Деби Бедфорд
Любовен триумф (5)

Пета глава

Маркъс погледна невярващо часовника. Беше понеделник, наближаваше обяд, а Кендъл Алън го нямаше никакъв на работа. Винаги идваше в осем нула нула и сега Маркъс бе много разтревожен. Ако беше някой друг, досега да го е уволнил. Кендъл обаче беше най-добрият му приятел, пък и нямаше навика да закъснява.

По време на обедната почивка Маркъс отскочи с колата до Ричардсън и направи единственото, което според него трябваше да стори. Спря точно пред блока и взимайки по две стъпала наведнъж, се качи на втория етаж. Заблъска по вратата на апартамент 209, но не му отвори никой. Маркъс чу отвътре приглушения звук на телевизора. За кой ли път през последния половин месец реши, че нещо не е наред. Без изобщо да се двоуми, подложи едно рамо на вратата и я изби с трясък.

Кендъл седеше на канапето с изцъклен поглед и посърнало лице. Телевизорът явно бе работил цяла седмица. Как ли не бе гръмнал! Кендъл не се беше бръснал от няколко дни, по всичко личеше, че не е и спал.

— Здрасти, Кен! — каза Маркъс и се настани уж нехайно до него на канапето. — Така се погубваш.

— Знам — отвърна Кендъл, без да откъсва очи от телевизора.

— Сутринта те чакахме в хангара — вметна Маркъс. — Ако не знаеш, отпуската ти свърши.

Кендъл го погледна учудено.

— Така ли? Кой ден сме днес?

— Понеделник.

Кендъл поклати глава.

— Остави ме на мира. Назначи някой друг.

— Няма да позволя да си причиняваш всичко това.

— Защо да не си го причинявам? — попита саркастично Кендъл. — Убих Сара. Съсипах живота на Линдзи. Заслужавам си го.

— Не ставай за смях, Кендъл — скастри го приятелят му. — Никой не е убивал Сара. — Известно време Маркъс мълча. — Откога не си ял?

— Не помня.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правиш тук?

— Крия се от Линдзи. Нямам друг избор.

— Защо?

— Защото я обичам — поклати той делово глава.

— Не прави глупости — смръщи се Маркъс.

Сега вече разбираше всичко — Кендъл е скъсал с Линдзи, и то, защото си е наумил, че е длъжен още да обича мъртвата си жена. Маркъс знаеше, че приятелят му продължава да изпитва угризения заради нейната смърт, само не се досещаше, че тези угризения са толкова силни. Какъв ужас! Кендъл слагаше кръст на всичко. Съсипваше и своя живот, и живота на Линдзи. На хубавата, добра Линдзи. Маркъс поклати глава, сякаш за да прогони тази мисъл. Момичето не му бе безразлично. Той си даваше сметка, че обича и двамата.

— Слушай, Кен — рече Маркъс и коленичи точно между приятеля си и телевизора. — Правиш ужасна грешка, може би най-ужасната в своя живот. Аз съм твой приятел и няма да допусна да съсипваш това момиче…

— Какво толкова си се загрижил? — изръмжа Кендъл. — За мен ли ти е мъчно, или за Линдзи? Кого от двамата обичаш повече, Маркъс?

— Теб обичам, леке такова — изрече просълзен Маркъс. Не беше лесно да го кажеш да най-добрия си приятел. — И по една случайност знам, че Линдзи също те обича. Миналата седмица счупи телефона да те търси.

Най-сетне Кендъл вдигна поглед към него.

— Досещам се. И тук звъня, но аз не вдигах.

— Чудя се как не те търси и сега — каза Маркъс.

— А, вече не звъни — поклати спокойно глава Кендъл. — Отказа се в четвъртък вечер.

Маркъс кимна.

— Тогава й е казала — допълни Кендъл. Погледът му отново бе помръкнал и Маркъс се опита да не обръща внимание на онова, което съзираше в очите му.

— Казала й е какво?

— За Сара.

— Значи някой й е казал истината? — попита доволен Маркъс.

Но Кендъл пак поклати глава.

— Помолих съквартирантката и да й предаде за Сара… Да й каже, че съм влюбен в друга.

— Но не си си направил труда да уточниш, че жената, която още обичаш, е твоята съпруга, починала преди близо три години, нали? — изпуфтя Маркъс. — Какво се опитваш да си докажеш, Кендъл? Колко си силен ли?

— Да — прошепна смутен младежът.

— Ти си слабак. Безхарактерен глупак.

— На теб какво ти влиза в работата?

— Влиза ми, защото държа и на двама ви. И то много — изсъска вбесен Маркъс, след което грабна телефона. — По-голяма тъпащина едва ли си правил през живота си. Обади й се! — Той почти запокити апарата върху коленете на приятеля си. — Обади и се и й кажи истината. За Сара. За теб. За всичко. Още сега. Докато не е станало късно.

— Вече е късно — отсече Кендъл. Приличаше на малчуган, който всеки момент ще избухне в плач.

— Друг път е късно!

Маркъс прегърна Кендъл през раменете. Бе доволен, че приятелят му най-после идва на себе си. За пръв път от девет дни Кендъл се усмихна. Маркъс може би беше прав. В думите му имаше логика. Може би имаше нещо добро във всички лъжи и полуистини, които бе изрекъл. Може би те с Линдзи щяха да намерят в мъката му път към щастието. Може би той бе достатъчно силен, за да застане лице в лице със злото, което бе причинил; Обичаше Линдзи и бе в състояние да го направи. Взе телефонния апарат и набра номера на момичето.

— О! — възкликна Рита и насмалко не изтърва слушалката, толкова изненадана бе, че чува тъкмо него.

— Трябва да говоря с Линдзи.

— Линдзи не разговаря с женени мъже — изсъска злъчно Рита.

Кендъл въздъхна — бе прекалено уморен, че да се впуска в обяснения.

— Повикай я, Рита.

— Не мога — отсече сухо момичето и думите му се забиха като остри иглички в сърцето на Кендъл. — Тя замина за Колорадо.

— За къде по-точно? Трябва на всяка цена да я открия.

Известно време Рита мълча — искаше да предпази приятелката си от нови страдания.

— Не знам — рече накрая. — Колорадо е голям щат. Може цял живот да я търсиш и пак да не я намериш.

После му затвори с трясък. Кендъл се обърна към Маркъс и присви рамене.

— Говорих с Рита. Тя не ме харесва особено. Лин е в Колорадо, но не знам точно къде.

— Има ли начин да я откриеш? — попита с посърнал поглед Маркъс.

— Ако щеш вярвай, но да — ухили се Кендъл.

Разполагаше с дял следобед, за да потърси в библиотеката. Не помнеше името на ранчото, но видеше ли го, щеше да го познае. Там имаше туристическо селище, значи телефонът бе посочен в някой указател. Знаеше, че започва с „X“ и че е недалеч от Гънизън. Ако се наложеше, бе готов да проверява едно по едно всички туристически селища в околността. Едва ли бяха много.

Четири часа по-късно библиотекарката започна да гаси и отново да пали лампите, за да подскаже на посетителите, че затваря. Но Кендъл вече бе намерил, каквото търсеше. Сравнително бързо бе открил телефонния номер на ранчото на Хауардови. Линдзи му бе повтаряла името най-малко хиляда пъти. Тъкмо на това място бе посветила статията си. Кендъл беше сигурен.

— Ранчото на Хауардови — изчурулика весел глас, когато няколко минути по-късно той набра номера.

. — А, да… — изведнъж се смути Кендъл, ръката му се разтрепери и той не знаеше дали ще е в състояние да продължи. — Линдзи Корнел, ако обичате — изрече пресипнало. Не се налагаше да пита дали е там, бе сигурен в това. — За кого да предам?

— Търси я Кендъл Алън. Спешно е. Кажете й, че трябва на всяка цена да говоря с нея.

Марджи забърза към металната каравана на Върбовия поток. Завари Линдзи да чете захласнато някакъв любовен роман.

— Търси те някой си Кендъл Алън.

Момичето бе толкова стъписано от името, че лицето му стана пепелявосиво. Направо му притъмня, очите му станаха огромни като луната.

— Не мога да се обадя — прошепна едва чуто и добави вече по-високо: — Моля те, кажи му, че не мога да говоря с него.

Когато чу отговора от хиляда и двеста километра разстояние, Кендъл не се ядоса особено.

Това не беше най-доброто решение. Доколкото си спомняше, това бе първото решение, за което съжаляваше. Стана му странно, задето се почувства добре, че осъзнава грешката си.

Щом реши да звънне на Линдзи, го обзе някакво необичайно ново спокойствие, сякаш Сара бе протегнала ръце от небесата и му бе пожелала щастие. От раменете му се смъкна огромно бреме. Той обичаше Линдзи. Обичаше и Сара и точно в това се състоеше победата му. Бе свободен да обича и двете.

Измъкна куфара, който стоеше под леглото, и метна в него чифт джинси, малко бельо, няколко фланели, самобръсначката и четката за зъби. И да бе забравил нещо, щеше да си го набави в Колорадо. Колорадо! Никога не бе ходил там. Нов щат… Ново летище… Нов живот… Нов човек.

Маркъс вече бе подготвил за полет Ромео и Жулиета. Кендъл скочи в пилотската кабина и се насочи на северозапад. В полунощ местно време вече бе на летището в Гънизън. Посрещна го само светлият кръг на прожектора върху диспечерската кула. За миг Кендъл се притесни — какво щеше да прави оттук нататък? Но докато прикрепяше самолета към пистата, зърна в далечината неоновата табела на някакъв мотел. Беше само на две-три пресечки от летището и Кендъл стигна дотам пеша. Нае само за няколко часа единична стая, окъпа се и заспа непробудно. Стана в осем и половина на другата сутрин, хапна набързо в кафенето отсреща и нае кола. В девет вече се изкачваше нагоре по каньона.

Още щом влезе в Тейлър Парк, съгледа летовището на Хауардови. Бунгалата с червени покриви бяха, кажи-речи, единствените постройки в околността. От близо седем километра Кендъл зърна огромната червена табела. Изпита усещане, че се прибира у дома, а не бе стъпвал тук никога. Мина през портата и се заозърта. Всичко беше точно както му го бе описала Линдзи. При входа сякаш на пост се извисяваше старата бензинова помпа. Наредените в кръг бунгала бяха малки, ала уютни, точно това търсеха летовниците, дошли да почиват тук. Централната постройка бе дълга и ниска, над зидания комин се виеше тънка струйка дим. Моравата в средата бе подравнена безупречно, ала в падинките, където косачката не можеше да стигне, грееха яркожълти глухарчета и крехки розови лютичета. Мястото приличаше досущ на Линдзи. Бе практично, но и чаровно. Простичко и старомодно, и същевременно изискано и красиво.

Не щеш ли, сякаш повикана от мислите му, сякаш подчинявайки се на някакъв сложен сценарий, се появи и Линдзи. Показа се все едно на сцена иззад чаршафите, проснати да се сушат. Щом я видя, Кендъл направо замръзна. Бе я държал в обятията си толкова отдавна, та понякога му се струваше, че съзнанието му погажда лоши шеги. Сега, докато я наблюдаваше как сваля чевръсто чаршафите, как ги сгъва и ги реди в очуканата алуминиева кофа, Кендъл разбра, че всичките му мечти за нея са реалност.

Линдзи се бе променила, бе по-различна, отколкото в Далас. Кендъл се почувства замаян само от това, че я гледа. Неговата любима изглеждаше щастлива и припкаше като младо жребче.

Фонът на планината й прилягаше повече, отколкото гледката в Далас. Тя се движеше със самоувереност, каквато й липсваше в града. Бе много красива дори сега, докато сгъваше чаршафите.

Тази сутрин, докато събираше развяното от вятъра пране, Линдзи се чувстваше всичко друго, но не и красива. Имаше дни, когато й бе приятно да върши тази работа, но днес обаче не беше така. Почти не бе мигнала през нощта и се надяваше да не си го изкара на другите.

„Какъв глупак е този Кендъл“, каза си наум. Помнеше как веднъж й се бе обадил да я пита дали не й е развалил съня с целувките си. Още тогава трябваше да се досети, че това е лоша поличба. От онзи ден често не можеше да заспи. А такива странни телефонни обаждания като снощното едва ли се отразяваха добре на съня й. Какво право имаше Кендъл Алън да я търси? Сега би трябвало да си кара медения месец с онази, другата.

Линдзи сгъна последния чаршаф и се прозина. Точно тогава забеляза, че пред ранчото е спряла още една кола. Явно бяха пристигнали нови летовници и това я притесни. Гостите, настанени в бунгалата, запазени за довечера, още не си бяха тръгнали. Грабна кофата с чаршафите и щипките и забърза към централната постройка. Отвори разнебитената предна врата и се смръщи. Марджи регистрираше новия гост, който бе застанал с гръб към Линдзи. Но и така тя долови нещо познато в извивката на раменете, в миризмата, в кройката на якето му. Марджи й се усмихна, мъжът се обърна към Линдзи и тя изохка като ранено животно. Беше той. Тук. В нейното царство. Кендъл Алън.

Линдзи не знаеше дали да изтича и да го прегърне, или да хукне навън. Стоеше, без да се помръдва, смела и дръзка. Кендъл тръгна към нея и тя забеляза в очите му нещо странно, по-различно.

— Бунгало ли търсиш? — попита го със сетни сили Линдзи.

Той поклати глава.

— Теб търся. Може ли да поговорим?

Сграбчи я за лакътя, а тя го изгледа свъсено.

— За какво да говорим?

— За всичко — промълви Кендъл, след което я погледна и Линдзи усети, че буцата лед в душата й малко по малко се стопява.

Излязоха заедно от постройката и тя погледна колата, спряна отпред. Кендъл бе пристигнал сам. Какво търсеше тук? Бе дошъл при нея, в Тейлър Парк, в местността, която тя обичаше повече от всичко. Изведнъж Линдзи видя всичко наоколо през неговите очи: планините… старата ръчна количка на задното пасище, познатите очертания на Кълиджийт Пийкс, обрамчили долината. И пак й стана приятно, че са заедно.

— Хайде да идем на пасището отзад — предложи му, след което го докосна по ръката и го погледна. — Ще седнем на старата количка. Там няма да ни безпокои никой.

Очите й наподобяваха дълбоки езера и Кендъл усети как потъва бавно в тях. Уплаши се. През последните няколко дни бе насочил цялата си енергия към това да я открие. Сега, когато най-после я намери, го обхвана паника. Какво щеше да й каже? Нямаше и най-малка представа. Чувстваше, че Линдзи се държи студено, но и че е учудена от внезапната му поява. Струваше му се, че хем я познава, хем не я познава. Не бе сигурен как тя ще реагира на любовта му, на лъжите му, на живота, който бе дошъл да й предложи.

— Ей там! — обърна се тя към него и му посочи количката.

Качи се върху ръждясалата дръжка, сетне се намести върху напуканата дъска за сядане. Върху лицето й се мярна нещо като усмивка.

— Дали ще издържи на тежестта ми? — попита Кендъл и погледна допотопната количка.

— Естествено. Издържала е и на по-големи товари — кимна Линдзи и потупа с любов разядената от времето седалка.

Кендъл се покатери и седна предпазливо, сякаш се притесняваше, че дъното ще поддаде. Сетне извърна мълчаливо поглед към Линдзи. Още се страхуваше.

Ала най-неочаквано лицето й се озари от някакво божествено спокойствие и хубост, сякаш тя бе получила още един шанс да види Кендъл в истинската му светлина, да го обича.

— Имам да ти казвам толкова много неща — прошепна и най-сетне той и в този момент запръска дъжд. — Дали да не се скрием под навеса?

— Там ще ни намокри повече — поклати глава Линдзи. Докато гледаше лицето на Кендъл, усети, че трябва да го насърчи. По безпогрешен начин долавяше всичките му притеснения. — Изплюй камъчето, Кендъл. През последните седмици се наслушах на какви ли не ужасии. Имам странното чувство, че ми предстои да чуя още.

Той кимна. Линдзи познаваше настроенията му толкова добре! Цяла година я бе лъгал и въпреки това тя долавяше каква е истината, досещаше се колко му е тежко и бе готова да го изслуша.

Бе сигурна, че няма да се ядоса. Каквото и да й кажеше, щеше да приеме думите му за чиста монета. Едвам се сдържаше да не го прегърне. Кендъл приличаше на уплашено дете, което набира смелост да каже на майка си, че е счупило фруктиерата или е накапало килима с боя. Обичаше го такъв, какъвто е — тъжен и горд. И смел. Наистина, искаше се смелост, за да се срещне с нея тук, на нейна територия. Косата му вече бе мокра, от къдриците покрай слепоочията му се стичаха капки. На Линдзи й се прииска да го помилва по главата.

Кендъл я хвана за лакътя и я притегли към себе си. Разказа й всичко от игла до конец. Линдзи бе шокирана, когато й разправи за Сара. Съжали, че преди година не е била по-настойчива с въпросите. Винаги се бе чудила на мрачните му настроения и на тъжния поглед, който бе забелязвала толкова често. Сега всичко си идваше на мястото. Домъчня й, че не е могла да го утеши в най-трудните му моменти. Той не бе пожелал да я допусне до най-съкровените си тайни. Ала ето че сега си изплака душата и с това й стана още по-скъп.

Тя обаче бе тъжна. Не можеше да се отърве от мисълта за прекрасните мигове, които са могли да изживеят заедно. Ето че сега Кендъл бе женен за друга и тези мигове бяха безвъзвратно изгубени.

Той видя тъгата върху лицето й. Наведе се и я целуна по нослето.

— Слънчице, защо си толкова тъжна?

— Пропиляхме своя шанс, нали? — поклати делово глава Линдзи. — Можех да споделя всичко това с теб, но ти не пожела. Сега го споделяш с друга.

Кендъл я погледна стъписан, сетне върху лицето му се изписа облекчение. Беше й казал толкова много важни за него неща, а бе пропуснал да спомене края на историята.

— Погледни ме, Линдзи! — рече той и обгърна лицето й с длани. — Не съм се женил. — Тя зяпна от учудване. — Обичам те. А ми се струваше, че не бива. Още се чувствам женен за Сара.

— О, не… — поклати Линдзи глава и очите й се напълниха със сълзи.

— Остави ме да довърша. Длъжен съм да ти го кажа. Не се чувствам пълноценен човек. Бях смазан, раздвоен. Не е честно спрямо теб да те оставя да събираш парчетиите. Ти, Лин, си толкова хубава, толкова лъчезарна и умна. Нямам право с тъгата си да погубвам твоята радост от живота.

Линдзи се засмя и гласецът й прокънтя като камбанка, от което Кендъл също се разсмя. Но в същото време тя плачеше и сълзите й се смесваха с дъждовните капки, стичащи се по бузите и.

— Ох, какъв глупчо си! — рече тя и обхвана главата му с длани, след което се взря в него. — Глупчо, глупчо, глупчо!

Кендъл и се усмихна.

— Толкова ли не разбираш колко много ми даде? — натърти Линдзи. — Нима според теб общите ни мечти не значат нищо?

— Не знам — призна си той откровено.

— Ако това е раздвоен човек — забучи тя пръст в ребрата му, — тръпки ме побиват, като си помисля какво ще стане, когато станеш цялостна личност. Обичам те, глупчо такъв!

Кендъл повдигна плахо лицето й към своето и погледите им се срещнаха.

— Ти, Линдзи Корнел, си глупачката. Защо не ме убиеш още сега?

— А, без тия! — извика Линдзи и поклати енергично глава. — Тази история няма да завърши с убийство.

Кендъл въздъхна от облекчение. Линдзи не му се сърдеше. В такъв случай можеше да продължи. Не бе бил толкова път, за да дойде в този пущинак колкото да й каже истината и да я помоли за прошка. Бе дошъл да я направи своя.

— Обичам те, Линдзи! — пророни и я погледна с копнеж.

За един час Линдзи си възвърна всичко, което бе загубила през последните седмици. Погледна Кендъл и още при първата му целувка даде воля на цялата страст, на всичките си страхове, измъчващи я от няколко дни. Устните им се сляха и Линдзи се притисна до своя любим. И в прегръдката му усети, че всичко, което бяха търсили заедно последната година, вече е тяхно. Когато Кендъл я пусна от обятията си, сякаш я обгърна дъхава розова мъгла. Линдзи опита да се усмихне спокойно, ала не успя. Всъщност не й се искаше да се лишава от приказното, обвило я като мек пашкул, усещане.

— Обичам те — прошепна й отново Кендъл.

Тя протегна ръце и ги сключи около врата му, сетне отново притегли лицето му към своето.

— Искам аз да съм жената, която ще ти помогне да събереш парчетиите от душата си — пророни в ухото му.

— Наистина ли? — усмихна се Кендъл дяволито.

— Да — потвърди Линдзи и го млясна по връхчето на носа.

— В такъв случай — поде той с блеснал поглед и закачлив израз — да видим дали държиш на думата си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Линдзи и очите й се разшириха.

— Каквото казах. Докажи, че наистина го искаш.

— Как?

— Омъжи се за мен — заяви той спокойно.

Линдзи не можеше да повярва на ушите си.

— Е?

— Аз ли да се омъжа за теб?

Кендъл се заозърта лукаво.

— Не виждам по пасището други хора.

— Ама наистина ли ми предлагаш да се омъжа за теб? — повтори просълзена тя.

Кендъл слезе от количката и протегна ръка на Линдзи.

— Ела! — повика я при себе си.

Момичето се подпря на раменете му и той обхвана с ръце тъничкото му кръстче. Свали я долу, само на педя от лицето си.

— Явно се налага да те убеждавам — поде Кендъл и махна кичур мокра коса от челото й. — Да, правя ти предложение за женитба.

Линдзи се усмихна.

— Сварваш ме неподготвена, Кендъл Алън. Допреди половин час си мислех, че си женен за друга.

Както бе застанала пред него, изглеждаше много сериозна и уязвима. На връхчето на носа й имаше дъждовна капка, която Кендъл пое с устни. Отново го обзе страх. Ето че Линдзи пак не му вярваше. Поставяше под въпрос всичко, което й бе казал, начина, по който се държеше с нея. Даваше си сметка, че заслужава категоричен отказ. Но нямаше намерение да се примирява. Надяваше се Линдзи да вземе под внимание не само голите факти. Знаеше, че тя го обича. Молеше се как ли не да го приеме такъв, какъвто е.

— И аз не знам — изрече тя и се обърна с гръб към Кендъл — през ума й минаваха какви ли не мисли.

Ала всички съмнения и страхове бледнееха пред едно — пред това, че тя обичаше този мъж дори повече от себе си. Бе сигурна, че иска да прекара остатъка от живота си с него.

Извърна се отново към него и се усмихна плахо.

— Ще се омъжа за теб — прошепна Линдзи.

— Наистина ли?

— Нали чу! — Момичето заподскача като козле и завика: — Да! Да! Да!

Сега, след като вече бе решила, беше на седмото небе от щастие. Задърпа Кендъл след себе си и продължи да подскача.

— Успокой се де! — извика и той щастливо. Сетне я зацелува по устата. Наведе се, взе я на ръце и я завъртя.

— Слушам, господине! — отвърна тя закачливо и го зацелува по бузата.

Кендъл пак я сложи на старата ръчна количка.

— Толкова съм щастлив, скъпа! — пророни и той насълзен.

— Само да знаеш колко ми се искаше да ти стана жена! Днес съм най-щастливото момиче в планината.

Кендъл бе твърде развълнуван, че да каже нещо. Придърпа нежно Линдзи към себе си и я зацелува по челото, очите и нослето, върху чийто връх пак имаше дъждовна капка. Долепи устни до нейните и тя му отвърна с плам и страст, усетила как дълбоко в душата й припламва, разгорява се, буен огън, какъвто не бе изпитвала дотогава.