налягане навън се бе изменило. Кендъл реши да се изкачи още петдесетина метра.

Докато самолетът се извисяваше, кръвта на Кендъл кипна в жилите. Нови хоризонти! Колко обичаше това изживяване!

Но ето че самолетът отново отскочи. Кендъл веднага застана нащрек. Сърцето му се сви. Той бе усетил, че машината хлътва надолу.

Наложи си да запази самообладание. Скоростта на витлото щеше да се стабилизира и самолетът отново щеше да се издигне. Ала безценните секунди се изнизваха, а чувството за беда не го напускаше. Скоростта на витлото бе възстановена, но машината продължаваше да хлътва надолу. С тренирани пръсти Кендъл сграбчи дросела и го дръпна с все сила. Максимум обороти в минута. Самолетът не реагира. Сърцето на Кендъл биеше като обезумяло. Какво ли не беше наред? Двигателите работеха. Той ги чуваше как още бумтят някъде далеч, сякаш в друго измерение.

От планината е, изкрещя му някакъв глас. Тогава Кендъл се сети, че много отдавна, още докато учеше за пилот, му бяха обяснявали нещо за така нареченото планинско отклонение, рязка промяна във въздушното налягане, покачващо се в близост до ураганни ветрове или до буреносни облаци. Подобна промяна бе в състояние да преобърне дори огромните пътнически самолети Боинг 747 и да ги запрати на земята.

Чесната все така не реагираше на маневрите му и Кендъл започна да губи надежда. В сетен напразен опит да спаси себе си и машината натисна елеваторите до последно и сграбчи микрофона за свръзка.

— Помощ, помощ! — изкрещя колкото му глас държи. — Тук 482 Ромео и Жулиета, прелитащ над Монарховия проход с курс юг-югоизток. Имам проблеми. Бързо губя височина. Помощ! Помощ!

Но докато му отговорят от летището в Салида, вече бе станало твърде късно. Кендъл още се опитваше да изкачи самолета, когато го оглуши предупредителният сигнал за максимално ниска височина. Помъчи се още веднъж да направи нещо, и този път безрезултатно. Спускаше се стремглаво надолу. Последната му мисъл бе за планината, за Линдзи и живота, който им предстоеше. Дори не усети кога самолетът се вряза в земята и той бе погълнат от огнения вал.