Бети Нийлс
Пътят към любовта (3)

Трета глава

Юстейша изгледа сър Колин ужасено.

— О, господи, съжалявам! — Изящните й устни се разтрепериха. — Момчетата… толкова са малки. С какво мога да ви помогна?

Тя бързо се приближи до него и сложи ръка на рамото му. В този миг беше много красива. Косите й падаха свободно върху раменете, лицето й бе побледняло от шока и мъката. Изпитваше дълбоко състрадание и желание да го успокои и да му помогне.

Той сведе поглед към нея, после погледна ръката й върху рамото си. Очите му бяха студени и сурови. Юстейша бързо отдръпна ръка. Отиде до кафеварката и наля кафето. Трябва да се държи по-разумно, разбира се. В момента само запълваше една празнина, възникнала поради стечение на обстоятелствата. Беше чужд човек в дома му и, естествено, той не се нуждаеше от нейното съчувствие. Сър Колин не обичаше да демонстрира чувствата си, още по-малко пред човек, когото едва познаваше. Тя усети как цялата се изчервява. Добре, че той не я виждаше.

— Къде ще изпиете кафето си, сър Колин, тук или в кабинета?

— Тук, благодаря. Лягай си вече, късно е.

Юстейша хвърли бърз поглед към каменното му лице и се отдалечи, без да каже дума повече. Прибра се в стаята си и седна на леглото. Опита се да осмисли събитията. Защо й се беше обадил по телефона — това бе абсолютно излишно. Ясно беше, че не желае да споделя с нея, даже напротив. А щеше да се почувства по-добре, ако можеше да изговори мъката си. Юстейша знаеше това от времето, когато скърбеше за смъртта на своите родители. Жалко, че сър Колин нямаше съпруга, на която да се довери. А онази жена, за която бяха споменали децата? Сигурно е бил сам, когато са му съобщили новината. Тя въздъхна и потрепери. Беше й студено, чувстваше се нещастна. Някой внезапно почука на вратата и тя подскочи от страх. Сър Колин отвори и влезе в стаята й. В гласа му вече нямаше предишната студенина, макар че беше все така сдържан.

— Прости ми, Юстейша. Държах се лошо. Много съм ти благодарен за съчувствието. Надявам се, че ще забравиш грубостта ми — не беше умишлена.

— Да, разбира се. Няма какво да ви прощавам. Искате ли да седнете и да си поговорим? — Гласът й звучеше топло и приятелски, но без фамилиарност. — Толкова внезапен удар, нали?

За нейна изненада той наистина седна.

— Тъкмо излизах — щях да ходя на вечеря. Седяхме в хола и чакахме Гримстоун да донесе чантата на моята… на придружаващата ме дама. Телефонът иззвъня и вдигнах слушалката, но всъщност не слушах какво ми казват. Смеехме се за нещо… Звъняха от Бруней. Човекът от другата страна на линията трябваше да ми повтори всичко още веднъж, преди да осъзная… — Той замълча и на нея й се стори, че нарочно пропуска някаква подробност. — Искаше ми се да избягам някъде, но трябваше да говоря. Качих се в колата и подкарах насам. Не зная защо ти се обадих по пътя.

— Разкажете ми — подкани го кротко Юстейша, — и после ще решите какво трябва да направите. Съставете си план и легнете да поспите.

— Трябва да отида на място да уредя нещата. — Той погледна часовника си. — Сега е твърде късно…

— Нека това да е първата ви задача утре сутринта.

— Какво разумно момиче си ти. Трябва да кажа на момчетата, преди да тръгна. — Той я погледна и се опита да се усмихне. — Ще останеш ли?

— Дотогава, докато съм ви необходима. Разкажете ми за брат ви и жена му.

— Той беше по-млад от мен, но се ожени на двайсет и три години. Беше архитект, известен и в чужбина. Двамата с жена си Сейди пътуваха непрекъснато. Обикновено вземаха момчетата със себе си. Този път се отказаха да ги заведат в Далечния Изток, не им хареса. Затова решихме те да заминат за три месеца, а аз да се грижа за децата. Гувернантката им дойде с тях, но за нещастие майка й се разболя и тя напусна. Госпожа Самуейс и готвачката ми, госпожица Гримстоун, направиха всичко възможно да я заместят. За нас беше цяло щастие, че те срещнахме и че момчетата те харесаха от пръв поглед.

— Да, надявам се да съм от полза. Нека да отидем в кухнята. Ще ви направя чай и сандвич. После ще си легнете. След като поспите няколко часа, ще говорите с момчетата и ще заминете.

— Ти си не само разумна, но и много практична.

Минаваше два, когато Юстейша най-после изпрати сър Колин в стаята му и се качи да си легне. Дълго не можа да заспи, а когато се събуди в шест часа, изглеждаше ужасно.

Момчетата още спяха и къщата беше тиха. Тя слезе в кухнята и сложи чайника. Чакаше ги тежък ден, искаше да изпие чаша чай. Точно тогава се появи сър Колин. Беше, облечен и избръснат. Вече напълно се контролираше.

— Поспахте ли? — запита Юстейша и забрави да прибави „сър Колин“. Той кимна, а тя продължи: — Чудесно. Ще изпиете ли чаша чай? Момчетата още спят. Кога смятате да им кажете?

Той стоеше срещу нея с чашата си в ръка и я изучаваше. Юстейша беше едно от малкото момичета, които можеха да изглеждат красиви рано сутрин, облечени в стар халат и без грим. Видът й някак си го успокояваше.

— Дали да не изчакаме закуската? Ако им кажа преди това, няма да искат да се нахранят. Трябва да запазим обичайния ред на нещата.

Тя се опита да прикрие следите от почти безсънната нощ от лицето си. Дядо й прие новината по-спокойно. Каза само, че през нощта е чул шума от колата и приглушените им разговори. Тя отиде да събуди момчетата и тримата слязоха заедно в трапезарията.

Сър Колин вече седеше на масата с чиния овесена каша пред себе си и преглеждаше пощата. Дядо й прехвърляше „Гардиън“. Всичко изглеждаше толкова нормално, че Юстейша за миг се зачуди дали не е сънувала снощната сцена.

Децата се хвърлиха да прегръщат чичо си и да го разпитват в един глас. Кога се е прибрал? Колко дълго ще остане? Ще ги заведе ли на разходка?

Той отговори на въпросите им, покани ги да седнат и да закусят, и поздрави Юстейша с добро утро. Запита я дали предпочита чай, или кафе и лично отиде да й напълни чашата.

Тя ровеше без апетит в чинията си и се чудеше как той успява да се владее. Снощи беше явно, че е покрусен от смъртта на брат си и снаха си, но сега, докато наблюдаваше спокойното му лице, тя се възхищаваше на самообладанието му. Закусваха дълго и чак, когато приключиха, сър Колин каза:

— Юстейша, би ли завела момчетата в кабинета ми? Нека оставим господин Кръмп да си дочете вестника на спокойствие.

Обясни им всичко много просто. Тя се възхити от начина, по който им съобщи ужасната новина — с нежна сериозност и простота, които децата можеха да разберат. Теди избухна в сълзи и зарови лице в скута й, а Оливър запита:

— Ще се върнат ли вкъщи, чичо?

— Да, аз ще замина да ги прибера. — Той му се усмихна.

Детето отиде при него и го хвана за ръка:

— Ще се грижите ли за нас, чичо? Ти и Юстейша?

— Да, разбира се. Това ще бъде вашият дом и ние ще бъдем едно семейство…

— Мама и татко нали няма да имат нищо против, ако вие с Юстейша се грижите за нас?

— Не — отвърна нежно той. — Мисля, че това най-много ще им хареса.

Той прегърна малкото момче и го притисна до себе си. Юстейша успокояваше Теди и плачеше, без да се срамува от сълзите си. Тя прие безмълвно голямата отговорност на плещите си. Момчетата бяха привързани към нея и поне за известно време щеше да се опита да запълни огромната празнина в живота им. За по-нататък беше рано да се мисли. Малко по-късно сър Колин каза:

— Знаете ли, мисля, че е добре да направим една разходка. Какво ще кажеш, Юстейша? Трябва да съм на летището в два часа, така че ще обядваме рано. Ще отсъствам два-три дни, но в това време Юстейша ще стои тук при вас. Щом се прибера, ще направим семеен съвет.

— Добре ли им е в рая? — запита Теди.

— Да, разбира се — отвърна веднага сър Колин. — То е все едно да влезеш в съседната стая и да затвориш вратата зад себе си.

Четиримата тръгнаха към мелницата. По пътя натам и обратно говореха за родителите им с най-прости думи, които правеха мъката по-поносима. По-късно обядваха и след това изпратиха сър Колин към летището. Преди да тръгне, той намери няколко минути да поговори с Юстейша:

— Ще се справиш ли? — Това беше по-скоро съмнение, отколкото въпрос. — Скоро ще почувстват удара много силно. Дано успееш.

— О, да — отвърна тя твърдо. — Родителите ми загинаха при самолетна катастрофа преди няколко години, така че знам как се чувстват те в момента.

— Не знаех. Съжалявам. Сигурна ли си…

— Напълно сигурна, сър Колин. Надявам се, че пътуването ви ще мине безпрепятствено.

— Ти си не само красива — отвърна той нежно, — но и си човек, на който може да се разчита.

Тези думи й помогнаха да се справи през следващите няколко дни, когато мъката връхлетя децата. Плачеха почти непрекъснато, стояха будни по цяла нощ, избухваха във внезапен гняв и отказваха да ядат. Тя се стараеше да им намира непрекъснато занимания. Знаеше, че обичат да ходят на разходки и редовно излизаха. Юстейша познаваше имената на птиците, дърветата и цветята, тъй като беше прекарала детството си в провинцията. В дъждовните дни ги забавляваше с кръстословици и рисуване. Дори обеща да се научи да кара скейтборд. Не й беше лесно да пази равновесие върху дъската. Добре, че никой не я виждаше как се прави на глупачка. Е, ако успееше да разсмее момчетата — толкова по-добре.

Оказа се, че се справя със скейтборда доста по-добре от очакваното. Децата бяха истински експерти. Въртяха се и се обръщаха с безстрашието на младостта, но проявиха търпение към нея, докато се носеше по алеята зад къщата и размахваше ръце, за да се задържи на дъската. Те крещяха и се смееха, след което й демонстрираха ловкостта си. Най-после Юстейша успя да измине цялото разстояние, без да падне от скейтборда и гордо изпуфтя. И точно пред самата къща, отново загуби равновесие, размаха отчаяно ръце, докато момчетата се смееха гръмогласно, и влетя право в обятията на сър Колин, който изникна иззад къщата в този момент. Той ловко я задържа, помогна и да стъпи на краката си и каза:

— Колко приятно е да те посрещнат така у дома.

Юстейша се освободи от прегръдката му изчервена до корена на косите си:

— О, не знаехме, че… Добър ден, сър Колин, тъкмо си играехме със скейтбордовете… — Тя замълча, смутена едновременно от внезапната радост, че го вижда и безсмислието на собствените й думи.

Той не успя да й отговори, защото момчетата се втурнаха да го посрещнат. Юстейша с облекчение събра скейтбордовете и тръгна обратно към къщи. Чичото и племенниците имаха да си кажат много неща, а през това време тя щеше да дойде на себе си.

На следващия ден сър Колин заминаваше отново — трябваше да уреди делата на брат си в Лондон и да организира погребението. Разказа й това с обичайния си хладен тон, който не допускаше никаква по-сърдечна реакция от нейна страна. В спокойните му черти не бе остана и следа от мъжа, който беше дошъл в стаята й да поговори с нея като с приятел.

— Когато се върна, ще поговорим — заяви той. — Налага се да обсъдим бъдещето на момчетата.

Думите му не я изненадаха — вече бе обещала да остане с децата, докато се намери трайно решение на проблема. А може би сър Колин искаше тя и дядо й да напуснат къщата. И без това ги беше поканил временно и едва ли смяташе да останат за постоянно.

Отговори „Много добре, сър Колин“ и изпрати с поглед заминаващия ролс-ройс. Нямаше смисъл да гадае — той скоро щеше да й каже намеренията си.

Върна се три дни по-късно и не беше сам. Съпровождаше го двойка на средна възраст — родителите на снаха му — и една по-възрастна дама, която сърдечно поздрави децата и протегна ръка на Юстейша:

— Вие сигурно сте Юстейша. Синът ми ми каза колко сте му помогнали през последните дни.

Майката на Колин беше висока и едра, но по-ниска от Юстейша. Беше елегантно облечена и изглеждаше добре, а очите й бяха сини като очите на сина й. Юстейша веднага я хареса, но останалите гости не й допаднаха. Те поздравиха момчетата тържествено, а жената избухна в сълзи и притисна Теди, който започна да се извива, за да се измъкне.

— Мамо, ти вече се запозна с Юстейша. Господин и госпожа Кенеди — родителите на снаха ми. Ще прекарат тук ден-два, преди да се върнат в Йоркшир.

Съпрузите очевидно гледаха на нея като на слугиня. Те високомерно й кимнаха и отново се обърнаха към момчетата. Госпожа Кенеди разплакано занарежда:

— О, горкичките ми сирачета! О, скъпа Сейди, какъв ужасен шок — как ще продължа да живея! Но трябва, защото все някой трябва да се грижи за вас…

Госпожа Криштън я потупа бързо по рамото:

— Избърши си очите, Фрида, и се постарай да се държиш по-бодро. — Тя измъкна двете момчета от хватката на другата им баба и влезе с тях в къщата. В този момент се появиха семейство Самуейс с подносите за чая.

Госпожа Самуейс заведе дамите до техните стаи, а сър Колин помоли Юстейша да налее чая. Тя сложи на момчетата сандвичи и кекс и започна да раздава чиниите на останалите гости. Госпожа Криштън не изрази изненада, когато видя Юстейша в ролята на домакиня, но госпожа Кенеди повдигна вежди и направи удивена физиономия:

— Смятах, че това ще бъде семеен съвет.

Сър Колин й хвърли един поглед изпод тежките си вежди и отвърна учтиво:

— Точно така, но смятам първо да пием чай. Господин Балдок ще дойде всеки момент със завещанието на Питър. Междувременно, нека момчетата ни разкажат как са прекарали времето си днес. — Той хвърли поглед към Юстейша. — Ходихте ли пак до мелницата?

Тя кимна:

— Оливър, разкажи ни, моля те, за зайците…

Оливър подхвана дълъг разказ за животните, които бяха видели по пътя, а Теди, забравил сълзите си, го допълваше.

— И карахме отново скейтборд — завърши Оливър. — Юстейша на два пъти успя да измине цялото разстояние. Не е зле за момиче.

Госпожа Кенеди възмутено си пое дъх:

— Нима точно днес е трябвало…

Но не й позволиха да завърши. Госпожа Криштън побърза да вземе думата:

— Винаги ми се е искало да се кача на някое от тези неща. Трудно ли е, Юстейша?

— Много, госпожо Криштън, но е толкова забавно. Момчетата се справят отлично. Не знам кой ги е научил, може би сър Колин?

Въпросът й беше шеговит, но той веднага отвърна:

— Да, така е. Аз самият съм много добър. Нека сега Юстейша да овладее техниката, а после ще се опитаме да убедим семейство Самуейс…

Момчетата се запревиваха от смях, а госпожа Кенеди се напуши още повече. Тя хвърли един поглед на съпруга си, който си прочисти гърлото и подхвана:

— Момчетата… — Така и не успя да завърши, защото в този миг Самуейс съобщи, че старият адвокат, господин Балдок, е вече тук. Сър Колин стана да го посрещне, а Самуейс донесе пресен чай.

— Предполагам, Балдок, че познавате всички тук, с изключение на госпожица Юстейша Кръмп. Тя е извор на сила и здрав разум. Разчитам изключително на нея.

Господин Балдок седна, пое чашата с чай и подхвана лек разговор, без да споменава погребението, което току-що беше минало. Не му беше лесно, защото госпожа Кенеди непрекъснато се опитваше да се вживее в ролята на оплаквачка. Най-после чиниите и чашите бяха раздигнати и Юстейша стана, за да се измъкне незабелязано заедно с момчетата. Спря я гласът на сър Колин:

— Юстейша, заведете момчетата при госпожа Самуейс и се върнете, ако обичате.

Тя го погледна смаяно, но той само се усмихна и допълни:

— Моля!

Минута по-късно тя се върна обратно в стаята. Сър Колин огледа насъбралите се и се усмихна, когато Юстейша приседна тихо малко настрани от останалите.

— Добре. Бихте ли започнали, господин Балдок? — Сър Колин се облегна назад и простря напред дългите си крака.

Завещанието беше кратко и конкретно. За законен настойник на децата бе определен сър Колин, който по своя преценка можеше да потърси помощта на подходящ човек или хора. Питър заявяваше също, че ще се радва, ако бъдещата съпруга на сър Колин приеме да стане втори настойник на децата — в случай, че по-големият му брат сключеше брак. Цялото му състояние бе завещано на момчетата, с изключение на малки суми, определени за останалите му роднини. Имаше и напътствия за продажбата на някои имоти.

Накрая господин Балдок приглади листовете и свали пенснето си:

— Много разумно съставен документ, ако мога да се изразя така. И абсолютно ясен.

— Но това е нелепо! — възкликна госпожа Кенеди. — Аз имам пълното право да взема момчетата при себе си. Те са ми внуци…

— Те са и мои внуци — отвърна бързо госпожа Криштън, — но не смятам, че някоя от нас има право да ги задържи при себе си. Колин е в състояние да им даде много добро възпитание, а ако се ожени, децата ще имат братя и сестри като всички останали.

— Но Колин няма време — той непрекъснато стои в болницата, пътува… Ще оставя момчетата на прислугата.

— За тях ще се грижи Юстейша, която те много обикнаха — обади се сър Колин. — Тя обеща да остане с тях. Аз, от своя страна, въпреки голямата си заетост, прекарвам вечерите и нощите у дома. Веднага щом оздравеят напълно, момчетата ще тръгнат отново на училище като всички деца. Когато е възможно, ще ги взимам със себе си по време на семинарите в чужбина.

— Възнамерявате ли да се ожените в близко бъдеще? — попита господин Кенеди.

— Да — отвърна сър Колин без никакво колебание и Юстейша почувства някаква болка и съжаление. Колко глупаво, упрекна се мислено. Нямаше никакво основание да се вълнува от личния живот на сър Колин.

— А дотогава, вие съгласна ли сте да изпълнявате ролята на втора майка за Оливър и Теди? — обърна се към нея адвокатът.

— Да. Заявих пред сър Колин, че ще остана колкото е необходимо и ако е необходимо, ще повторя обещанието си пред вас.

— Няма нужда, уважаема госпожице. Доколкото успях да разбера, вие чудесно ще се справите със задачата си. — Той погледна към госпожа Криштън. — Съгласна ли сте с мен, госпожо?

— Напълно. Убедена съм, че господни и госпожа Кенеди също ще одобрят решението. Освен това, децата имат късмет, че баба им и дядо им живеят в една от най-красивите области на Йоркшир. Помислете само какви прекрасни ваканции ще карат там…

— Все още мисля, че това е противно на човешката природа — измърмори госпожа Кенеди, като попи сълзите си с носна кърпичка. — Но ваканциите си непременно трябва да идват у нас.

— Разбира се — обади се сър Колин. — Освен това знаете, че и двамата сте добре дошли в дома ми. Много обичах Сейди и мисълта, че двамата с брат ми толкова се обичаха и бяха привързани към децата, е голяма утеха за мен. Всички ние трябва да се стремим да поддържаме жива тази връзка. — Думите му звучаха успокоително за всички. — А сега, Юстейша, би ли довела момчетата тук? Какво ще кажете да пийнем нещо преди вечеря? Вие нали ще останете, господни Балдок? Самуейс после ще ви закара до града.

Юстейша въведе момчетата в дневната и тихо се измъкна, за да намери дядо си. Той седеше пред камината в стаята си и пиеше чай. Изслуша внимателно разказа й за семейния съвет и се съгласи, че е постъпила добре, като е обещала да остане.

— Йоркширските баба и дядо не харесаха идеята — каза тя. — Те и мен не харесват. Искат да вземат момчетата при себе си, но не могат да оспорят завещанието. Мисля, че майката на сър Колин няма нищо против. Тя е много мила. Скърби за сина си, но не го показва пред децата…

По-късно сър Колин обяви, че поради особения случай, децата ще вечерят заедно с възрастните. На масата той през цялото време водеше разговора и не позволи на госпожа Кенеди да подхване темата за скръбното събитие. Едва след като всички се оттеглиха в стаите си, той остана и малко насаме с майка си и свали маската на спокойствието.

— Това беше тежък ден и за двама ни, мамо — каза той. — Съжалявам, че не ни остана време да си поговорим за Питър. Толкова ще ни липсва. Ти се държа много смело и много ми помогна. За съжаление семейство Кенеди не иска да разбере, че в момента няма нищо по-важно от спокойствието на децата.

— Тази жена никога не ми е харесвала — отговори госпожа Криштън. — Но младото момиче Юстейша е много симпатично, а и момчетата я обичат. Тя ще им осигури уюта, от който се нуждаят. — Възрастната дама се изправи и додаде: — Ще си лягам, мили. Не стой тук да скърбиш.

— Остани за няколко дни, моля те. — Сър Колин се изправи и я целуна. — В края на седмицата ще те откараме обратно у дома. Момчетата ще ти се зарадват.

На закуска той се държа внимателно, както обикновено. Шегуваше се с децата, обсъди с господин Кенеди новините и учтиво изслуша здравните съвети на госпожа Кенеди относно кашлицата на децата. Юстейша забеляза уморените му черти и напрегнатите мускули на лицето. Очевидно привидното му спокойствие и веселостта му костваха много… В един момент Колин улови погледа й и топло й се усмихна. Сърцето й подскочи, тя отмести очи и почувства неопределено безпокойство.

Скоро семейство Кенеди си тръгна като дълго се сбогува с децата, ледено каза довиждане на сър Колин и майка му, и едва кимна на Юстейша. Съвсем явно беше, че не я харесват. Когато си тръгнаха, всички в къщата почувстваха, сякаш облак се беше вдигнал. Сър Колин остана за обяд, а после тръгна за болницата. Излязоха да го изпратят.

— Обади ми се, ако възникне и най-малката тревога, Юстейша.

За нейна изненада той се наведе и я целуна, след което се качи в колата и изчезна от погледа им.

Юстейша цялата се изчерви. Но никой от останалите не показа, че е забелязал жеста му или че намира нещо неестествено в това. Прибраха се вътре и тя реши, че го е направил от учтивост, за да компенсира студенината на госпожа Кенеди.

Седмицата мина спокойно. Юстейша положи всички усилия да не остави момчетата да тъжат. Успокояваше ги в тежките моменти, поглезваше ги от време на време, а госпожа Криштън много й помагаше. Беше умерена като сина си и умееше да измисля интересни игри. Двете с Юстейша си допаднаха. Като се прибавят и усилията на верните помощници — семейство Самуейс, може да се каже, че първите две тежки седмици минаха добре.

Сър Колин се прибра в петък вечерта. Момчетата вече бяха в леглото. Юстейша тъкмо пресичаше хола с поднос, отрупан с кристални чаши. Тя спря да каже, че децата са още будни и го чакат, но той отиде до нея и взе товара от ръцете й.

— Чудесно. Как са те?

— Възстановяват се бързо. Госпожа Криштън много се занимаваше с тях. Така я обичат!

— Да. Защо носиш тези подноси?

— Само един поднос, сър Колин. Самуейс е долу в избата, а госпожа Самуейс не може да мръдне от печката. — Тя си взе обратно подноса. — Майка ви е в дневната.

Той се усмихна и в очите му прескочи весела искрица.

— Нали ще дойдете при нас двамата с дядо си? Добре ли е той?

— Да, благодаря. Започна да преподава на момчетата история и география на Индия.

— Прекрасно.

Той я остави да си свърши работата и се упъти към дневната, където го очакваха майка му и Моузес.

На следващата сутрин й предложиха да пътува заедно с момчетата до Касъл Кери, където живееше госпожа Криштън:

— Ще тръгнем веднага след закуска, ще обядваме по пътя, ще пием там чай и ще се върнем рано вечерта.

Децата възторжено посрещнаха новината, но Юстейша се смути.

— Сър Колин, мислех, че бихте искали да останете насаме с момчетата…

— За мен ще е удоволствие да бъда с тях — усмихна се сърдечно той. — Но не знам дали ще мога да задоволя всичките им прищевки. Дядо ти ме увери, че с удоволствие ще остане сам за един ден. Самуейс ще се грижат добре за него.

Пътуването и престоят в дома на майка му минаха чудесно. Четиримата се прибраха в Турвил уморени, но доволни.

На следващата вечер Юстейша завари сър Колин да обсъжда с дядо й въпроса за училището на децата.

— Смятам, че след две седмици момчетата ще могат отново да тръгнат на училище — обясни той. — На около два километра оттук има добро начално училище. Шофираш ли, Юстейша?

— Имам книжка, но не съм карала кола от няколко години.

— В гаража стои един аустин мини. Покарай го малко и виж как ще се справиш. Ако искаш, Самуейс може да те придружи.

— Предпочитам да пробвам сама.

— Следващата седмица ще отсъствам, но ще се върна за почивните дни. След това заминавам за Лайден, Холандия, където ще чета лекции. Ще ти оставя телефона си. Обади ми се, ако изникне проблем. За всичко останало можеш да разчиташ на семейството. Дядо ти предложи да се занимава с момчетата всяка сутрин, за да наваксат изпуснатото в училище.

Вечеряха в добро настроение и по-късно, когато Юстейша пожела лека нощ, сър Колин каза:

— Заминавам утре рано. Желая ти приятна седмица, Юстейша.

Седмицата наистина мина приятно. Момчетата бяха в добро настроение, а Юстейша се стараеше да им намира непрекъснато занимания. Уроците с дядо й сигурно не бяха много сериозни, защото от стаята, където се затваряха да учат всяка сутрин, често долиташе буен смях. Самуейс изкара колата от гаража и й показа най-тихите улици. В началото се чувстваше неуверена зад волана. Скоро обаче откри, че шофирането й доставя огромно удоволствие. След ден-два се осмели да излезе на магистралата и отиде до училището, където щяха да запишат Оливър и Теди.

В края на седмицата сър Колин се върна и тя го увери, че вече е в състояние да вози момчетата до училище.

— Чудесно. Облечи си палтото и да тръгваме. Искам да се срещна с директора.

Юстейша беше високо момиче, а сър Колин — твърде едър мъж, така че и на двамата им беше доста тясно в малката кола. По негово настояване тя го придружи на срещата с директора:

— Той трябва да те познава, след като ще водиш и прибираш децата от училище.

По-късно двамата се прибраха вкъщи. Решено беше момчетата да тръгнат след две седмици.

Почивните дни отлетяха бързо и в понеделник сутрин сър Колин отново се приготви да пътува. Той прегърна момчетата, обеща им, че ще им донесе подаръци, ръкува се с господин Кръмп и накрая, почти между другото, целуна Юстейша. Без него къщата беше като празна. Беше толкова тих човек и въпреки това създаваше у другите усещането за уют и сигурност. На Юстейша й се стори, че я очаква серия от безлични сиви дни, но веднага изпита угризение заради недоволството си. Съзнаваше, че трябва да се радва на спокойното еднообразие на всекидневието.

Но ето че към средата на седмицата това еднообразие бе грубо нарушено.

Късно вечерта се обади госпожа Кенеди. Момчетата отдавна спяха, а господин Кръмп се беше оттеглил в стаята си.

— Бих искала да разговарям със сър Колин — заяви тя. — С прислужницата ли говоря?

— Юстейша — отвърна Юстейша с ледена учтивост.

Госпожа Кенеди презрително процеди:

— Ами повикайте го, ако обичате!

— Той не е тук, госпожо Кенеди.

— О, а къде е тогава? В града ли?

— В чужбина е. — В мига, в който го каза, Юстейша съжали за думите си.

— Нима искате да кажете, че ви е оставил сама да се грижите за внуците ми? Вие не сте в състояние да се справите! Просто няма да го понеса. — Госпожата започна да се самонавива. — Не зная колко време ще отсъства, но възнамерявам да ги взема при себе си, докато се върне. В завещанието на зет ми ясно беше казано, че децата трябва да живеят при настойника си, но сър Колин явно няма намерение да се съобразява с последната му воля. Очаквайте ме утре и пригответе багажа на момчетата.

Тя яростно хлопна слушалката. Късно беше да се самообвинява, макар че Юстейша наистина се държа като глупачка. Цялата трепереше от гняв и страх. Трябваше да действа бързо. Отиде в кабинета на сър Колин, намери телефона му в Холандия и набра номера. Спокойният му глас я спря да не избухне в сълзи. Докато се опитваше да възстанови нормалното си дишане, той кротко каза:

— Не бързай и се опитай да не плачеш.

Тя пое дълбоко въздух и заговори с разтреперан глас.