Даниел Стийл
Отвличане (8)

Глава 8

В средата на януари подготовката за процеса срещу Чарлс Делони вървеше с пълна сила, а от Теди все още нямаше никакви новини. Бяха изминали три и половина седмици, откакто го бяха откраднали. Малкълм отиде за няколко дни във Вашингтон, за да присъства на тайно съвместно съвещание на комисиите по военно дело на Камарата на представителите и на Сената, както и за да се види с американския посланик в Германия Хю Уилсън, който беше на кратко посещение в родината си.

Мариел остана сама в къщата в Ню Йорк, заобиколена от охраната, а откакто бе видяла за последен път Джон Тейлър, бе минала една седмица.

Възнамеряваше да прочете вестниците следобед, да се опита да не мисли за Теди и да не ходи в стаята му. Вече не можеше да слуша радио. Или предаваха новини за процеса, които я смущаваха, или чуваше любимите предавания на Теди, като „Многочислен боен отряд“, които я караха да плаче и я потискаха. Мариел започна да ненавижда Шърли Темпъл, защото тя й напомняше за Теди. Най-сетне бяха изпратили госпожица Грифин в кратка отпуска, да посети сестра си в Ню Джърси. Тя също вече истеризираше. За Мариел беше цяло облекчение да не я вижда, когато се качваше горе. Сега тя можеше да стои сама в стаята с неговите дрехи, играчки, дребните неща, които използваше, като четката за коса. Понякога просто оставаше там с часове и ги докосваше или сядаше на любимия му стол, лягаше на леглото, опитваше се да не мисли за последната му нощ у дома.

Същия ден, докато прибираше някои свои документи, в кабинета влезе Хейвърфорд. Погледът му беше благ и мил. Съчувстваше й, макар никога да не го бе казвал.

— Имате посетител. Някоя си госпожица Ритър. Твърди, че има насрочена среща с вас.

— Не познавам никого с това име.

— Познавате ме — чу се нечий женски глас и Мариел се обърна. Видя в стаята, където работеше, да влиза млада жена. Беше дребна и червенокоса, приблизително на годините на Мариел, и й се струваше позната, но Мариел не можа да се сети откъде. За миг тя започна да се моли да й бъде отправена някаква заплаха, опит за изнудване, да е човек, който може да я насочи към Теди, макар тези надежди вече да бяха мъртви. Никой не взе откупа и чантата с парите продължаваше да стои в касетка на гара Гранд Сентръл.

— Коя сте вие? — Мариел я гледаше озадачена, а Хейвърфорд бе останал, готов да я защити. И в този миг Мариел се сети. Разпозна в жената журналистката, която през първите дни след отвличането се бе опитала да влезе в къщата, а момичето изведнъж се уплаши, когато погледна домакина.

— Мога ли да разговарям с вас насаме?

— Не… съжалявам… не можете. — Мариел говореше по-смело, отколкото се чувстваше. Момичето очевидно бе напористо и куражлия, затова Мариел прояви голяма предпазливост.

— Важно е, моля ви… — помоли младата жена. Тя пак бе облечена с един от странните си безвкусни тоалети.

— Не мисля, че се налага. Как влязохте тук?

— Определихте ми среща за днес следобед. — Тя се опита да излъже, но Мариел не се хвана. В продължение на повече от месец не си бе насрочвала среща с никой друг, освен с агенти и полицаи.

— Съжалявам, госпожице…

— Ритър. Беатрис Ритър. Биа. — Тя се усмихна и се помъчи да провокира с нещо Мариел, нещо, с което да пробуди интереса й достатъчно, за да бъде поканена да остане, ала Мариел не се поддаваше.

— … ще трябва да си тръгнете… — За миг лицето на момичето издаде разочарование, но после то кимна.

— Разбирам. Аз просто исках да разговарям с вас за Чарлс. — Произнасянето на името му имаше ефекта на електрически ток и Мариел я погледна.

— Защо?

— Защото той се нуждае от вас. — Този въпрос бе твърде деликатен, за да го дискутира с непознат човек.

— Мадам?… — Хейвърфорд я гледаше въпросително, а тя сама не разбра защо реши да позволи на момичето да остане, макар и само за малко. Кимна и Хейвърфорд излезе от стаята, но каза нещо на двама полицаи и Мариел видя, че те застанаха на прага пред кабинета.

— Не разбирам защо сте дошла. Чарлс ли ви изпрати при мен? — Нямаше вест от него, откакто го бе посетила в затвора, откакто намериха плюшеното мече, което най-сетне я убеди в неговата вина.

Но Биа Ритър искаше да е честна с нея и разбра, че трябва да реагира незабавно, преди да са я подканили да напусне къщата. Самият Чарлс й беше казал, че Мариел няма да поиска да разговаря с нея.

— Аз съм от агенция Асошиейтед прес. Смятам, че той не го е направил. Искам да помогна за откриването на похитителите на вашето дете. Бих желала да знам дали вие ще ми помогнете. — Беше ясна и точна, както във всичко, с което се захващаше.

— Опасявам се, че не споделям мнението ви, госпожице… Ритър. — Тя с мъка се сети за името й. — И аз смятах, че не е Чарлс, но в къщата му бяха открити две неща, които го свързват със сина ми — пижамката, с която бе облечено детето, когато са го откраднали, и любимото му плюшено мече. А и друг заподозрян не бе намерен. — Мариел вече не се съмняваше в деянието на Чарлс.

— Може би истинските похитители се страхуват да се разкрият или имат причини да не го направят. Сигурно съществува някаква причина. — Тя бе силно убедена в невинността на Чарлс. Беше прекарала часове с него и не можеше да допусне, че той е способен да извърши престъпление. Но Мариел вече не вярваше в невинността му. Тя се изправи безмълвно, за да покаже на момичето, че срещата е свършила.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. — Погледът й бе пълен с болка, на сърцето й тежеше камък. Не искаше да слуша как това момиче се моли за Чарлс. Единственото, което искаше, бе да върнат сина й.

— Мислите ли, че е способен на това? — Тя трябваше да знае. Искаше да знае дали Мариел му вярва. Но Мариел се притесняваше, че момичето може да изнесе разговора им във вестниците.

— Да, смятам, че е способен. Просто друг отговор няма. А и той ме заплаши, че ще го направи. — Най-накрая тя се бе убедила, дори и на това момиче да не му се вярваше. След всичките изминали години най-сетне сърцето й се бе ожесточило към Чарлс Делони.

— Той е бил пиян. — Очевидно госпожица Ритър бе разговаряла с него и Мариел се подразни, че тя е толкова настоятелна. Срещу нея стоеше една умна, силна и невероятно решителна млада жена. Носеше косата си късо подстригана, бе облечена в евтино тъмносиньо палто и рокля, на шапката си имаше смешно червено цвете, но беше някак странно и дяволито хубава.

— Пиянството не може да бъде извинение. Съжалявам… — Тя тръгна към вратата, ала Биа Ритър не се помръдна.

— Госпожо Патерсън, той ви обича… — Думите я спряха насред път и Мариел се обърна и я изгледа гневно.

— Той ли ви каза това?

— То е очевидно.

— За мен не беше толкова очевидно в продължение на години и аз не искам да чувам нищо подобно. — Тя вече бе много, много сърдита на Чарлс и смъртно наранена от постъпката му. Но Биа Ритър отказваше да възприеме гледната точка на Мариел.

— Той е невинен. — Тя бе толкова категорична, толкова сигурна, че почти убеди Мариел, но Мариел не искаше отново да се размекне от чувствата си към Чарлс. Той й бе отнел детето.

— Как смеете да ми казвате, че е невинен! Щом е така, къде е детето ми?

— Той не знае. Кълне се — Биа не откъсваше очи от лицето на Мариел. — Ако Чарлс знаеше, щеше да ни каже.

— Та вие дори не го познавате.

Ала Биа го познаваше по-добре, отколкото Мариел подозираше. Беше стояла с часове при него в затвора, след като подкупи двамата полицаи. Отначало за нея това бе просто най-обикновена история, интервю, но незнайно защо тя повярва на Чарлс Делони. Беше сигурна, че й казва истината, и си обеща, че ще направи всичко възможно, за да му помогне. Всъщност по негово настояване бе отишла при Том Армър и го бе помолила да представлява Чарлс в съда, като негов защитник. Двамата мъже се познаваха от години, но до този момент Армър не бе отговорил на никое от писмата и телефонните обаждания на Чарлс. Именно Биа промени отношението му, като доста му се моли да поеме случая на Чарлс, докато младият адвокат по криминални дела се убеди, че Чарлс всъщност е невинен, въпреки неоспоримите доказателства срещу него. Тя напомни на Том, че ако той не се заеме и Чарлс загуби делото, ще бъде осъден на смърт… един невинен човек. Настояваше, че Том може да промени всичко. Благодарение на Биа най-накрая Том Армър се съгласи да представлява Чарлс.

— Ще ми помогнете ли? — Тя я молеше с поглед и Мариел не искаше да я слуша, точно както Том Армър отказваше, но най-сетне се предаде. Биа Ритър беше толкова убедителна, че караше събеседника си да се чувства неудобно.

— Намерете сина ми и аз ще ви повярвам — студено отвърна Мариел.

— Ще се опитам. — Най-сетне Биа Ритър стана. — Мога ли да ви се обадя, ако открия нещо? — Мариел се поколеба и после въпреки вътрешната си съпротива кимна. — Благодаря ви. — Биа се задържа още миг, вторачила се в Мариел, сякаш не вярваше на чутото, после й благодари още веднъж и си тръгна, а Мариел остана загледана след нея.

 

 

Продължаваше да седи на бюрото си, замислена за нещастието си, когато Джон Тейлър пристигна заедно с главния прокурор на щата — висок, слаб, сух и донякъде смразяващ на вид мъж, който бе абсолютно сигурен, че Чарлс Делони е отвлякъл детето й и отгоре на всичкото, че го е убил. Мариел трепна, когато го чу какво говори, а сърцето на Джон Тейлър се сви, докато я гледаше. Онова, което й говореха, бе съвсем различно от молбата на Биа Ритър да помогне на Делони.

Главният прокурор й каза, че е насрочил делото за март, и й обясни, че очакват Чарлс да бъде признат за виновен, и се надява на пълно сътрудничество от страна на нея и на съпруга й.

— Какво означава това, господин Палмър?

— Това означава, че очаквам да присъствате на процеса, да седите там и да развълнувате съдебните заседатели. Искаме те да знаят какво означава за вас загубата на момчето, тъй че да признаят господин Делони за виновен. А ако имаме късмет и докажем или дори само да предположим, че той е пресякъл границите на щата с момчето, можем да пледираме направо за смъртна присъда, госпожо Патерсън! — Начинът, по който изрече тези думи, я накара да потрепери. Той й създаваше чувството, че ще хвърли срещу Чарлс обвинения, базиращи се по-скоро на емоции, отколкото на доказателства. Мариел се обезпокои от вероятността по време на процеса да бъде изложена „на показ“. На Тейлър това също не му допадаше, но той го разбираше. Уилям Палмър беше на първо място авторитетен държавен обвинител и след това — човешко същество.

— Разбира се, ако дотогава намерим сина ви, бихме искали и той да присъства в съда, но само за малко. — Мариел седеше и си мислеше колко хубаво би било. Само да можеше да го открият, и той щеше да е там.

— Нещо друго? — Тя беше като зашеметена, защото казаното от Палмър бе толкова ужасяващо, но той не схвана подтекста на въпроса й, когато се изправи и се приготви да си тръгне.

— Ще ви уведомим. — Палмър нагласи очилата си, погледна я, сякаш преценяваше доколко добър свидетел ще е тя, и вдигна чантата си. — Ще бъдете ли така добра да предадете на съпруга си, че искам да го видя, когато се върне от Вашингтон?

— Ще му предам.

Той си тръгна, а Тейлър остана и когато седнаха на дивана, Мариел въздъхна. Беше изминал един безкраен месец, отвратителен период, а те все още нямаха представа какво се е случило с Теди. Никой не се бе обадил, нямаше никаква неофициална информация, само няколко сензационни уводни статии и странни показания на хора от Ню Хемпшър до Ню Джърси.

— Много е мил. — Тя имаше предвид главния щатски прокурор, а Тейлър се изсмя, запали цигара и се загледа в нея. Мариел умееше да се шегува въпреки тежкия момент, в който се намираше, животът не я беше пречупил.

— Сякаш е роден за съдебната зала.

— Извадил е късмет. — После тя погледна въпросително Джон. Някак си те се бяха сприятелили по необичаен път. Понякога имаше чувството, че той е единственият й съюзник. — Предполагам, че процесът ще бъде отвратително преживяване.

— Да, неприятно ще е. Ще извадят на показ неща, които бихте искали да се пазят в тайна… Най-малкото защитата ще го направи — може би за времето, което сте прекарали в болницата или нещо подобно. Ще сторят всичко възможно, за да ви дискредитират.

— Защо? Аз не обвинявам Чарлс. — Въпреки че тя вече беше сигурна почти сто процента, че отвличането е негово дело. Само от време на време се съмняваше във вината му. Разказа на Тейлър за посещението на Биа Ритър.

— Стойте настрана от това. Само ще нараните душата си. Фактите, до които вестниците се доберат, ще бъдат изстискани докрай и използвани, за да ви нанесат удар в гърба. — Мариел бе съгласна с извода му. Но ако момичето със смешните шапки беше право? То беше толкова умно, енергично и сериозно.

— Понякога не знам какво да мисля — призна тя унило на Джон. — А всъщност какво значение има това вече? Теди го няма. Останалото е без значение. — Очите й бяха толкова големи и тъжни, когато изрече тези думи. За кратко време от живота си бе изгубила три деца.

— За Чарлс не е маловажно. Животът му е заложен на карта. Той ще се хване като удавник за сламка за всяка възможност, която може да му осигури оцеляването.

— Кой му е адвокат?

— Намерил си е добър защитник. Том Армър. Умен, млад, той може да бъде безмилостен в съда. Ако някой е в състояние да спаси главата на Делони, това е въпросният човек.

— Не знам дали да се радвам или не. Не знам какво да мисля. Малкълм категорично смята, че Чарлс е извършителят. А и след като намериха плюшеното мече… — Очите й се напълниха със сълзи и тя примигна. — Но… когато отидох да се видя с Чарлс, аз му повярвах, че не го е направил. Ала къде е Теди? — На този въпрос никой не можеше да й отговори, а в този миг Тейлър чувстваше такова силно привличане към нея, че почти не чуваше думите й. Досега не беше изпитвал подобни чувства към никоя жена, дори към съпругата си, да не говорим за жените, с които го свързваше професията му. У нея имаше нещо, което го довеждаше до умопомрачение. Тя бе толкова уязвима и нежна, че когато беше край нея, единственото, което желаеше, бе да протегне ръка и да я докосне.

— И аз бих искал да знам отговора — рече най-сетне той, но продължаваше да я милва с поглед, както си седяха на канапето, а навън се смрачаваше. Предстоеше още една студена нощ, а тя беше сама както винаги. Малкълм го нямаше и въпреки че навсякъде бе пълно с полиция, къщата изглеждаше празна и самотна. На Джон му се искаше да я изведе някъде на вечеря, някъде, където беше шумно, смееха се хора, пушеха и имаше музика. Копнееше да я отведе оттук, от мъжете, които я удряха и разбиваха сърцето й, от другите, които я пренебрегваха. Той вече знаеше за Малкълм Патерсън повече, отколкото го интересуваше, и в едно бе сигурен — че всички дават на Мариел по-малко, отколкото заслужава. А Джон Тейлър копнееше да промени нещата. — Бих изтряскал целият този кошмар край вас, Мариел, да се разсее яко дим. — Това беше непрофесионална проява, но думите му я развълнуваха.

— Много мило от ваша страна. И аз искам същото… Смятах, че проблемите не възникват безпричинно. Вече не съм сигурна в това. Толкова много неща ми се случиха. — Беше трудно да се повярва, че поради напълно непредвидени и ужасни обстоятелства тази жена бе изгубила трите си деца. — Имате ли деца? — Знаеше толкова малко за него и макар да го познаваше от един месец, го харесваше.

— Две. Момиче на четиринайсет и момче на единайсет години. — После изведнъж съжали, че й го е казал, но тя му се стори спокойна, когато кимна в знак на одобрение.

— И Андре щеше да е на единайсет… А момиченцето — на осем… бебето, което умря, преди да е дошло на бял свят, без име… само като момиченцето Делони.

— Дженифър и Матю — допълни той, за да я отвлече от мислите й.

— На вас ли приличат? — Тя се усмихна, беше й приятно да разговаря с него за нормални неща, а не за отвличания и убийства.

— Не знам. Хората твърдят, че синът прилича на мен. Трудно е да се каже. А вие? С какво обичате да се занимавате, когато животът си тече нормално?

Тя се усмихна на въпроса му.

— Обичам да плувам, да ходя на дълги разходки, да яздя… да слушам музика… Преди години и рисувах, но много отдавна не съм се занимавала… — По-точно, откакто лежах в болницата, но тя не уточни пред Джон. — Обичам онези на пръв поглед незначителни неща, които обикновено правех с Теди. — Всичко я връщаше към тази мисъл, съзнанието й бе изцяло заето от това. — Гледахме „Снежанка“ в деня… в деня, когато той…

— Знам — рече благо. Спомняше си. Мариел кимна, натъжи се, а той хвана ръцете й и тя го погледна изненадана от проявата на внимание, зачудена защо бе толкова мил, но все пак благодарна, че е край нея. Той винаги се появяваше до нея, когато й беше необходим. — Мариел… — Изговори името й нежно и въздухът сякаш застина между тях, после, без да каже нищо повече, Джон Тейлър се наведе напред и я целуна. Почувства, че цялото й тяло се разтопи от близостта му, когато той я прегърна и я притисна към себе си, а тя бе изцяло обладана от мощта, възбудата и силата му, от обичта му. Не знаеше какво да му каже, когато той я пусна и двамата се погледнаха изненадани, но по лицето й личеше, че е щастлива.

— Не знам какво да кажа… освен че означаваш много за мен… Не съм сигурна, че щях да оживея след всичко това без теб.

— Искам да съм до теб… — Той желаеше да й даде много повече, но не знаеше как да го каже. Бавно се отдръпна и се облегна на канапето, учуден от постъпката си, но убеден, че е трябвало да го направи. Никога не можеше да й даде онова, което тя вече имаше. Единственото, с което бе в състояние да я дари, й бе липсвало от години — любов. В едно бе сигурен — Малкълм Патерсън не я заслужаваше. Тя гледаше Джон притихнала и изглеждаше по-спокойна от всякога, докосна ръката му и после я целуна.

— Обичаш ли жена си? — Искаше да знае повече от любопитство, отколкото по друга причина. Искаше да го познава по-добре. А той не можеше да се държи с нея другояче, освен почтено. Поколеба се и после кимна. — Тя трябва да е много щастлива. — Но той нямаше желание да разговаря с нея за жена си.

— От вечерта, в която се запознахме, не мога да мисля за нищо друго, освен за теб. Единственото, което исках през онази вечер, бе да те прегърна. — Те си размениха настоятелни погледи и всеки разбра какво чувства другият. Дори нямаха нужда от думи. Нуждаеха се само един от друг. И двамата знаеха, че той може да изгуби и жена си… ала истината беше, че това не го притесняваше. Единственото, което искаше, бе да е до нея, да се грижи за нея и да я защитава както никой друг. Мариел също бе увлечена по него, но нямаше представа какво ще се случи занапред. И двамата бяха женени, независимо дали щастливо или не, и колкото и да й беше сърдит Малкълм, тя не можеше да го напусне след загубата на Теди.

— Какво ще стане с нас? — попита тихо.

— Какво искаш да стане, Мариел? — Гласът му бе плътен и кротък.

— Не съм сигурна — тя изглеждаше притеснена. Не искаше да причинява болка на никого — нито на Джон, нито на жена му, нито на Малкълм.

Джон докосна копринената й коса с цвят на канела. А истината беше, че той бе готов да напусне Деби заради нея, но съзнаваше, че ако сподели това с Мариел, ще я уплаши и ще я накара да се чувства виновна. Не искаше да дава обещания, които не можеше да спази, а я желаеше толкова силно. Копнееше да е с нея, да й помага, да я прегръща, да й дава всичко, което преди й бе липсвало. Искаше я цялата… душата й… живота й… тялото й…

— Не си имала много щастливи моменти в живота, приятелко. — Той го каза със спокойна усмивка и с толкова обич в погледа, колкото тя не бе виждала никога.

— Не би могло да се каже така… Теди беше един от тях… а сега ти… Може би това е всичко, което му трябва на човек… Всичко, което си струва да имаш, са няколко години, няколко дни… няколко момента… — Тя бе имала Андре за кратко, за две години… Чарлс — за три… Теди — за четири… Може би това беше… може би това беше всичко. Може би нямаше нищо вечно.

— Не си много взискателна.

— Не съм имала голям избор. — Тя го погледна в очите, той се наведе напред и я целуна отново. Този път бе толкова дълго, че не им стигна дъх и той не беше сигурен, че е в състояние повече да се въздържа.

— Искам да си щастлива… — прошепна разгорещен, но тя го погледна тъжно. Въпреки мъката Джон й бе дарил толкова много радост през тези драгоценни моменти, че тя не очакваше повече и искаше той да го знае. Единственото, за което копнееше, бе да намерят Теди.

— Толкова е ужасно… — промълви тя тихо.

— Знам. — Джон взе ръцете й, искаше му се да е в състояние да разреши всичките й проблеми. Може би с течение на времето… но потръпна при мисълта какво би се случило с нея, ако никога не откриеха момчето или откриеха само тялото му. — Трябва да си силна, Мариел. — Знаеше, че тя вече е по-добре. — Аз съм тук, за да ти помогна. — После му мина една мисъл по повод на това, че тя искаше толкова малко от него. — Защо искаш толкова малко от хората? Защо си толкова скромна? — В този момент разбра, че е открил ключа. Ето защо всички я мразеха. Защото тя не очакваше нищо от тях, защото даваше, без да очаква нищо в замяна, и това ги караше да се чувстват ужасно несъвършени. Беше толкова добра, толкова мила, толкова чиста и с охота понасяше болката, която те й причиняваха. — Недей да бъдеш толкова добра… дори към мен, Мариел… недей… — Той пак я целуна, а тя му отвърна този път страстно, после се спря и се отдръпна с лека усмивка, която накара сърцето му да се обърне, докато я наблюдаваше. С цялото си достолепие и нежност Мариел излъчваше аура на страст и го подлудяваше.

— Ако не спрем сега, ще имаме сериозен проблем — изговаряйки тези думи, тя го погледна многозначително.

— Не съм сигурен, че не искам именно това — отвърна той дрезгаво. А и тя го искаше. Не се бе любила с мъж от три години и мускулите под ризата му я зовяха така мощно, но в същото време и двамата нямаха нужда от повече усложнения в момента и го знаеха.

— Когато всичко това свърши, ние ще имаме сериозен разговор с вас, госпожо Патерсън. Не знам какво ще стане. Знам само, че тогава няма да те пусна толкова лесно да се откачиш от мен. — Той никога не бе изпитвал подобни чувства към друга жена, дори към съпругата си, и не искаше да се предаде толкова лесно и да се откаже от тях. В момента, в който срещна Мариел, знаеше, че животът му ще се промени завинаги. Но Джон знаеше също, че това, което й дължи в момента, е да намери сина й и ако не беше в състояние да го направи, трябваше поне да й помогне по време на процеса и да се увери в справедливото възмездие за Чарлс Делони.

— Искаш ли да хапнеш нещо, преди да тръгнеш? — предложи му тя, но той поклати глава.

— Трябва да се върна в службата — съобщи й Джон с неохота и нежелание, че се налага да я напусне. Рядко се прибираше вкъщи преди десет часа вечерта. Всъщност, защото не искаше. Бе казал на Мариел, че обича жена си, и не лъжеше… обичаше я… беше свикнал да я обича… Но истината бе, че повече обичаше децата си и че религията им ги задържаше заедно. — Ще ти се обадя утре — прошепна той на Мариел, чудейки се дали тя съжалява за случилото се, за казаното, дали се чувства неловко, но в очите й, когато стана и го погледна странно, Джон прочете задоволство.

— Знам, че ще се чувстваш виновен, но недей. Просто сега съм спокойна. — Сякаш се бе случило нещо много специално. Той имаше същото усещане. Нещо хубаво. Нещо добро. Нещо, от което и двамата имаха нужда и искаха. Ала ще могат ли някога да го имат? Беше минало твърде малко време, за да знаят отговора на въпроса.

— Лека нощ, госпожо Патерсън — пожела й той нежно, докосна устните й със своите, преди да излязат от стаята и да попаднат под наблюдението на полицаите, които все още дежуреха в дома й нощем и денем. — Лека нощ, Мариел… — прошепна той. Тя му се усмихна и го изпрати до входната врата, а след няколко минути тихо се изкачи по стълбите до стаята си. За пръв път от месец насам Мариел се усмихваше, беше толкова прекрасно отново да се чувства обичана и желана, дори и само за момент.