Бети Нийлс
Пътят към любовта (8)

Осма глава

Юстейша внимаваше да излезе от Лондон безпрепятствено и започна да обмисля случилото се едва, след като се качи на магистралата. Правилно ли постъпи? Трябваше ли да предупреди полицията? Господин Кенеди сигурно вече го бе направил. Колин едва ли щеше да се разсърди, че не го е уведомила веднага. Не можеше да прекъсва операцията. Както и да е — беше късно да се терзае със съмнения. Важното бе да стигне до Йоркшир и да намери Теди. По-нататък Колин щеше да реши какво да правят.

— О, скъпи мой, да беше сега тук! — извика тя. — Ще я разтърся тази отвратителна госпожа Кенеди, докато й се разтракат ченетата. Да заключи Оливър сам! Така не може да се държи една баба!

Колата се движеше много бързо. Вече беше шест часа. Госпожа Кенеди й се бе обадила около три и половина — Колин щеше да приключи операцията приблизително след половин час. Ако поддържаше тази скорост, имаше шанс да пристигне в Ричмънд скоро след мръкване. Тя се замисли за Теди. Възможно беше да се е скрил някъде наблизо, както смяташе баба му. Оливър сигурно най-добре знае къде е отишло братчето му. Някаква смътна идея изплува в съзнанието й… Когато говориха за Ричмънд, Теди й бе разказал за пещерата, която двамата с майка му бяха открили. Може би самотното и нещастно дете се е опитало да я намери отново. Това бе единственото, за което можеше да се захване при търсенето. Надяваше се, все пак, че полицията вече е открила малкия беглец.

Когато най-после видя очертанията на къщата, Юстейша изпита облекчение. Лампите на долния етаж светеха, но пердетата бяха дръпнати. Тя почука на вратата и кльощавата жена дойде да отвори. Юстейша влетя във фоайето.

— Къде е госпожа Кенеди? Намериха ли Теди?

— В трапезарията. — Жената отвори една врата и я покани да влезе.

Господин и госпожа Кенеди седяха на масата и вечеряха. Оливър не беше с тях. Точно сега не й беше до добри маниери.

— Къде е Теди? А Оливър…

Господин Кенеди се изправи на крака, но жена му не мръдна от мястото си.

— Оливър си е в леглото, разбира се — каза тя. — Теди още не се е прибрал, но не може да е далеч. Няколко души са го виждали днес следобед. Господин Кенеди цял ден обикаля да го търси. Той е изтощен, а аз — макар че не е редно да се оплаквам — съм направо в шок.

— Полицията? Предупредихте ли ги да го търсят?

— Решихме да изчакаме до сутринта — отвърна господин Кенеди. — Те по тъмно и без това не биха могли да помогнат кой знае колко. Теди вече на два пъти бяга от къщи и се крие в двора или в отсрещната къща. Сигурно и сега е там.

— Как можете да седите така…

Юстейша преглътна гнева си и хукна към стаята на момчетата. Оливър се гушеше в леглото си, свит на кълбо. Тя отиде при него и го прегърна:

— Всичко е наред, миличък. Аз съм тук и ще намеря Теди. Чичо ти ще дойде веднага, щом се освободи. Имаш ли представа къде може да е отишъл Теди?

Оливър поклати отрицателно глава и заговори с разплакан глас:

— Той избяга и се кри на два пъти, а баба беше много сърдита…

— Той защо бягаше, миличък?

— Баба все говори за мама и плаче. Казва, че ние никога не сме я обичали, щом можем да сме щастливи с теб и чичо Колин. Ние я обичаме, но обичаме и вас.

— Можеш да обичаш колкото си искаш хора през целия си живот, и точно това е най-хубавото. Знаем вече защо е избягал. Тебе те заключиха, така ли?

— Опитах се да тръгна след него, но баба се държа много лошо с него. Аз я блъснах, и затова ме затвориха тук, а после някой дойде и отключи вратата.

Юстейша стана от леглото.

— Сега, скъпо мое момче, искам от теб да се държиш много смело и да останеш тук. Ако… когато чичо ти дойде, кажи му, че съм отишла до замъка. Ще потърся там Теди. На никой друг не казвай къде съм. — Тя го целуна. — Гладен ли си? И аз умирам от глад. Щом намерим Теди, с чичо Колин веднага ще купим нещо за ядене.

Тя го зави в леглото и тихо се измъкна от къщата. Никой не прояви интерес към нея. Тръгна пеша към замъка, като взе със себе си фенерчето от колата. Нямаше представа откъде да започне да търси. Пълзеше сред руините и трепереше от студ и страх. Най-после стигна до външната стена на замъка, която се издигаше стръмно над реката. Пред нея се изправи ограда, но Юстейша се опита да потисне паниката в себе си и продължи да върви. По средата на пътеката спря и извика тихичко Теди. Никакъв отговор. Чудеше се какво да прави оттук нататък. Огледа стената на светлината на фенерчето и изведнъж спря. Малко встрани забеляза дупка в стената. От нея се показваше малко краче в червено чорапче и детска обувка. Теди.

Беше заспал дълбоко. Личеше, че е плакал. Тялото му беше цялото измръзнало. Тя се наведе над него, сложи нежно ръка на рамото му. Трябваше да го събуди. Но детето спеше непробудно. Тогава реши да го вземе на ръце. А какво щеше да прави, като се прибере у семейство Кенеди? Да го сложи да си легне? Ще й позволят ли да нощува в дома им? И дали щяха да им дадат нещо за хапване?

Изведнъж чу шум из руините и сърцето й подскочи. Притисна Теди още по-здраво — можеше да е някой скитник, отчаян беглец, призрак. Докато се озърташе, полудяла от страх, един глас — гласът, който копнееше да чуе — произнесе тихо в ухото й:

— Здравей, скъпа. Оливър ми каза къде си.

Той се наведе над нея, целуна я бързо по бузата и нежно погали Теди. Юстейша преглътна сълзите си.

— Казаха, че ще останеш с часове в операционната… Ти сигурно не си оперирал?

— О, не, свърших операциите. После наех хеликоптер дотук.

По умореното и изцапано лице се разля широка усмивка:

— О, Колин…

— Да, добре… По-късно — усмихна се той. — Нека сега да занесем това дете до леглото му и да успокоим Оливър.

— Може ли да се върнем у дома?

— Утре сутринта, скъпа. Първо трябва доста да си поговорим с домакините. Ние двамата с теб също трябва да си кажем някои неща. — Той вдигна спящото момче. — Вземи фенерчето и ни осветявай пътя. Ще се справиш ли?

Връщането беше лесно, защото Колин беше с нея. Госпожа Кенеди ги посрещна във фоайето.

— Е, къде го намерихте? Сигурна съм, че не е бил далеч. Внесете го тук…

— Той трябва да си легне веднага — каза сър Колин с отчужден глас, който Юстейша чуваше за първи път. — Бихте ли изпратили горе две чаши горещо мляко за момчетата? Имате ли електрически одеяла? Не? Тогава бутилки с гореща вода, ако обичате.

Той тръгна нагоре по стълбите със спящия Теди на ръце и Юстейша, която го следваше по петите. Оливър беше буден и седеше в леглото си, увит с едно одеяло.

— Ще може ли да вечеряме сега, след като и Теди е тук? Той сигурно е страшно гладен — запита Юстейша.

В това време някой почука на вратата и кльощавата жена им подаде две чаши топло мляко.

— Е, това е добре за начало. — Младата жена подаде едната чаша на Оливър и започна да съблича Теди.

На вратата се почука за втори път — беше госпожа Кенеди.

— Нищо не му се е случило, нали? Избяга, за да ме ядоса. Никога досега не съм била толкова разстроена…

— Ще направим всичко възможно да не ви притесняваме повече. Двамата с Юстейша ще спим тук с момчетата и ще ги отведем утре сутринта, веднага след закуска. Може би по-късно — след месец-два, ще ви посетим отново. — Колин говореше любезно, но госпожа Кенеди отстъпи назад. — И не се притеснявайте за храната. Ще се справим.

Той я изчака да затвори врата и каза на Юстейша:

— Погрижи се за момчетата. Аз ще изляза да купя пържена риба.

Чудесен мъж, помисли си тя, докато гледаше как широкият му гръб изчезва зад вратата. Докато настани двете момчета в леглата им, той се върна с голям пакет и една бутилка под мишница. Седна на леглото на Теди, разпредели храната, намери две чаши от четките за зъби в банята и отвори виното.

— Нямаше да повярвам, ако бях прочела цялата история в някоя книга — засмя се Юстейша.

— На кой ли са му притрябвали книгите? — Сър Колин й протегна едната чаша. — Изпий го. Момчетата също могат да пийнат малко.

Докато се хранеха, тя успя да му разкаже всичко, което се беше случило.

— Мисля, че чух достатъчно. Ще сляза долу да говоря с господин Кенеди — заяви Колин, след като я изслуша.

Върна се почти час по-късно. В това време Юстейша бе заспала дълбоко, подпряла глава на таблата на леглото. Той постоя, загледан в нея, после протегна ръка, за да я събуди. Тя скочи моментално и веднага изохка, защото вратът и рамото й се бяха схванали.

— Извинявай, но не бива да спиш така цяла нощ. Говорих с господин Кенеди и той се съгласи, че е най-добре да отведем момчетата още утре сутринта. — Гласът му прозвуча сухо и тя се зачуди какво ли се беше случило между двамата. — Впрочем, онази кисела жена се съгласи да приготви леглата в стаята за гости. Аз ще отида да спя там с Оливър, а ти остани тук с Теди… — Той се наведе и нежно я целуна по бузата. — Хайде, лягай си, скъпа. Достатъчно тревоги за днес. Утре ще се чувстваш по-добре и всички ще се посмеем на случката.

Юстейша бе толкова изморена, че можеше да спи двайсет и четири часа непробудно. Но Теди се събуди към шест и веднага избухна в плач. Тя се вмъкна в неговото легло и се опита да го успокои. Детето заспа отново, а тя се уви с покривката от леглото на Оливър и тръгна да търси баня. Къщата тънеше в тишина. Юстейша напълни ваната безшумно, изми си зъбите с пръст и пастата за зъби на децата, и с чувство на вина посегна към една прекрасна хавлиена кърпа, която бе надиплена повече като за изложба, отколкото за използване. Върна се в стаята по обратния път. В седем часа, облечена, сресана и гримирана, събуди Теди. В това време сър Колин и Оливър бяха заели на свой ред банята. Оливър се киснеше във ваната, а чичо му се бръснеше над умивалника. Юстейша ги поздрави с добро утро, подкани Оливър да излиза, зави го с хавлия и пъхна Теди на негово място.

— Рано си станала — отбеляза Колин.

— Още преди седем. Дори успях да взема една вана. Няма ли тук друга кърпа, тази вече е съвсем мокра. — Тя разтърка още веднъж Оливър и се обърна към Теди. Всичко беше толкова странно и въпреки това й изглеждаше нормално. Досущ като в „Алиса в страната на чудесата“, помисли си тя.

Теди също излезе от ваната и тя го избърса, доколкото можа.

— И аз ли ще трябва да използвам тази кърпа? По-добре първо я изстискай — обади се Колин. Той остави водата да се източи, пусна горещата вода и седна на ръба на ваната. Беше гол до кръста, само по панталони, но се чувстваше съвсем свободно. Юстейша улови погледа му и се разсмя:

— Това просто не е за вярване. Такива неща не се случват… А впрочем, ти как мислиш да се прибереш у дома?

— С минито, разбира се.

— Ние четиримата плюс багажа?

— А защо не? Ще ни бъде малко тесничко, но не вярвам да имате нещо против.

Малко по-късно всички развеселени слязоха да закусват. Господин Кенеди излезе да ги посрещне във фоайето. Поздрави ги сухо.

— Икономката ни беше така добра да стане рано, за да ви приготви закуската. — Той погледна двете момчета. — Боя се, че баба ви е толкова разстроена от вашето поведение, че бе принудена да си остане в леглото. Тя е много чувствителна жена, а преживя твърде голям шок.

Юстейша отвори уста да попита какъв шок, но широката длан на Колин леко стисна рамото й, за да я спре.

— Мисля, че всички преживяхме шок — заяви сър Колин с тона, който тя за себе си наричаше „хирургически“.

Господин Кенеди като че ли се сконфузи. Юстейша се запита какво ли са си говорили двамата мъже предишната вечер.

Четиримата отидоха в трапезарията — претрупана с мебели като останалата част от къщата. За закуска им сервираха варени яйца, препечени филийки и слаб чай. Намусената прислужница явно се радваше, че ще си ходят, но не смяташе, че заминаването им е повод да ги поглези с бекон и пържени яйца.

Момчетата учтиво пожелаха „довиждане“ на дядо си. Той разтърси малките им ръчички и заяви, че се надява следващият път да се срещнат при по-благоприятни обстоятелства. Излязоха навън и се качиха в колата с чувство на облекчение. Господин Кенеди остана на прага, сякаш да се увери, че наистина си тръгват. Едно перде на горния етаж леко потрепна — госпожа Кенеди ги следеше от прозореца.

— Ще се съберем ли всички? — запита Колин, след като се нагласи на шофьорското място.

Юстейша бодро отговори „да“, въпреки че се беше свила на четири. Скоро щеше цялата да се схване, но в момента това нямаше значение. Обърна се да погледне момчетата и те грейнаха в усмивки. Вече се бяха съвзели и по целия път бъбриха. Колата неусетно гълташе километрите. Спряха да хапнат след бедната закуска у семейство Кенеди, а Колин стана да се обади по телефона:

— Ще говоря с дядо ти, със Самуейсови и с Гримстоун. Тази вечер ще спим в градската къща и ще се приберем в Турвил на сутринта.

Юстейша кимна. Тя с удоволствие би прекарала остатъка от живота си дори в панелен апартамент, само да бъде с него. Междувременно момчетата напълно се бяха успокоили.

— Ние си знаехме, че ще дойдете, но Теди не можеше повече да търпи… — въздъхна Оливър.

— Няма нищо, миличък, разбираме ви — отвърна Юстейша. — Виждате колко бързо може да дойде при вас чичо Колин, когато имате нужда от него. Аз никога не бих се сетила да наема хеликоптер.

— Защото си момиче — обясни й Оливър. — Не ти ли беше неприятно да караш сама по този дълъг път?

В този миг Колин се върна от телефона и отново седна на масата.

— Сигурно й е било доста неприятно, но е бързала да дойде при вас. Когато човек трябва да върши нещо важно, не му остава време да мисли за друго. — Той й се усмихна. — Трябва да измислим нещо хубаво, за да ти се отблагодарим.

Момчетата веднага започнаха да дават предложения. Сър Колин за първи път не чу думите им — вглеждаше се внимателно в лицето й. Тя също не ги чу, погълната от усилието да изглежда безгрижна, въпреки че издайнически се изчерви до ушите. Нещо в погледа му накара сърцето й лудо да забие.

Малко по-късно четиримата отново се качиха в минито и потеглиха към Лондон.

— Какъв прекрасен ден! — възкликна Юстейша. Говореше на момчетата, но усещаше погледа на Колин.

— Трябва по-често да излизаме заедно — отбеляза сър Колин. — Защо вдругиден да не отскочим на гости до баба ви? Ще ви бъде ли приятно, ако я поканим да поживее у нас за една седмица? След две седмици заминавам за Холандия и мисля да взема Юстейша с мен. Ще се настаним у едни приятели и тя ще може да разгледа страната, докато аз изнасям лекции.

Момчетата радостно одобриха плана му, а Юстейша отговори хладно:

— Ако това е покана, да, с удоволствие бих дошла в Холандия.

— Хазо и Прюдънс нямат търпение да те видят отново и аз им обещах да те взема с мен при следващото си пътуване — поясни Колин и с това попари надеждата й, че всъщност той самият иска да бъде с нея.

В Лондон ги посрещна Гримстоун, който за първи път си позволи широко да се усмихне.

— Чаят ви е готов — обяви той. — Роузи цяла сутрин готви и пече… — Старото му лице изведнъж стана сериозно: — Какъв ужасен шок сте преживели.

Юстейша го хвана за ръката:

— Гримстоун, просто не можете да си представите колко е хубаво човек отново да се прибере у дома и да го посрещнат по този начин. Нямаме търпение да хапнем от вкусотиите на Роузи…

Тя заведе въодушевените момчета в стаята им, помогна им да се стегнат и след като ги изпрати обратно долу, се оттегли за малко. Разгледа внимателно лицето си в огледалото и реши, че изглежда ужасно — нищо чудно, че Колин не й обръщаше внимание. Беше бледа от притеснение и недоспиване, косата й бе разрошена. Тя се изми, пооправи грима си, среса се и нетърпеливо хукна надолу.

Сър Колин се прибра от градината заедно с Моузес, точно когато тя влизаше в дневната. Помисли си, че никога не е била по-красива…

Вечерта всички бяха уморени. Момчетата бързаха да си легнат, Юстейша също, още повече, че сър Колин веднага се беше заровил в купчината писма и съобщения, пристигнали за него, докато го нямаше.

Децата заспаха още щом се сгушиха в леглата, а тя взе един душ и се преоблече. Колин също се беше преоблякъл за вечеря. Щом я видя, той остави настрани писмото, което четеше, и стана, за да й донесе питие.

— Досега не можах да ти кажа колко съм ти благодарен за това, което направи. Сигурно си изморена и изтощена от притеснение. Искаш ли да ми разкажеш всичко с подробности? Снощи господин Кенеди не беше много разговорчив. Според него Теди се държал като малко чудовище, Оливър също. Аз, разбира се, не му повярвах…

Юстейша отпи една смела глътка от шерито.

— Не им позволявали да се хранят с господин и госпожа Кенеди — слагали ги да ядат в кухнята. Господин Кенеди ги извеждал на разходка всяка сутрин, а после ги водел да прекарат половин час с баба си, която непрекъснато им говорела, че майка им е мъртва и те не бива да я забравят… Как може да се постъпва така?

Юстейша изпи остатъка от шерито и остави чашата пред себе си. Без да каже дума, сър Колин стана и я напълни отново, а тя продължи:

— Разбира се, не бива да забравят майка си и баща си и трябва винаги да ги обичат. Но това не им пречи да са щастливи. Как не я е грях да ги товари със собствената си мъка? Защо не може да ги обича? Както майка ти… тя е чудесна баба.

Юстейша пресуши с един замах и втората си чаша и се облегна назад, замаяна от двете питиета. Сър Колин я наблюдаваше и тайно се забавляваше.

— Да, наистина е така. Кажи ми, Юстейша, ще ти бъде ли приятно да ме придружиш в Холандия?

— О, да, но кой ще се грижи за момчетата?

— Майка ми и дядо ти с удоволствие ще останат при тях. Впрочем, следващия петък ще бъда доста зает в „Свети Бидолф“. Ти каза, че би искала да разгледаш болницата. Можеш да посетиш различните отделения, докато аз оперирам.

— О, наистина ли? — зарадва се тя. Значи, все пак, беше запомнил молбата й.

Скоро след като си изпиха кафето, тя се оплака, че е уморена, а той не показа никакво желание да я задържи.

На другата сутрин Юстейша отново се замисли за поведението си. Беше позволила на мечтите си да замъглят действителността. Трябваше да дойде на себе си. На закуска се беше държала толкова оживено и бъбриво, че накара сър Колин да я изгледа няколко пъти. Досега винаги се беше показвала като тихо и спокойно момиче, което избухваше само в редки случаи. Сега обаче играеше някаква роля, като при това я играеше заради него.

Колин също забеляза промяната в нея. Той въздъхна и за първи път се почувства неуверен в себе си.

Вечерта Колин се държа дружелюбно и сговорчиво, но само за неща, които не ги засягаха лично. Едва, когато тръгна за Лондон в понеделник, той кратко й припомни, че ще бъде на нейно разположение в петък:

— Ще дойда да те взема в девет и половина. Можеш ли да се приготвиш ли дотогава?

— Разбира се. Нали момчетата отиват на училище в осем и половина?

Разделиха се хладно, но Юстейша не остана спокойна за дълго. През деня й се обади Глория, която търсеше Колин.

— Онзи неговият Гримстоун каза, че не знае къде е. Предполагам, че е при теб?

— Не, не е. Ако не е в „Свети Бидолф“, значи оперира някъде другаде. Какво да му предам?

— Ти си твърде добра, за да си истинска! — изкикоти се Глория. — Не се притеснявай, ще го намеря. Винаги го намирам.

Когато Колин пристигна в петък сутринта, Юстейша беше готова и го очакваше. Беше се облякла старателно — светлокафяв костюм, копринена блуза в екрю, семпли, но изискани обувки и чанта. Беше се спряла на елегантна шапчица с тясна периферия, която й придаваше тежест — или поне тя така си мислеше.

Колин усмихнато я поздрави, оцени тоалета й с един бърз поглед и я поведе към колата:

— Нямаме никакво време за губене.

— Което ми напомня — подхвана Юстейша ледено сладко, — че приятелката ти Глория се обади вчера. Увери ме, че ще те открие на всяка цена. Надявам се, че е успяла.

— Наистина ли се надяваш? — запита той с интерес и весела нотка в гласа. — Трябва да те разочаровам. Какво искаше?

— Теб.

Той не отвърна нищо, но при първата възможност отби колата встрани от шосето, спря и се обърна към нея.

— Позволяваш на въображението да замъгли здравия ти разум — каза той невъзмутимо. — Извеждал съм Глория на вечеря веднъж-два пъти, но не повече, отколкото някоя от другите ми познати. Тогава бях ерген и дори ти трябва да признаеш, че в това нямаше нищо нередно. Не съм влюбен в нея и никога не съм бил. Доволна ли си?

Тя искаше да каже „не“, но каза „да“ и той отново подкара колата привидно спокоен и самоуверен.

Когато влязоха в болницата, той я хвана за ръка. Минаха през летящите врати на път към операционното отделение и той спря за миг и я погледна.

— Когато за пръв път те видях тук, беше облечена с провиснала престилка — каза той. — Беше много сериозна, а подозирам, и малко изплашена. Беше красива, Юстейша. Точно както сега.

Дъхът й секна и тя се втренчи в него с широко разтворени очи.

— Ами… — започна тя, но в този миг към тях се приближи старшата сестра.

— Ето ви и вас, сър — подхвана тя оживено. — Вие и госпожа жена ви също. Уговорила съм се със сестра Пим да разведе лейди Криштън из болницата, докато вие оперирате, сър.

— Ще се видим по-късно, мила — каза Колин и тръгна след сестрата, а Юстейша остана на грижите на ниско пълничко момиче, което широко й се ухили и я запита откъде би искала да започне обиколката.

Сутринта се изниза бързо. Юстейша пъхна хубавото си носле навсякъде, посети стола и болничната кухня, прекара доста време в детското отделение, запозна се със страшно много хора, които изглежда знаеха всичко за нея, и накрая се върна обратно в кабинета на старшата сестра.

— Сър Колин сигурно скоро ще приключи — каза екскурзоводката й. — Ще имате ли нещо против да ви оставя сама? Беше ми много приятно… — Момичето се усмихна още веднъж.

— Благодаря ви много. Бяхте много мила — отговори Юстейша. Наистина беше прекарала чудесно. Сега вече можеше да си представи как работи Колин.

Когато си легна вечерта, тя отново помисли колко хубав беше днешния ден. Изпитваше някакво страхопочитание към Колин, но същевременно го обичаше. Трябваше да положи много усилия, за да се превърне в съпругата, от която той се нуждаеше — елегантна, внимателна и любезна с колегите и подчинените му, добра домакиня за приятелите му, и преди всичко — истинска грижовна майка за момчетата. Нали за това се беше оженил за нея!

Той се върна в Турвил през почивните дни и всички заедно направиха няколко дълги разходки и работиха в градината. Понеделникът дойде твърде бързо, но тя се успокои с мисълта, че в сряда Колин ще се върне и в четвъртък двамата заедно ще се качат на нощния ферибот за Холандия.

Той се раздели с момчетата, целуна я по бузата и потегли с колата.

— Изглеждаш тъжна — каза Теди, а Оливър му се сопна:

— Разбира се, че е тъжна, глупчо. Чичо Колин замина, а те двамата обичат да са заедно, като всички майки и татковци. Нали така, Юстейша?

— О, да, да — отвърна тя и преглътна напиращите сълзи.