Даниел Стийл
Отвличане (6)

Глава 6

На следващия ден Тейлър отново дойде, но от Теди все още нямаше ни следа. Похитителите не бяха казали и дума, не бяха се обадили, не бяха изпратили писмо и още не се бе появило искане за откуп. За печата денят бе пълен със събития. Из всички вестници се появиха стари фотографии на Малкълм и Мариел. Патрик, шофьорът, даде интервю и намекна, че Мариел има връзка с някакъв мъж, публикувана бе негова снимка с Едит, облечена в бялата парижка рокля на Мариел от „Мадам Грес“. Патрик и Едит бяха фотографирани в самата вечер на отвличането, когато ходиха на ирландската коледна забава в Бронкс, и двамата изглеждаха много важни. В следобедния вестник предния ден се появи снимка на Мариел, на която личеше, че е уплашена и дезориентирана. Бе хваната точно в момента, в който журналистите си пробиваха път в къщата, имаше и друга нейна фотография, както беше в нощница — очевидно я бяха издебнали през прозорците на кабинета. Макар Патрик да бе намекнал, че е възможно в живота й да има друг мъж, никой не споменаваше за Чарлс Делони.

— Приятно четиво — отбеляза Малкълм язвително, докато закусваше на следващия ден след завръщането си. — Не мога да кажа, че изпитвам удоволствие да чета как жена ми общува с други мъже. — Не беше я виждал, откакто я остави с главоболие предишния ден, и тя все още беше твърде бледа, но твърдеше, че е по-добре.

— Обясних ти какво се случи — изглеждаше съкрушена от думите му.

— Може би трябваше да го обясниш на Патрик.

Тя го стрелна с поглед и за миг сякаш изгуби контрол над себе си. Ала дори това незначително усилие възбуди болката в главата.

— Може би трябва да се погрижиш шпионите ти да ти докладват по-точно, Малкълм.

— Какво означава това? — той я погледна с хладен поглед.

— Точно каквото казвам. От деня, в който дойдох в тази къща, никой от прислугата не се държи добре с мен и ти го знаеш.

— Може би не умееш да ги управляваш, Мариел. А е възможно също те да знаят нещо, което не ми е известно.

— Как смееш! — Тя му беше толкова вярна, толкова предана, толкова скромна. А сега заради Чарлс той я обвиняваше за всичко. Бе се променил за една нощ. Беше толкова непочтено от негова страна, че Мариел напусна трапезарията със сълзи в очите и пред вратата се сблъска с Джон Тейлър.

— Добро утро, госпожо Патерсън. — Той погледна лицето й и разбра, че напрежението я побеждава.

Отново се бе срещал с Делони и го предупреди да не напуска града, но все още не разполагаха с доказателство, а неговото алиби бе стабилно. Засега нямаше никакви следи, които да го насочват към участниците в похищението на Теди. ФБР енергично работеше по случая, разработваше се и версията, че Теди може да е изведен от щата и да е в Ню Джърси. До този момент единственият реално заподозрян беше Чарлс Делони. Хората, които бяха платили на Патрик сто долара, за да прекара вечерта навън, бяха изчезнали яко дим и следователите нямаха повече данни. А Бети и госпожица Грифин не бяха чули и видели нищо и не можеха да помогнат.

— По-добре ли сте днес? — попита я внимателно Тейлър.

Тя кимна. След като Теди го нямаше, би ли могло да се чувства по-добре?

— Някакви новини?

— Още не. Но ние работим усилено и чакаме. Рано или късно някой ще се обади за откуп и тогава ще се придвижим напред. Бих искал днес отново да разговарям с някои хора от прислугата ви, за да установя дали първоначално не са забравили нещо от вълнение. — Тя кимна, това звучеше разумно. Тейлър възнамеряваше също да говори и с Малкълм.

Мариел се отправи отново към детската стая и там с изненада се натъкна на съпруга си. Стоеше в стаята на Теди, изглеждаше сломен от скръб, докосваше играчките му и прокарваше ръка по възглавницата. Мариел се просълзи, когато го видя. Почувства се виновна за острите думи, които си размениха долу. И двамата бяха изопнати като струни. Тя огледа стаята и сърцето й се разкъса от болка. Припомни си как галеше бузката му, а той лежеше, облечен в червената си пижамка, която госпожица Грифин му бе ушила, с бродерията на якичката. Цялата бе изпъстрена с мънички влакчета, които бавачката бе избродирала със син конец.

— Трудно е човек да повярва, че едно дете може просто да се изпари, нали? — тъжно отбеляза Малкълм и тя кимна. Той я погледна съчувствено и вече гласът му звучеше по-нежно, отколкото преди един час. Тук, в тази стая, човек можеше само да тъжи, но не и да изпитва яд. Малкълм се отпусна бавно на люлеещия се стол до леглото и се втренчи към мястото, където синът му бе лежал, преди да го откраднат. — Мисля си непрекъснато за влакчето долу, което го чака. — Когато заговори, очите му се изпълниха със сълзи, а Мариел се обърна на другата страна, за да не види нейните. После той се протегна и докосна ръката й. — Съжалявам за казаното тази сутрин. Опасявам се, че бях пренапрегнат. И вчера също… всичко това е само кошмар, Мариел. Какво ще правим? — За пръв път тя го виждаше да губи почва под краката си и изведнъж й стана жал за него. Внезапно той й се видя съкрушен.

— Трябва да се молим да се прибере по-скоро вкъщи. — Тя се опита да каже това спокойно, като стисна ръката му. Няколко минути по-късно дойде Хейвърфорд и му съобщи, че Бригите го чака в кабинета му в къщата. Въпреки трагедията Малкълм се опитваше да не прекъсва работата си, а Бригите се държеше много отзивчиво и дълбоко им съчувстваше за случилото се. Беше плакала с часове, след като бе чула новината, и още не й се вярваше.

Когато той тръгна към кабинета си, Мариел го последва на долния етаж и пак се прибра в своята стая. Поне до известна степен се бяха помирили. Тя размени няколко думи с Бригите. Двете жени поплакаха, Бригите я прегръщаше сърдечно, неспособна да говори от вълнение, а след това отиде да работи с Малкълм. Мариел знаеше колко много Бригите харесва Теди.

По-късно следобед Джон Тейлър приключи с повторните разпити на прислугата и поиска да се срещне с Малкълм. Въпреки че Мариел го бе предупредила за отрицателното мнение на персонала към нея Джон Тейлър бе отвратен от онова, което чу. Обрисуваха пред него портрет на жена, съвсем различна от дамата, с която се запозна вечерта след отвличането. Говореха като за слаба, разглезена, уплашена жена, която винаги се спотайва. Госпожица Грифин каза, че госпожа Патерсън е прекалено нервна и притеснителна, а това не се отразявало добре на момчето. Дори понякога била толкова нервна, че не искала да го вижда, а в началото й трябвало доста време, за да свикне с него. Отпърво почти не проявявала интерес към момчето, сякаш не била сигурна, че желае това дете. Едва по-късно започнала да прекарва по малко време с него, „между главоболията“.

При повторния му разговор с Едит тя я нарече разглезено и досадно момиченце и сподели, че може да каже и по-лоши думи, освен това госпожата харчела толкова много за тоалети, че чудно как досега не е разорила съпруга си. Според Едит Мариел прекарвала цялото си време в дрямка или почивка, изобщо не се интересувала от къщата, което, от друга страна, било добре, защото все едно, никой не я слушал. Всички те работели за господин Патерсън, даде да се разбере тя, още преди онази да дойде в къщата. Дори за уволнението си обвини Мариел, а не Малкълм. Икономката бе по-въздържана, само подчерта, че знае твърде малко за навиците на госпожа Патерсън. Но тя също отбеляза, че самата госпожа Патерсън не представлява интерес. Само господин Патерсън имал значение.

Единствено Бети каза някои по-мили думи. Хейвърфорд като че ли изпитваше съжаление към нея, макар и да не пожела да се разкрие пред Джон Тейлър. И, разбира се, когато отново го разпитаха, Патрик продължи да говори за „гаджето й“, а Тейлър му предложи да запази това сведение за себе си, защото той очевидно знае повече за отвличането и много лесно може да бъде призован за свидетел, което поне за момента изплаши Патрик и го убеди, че трябва да мълчи.

Впечатлението, което придоби Тейлър, бе за жена, която никой тук не приемаше по непонятни причини. Тя беше натрапница, както сама се бе нарекла, в собствената си къща и малцина от онези, които работеха при нея, я бяха опознали или я харесваха. Той имаше чувството, че тя се бе отдръпнала от всички, и с основание подозираше, че е много самотна. За това си мислеше, когато отиде в кабинета да се види с Малкълм и му спомена за впечатлението си, докато Хейвърфорд им сервираше по чаша кафе.

— Защо според вас — Тейлър си сложи само лъжица захар и нищо друго, после погледна Малкълм — повечето от вашите слуги не харесват съпругата ви? — Видя, че Хейвърфорд го наблюдава, но възрастният домакин не каза нищо.

Малкълм въздъхна дълбоко и се загледа през прозореца.

— Тя не е силен човек, знаете ли… слаба е, уплашена и те може би го чувстват. Тя има — той сякаш се поколеба, преди да го каже — ъъъ… ментални проблеми, поне… в миналото… и страда от ужасно главоболие.

— Това не е причина да бъде мразена.

Те всички като че ли не уважаваха Мариел като личност, все едно тя нямаше значение и не съществуваше, все едно работеха само за господаря си и искаха всеки да е наясно с това. А Джон Тейлър не можеше да спре да се чуди дали Малкълм не бе внушил подобно отношение към нея, за да я направи безпомощна в собствения й дом. Тя като че ли нямаше влияние върху никого, дори и върху детето си или прислугата и със сигурност не и върху съпруга си. Даже госпожица Грифин призна, че тя никога не изпълнява заповедите на госпожа Патерсън. Приемала нареждания само от бащата на момчето. Когато Тейлър я попита защо постъпва така, не можа да даде друго обяснение, освен че Мариел е слаба и не е с всичкия си, но това не му направи силно впечатление. От личния си контакт той не възприемаше Мариел като слабохарактерна. Тя беше разумна, интелигентна и вежлива, а макар и да страдаше от главоболие, се владееше. Но той разбра, че прислугата я смята за ментално непълноценна — жена, на чийто ум и преценка не можеше да се разчита. Тейлър не преставаше да се чуди кое бе породило това тяхно отношение.

— Не мисля, че всички тук я мразят. Колко ужасно се изразявате. — Малкълм се усмихна благо, а дотогава бе гледал Тейлър почти мрачно. — Тя не е момиче със силен характер и има неприятни проблеми. Кой може да гарантира, че ще е в състояние да преживее този шок? Това би могло да се окаже последният щрих на една не твърде приятна картина.

— Така ли смятате? — Тейлър разбираше, че е напипал нещо, но още не можеше да схване какво. Искаше да знае още нещо. Но го остави за по-късно. — Да не би да имате предвид друго? — Той наблегна на думите си. — Че тя е луда?

— Разбира се, че не. — Малкълм си придаде възмутен вид от обидата, хвърлена срещу жена му. — Казвам ви, че е уязвима и крехка.

— Не е ли същото? Да не би да искате да кажете, че тя може да полудее, защото Теди е отвлечен? Това ли се е загатвало в тази къща през всичките изминали години — че тя е „уязвима“, както се изразихте, и никое нейно разпореждане не бива да се взима на сериозно? Казвали ли сте им това или те сами са стигнали до този извод?

— Наистина им казах, че трябва да се обръщат към мен и да не я безпокоят. — Малкълм се бе подразнил. — Но не виждам никаква връзка между отношението на прислугата към Мариел и отвличането на сина ми — сопна се той.

— Понякога цялостната картина е твърде важна.

— Цялостната картина говори, че тя е много деликатно момиче, преживяло твърде неприятна история, както вие самият знаете и за която аз току-що разбрах. Две години в клиника за душевноболни и девет години въображаеми болки в главата. — Докато изговаряше думите, все едно забиваше гвоздеи, а Тейлър не хареса казаното от него. Сякаш се опитваше да я дискредитира като личност и по някакъв начин да внуши презрението си на всеки от обкръжението им. Тейлър подозираше, че единствено Хейвърфорд се отнася по-различно към нея.

— Да не би да твърдите, че главоболието й е въображаемо?

— Казвам само, че тя е свръхчувствителна. — Малкълм бе стигнал по-далече, отколкото бе искал, и внезапно изпита силно раздразнение от Джон Тейлър.

— Достатъчно свръхчувствителна, че да се замеси с Чарлс Делони в отвличането на собственото си дете?

Малкълм изглеждаше шокиран и замълча за дълго.

— Никога не ми е минавало през ум подобно нещо. Но допускам, че е възможно. Всичко е възможно. Не знам. Питахте ли я?

— Питам вас. Смятате ли, че би направила подобно нещо? Мислите ли, че още го обича? — Тейлър се чудеше колко далече ще отиде Малкълм в оплюването на собствената си жена и отговорът на този неизречен на глас въпрос не му харесваше.

— Нямам представа, инспекторе. Това ще трябва да разберете вие.

Джон Тейлър кимна.

— А вие, господин Патерсън, в колко близки отношения сте с госпожица Бригите Зандерс? — Това беше въпросът, който пазеше за него и на който искаше отговор. Беше много доволен от изражението на Малкълм, когато го попита.

— Моля? — Малкълм бе извън себе си от гняв. — Госпожица Зандерс е моя секретарка от шест години и аз, сигурен съм, че го знаете, нямам навика да установявам интимни връзки със своите секретарки.

Джон Тейлър го погледна изненадан.

— Доколкото знам, се оженихте за една от последните.

Малкълм стана морав и се ядоса още повече.

— Госпожица Зандерс притежава добродетели от най-висока класа.

— Това е впечатляващо наистина. — На пръв поглед Тейлър беше безучастен, ала вътрешно се забавляваше. Всъщност разговорът му допадаше. — Но и двамата пътувате често заедно, дори до Европа. А установих, че и на корабите, с които пътувате, кабините ви винаги са една до друга. — Той бе проучил всичко внимателно, бе прегледал дори плановете на палубите.

— Това е съвсем нормално, след като съм взел тази жена да работи. При такова подробно проучване сигурно сте забелязали, че често ме придружава и другата ми секретарка, госпожа Хигинс. Тя е към шейсетгодишна и съм убеден, че ще бъде поласкана от вашите подозрения. — Но Джон не се интересуваше от по-възрастната жена, а от Бригите. Той знаеше също, че госпожица Хигинс не бе пътувала с него повече от две години, ала не сподели това свое наблюдение с Малкълм.

— Моля да бъда извинен, ако въпросът ми изглежда нахален, сър. Но тъй като се наложи да се задълбочим в миналото на жена ви, е важно да знаем всичко и за вас. Пренебрегнатите любовници могат да извършат лоши неща.

— Госпожица Зандерс нито е пренебрегната, нито е любовница, уверявам ви. — Лицето му още беше червено от възмущение заради предположенията на Тейлър. Те продължиха да разговарят известно време за ангажиментите на Малкълм в Германия, за сделките в Щатите и дали няма някой, който да е от значение. Единственият извод, до който Тейлър стигна накрая, беше, че Теди е отвлечен или за пари, или за отмъщение. Ако беше за пари, скоро щяха да разберат. А ако някой отмъщаваше, значи беше Чарлс и Джон се молеше единствено да не направи нещо на детето.

Когато пак стана дума за Делони, Тейлър отново повтори, че доказателство срещу него няма, че нищо не го свързва с детето или с престъплението, освен глупостите, които е наговорил на Мариел. А не можеше някой да бъде вкаран в затвора заради моментна проява на глупост. Чарлс имаше алиби, срещу него нямаше никакви факти и дори да съществуваше мотив за престъплението, той не беше неоспорим.

— Струва ми се, че Делони е нашият човек — отбеляза сериозно Малкълм, докато изпращаше Джон, и инспекторът кимна.

— За жалост и аз смятам така. И ако е той, нека се надяваме, че ще го пипнем.

Малкълм го остави на входната врата и Тейлър си проби път навън през навалицата от журналисти. Най-сетне, два часа по-късно, когато Малкълм и Мариел седнаха да вечерят в трапезарията, дойде искането за откуп.

Двама полицаи, които се престориха на слуги, приеха обаждането, а в къщата бе монтиран постоянно включен звукозаписен апарат, така че когато Малкълм се обади уж съвсем наивно, целият разговор бе записан.

Търсеше го човек с акцент от Южен Бронкс или Източен Джърси.

— Да, господин Патерсън е на телефона. — Четирима полицаи и Мариел слушаха на различни деривати. — Кой се обажда?

— Тук при мен е едно приятелче… момченце в червена пижама. — Мариел усети, че й се зави свят, както стоеше на телефона и слушаше. Бяха го откраднали преди четирийсет и шест часа и докато държеше слушалката в треперещата си ръка, тя плачеше.

— Как е той? — Малкълм слушаше със затворени очи.

— Чудесно. Май малко му е студено. Имаме нужда от пари, за да му купим одеяло.

— Мога ли да говоря с него? — попита спокойно Малкълм, но полицаят, който го гледаше, видя, че ръката му трепери.

— Не… той спи. Нека първо се разберем за парите.

— От каква сума имате нужда?

— О… бих казал, че с около двеста хиляди долара ще купим хубаво одеяло. — Искаха четири пъти повече, отколкото бяха платили Линдбърг. — И банкнотите да не са белязани, господин Умнико. В касетка на гара Гранд Сентръл. Оставяте ги там. Никакви ченгета. Никакви белязани банкноти. Никакви шеги. Ще стоят там, докато решим да ги вземем. Когато бъдем готови, си взимате детето.

— Откъде мога да съм сигурен, че той е добре?

— Не можете — гласът бе груб и неприятен. — Но ако ме измамите, ако кажете на ченгетата, ако предприемете нещо… ще го убием. — Докато слушаше, Мариел почувства, че стаята се завъртя пред погледа й, а по лицето на Малкълм се стичаше пот, когато затвори телефона. За всеки случай бе записал всички инструкции на похитителите, имаше и запис на разговора.

Джон Тейлър дойде в къщата след по-малко от половин час, Малкълм все още беше мрачен, а Мариел трепереше. Не бяха им дали възможност да разговарят с детето и той им припомни, че няма как да знаят дали обаждането е действително, или някой шегаджия звъни, а възможно бе да е човек, който иска лесно да се сдобие с пари. Хората бяха жестоки и понякога искаха да си осигурят просто малко забавление. Но поне се появи надежда, нещо, за което да се заловят, и когато Тейлър излезе от стаята, Малкълм покри лицето си с ръце и започна да ридае. Даването на откупа бе единствената им надежда да видят отново Теди.

Същата вечер към полунощ парите бяха приготвени. Разузнавателното управление на Министерството на финансите бе прехвърлило половин милион долара на сметката на Малкълм предишния ден и Тейлър се обади на президента на банката, за да поиска отпускането на двеста хиляди от тях. В два часа след полунощ парите бяха поставени в малка черна чанта от крокодилска кожа и бяха отнесени в касетка на гара Гранд Сентръл. Бяха им заръчали да дадат обява в „Дейли мирър“, когато чантата бъде на място, и на следващата сутрин излезе според уговорката, а стотици цивилни ченгета се бяха струпали на гара Гранд Сентръл, обикаляха нагоре-надолу, спяха по пейки и чакаха някой да вземе откупа. Но след три дни стана ясно, че никой няма да дойде. Обаждането очевидно беше жестока шега и когато всяка надежда угасна, Мариел дори не бе в състояние да стане от леглото. В събота тя изглеждаше като мъртвец, а Малкълм — още по-зле от нея. Напрежението се отразяваше и на двамата и като че ли нещата се влошаваха, защото до Коледа оставаха само шест дни. Перспективата да прекарат Коледа без него правеше страданието още по-голямо и Малкълм се беше вторачил в Мариел над недокоснатата си чиния с вечерята.

— Защо? Защо не дойдоха за парите? — Тя беше още по-напрегната след обаждането, гнетеше я заплахата, че ще го убият, ако нещо не е наред. Ами ако го направят? Ами ако изпаднат в паника и го убият?

— Тейлър каза, че е шега, нали разбра — той отново се държеше нелюбезно с нея. Но тя не можеше повече да издържа на напрежението. — Все още продължавам да мисля, че е Делони.

— Защо тогава, по дяволите, не откриха нещо? Защо, за бога, не могат да открият кой е! — Мариел се запъти към горния етаж, неспособна да остане повече в трапезарията. Дори познатата фигура на Джон Тейлър вече не я успокояваше, а на следващия ден Малкълм започна да настоява той отново да претърси къщата на Делони и Тейлър обеща, че ще го направи.

 

 

Беше неделя следобед, почти една седмица след отвличането, когато намериха каквото търсеха. Откриха го в мазето на дома на Делони, в избата, скрито зад някакви стари сандъци. Един полицай се натъкна на нещо, което отначало сметна за парцал, защото то изглеждаше точно така, но когато отмести сандъка настрани и го вдигна с почуда, разбра, че е онова, за което бяха дошли. Долнище на червена детска пижамка и горнище с бродерия на якичката. Той се качи горе възможно най-бързо и поиска да говори с инспектор Тейлър, а после му показа намереното. Тейлър го разглежда дълго, сетне започна да разсъждава къде е детето и какво е направил Делони с него. Трябваше да разкрият още доста неизвестни. Той отиде в стаята, а Чарлс скри лице в дланите си и се закле, че не е той.

— Собственият ми син умря преди години — погледна умолително Джон. — Знам какво е… защо да причинявам подобна мъка на друг? — Наистина това бе лишено от логика и дълбоко в душата си Джон се надяваше Чарлс да не го е направил.

Джон Тейлър му щракна белезниците и след малко те бяха в центъра на града. Червената пижамка бе внимателно запечатана в плик и бе в ръцете на Тейлър, а Чарлс Делони бе задържан по обвинение за отвличане.

Джон се обади на Малкълм и Мариел и тя се разплака, когато чу, че са намерили пижамата на Теди.

— Но къде е той? — Това бе единственото, което имаше значение.

— Все още не знаем. Сега ще разпитаме Делони. Но аз исках първо да го арестувам. В ареста можем да сме по-груби. — И двамата разбираха, че Джон Тейлър говори делово. — Ще ви се обадя, щом разбера нещо.

Ето това беше и обяснението защо нямаше истинско обаждане за откуп. Чарлс го бе направил за отмъщение, от яд или за да си върне Мариел, а той наистина нямаше нужда от пари. Бе се сдобил с единственото нещо, което му трябваше — момчето. Но същественият въпрос беше какво бе направил с него, след като го беше отвлякъл? И къде беше детето сега? И най-лошото от всичко… дали беше още живо?

Когато Джон Тейлър затвори, Мариел изглеждаше съсипана и се чудеше какво си мисли Малкълм. Той не й беше казал нито дума. Само се качи по стълбите и тихо затвори вратата на спалнята си зад себе си.