Бети Нийлс
Пътят към любовта (1)

Първа глава

Юстейша отхапа от филията, сипа си още една чаша чай и се задълбочи в обявите за свободни работни места в сутрешния вестник. Търсеше работа от много дни насам. Плъзна поглед по колонката без особена надежда. Липсваше й квалификация, уменията й не отговаряха на изискванията на нито един работодател. Образованието, получено в престижно девическо училище, не й помагаше да изкарва прехраната си в този свят. Въпреки старанието й, курсът по стенография и машинопис завърши катастрофално. Не успя да се задържи и като продавачка в бутик, защото не умееше да ласкае клиентите. Кандидатства за свободното място в местната пощенска станция, но молбата й бе отхвърлена, тъй като отказа да членува в профсъюза. Изглежда никой не се нуждаеше от младо момиче с отлична гимназиална диплома. Може би щеше да се изяви много добре в университета, ако беше стигнала дотам. И ето я на двайсет и две години, отново безработна. А трябваше да издържа и дядо си.

Тя наведе тъмнокосата си глава над вестника и продължи да чете обявите като дъвчеше разсеяно. Беше хубаво момиче, с черни като косата й очи, изящно носле и големи очертани устни. Отново нищо… Не, този път имаше една възможност: лабораторията по патология към болницата „Свети Бидолф“, на по-малко от километър от дома й. Търсеха помощник, който да мие колбите и епруветките, да чисти помещенията и да разпределя пощата. Не се изискваха никакви други качества, освен почтеност, сръчност и умение да се поддържа чистота. Заплащането беше добро.

Юстейша допи чая си, откъсна обявата и излезе от скромно обзаведената си стая. Спря в антрето и почука на съседната врата. Изчака отговор и влезе. Беше облечена в спретнат костюм, който някога е бил хубав.

— Дядо — обърна се тя към възрастния мъж, който седеше в леглото си, — в сутрешния брой има една подходяща обява за работа. Ще ти донеса закуската и ще отида да подам молба за постъпване.

— Каква работа? — запита той и я изгледа над очилата си.

— Асистентска, в лабораторията по патология в „Свети Бидолф“ — усмихна се лъчезарно тя. — Звучи прекрасно, нали? Ей сега ще ти донеса закуската.

Тя излезе от малкия приземен апартамент, разположен на една от най-тихите улици в Кенингтън, и бързо се отправи към автобусната спирка. Още нямаше девет часа. Много беше важно да пристигне навреме. Изглежда и другите кандидатки мислеха така — в тясната чакалня пред лабораторията вече се бяха събрали шест жени. Само за десетина минути чакащите се увеличиха с още четири. Юстейша кротко се нареди на опашката и занарежда наум детските си молитви. Щеше да бъде чист късмет, ако получи тази работа на петнайсет минути път от дома, постоянно работно време и редовно заплащане в края на седмицата. Последното беше жизненоважно, защото от няколко седмици двамата с дядо й разчитаха само на мизерните си спестявания.

Дойде нейният ред и тя влезе в кабинета. Срещу нея седеше пълен възрастен мъж, очевидно в лошо настроение. Той не обърна внимание на учтивото „Добро утро“ и веднага започна да задава въпросите си. Отговори му точно, подаде препоръките си и зачака.

— Имате отлична диплома от гимназията. Защо не сте постъпили в университет?

— Поради семейни причини — отвърна сухо Юстейша.

— Да, добре… но работата тук е тежка, нали разбирате? — Той я изгледа намръщено. — Ще ви осведомим за решението си.

Не мина обещаващо, каза си тя по обратния път към дома. Явно отличната диплома не беше предимство при кандидатстване за такъв вид работа. Реши да изчака ден-два и ако не получи отговор, да потърси нещо друго. Спря да купи хляб, после се отби за карфиол. Тази есен супата от зеленчуци редовно присъстваше в менюто им. В онова прескъпо училище поне я бяха научили да готви. Ако не беше дядо й, Юстейша сигурно щеше да си потърси работа като готвачка. Когато завърши гимназия, дори през ум не й мина да овладее някакъв занаят — по онова време родителите й бяха още живи. Правеха планове как ще я водят със себе си на пътешествия. Не бързай, казваха те, поживей си година-две, преди да се омъжиш или да решиш какво ще правиш оттук нататък. И тя наистина изкара две безгрижни години, попътува на воля. Не се интересуваше какво точно работи баща й. Знаеше само, че има сериозен бизнес, от който живееха нашироко. В деня, когато родителите й загинаха при самолетна катастрофа, разбра, че баща й е затънал до гуша в дългове. Компанията му беше пред фалит и кредиторите се готвеха да разграбят цялото им имущество. Остана без стотинка, изправена пред нуждата да изкарва хляба си сама. Тогава се появи дядо й, когото едва познаваше. До този момент беше живял в провинцията, някъде в Северна Англия.

— Ще се грижим един за друг — успокои я той. — Не мога да ти предложа дом, защото всичките ми пари бяха инвестирани в бизнеса на баща ти, но получавам малка пенсия. Познавам един човек, който ще ни помогне да си намерим скромно жилище в Лондон.

Дядо й удържа думата си. Преди две години двамата се преместиха в този приземен апартамент и Юстейша започна да си търси работа. В началото нещата потръгнаха. Не успя обаче да се научи да стенографира достатъчно бързо, за да я вземат за секретарка. После дядо й имаше проблеми със сърцето и тя остана вкъщи, за да се грижи за него. Сега, помисли с надежда, късметът може би ще ги споходи. Ако получи работата и ако дядо й се възстанови, щеше да наема кола и да го води на разходки извън града. Той не понасяше малката уличка, на която живееха и копнееше да прекарва поне малко време сред природата. Тайно в себе си Юстейша мечтаеше за същото, но не се оплакваше. Когато се прибра, направи кафе и му разказа за срещата.

— Бяха дошли страшно много момичета. Онзи човек каза, че ще ми съобщят. Не е много окуражаващо, но все пак е по-добре, отколкото да ти откажат направо. Поне мога да се надявам.

Два дни по-късно получи съобщението. Занесе писмото в кухнята, сложи чайника и чак тогава го отвори.

Назначаваха я — трябваше да се яви на работа точно в осем и половина сутринта следващия понеделник. Работното време беше до пет следобед, имаше право на две почивки — половин час за обяд и петнайсет минути за кафе или чай. Събота и неделя бяха неработни дни, но веднъж месечно щеше да дежури в събота и да почива в понеделник. В сравнение с пенсията на дядо й, заплатата изглеждаше истинско състояние.

Юстейша му занесе чай и съобщи щастливата новина.

— Радвам се, скъпа. Това ще улесни живота ти. Най-после ще можеш да си купиш хубави дрехи.

Нямаше смисъл да му обяснява, че хубавите дрехи са съвършено безполезни, ако няма къде да се покаже с тях. Кимна му весело и продължи да пресмята наум най-належащите разходи — сметката за газта, нови юргани, няколко чинии…

В понеделник стана по-рано от обикновено, подреди апартамента, погрижи се за дядо си, предупреди го да се пази, докато я няма, нежно го целуна и пое към болницата.

Пристигна навреме и успя да огледа обстановката. Намери стаичката, където щеше да облича работния си гащеризон и дори откри бюфета. Колегите й вече пристигаха. Извикаха я да се яви в един от кабинетите на приземния етаж. Новата й началничка й връчи списък със задачите за деня. Жената се държа дръпнато и не скри лошото си мнение за работата, която Юстейша трябваше да изпълнява.

— Ще носите винаги гумени ръкавици, а когато работите със заразни материали, ще слагате защитна престилка. Надявам се, че ще издържите.

Юстейша също се надяваше.

Към края на първия й работен ден разбра, че работата й се състои главно в миене на стъклени контейнери, вани, бурканчета, колби и предметни стъкла за микроскоп. Трябваше също да изпразва кошчетата за отпадъци, да донася чистите кърпи и престилки от пералнята, да събира мръсните работни гащеризони и да тича непрекъснато нагоре-надолу с разни документи за подписване, резултати от изследвания и писма. Прибра се вкъщи капнала от умора. Знаеше, че има и по-приятни начини човек да си изкарва прехраната. Но с нетърпение очакваше да получи възнаграждението си в края на седмицата.

Никой не й обръщаше внимание. Влизаше и излизаше от кабинетите, в които тихи, облечени в бели престилки хора, се взираха през микроскопите и изпълняваха някакви тайнствени обреди с пипетки и пинсети. Изобщо не я забелязваха. Миенето на колби се оказа самотно занимание. Чак към края на втората седмица един-двама души я поздравиха, а мрачен мъж с брада дори я запита дали работата не й е тежка. Отговори му отрицателно и добави:

— Все пак от време на време е доста потискаща!

Мъжът я изгледа изненадано, а Юстейша съжали, че изобщо е проговорила.

В края на третата седмица се чувстваше сякаш е постъпила тук много отдавна. Дори започна да й харесва. Доставяше й удоволствие да поддържа чистота и да помага по свой, макар и скромен начин, на тези мълчаливи, всеотдайни хора, които усърдно се трудеха над микроскопите.

В събота беше дежурна. В отделението бе тихо. Тя обиколи помещенията, подмени престилките и кърпите, провери дали има достатъчно кафе, чай, мляко и захар в малката кухничка и внимателно попълни полупразните рафтове с кърпи, сапуни, канцеларски принадлежности и формуляри. Провери дали стерилизаторите са в изправност. Приключи с тази работа към средата на сутринта. По това време лаборантите вече забързано се суетяха над пробите, изпратени за изследване от отделенията. Направи кафе на всички, спря за минута да изпие една чаша и тръгна да събира колби и ванички за стерилизиране. Тъкмо се връщаше с товара си от обиколката, когато се сблъска с един човек.

Юстейша беше високо момиче, но й се наложи да погледне нагоре, за да види лицето му. Красиви властни черти, тежки мигли над сините очи и тънки устни. Имаше гъста руса рошава коса и носеше твърде широка бяла престилка.

Той се спря точно пред нея.

— А, чудесно, занесете веднага това за изследване и ми донесете резултатите в главната операционна. Спешно е. — И той и тикна един бъбрековиден поднос в ръцете. — Впрочем, познавам ли ви?

— Не — отвърна Юстейша на широкия му отдалечаващ се гръб.

Тя занесе съда на господин Бримшоу, който се беше навел над нещо гнусно на масата. Усетил присъствието й, той махна с ръка, за да я отпъди, но тя не мръдна.

— Един човек — едър мъж в бяла престилка ми даде това и каза, че ще чака резултатите в главната операционна. Спешно е.

— Тогава не стой там, момиче, дай ми го.

Тя се обърна да си ходи, но той изкрещя след нея:

— И ела след десет минути, за да му го отнесеш.

— Господи, какви маниери — измърмори Юстейша.

Точно след десет минути отново се изправи пред господин Бримшоу — съвсем навреме, защото той очевидно вече се канеше да се разкрещи. Вместо това изръмжа:

— Пази го като зениците си.

Операционните бяха доста далеч от лабораторията. Наложи се да се качва и да слиза от различни асансьори, да се носи по безкрайни коридори, да препуска нагоре по стълби. Досега не беше идвала в хирургическото отделение и не знаеше докъде има право да влезе. Слава богу, мъжът с бялата престилка лично се появи насреща й. Този път носеше зелена туника, панталони и шапка.

Пое подноса с учтива усмивка.

— Благодаря. Нова сте тук, нали? — Понечи да тръгне, но спря. — Как се казвате?

— Юстейша Кръмп. — Тя побягна през летящите врати, защото не искаше да чуе смеха му. Всички се присмиваха на името й. Юстейша и Кръмп не си пасваха добре. Той обаче не се изсмя, а остана загледан в изящната й фигура, скрита в огромния работен гащеризон.

В един на обяд господин Бримшоу си тръгна. На негово място пристигна Джим Уокър — млад човек, който се държеше приятелски с нея. Два часа по-късно отново й се наложи да отиде до операционните, за да занесе банка кръв.

— И внимавайте да върнете формуляра попълнен и подписан — предупреди я Уокър. — Не се разтакавайте. Спешно е.

Кой ли ще тръгне да се разтакава с банката кръв под мишница? И без това умираше от страх да не я изпусне.

Въздъхна с облекчение, когато стигна до операционните, промуши се внимателно през летящите врати и спря, защото не знаеше накъде да върви. Точно в този момент навъсената медицинска сестра изскочи отнякъде и взе банката от ръцете й.

— Ето те и теб най-после — изсъска недоволно тя.

Юстейша размаха формуляра зад гърба й.

— Моля ви, това трябва да бъде подписано.

— Разбира се! — Сестрата изтръгна листа от ръката й и се скри зад една от вратите. В този миг от другия край на коридора се появи високият мъж, когото беше срещнала в лабораторията тази сутрин.

— Донесохте ли кръвта? — запита той любезно и продължи: — Госпожица Кръмп, нали? Срещнахме се неотдавна. — Стоеше пред нея и очевидно не бързаше. — Кажете ми, защо миете колби, вместо да седите на студентската скамейка, да броите кръвни телца и да наблюдавате клетки под микроскоп?

Това бе сериозен въпрос, който заслужаваше сериозен отговор.

— Ами, защото аз съм точно такава — лабораторна асистентка. Пък и не съм сигурна дали бих искала да седя на скамейката. Някои от нещата, които изследвате тук са доста гадни…

Той се усмихна и весели бръчици прорязаха слепоочията му.

— Така си е. Но вие нямате вид на миячка на колби.

— О, не знаех, че те изглеждат по-различно от другите хора.

Той не отвърна на въпроса й, а продължи мисълта си.

— Прекалено сте красива.

Юстейша цялата пламна. В този миг една врата се отвори и намусената сестра отново изникна с формуляра в ръка. Щом ги видя заедно, тя се опита да се усмихне.

— Търсих ви навсякъде, сър. Бихте ли подписали този формуляр? — Сестрата хвърли изпълнен с превъзходство поглед към Юстейша и добави угоднически: — Очакват ви в операционната.

Мъжът взе предложената му писалка, надраска нещо на листа и го протегна към Юстейша.

— Много ви благодаря, госпожице Кръмп — каза той сериозно и учтиво. След това се обърна и влезе обратно в операционната.

— Всичко наред ли е? — Запита Уокър и пое от нея формуляра. — О, подписал го е лично негова светлост…

— А, онзи едрия мъж с хирургическите дрехи? Не познавам никого тук.

— Не ти е и необходимо! — отвърна доста грубо той. — Това е сър Колин Криштън — виден хирург. Специалист по лечението на ракови заболявания. Постига доста добри резултати. Ще ми направиш ли чаша чай?

Юстейша постави чайника и зачака водата да заври, но мислите й се въртяха около сър Колин Криштън. Нарече я госпожица Кръмп и не се изсмя на името й. Той й хареса и се надяваше да го види отново.

Това обаче не се случи. Седмицата мина, дойде събота, нейният свободен ден. Времето бе прекрасно, един истински подарък от настъпващата зима. Юстейша помогна на дядо си да се облече топло, двамата взеха такси и отидоха в парка Кю Гардънс. Старият човек се движеше бавно из ботаническата градина, подпрян на ръката на внучката си. Радваше се на песента на птиците и слънцето. Поиска да види оранжерията.

Именно там срещнаха сър Колин и двете момченца, които го придружаваха. Юстейша първа го забеляза и бързо помоли дядо си да се обърнат и да тръгнат в обратната посока.

— Защо, за бога, ще правим това? — сопна се той и преди тя да отговори, сър Колин вече беше пред тях.

— А, госпожице Кръмп. Явно и двамата имаме вкус към екзотичните цветя. Действително прекрасна гледка за една зимна утрин.

Той продължи да се взира в нея с леко повдигнати вежди и тя отвърна:

— Добро утро, сър. Дядо, това е сър Колин Криштън, хирург в „Свети Бидолф“. Дядо ми, Хенри Кръмп.

Двамата мъже се ръкуваха, след което сър Колин на свой ред представи момчетата — Теди и Оливър. Заприказваха се и тръгнаха заедно. Юстейша се оказа сама с децата. Теди бе на девет години, а Оливър — с една година по-малък. Изглежда я харесаха, защото само след няколко минути вече бяха готови да й доверят всичко. В понеделник се връщаха в училище и я запитаха дали има братя, които са учили в пансион. Тя призна, че няма.

— Но всичко това наистина ме интересува. Разкажете ми какво правите в училище извън уроците…

Те заразказваха една дълга история за коледните пиеси, футболните и компютърните игри, и за това какъв ужасен човек е учителят по математика.

— Е, сигурна съм, че баща ви може да ви помага с домашните.

— О, той е толкова зает — отвърна Оливър.

Вероятно беше точно така — Сър Колин оперираше и даваше консултации в няколко болници, и непрекъснато пътуваше. Едва ли му оставаше много време да се погрижи за семейството си. Тя хвърли един поглед към двамата мъже, които вървяха бавно напред, потънали в дълбок разговор. Запита се дали видният хирург не проявява само учтивост. Жена му сигурно ги чака вкъщи.

Юстейша се поколеба и накрая с известно нежелание ги настигна.

— Трябва вече да се прибираме.

Сър Колин веднага се обади:

— Ние също. Позволете да ви закарам до дома — колата ни е паркирана пред входа на градината.

— Много мило от ваша страна, но за съжаление ние живеем точно в обратната на вашата посока — в Кенингтън — отвърна бързо Юстейша, преди дядо й да е успял да си отвори устата.

— За нас е удобно — увери я сър Колин. — Ще минем южно от реката, а после ще я пресечем при Саутуарк.

Петимата тръгнаха заедно към изхода на парка. Вървяха бавно, за да не уморяват възрастния човек. Качиха се в тъмносиния ролс-ройс. Юстейша се озова между двете деца на задната седалка, където се гушеше малко грозновато кученце с удивително дълга опашка и добродушни кафяви очи. Едното му краче беше гипсирано.

— Това е Моузес — обясни Оливър и се намести удобно до нея. — Намерихме го хвърлен в реката със счупен крак.

— О, горкото животинче. — Тя се наведе и погали рошавата му глава.

— Още не може да ходи на дълги разстояния, но обича да стои при нас. Страхотен е, нали? — обади се сър Колин през рамо.

— Много е мил — отвърна Юстейша и съжали, че не е успяла да измисли по-точна дума.

Пътуването мина приятно. Тя оживено разговаря с момчетата за строгите учители, любимите телевизионни програми, досадната математика и предпочитаната храна. Децата й станаха симпатични и Юстейша съжали, когато колата спря пред апартамента им. Ролс-ройсовете бяха рядкост в този квартал и сигурно съседите дълго щяха да обсъждат днешното събитие. Момичето веднага забеляза клюкарите да надничат иззад пердетата си.

Сбогуваха се и децата в един глас я поканиха да излезе с тях някой път. Юстейша усети погледа на сър Колин и се изчерви. Отвърна нещо най-общо, като побърза да се наведе и да погали Моузес.

Двамата с дядо й благодариха за пътуването. Черните й очи открито срещнаха усмихнатия поглед на сър Колин.

— Беше ни много приятно да ви срещнем — каза той и тя му повярва. — Момчетата се отегчават. Аз прекарвам много малко време у дома, а икономката ми е възрастна и не успява да се справи с тях.

— Икономка? О, аз помислих, че са ваши синове.

— Не, на брат ми са. Той замина с жена си на работа в Бруней за няколко месеца. Още са малки за пансион…

Тя му подаде ръка и той я задържа.

— Харесаха ви.

— И аз ги харесах. Радвам се, че се запознах с тях, а и дядо прекара чудесно. Той не излиза често.

Колин кимна, пусна ръката й и отиде да отвори разнебитената портичка на двора им. Изчака, докато стигнат до входната врата на кооперацията. На прага Юстейша се обърна и им се усмихна. Сър Колин притвори портата, качи се обратно в колата и потегли.

— Прекрасна утрин, скъпа — каза дядо й. — Чувствам се с десет години по-млад. Проведохме много интересен разговор. Щастлива си, че работиш с такъв човек.

— Е, не може да се каже, че работя с него — отвърна сухо Юстейша. — Запознахме се само, защото той слезе по някакъв повод в лабораторията. Идва в „Свети Бидолф“ веднъж-два пъти седмично, за да оперира и да следи състоянието на пациентите си. Аз рядко напускам лабораторията, така че не се срещаме.

— Да, да — отвърна сприхаво дядо й. — Но сега, след като сте се запознали, ще започнете да се виждате по-често.

Нямаше смисъл да спори повече. Явно старият човек не си даваше сметка какво точно работеше. Сър Колин се държа много мило, но това не означаваше, че има намерение да поддържа запознанството си с нея. Колко жалко, каза си тя, докато приготвяше обяда им в кухнята, че двамата принадлежаха към различни светове. Вероятно накрая щеше да се омъжи за друг мияч на колби. Тази мисъл я накара да се разсмее и съвсем я отрезви.

Скоро дойде декември, времето стана студено, влажно и мрачно. Магазините вече предлагаха деликатеси и подаръци за коледните празници. Юстейша правеше сметки и списъци с продукти, купуваше шоколадови бисквити, конфитюри от ягоди, шунки и коледни пудинги. Всяка седмица беше спестявала малки суми, за да осигури богата трапеза за Коледа. Разбира се, не очакваха гости. Други роднини нямаха, а приятелите на дядо й живееха в Северна Англия. Нейните приятелки от училището се бяха изпоженили или преследваха кариери. Пишеха си от време на време, но гордостта не й позволяваше да им разкаже за промените, настъпили в живота й. Отговаряше на писмата им весело и криеше истината.

Падна се да дежури първата събота на декември. Господин Бримшоу дойде на работа малко след нея, поздрави я навъсено и потъна в кабинета си, а тя се зае с обичайните си задължения. Денят бе мрачен и дъждовен, но Юстейша нямаше време да вдигне глава от съдините. Направи кафе за господин Бримшоу и за себе си, и потъна в мисли за Коледа. Искаше да си купи нова рокля, но и дума не можеше да става. Похарчи много пари за топло сако и чифт вълнени ръкавици за дядо си, а трябваше да купи подарък и на хазайката. Шалче или някакъв хубав сапун.

До вечерта се почувства страшно изморена. Портиерът дойде да я смени и тя тръгна към къщи, загърната в стария си шлифер. Излезе през служебния вход. Беше събота, автобусите щяха да са нарядко, сиреч, щяха да са претъпкани. Забърза през двора, навела глава под дъжда и се сблъска с все сила със сър Колин. Той запази равновесие и й помогна да стъпи здраво на краката си.

— Прибирате ли се? — запита той учтиво.

Тя кимна и преди да се усети, той хвана ръката й и я поведе след себе си.

— И аз си отивам. Ще ви закарам до вас.

— Но аз съм цялата вир-вода, ще изцапам колата.

— Не бъдете глупава. Аз също съм мокър.

Той я заведе до колата, настани я на предната седалка и седна до нея.

— Не ви е на път — въздъхна Юстейша.

— Напротив. Какво странно момиче сте вие — непрекъснато правите някакви възражения.

Потънаха в удобно за двамата мълчание. Той обърна колата в посока към Кенингтън. Не искаше да й признае, че тъкмо бе пристигнал в болницата. И без това не разбираше защо й предложи да я закара до дома. Едва я познаваше и въпреки че я намираше за изключително привлекателна и интелигентна, не беше правил опити да се срещне с нея отново. Странно — двама души, които едва се познаваха, се чувстваха толкова добре заедно. Юстейша мислеше същото.

Той се усмихна любезно, когато тя му благодари, и излезе от колата, за да й отвори портата. Остана, докато отключи вратата си и после се отправи обратно към болницата. По пътя мислеше за нея. Това момиче бе твърде добра за работата, която вършеше, и изглеждаше не на мястото си посред потискащата бедна уличка — като откъснато градинско цвете.

Върна се в болницата и потъна в грижи за пациентите, като отхвърли прекрасния й образ от съзнанието си.