Деби Бедфорд
Любовен триумф (16)

Шестнайсета глава

Болницата бе студено, тъжно, равнодушно място, сякаш откъснато от останалия свят. Единственият проблем бе, че в останалия свят животът не спираше нито за ден, продължаваше да тече, мощен и трагичен. Лекари и медицински сестри правеха всичко по силите си да попритъпят жестокостта на болестите и смъртта, но усилията им твърде често бяха безплодни.

Линдзи бе настанена в интензивното отделение, където не пускаха Джъстин дори за кратко. Бяха я докарали от опожарената гора преди цяло денонощие, а тя още не бе отворила очи, не бе дошла в съзнание. Тед Карлтън бе доста разтревожен. Колкото по-дълго не реагираше Линдзи на светлините и звуците около себе си, толкова по-сериозни можеха да са последствията от злополуката. Лекарят реши да пусне този момък — Джъстин за малко при нея, та да й поговори. Може би познатият глас на човек, който я обичаше, щеше да я извади от унеса, преди тя да е изпаднала в кома. Разреши на младежа да стои при пациентката по десет минути на час.

Днес Джъстин трябваше да се прибере във Форт Колинс, но нищо не бе в състояние да го изкара от болницата. Обади се на директора на гимназията и обясни, че смъртоносно е пострадал човек, на когото много държи, и той се съгласи да помоли някого от колегите да го замества три дни. В случай че Джъстин се забавел повече, щяло да се наложи да назначат друг преподавател по биология.

Джъстин знаеше, че три дена са му предостатъчни. Ако не друго, Линдзи щеше да си възвърне малко поне от силата, а той щеше да се сбогува с жив човек, а не с това безжизнено, притихнало тяло върху леглото.

Двамата с Нина обясниха на Матю, че майка му е тежко болна. Малчуганът плака до късно през нощта. Ето на, не го пускаха да я види, а нея я нямаше вкъщи при него. Помъчи се да си представи как тя се смее на котката Фелисия, напъхала лапички в един хартиен плик, или как го прегръща и му разказва любимата си история — „Къде зимуват всички лудории“. Но и от това не се успокои.

Обадеше ли се Джъстин по телефона, Мат пръв грабваше слушалката и го молеше да прегърне майка му и да направи така, че тя да оздравее. Джъстин би дал всичко на тоя свят, само и само да можеше да й го предаде, ала Линдзи продължаваше да е в безсъзнание. Той изчакваше търпеливо да дойде време за десетминутното свиждане, държеше я за ръката й и нашепваше неща, които се надяваше тя да има силата и волята поне да разбере.

На медицинските сестри им се късаше сърцето, като го гледаха такъв смазан и съсипан. Той дори не забелязваше, че седне ли на жълтата пластмасова скамейка, по нея остават следи от сажди. Носеха му от лавката за персонала кафе, а веднъж и пакет бисквити. Колкото и да го убеждаваха да не седи денонощно пред интензивното отделение, Джъстин не искаше и да чуе. Ставаше от пейката колкото да влезе за свиждането с Линдзи и да се обади на Мат и Нина.

Първа страница на следващия брой на вестника на Линдзи бе посветена на нея. Автор на статията бе Кори. Той описваше пожара в гората, откупена от фирма „Уолкоу“, а после разказваше как Линдзи се е опитала да спаси изпаднали в беда летовници от Оклахома и как се е разиграла трагедия, при която тя е била на косъм от смъртта. Според очевидци е оживяла само благодарение на това, че конят се е вдигнал на задни крака и я е хвърлил във водата. Джъстин бе сигурен, че Линдзи много ще се смее на материала… стига да успееше да го прочете.

Вече не помнеше колко пъти е влизал на пръсти в стаята, за да я види, може би това бе двайсет и петият. Бдеше над нея, както би трябвало да бди съпругът й. Подкрепяше я. Бореше се заедно с нея. Насърчаваше я. А всъщност не бе нищо друго, освен пастир, вмирисан на животни, сажди и пот. Внезапно му домъчня за момичето, избягало от хората в Далас, които го обичаха. Избягало от живот, който не го удовлетворяваше. От идеали, които смяташе, че не си струва да отстоява.

Изведнъж долови, че Линдзи се размърдва в леглото и се приближи още повече. Притаи дъх и я хвана за ръката. Младата жена се движеше за пръв път, откакто жребецът я бе запокитил във водата.

Промърмори нещо и Джъстин знаеше, че трябва да повика доктор Карлтън, но не можеше да се откъсне от леглото. Искаше да бъде до Линдзи, да чуе какво ще каже.

— Всичко е наред — помилва я той по ръката. — Аз съм до теб. Внимавай, по-полека!

Тя пак промърмори нещо нечленоразделно и отвори очи.

— Искаш ли нещо? — попита я нежно Джъстин. Тя понечи да изрече името на Кендъл, ала нещо вътре в нея я възпря.

— Искам… — пророни Линдзи. — Искам… да летя.

Джъстин разбра, че тя бълнува.

— Добре, добре.

Помилва я по косите, разпилени върху възглавницата. Но най-неочаквано лицето й се изкриви, обезобрази се от болката, от всички мъки и загуби, които бе преживяла. Тя отметна глава и изкрещя с все сила едно име. Докато отваряше трескаво вратата и тичаше като обезумял да повика сестрата, името прокънтя още няколко пъти по коридора — Маркъс.

Лекарят и санитарката се втурнаха в стаята и успокоиха пациентката. Ала името още дълго продължаваше да бумти в съзнанието на Джъстин. Маркъс Джеймс. Чичо Марк. Онзи мъж от Далас, който обичаше Линдзи. „Иска да ни осинови“, сети се той за думите на Мат. Спомни си и неописуемата болка, мярнала се в очите на Линдзи, когато я попита за този мъж. Кой знае защо, си бе втълпила, че никога няма да бъде с единствения човек, когото желаеше. Джъстин постоя още малко в болничния коридор, после се усмихна. Бе намерил простичкия отговор на толкова много сложни въпроси.

Пусна монета в телефонния автомат и набра домашния номер на Линдзи. Още след първия сигнал Нина вдигна слушалката.

— Как е тя, Джъстин?

— Не знам. Бълнува. Доколкото разбрах, според лекаря това е добър признак. Може ли да поговоря с Мат?

— Ето го, чака до телефона.

— Мат — поде Джъстин, когато детето взе слушалката. Нямаше намерение да се впуска в дълги обяснения. — Смятам да се обадя на чичо ти Марк и да му кажа за майка ти. Ти какво мислиш?

— Обади се! — почти изкрещя малчуганът. Джъстин се видя принуден да махне слушалката от ухото си. Държеше да запази слуха си. Държеше и на мнението на Мат. — Сигурен съм, че от това ще й стане по-добре — допълни делово момченцето.

— А имаш ли телефонния му номер?

Мат знаеше, че майка му го е записала някъде. С помощта на Нина най-сетне го намериха върху късче хартия, която бе старателно сгъната и пъхната в чекмеджето на нощното шкафче.

Известно време Джъстин стоя, вперил поглед в номера, който бе записал върху полето на прихванатия със синджир омаслен телефонен указател. Не вярваше, че ще е в състояние да го направи. Имаше чувството, че се предава, че няма сили да се бори за Линдзи. Но нали вече бе взел решение преди няколко седмици, когато забеляза израза, проблеснал в очите й, щом стана дума за Маркъс. И преди Джъстин знаеше, че няма никакви шансове, просто защото тя не го обича. Каквото и да й предложеше, този непознат далечен чичо Марк щеше да предложи повече. И Джъстин инстинктивно се досещаше защо — защото Маркъс Джеймс бе частица от Линдзи, той бе сякаш брънката, свързваща различните етапи от живота й. А Джъстин я обичаше толкова много, че от все сърце желаеше тя да получи любовта на Маркъс. Вдигна ръка и набра номера.

Телефонът иззвъня тъкмо когато Маркъс бе бръкнал до лакти в аквариума с морска вода. Монологът на Джони Карсън по „Вечерно шоу“ бе както винаги забавен, но другите участници в програмата бяха скучни до смърт. Имаше интервю с националния шампион по борба, после разговор с някаква новоизгряваща млада звезда, която не я биваше за нищо друго, освен да се кикоти и да въси дебели вежди, както и представяне на комедиант, който след седмица за трети път щеше да изнася представление в Цезаровия дворец в Лас Вегас. Маркъс обичаше „Вечерно шоу“, но днес не бе в настроение да гледа разни комедианти. Не му беше до смях.

Клариса се бе отбила да му сготви паприкаш с пиле и се опита да го замъкне на кино, но той не искаше и да чуе. Отпрати я да си върви и тя си тръгна намусена като буреносен облак. И с нея, и без нея Марк се чувстваше ужасно самотен. Появеше ли се Клариса на вратата, сърцето му се изпълваше с копнеж по Линдзи, който на моменти ставаше почти непоносим. На Марк му се струваше, че е започнал да се самосъжалява, но от три месеца чувствата му причиняваха неописуема болка. Имаше усещането, че ако не предприеме незабавно нещо, ще загуби завинаги Линдзи. Опитваше се да си я избие от главата, да не мисли за нея. Но тъкмо решаваше, че я е забравил, когато чуваше по телевизията някоя остроумна смешка или интересна новина и хукваше към телефона да й я съобщи. Беше си окачил на апарата рисунка на един грозник с къдрава коса и дълги като на див звяр нокти, вкопчени в слушалката, но пак изгаряше от желание да споделя всичко с нея, дори живота си. Гледаше смешното човече върху апарата и си казваше, че каквото и да й даде, тя ще откаже да го приеме.

Сега се мъчеше да се отърси от мислите си за Линдзи. Златната му рибка тъкмо бе свикнала да си хапва скариди направо от огромните му пръсти, потопени във водата. Когато телефонът иззвъня, Маркъс подскочи като ужилен и рибката се шмугна в изкуствените водорасли. Колко ли време щеше да му отнеме, докато я прилъже да се покаже отново? Но това сега не го занимаваше. Сърцето му туптеше като обезумяло. Обаждаше се Линдзи, нямаше кой друг да е. Единствена тя му звънеше толкова късно. Колко често се бяха кикотили до среднощ по телефона! Марк вече предусещаше напевния й глас, долетял до него от толкова далеч. Но когато вдигна слушалката, чу не Линдзи, а някакъв непознат.

— Маркъс Джеймс, ако обичате.

За миг му се прииска да каже: „Няма го. Обажда се неговият иконом“. Имаше чувството, че го търси някой, който се опитва да му пробута алуминиеви улуци за къща, каквато той не притежаваше. Най-накрая все пак рече:

— Да, аз съм.

— Не ме познавате, Маркъс… — Непознатият въздъхна дълбоко и Маркъс веднага застана нащрек. Явно нещо не бе наред. — Казвам се Джъстин Тредуей. Обаждам се от Гън…

— Какво се е случило? — прекъсна го Маркъс.

— Линдзи… Стана злополука. Но не се безпокойте, няма страшно. Вика ви. До тази вечер не бе промълвила и дума. Има нужда от вас, макар че едва ли го съзнава. Направих каквото можах за нея, но, изглежда, не е достатъчно.

Маркъс мълчеше. Настъпи дълга тягостна пауза, от която Джъстин разбра всичко.

— След колко време можете да дойдете? — попита той накрая.

Маркъс погледна часовника си. Бе полунощ. Щеше да му отнеме най-малко час, докато сложи в сака най-необходимото и приготви на летище Лъв Фийлд самолета. Ако всичко вървеше по план, щеше да бъде в Гънизън в шест сутринта.

— Ще се видим в шест — каза той на Джъстин. — Вече съм бил в болницата. Ще ви намеря там.

— Няма да ви пуснат толкова рано. Не е ли по-добре да се наспите и тогава да тръгнете?

— Сега вече няма да мога да заспя. Чакайте ме. Искам да поговорим, преди да ида при нея. А колкото до болницата, ще ме пуснат, и още как. Миналия път бяха готови да ме пуснат и в родилната зала. Ще кажа, че съм й брат, все ще измисля нещо. А ако не ме пуснат, просто ще избия вратата.

Джъстин се усмихна. Момчето му хареса. Би трябвало да се досети, че е свястно. Линдзи имаше безупречен вкус по отношение на мъжете.

— Тогава до шест.

В пет сутринта самолетът се приземи на пистата в Гънизън. На Маркъс му мина през ума да се отбие в някой мотел и да се измие, но едва ли имаше съдържател на хотел, който да настанява гости посред нощ. Ето защо той реши да иде направо в болницата. Щеше да каже, че е брат на Линдзи. Искаше да я види час по-скоро. Пък и едва ли бе чак толкова рано за срещата му с този господин Джъстин.

Когато вратата на асансьора се отвори на етажа на интензивното отделение, Маркъс си даде сметка, че и да е искал, не би могъл да подрани за срещата с Джъстин. Брадясалият, съсипан от безсънието и тревогите мъж с джинси, целите в сажди, вече го чакаше. Явно бе стоял в коридора цяла нощ.

Двамата се спогледаха. Маркъс забеляза, че Джъстин е с коса с цвят на карамел, с дълбоки, изпълнени със загриженост очи, с яко телосложение — спомни си колко много прави той за него и чак му идеше да му се поклони. Джъстин пък видя трапчинките върху бузите на Маркъс, смеха и любовта в погледа му и разбра, че е постъпил правилно. Този човек обичаше Линдзи не по-малко, отколкото тя него.

— Хайде да слезем до кафето и да пийнем по чаша кафе — усмихна се Джъстин и потупа лекичко Маркъс по гърба.

Разговорът потръгна леко. Седнаха до прозореца. Взаимното уважение между тях се породи съвсем естествено, точно както иззад планината се показа слънцето. Нежното сияние на утрото малко по малко се превърна в живителна слънчева светлина и преди светът да се е преобразил напълно от изгрева, двамата мъже вече бяха приятели. Говориха дълго за жената, която обичаха, за своя живот и стремежи и Маркъс се почувства окрилен, сякаш придобил нова сила и мъжество. Начаса разбра колко влюбен е Джъстин в Линдзи и кой знае защо, това не му се видя неестествено, нито го натъжи. Другите жени събираха чашки и сребърни лъжички от местата, където ходеха на екскурзия, Линдзи събираше хора, които я обичаха. Тя даряваше и мъже, и жени, и деца с обичта и лъчезарността си.

Маркъс и Джъстин бяха единодушни за това какво трябва да направят за нея, оставаше само тя да го приеме, да вземе окончателното решение. А не можеше да го стори, докато не оздравееше и не си възвърнеше напълно силата.

След закуска Маркъс се обади набързо на Нина и Мат и бавачката обеща да доведе детето да го види в болницата веднага щом то си изяде овесената каша. Щели да вземат Фелисия и Господин Патилан и да отскочат с колата.

Джъстин настоя Марк да иде сам на свиждането сутринта. Мислеха занапред да си поделят по братски отпусканите им десет минути и Джъстин смяташе, че Маркъс заслужава да влезе при Линдзи пръв. В началото той прие, но когато натисна вратата, размисли. Сега и двамата се нуждаеха да бъдат при младата жена — нуждаеха се по различен начин, но еднакво силно. Ето защо влязоха заедно и застанаха до леглото досущ като двама несретни принцове, които гледат Спящата красавица. И сякаш наистина бяха герои от приказка, точно в този миг Линдзи се събуди от непробудния си сън и съгледа как, долепили глави, те двамата си шепнат нещо над нея. Протегна ръце и тримата седнаха един до друг, сякаш забулени в нежния пашкул на любовта, загрижеността и надеждата.

Най-накрая Джъстин изтича все пак да повика дежурната и не след дълго довтасаха медицински сестри с всякакви форми и размери, които им казаха в хор, че трябва да напуснат помещението.

— Да де, но времето ни още не е изтекло — възропта Джъстин, ала една едра и надута сестра все пак ги изпъди.

— Доколкото виждам — отсече тя с тон, който не търпеше възражение, — до обед ще прехвърлят пациентката в стая в общото отделение. Тогава ако щете, изобщо не излизайте от стаята й, докато трае свиждането.

— Не ме учете — изръмжа Джъстин. Двете безсънни денонощия вече си казваха думата.

— Остави я — дръпна го Маркъс за ръката. — Хайде да поизлезем малко. И на теб ще ти се отрази добре.

Остатъка от сутринта прекараха в това да гледат как лекарите влизат и излизат на бегом от интензивното отделение и преглеждат Линдзи. Накрая Джъстин се предаде. Маркъс бе отишъл да се види с Нина и Мат. Джъстин се намести удобно върху дългото ниско канапе в чакалнята. Реши да полегне пет минути и да подремне. След два часа една от сестрите го разтресе за рамото. Линдзи бе прехвърлена в стая в общото отделение и молела да го види.

— Джъстин Тредуей! — извика радостно тя през гората от маргаритки и хризантеми. — Ти ли го повика?

— Да — кимна младежът, докато вървеше към леглото.

Отново разбра, че е постъпил правилно. Макар и бледа, макар и с тъмни кръгове под очите, Линдзи грееше цялата.

— Защо?

— Защото ми каза Мат — излъга Джъстин.

— А, без тия! — засмя се младата жена. — Детенцето ми е умно, но не е генийче. И за мой късмет, за разлика от теб, не може да чете мислите на майка си.

— Нали знаеш кой се кипри на първа страница на последния брой на вестника? — побърза Джъстин да смени темата.

Не му се говореше с Линдзи за Маркъс. Съзнаваше прекрасно какво е направил. Бе го сторил не защото бе много добричък или безкористен, а защото я обичаше.

— Да — потвърди Линдзи и размаха последния брой на вестника под носа му. — Няма как, длъжна съм да го преглеждам.

— Значи вече знаеш, че Гранде обра всички лаври. Пише, че ако жребецът не те бил хвърлил в реката, сега нямало да си сред живите.

— Да де — рече Линдзи вече сериозно. — Могат да си пишат каквото искат. Но ако има някой, който да ми е спасил живота, то това си ти.

— Я не се занасяй, Линдзи! — отвърна смутен Джъстин — мислеше, че го взима на подбив.

— Не, Джъстин, не се шегувам — пророни тихо младата жена. — Може и да не си ме спасил във физическия смисъл на думата. Но ти дължа всичко останало. Ти спаси смеха, душата ми. Научи ме как да летя на кон, научи ме каква сила се иска, за да пораснеш, да заминеш по широкия свят. — Тя плачеше, Джъстин също. — Ти си невероятен човек, Джъстин Тредуей!

Той я притисна в обятията си и дълго я прегръща и милва, преизпълнен с тъга, че трябва да се откаже от своята любов.

 

 

— Мамо, обичам те! — възкликна Матю, след като изприпка в стаята и прегърна Линдзи през врата.

Джъстин се възползва от този миг и излезе в коридора. Мина покрай Маркъс и Нина и им намигна. Още преди някой да е усетил, че го няма, се метна на зеления прашен пикап и отпраши. Смяташе нощес да си отспи, а на сутринта да се избръсне хубавичко и може би на изпроводяк да поязди сам по пасището. Време бе да се връща във Форт Колинс и класната стая. Може би дългият път, който го чакаше, щеше да попритъпи неописуемата му мъка. Знаеше, че с времето ще му мине. Знаеше обаче и че няма да стане толкова скоро, както се надяваше. Или пък щеше да забрави всичко след броени дни? Но в едно бе сигурен — още дълги години щеше да усеща тази жена до себе си.