Даниел Стийл
Отвличане (7)

Глава 7

Когато се разбра, че Чарлс Делони е арестуван, вестникарите полудяха и на следващата сутрин пред дома на Патерсън имаше десет пъти повече журналисти. Малкълм излезе, придружаван от голям полицейски ескорт. Репортерите преследваха също Джон Тейлър и шефа на полицията. Искаха да знаят всичко. Новината бе голяма и те търсеха сензацията. Наследникът на едно от най-големите състояния в страната бе арестуван за отвличане… Нещо повече, това бе престъпление от страст, сега на отмъщението… Обвиняемият се оказа бивш съпруг на майката на похитеното дете и я упрекваше за смъртта на техния собствен син. Въпреки всички усилия на Джон информацията изтече и до Коледа скандалът се разрази с пълна сила. През това време Чарлс бе задържан в главния федерален арест, а за Теди все още нямаше новини. Делони продължаваше да се кълне, че няма представа къде е детето и че няма нищо общо със случая, което навеждаше Джон Тейлър на мисълта, че е възможно да го е убил. За свое голямо съжаление той трябваше да съобщи това свое предположение на Мариел и Малкълм в коледната нощ. Смяташе, че упоритото поведение на Делони е доказателство за убийство, извършено за отмъщение.

— О, Господи. — Цялото тяло на Малкълм се разлюля, когато Тейлър сподели мислите си. Този път Мариел се държа по-твърдо, дори го прегърна през рамото, сякаш за да го утеши. От няколко дни главата не я беше боляла, а целият й живот бе съсредоточен около очакването на новини за Теди.

— Не мога да го повярвам — отвърна тя тихо в отговор на казаното от Тейлър. — Не ми се вярва, че няма да го видя отново. Без значение какво е направил Чарлс, не мога да си представя, че е способен да го убие.

— Ела на себе си! — изкрещя й Малкълм в присъствието на Джон Тейлър. — Кога най-сетне ще разбереш, че този човек търси отмъщение за собственото си дете? Синът му е умрял и същото трябва да стане и с моя…

По начина, по който той го изрече, тя нямаше съмнение, че Малкълм я упреква. Джон Тейлър също разбра подтекста, но нямаше право да каже нищо в нейна защита. Искаше му се да й прошепне „Бъдете силна“ или да я прегърне за миг, преди да излезе от стаята. Ала не биваше. Само незабележимо стисна ръката й и после я остави насаме с Малкълм.

През тази година за семейство Патерсън Коледа не съществуваше, нямаше размяна на подаръци, топли пожелания и чувства. Никъде не бе поставена украса, а стаята на Теди бе като малък олтар на всичко, изгубено от тях. И двамата ходеха там постоянно, за да си върнат надеждата и да се окуражат. Мариел не можеше да повярва, че никога повече няма да го държи в ръцете си, не можеше да повярва, че е напуснал този свят… Беше невъзможно… Чарлс не бе способен на това.

След като Джон си тръгна, тя не спа цялата нощ и измисли какво трябва да направи. На следващата сутрин, когато Малкълм излезе по работа, поръча да докарат колата й и помоли един полицай да я закара в центъра на града. Отначало полицаите се стреснаха от искането й, но след като разговаряха със сержанта, се съгласиха да го направят. Те я изведоха тайно през входа за прислугата в черна рокля и шапка и старото кожено палто на майка й, колата си проби път през журналистите пред къщата и се насочи към центъра. Мариел седеше трепереща между двама полицаи на задната седалка. Не беше излизала от къщата от деня на отвличането, беше ужасно да си проправяш път през тълпите, до полицейския участък я придружиха четирима полицаи. Тя обаче беше сигурна, че трябва да осъществи замисъла си. Каквото и да говореха, трябваше да се види с Чарлс.

Беше задържан в главния федерален арест и там беше вече шести ден. Почти незабавно му бяха отправили официалното обвинение — за отвличане. Тейлър продължаваше да се надява да измъкне признание от него или поне да научи местонахождението на детето, ако успееха да го принудят да каже. Засега обаче Делони отричаше всичко.

Когато Мариел пристигна, на стъпалата отпред имаше няколко репортери, които обезумяха, щом я зърнаха, но ескортът проправи път и след миг тя се озова вътре, с притаен дъх и трепереща. Обясни на дежурния при кого е дошла и думите й бяха последвани от разисквания и мърморене. Не беше ден за посещения и искането й беше съвсем нередно, но тя им каза коя е и заяви, че на всяка цена трябва да го види.

Накрая един от дежурните сержанти я придружи до една малка стая, а след десет минути доведоха Чарлс. Беше с панталон от груб плат, с една от собствените си ризи, обут в нещо като военни обувки, лицето му бе обрасло с брада на една седмица, в очите му бе стаен поглед, който тя не бе виждала от години — израз на болка и тъга. По него разбра каквото й трябваше, преди да му е задала какъвто и да било въпрос. Щом я видя, той се разплака, а охраната ги остави насаме в стаята, след като Чарлс я прегърна и я притисна към себе си.

— Не съм го направил, Мариел… кълна ти се… Никога не бих си позволил… Бях обезумял… бях пил тогава… не знам… Като те видях там с него… напомни ми за Андре.

— Знам… знам… шшт… трябва да разговарям с теб. — Тя се отдръпна от него, така че да може да го вижда, и вътрешно се зарадва, че е дошла. Трябваше да чуе от него какво точно се е случило. Той седна бавно, а тя се настани срещу него и го погледна. Колко далече бяха стигнали и колко много болка имаше още помежду им. — Какво се случи?

— Не знам. Те твърдят, че са намерили пижамката му в мазето на къщата ни. Господи, Мариел… кажи ми, че не вярваш в обвиненията срещу мен…

— Как тогава пижамата на Теди се е озовала там?

— Не знам. Кълна се в бога, не знам… Аз съм глупак… държах се ужасно с теб… не бях прав… бях полудял. Но след раздялата ни посветих живота си на изкуплението на вината, на никого не съм причинявал нищо, на никого… воювах за моите приятели, исках да умра за тяхната кауза, защото вече нямах какво да губя… защо да му причинявам зло? Защо да наранявам теб? Измъчих те и без това доста и, за бога… — Той ридаеше, а тя държеше ръцете му. — Аз все още те обичам.

— Знам — прошепна Мариел, тя също още го обичаше. Ала повече обичаше Теди. Той беше нейното дете. — Но къде е той?

— Кълна се, че не знам. — Чарлс отново я погледна, очите му бяха ясни, дълбоки и искрени и тя му повярва. — Кълна се, Мариел, в живота си, не знам нищо за отвличането на детето. Надявам се, заради теб, да го намериш. Въпреки всички глупости, които ти наговорих, ти го заслужаваш.

Тя кимна.

— Благодаря ти. — Как се замесиха във всичко това? Как се случи?

При тях се върна човекът от охраната и я подкани да си тръгва. Мариел стана, а Чарлс я гледа дълго и настойчиво, преди да се разделят.

— Вярвай ми.

Това бе всичко, което каза, и тя кимна. Звучеше й убедително. Но ако той не беше отвлякъл момчето, тогава кой? В края на срещата им Мариел не знаеше повече, отколкото в началото. Поне се бе уверила, че Чарлс Делони не е извършителят. Когато излезе от малката стая, тя с изненада видя Джон Тейлър, който се приближаваше към нея. Той беше от ФБР, а не от полицията и нямаше работа тук, макар тя да предположи, че е дошъл да се види с Чарлс, но Тейлър имаше твърде сериозен вид, когато я поведе към един празен кабинет.

— Какво правите тук? — Той й се стори ядосан, почти колкото Малкълм, но Мариел, все едно, бе доволна, че дойде. Струваше си.

— Трябваше да го видя.

— Вие сте неразумна.

Тя поклати глава, защото знаеше, че не е така.

— Той се закле, че не го е направил, и аз му вярвам. — Трябваше да разбере, да го попита, да го види.

— И какво очаквахте да ви каже? Че го е убил? — Тя се сепна при тези негови думи, но той беше ядосан, че е дошла при Чарлс. — Няма да ви каже истината. Примката се затяга около врата му и сега той ще направи всичко възможно, за да се спаси.

— И защо ще ме лъже?

— Защо пък да ви каже истината? Заложил е твърде много. Мариел, послушайте ме и се дръжте надалеч оттук. Стойте настрана от него. Ако можем, ще намерим сина ви, но този човек не е в състояние да направи нищо за вас. Той ви носи само болка… оставете го на мира… — Едва ли точно той имаше право да й говори по този начин, ала Тейлър бе убеден, че тя е измамена. Разполагаше с твърде много информация за Делони. Безразсъдното му поведение в Испания, налудничавите му прояви на ярост от време на време, дивашките пиянства, гневът… фактът, че я беше ударил, когато… фактът, че още я обичаше. Той не беше сигурен, че Чарлс е душевно здрав. Това също трябваше да се провери. Но Тейлър не искаше никой да увеличава болката й. А когато вестниците се доберат до този факт, за тях това ще е страхотен ден. — Хайде, ще ви заведа вкъщи. — Тя кимна, вече бе съгласна да си тръгне. — И следващия път, когато решите да предприемете нещо подобно, обадете ми се.

— И вие какво ще ми кажете? — Мариел му се усмихна, а той я поведе. Беше наредил на полицая да запали колата и те само трябваше бързо да изтичат до нея, докато фотографите снимаха и светкавиците ги заслепяваха. След това се появи нейна снимка как се качва в колата с Джон Тейлър, който стоеше точно зад нея. — Какво щяхте да ми отговорите, ако ви бях помолила да ме доведете тук? — попита тя, когато седнаха в колата, и той се намръщи.

— Щях да ви спра. — Тейлър бе категоричен.

— Ето, затова не ви се обадих — Мариел се усмихна. Но се чувстваше спокойна. Тя вярваше на Чарлс. Може би вината не бе изцяло нейна. Джон Тейлър седеше и я наблюдаваше, мислеше си, че е страхотна жена и че той много я харесва. Много повече, отколкото допускаше благоприличието.

— Следващия път, когато ви хрумне такава идея, бих ви извел с кола и бих ви прочел една хубава лекция — рече той, сякаш гълчеше дете.

— Точно от това се страхувах — продума тя тихо, а после по целия път обратно мълча.

Колкото повече я гледаше, докато пътуваха, толкова повече му беше жал за нея. Знаеше колко силно желае да намери детето си, а той започваше да живее с чувството, че няма да го открият. Същото усещане го бе обзело и в случая с Линдбърг. И тогава Джон се молеше да не се окаже прав, но накрая лошото му предчувствие се оправда.

Влязоха през кухнята, когато стигнаха до дома й, и тя му благодари, че я е върнал. Не може да се каже обаче, че Малкълм му беше толкова благодарен на следващата сутрин. В центъра на вниманието на вестниците беше посещението на Мариел при Чарлс в ареста, нейни снимки бяха публикувани навсякъде, имаше и една с Джон, който я бе прегърнал и я вкарваше в колата.

Когато Малкълм се прибра вкъщи, беше вбесен.

— Какво е това, Мариел?

— Той ме предпазваше от репортерите — отвърна тя тихо. А Тейлър се оказа прав. Фотографите имаха страхотен ден.

— Той като че ли се забавлява. Негова ли беше идеята да те заведе при Делони?

— Не, моя. Аз го срещнах там. И, Малкълм… съжалявам. Трябваше да го видя… исках да чуя какво ще каже.

— И каза ли ти как точно е убил сина ти? Каза ли ти това? Или плака за собствения си син? — Малкълм бе извън себе си.

— Малкълм, моля те…

— Какво „моля те“… Твоят любовник… твоят бивш съпруг, или както го наричаш, отвлича сина ми и ти искаш да го съжалявам? Това ли направи? Отиде да му кажеш колко много съжаляваш за него? Знаеш ли за кого ми е жал? За Теди… нашето малко момченце може би лежи мъртво някъде, а този човек може да го е ритал, да го е ръгал с нож, да е изпотрошил костите му, да го е наранил… — Тя започна да пищи, докато го слушаше, запуши ушите си с длани, беше й невъзможно да издържа повече на думите му.

— Стига! Стига! Спри! — Мариел изтича, крещейки, от трапезарията навън и се прибра в спалнята си. Дойде й твърде много, за да го понесе. Много й се струпа. Сякаш всички я обвиняваха. Не беше нейна вината, че познаваше Чарлс, че е била омъжена за него, че не е могла да спаси едното си дете от ледената вода, за което Чарлс я кореше, а другото — от ръцете на похитителите, за което Малкълм я упрекваше.

Следобед Джон Тейлър дойде отново да я види и беше достатъчно любезен да не й споменава за фурора в печата, но други новини не донесе. Отново се готвеха да претърсят къщата на Чарлс за всеки случай. След поредния обиск намериха една от играчките на Теди — малко плюшено мече, скрито в спалнята на Чарлс. Вече нямаше съмнение. Този път дори Мариел повярва.