Бети Нийлс
Пътят към любовта (6)

Шеста глава

Двата почивни дни изтекоха бързо. Дойде понеделник и Юстейша стана рано, за да закуси заедно с Колин, както предполагаше новото й семейно положение. Когато слезе в трапезарията, той вече седеше на масата пред купчина вестници. Веднага скочи на крака и й пожела добро утро, но беше явно, че предпочита да е сам. Тя поседя тихо пред чашата си с кафе. Накрая Колин събра вестниците и се приготви да тръгва.

— Няма нужда да ставаш толкова рано, за да закусваш заедно с мен — каза той. — Боя се, че не съм добра компания. Ще се опитам да се прибера утре вечер и ще се радвам, ако дойдеш отново в Лондон с мен. Трябва да посетим господин Балдок и да уредим документите около настойничеството ти над момчетата.

— Много добре. Как ще се върна обратно?

— Аз ще те докарам. — Той сложи широката си ръка на рамото й и я потупа доброжелателно. — Ще ти се обадя тази вечер, преди момчетата да са си легнали.

— Много добре, Колин. Надявам се, че денят ти ще бъде успешен. Довиждане — отговори с тон, който според нея подхождаше на една съпруга.

Ръката му стисна рамото й за секунда и Колин потегли. След закуска Юстейша закара децата до училището, обеща, че ще отиде да ги прибере точно в четири часа и се върна у дома да прекара един час с дядо си. Скоро след това госпожа Самуейс реши да запознае новата господарка на дома със съдържанието на всеки шкаф и чекмедже. Юстейша търпеливо я последва.

Докато пиеха чай, телефонът иззвъня и Колин поговори с момчетата. После я извикаха:

— Чичо се връща утре вечер. Иска да говори с теб.

— Децата изглеждат доволни — каза той. — Добре ли прекарахте?

— Да, благодаря. — Внимателното й ухо на влюбена жена долови умората в гласа му. — Изморен си. Много ли работа имаше?

— Не повече от обикновено — засмя се той успокояващо. — Освен това, аз обичам работата си.

— Ще имам ли време да пазарувам, докато съм в Лондон? Госпожа Самуейс иска да й донеса някои неща.

— Не вярвам да се задържим дълго при господин Балдок, така че ще можеш. Ще се прибера около шест, Юстейша.

— О, чудесно! — Едва ли тя самата усети колко щастливо прозвуча гласът й.

На следващия ден двамата потеглиха към Лондон веднага след закуска, като първо откараха момчетата на училище. Отидоха право при господин Балдок. Юстейша подписа необходимите документи, изслуша дългите обяснения за същността на настойничеството и след това си тръгнаха. Беше ясна, макар и доста студена сутрин.

— Мога да вървя пеша оттук нататък — предложи тя пред входа. — Магазините не са далеч, а денят е чудесен.

— Ще дойда с теб. — Той я хвана под ръка. — Ще паркирам колата наблизо. Днес приемам пациенти чак от единайсет часа.

Двамата се разходиха из големия универсален магазин „Фортнъм и Мейсън“ и тя купи мармалада и специалния чай, за който бе помолила госпожа Самуейс. На излизане от магазина почти се сблъскаха с дребна, слаба жена с руса коса, много сини очи и хубаво, малко намръщено лице. Дамата беше облечена по последна мода. Юстейша се зарадва, че е облякла туидения си костюм с копринена блуза и една доста дръзка шапчица. Всичките й дрехи бяха подбрани с безупречен вкус и дискретно подсказваха, че са много скъпи.

— Колко се радвам да те видя, Глория! — възкликна Колин и Юстейша недоволно забеляза, че радостта му е съвсем искрена. — Съжалявам, че не успя да дойдеш на сватбата ни. Това е жена ми Юстейша. Скъпа, това е Глория Девлин.

Двете се ръкуваха, усмихнаха се една на друга и се намразиха в същия миг.

— Толкова ми е приятно да се запозная с вас, скъпа — изчурулика Глория, втренчила студения си поглед в Юстейша. — Чудех се как ли изглеждате. Ни най-малко не приличате на мен, но в крайна сметка, какъв смисъл би имало Колин да се ожени за някоя моя имитация, нали?

Тя се засмя и Юстейша отвърна кротко:

— Предполагам, че е изключително трудно да ви имитира човек, Глория.

Тя измери жената пред себе си с очи, като съвсем леко повдигна вежди и изви надолу крайчетата на устата си. Ефектът бе точно какъвто очакваше — Глория смутено огледа ярката си дреха, и тъй като погледът на Юстейша се бе заковал върху алените й ботушки, също наведе очи към тях. В това време Колин стоеше спокойно между тях и само сянка от усмивка пробягна по лицето му.

— Трябва да ни дойдеш на гости, Глория. Нали, Юстейша? Ние ще слизаме в града от време на време. Може би някой път на вечеря?

— О, да, непременно! — усмихна се ослепително Юстейша. — Колин, разбира се, има телефонния ви номер и аз ще ви се обадя. Колин, боя се, че ще закъснееш за пациента си. Трябва да тръгваме. Беше ми много приятно да се запозная с вас, Глория. Довиждане.

— Колко хубава жена — отбеляза Юстейша, докато сядаше в колата. — Изненадана съм, че не си се оженил за нея.

— Момчетата не я харесаха. — Краткият му отговор я разочарова. — Тя е отдавнашна моя приятелка.

— И аз така разбрах — отвърна ледено Юстейша, като не забеляза усмивката му.

Наистина ли Глория беше затворена книга, запита се Юстейша и смени темата.

— Мога ли някой път да дойда в „Свети Бидолф“ и да видя къде работиш? Отделенията, операционните… ако е разрешено, разбира се.

— Ще разрешат, ако аз го поискам. — Той я погледна замислено. — Наистина ли искаш да видиш всичко там?

— Да, моля те. Ако знам къде се намираш, ще мога… — Тя замълча. Не искаше да му разкрива колко се вълнува от всичко, което той прави.

— Колко странно — подсмихна се той. — Чувствам се сякаш сме женени отдавна.

— Какво имаш предвид?

— Държиш се така, както се държи една съпруга. Много добре се въплъти в ролята си, Юстейша.

Думите му я накараха да дойде на себе си. Разбира се, за него всичко това беше само роля. Не можа да измисли достоен отговор и го остави да продължи:

— Канени сме на коктейл в „Свети Бидолф“ следващата събота. Приех от името на двама ни. Реших, че можем да доведем момчетата от сутринта и да преспим всички тук.

— На тях много ще им хареса.

— А на теб, Юстейша? На теб ще ти хареса ли?

— О, да. Макар че се притеснявам от срещата с колегите ти.

— Недей. Съжалявам, че не мога да те заведа на обяд, но имам насрочена операция за следобед. Искаш ли да си купиш нова рокля за тържеството в събота? Ще те откарам до магазина.

— Ами, да… може би трябва да купя нещо ново. Много официално ли ще бъде?

— Ако имаш предвид смокинги — не, но жените ще носят къси коктейлни рокли. Знаеш ли за какво точно става дума?

Тя кимна и си припомни няколкото щастливи години, когато бе пътувала с родителите си. И беше ходила по коктейли и партита…

— Трябват ти пари. Ще уредя да ти открият сметка в „Хародс“. Ако искаш сега отиди в друг магазин. — Той й подаде пачка банкноти.

— Ужасно скъпо ти струвам — каза тя виновно.

— Купи си нещо красиво — ти имаш превъзходен вкус — усмихна се той. — А сега да тръгваме.

Юстейша отново реши да пазарува в „Хародс“. В този магазин имаше всичко. Сигурна беше, че ще може да избере нещо по вкуса си. Освен това ресторантът в магазина беше превъзходен и щеше да хапне там на обяд.

— Ще се прибера около пет — обеща Колин на раздяла.

— В болницата ли ще пиеш чай?

— Да. Ти пий чай където ти е приятно.

Той потегли, без да погледне назад и я остави с тъжното чувство, че вече е забравил за съществуването й.

Юстейша дълго си търси подходяща рокля. Намери я едва след обяда. Тъмножълти есенни листа, разпръснати върху сива коприна. Набраната пола беше умело скроена така, че се полюляваше елегантно при всяка нейна стъпка. Горната част бе плътно прилепнала по тялото, с дълбоко изрязано овално деколте и дълги до лактите буфан ръкави. Струваше ужасно скъпо, но си заслужаваше парите. Тя я занесе у дома, изпробва я още веднъж и внимателно я прибра. После слезе долу да пие чай. Колин се прибра малко преди шест.

— Нека се изкъпя и преоблека. Готова ли си да тръгваме?

Пътищата бяха натоварени, но въпреки това успяха да се пристигнат в Турвил, преди момчетата да са си легнали. Юстейша занесе новата си рокля в стаята, пооправи грима и косите си, и слезе обратно долу. Завари Колин да играе на бикове и крави с дядо й и децата. Тя поседя минута-две и отиде в кухнята да занесе покупките на госпожа Самуейс.

— Ще поднеса вечерята чак след като сър Колин си замине, нали така? Жалко, че не може да остане да преспи. Непрекъснато е зает, горкият.

— Да, така е — отвърна едва чуто Юстейша. — Изчакайте, докато тръгне. Пък и момчетата трябва да си легнат…

Тя се върна обратно в дневната — играта беше приключила и Колин стоеше до камината с ръце в джобовете.

— А, ето те и теб. Аз трябва да тръгвам.

— Да, госпожа Самуейс току-що ми каза — отвърна Юстейша тъжно.

— Управителният съвет на болницата има насрочено съвещание за тази вечер. Помолиха ме да намина…

— Така ли? Къде ще вечеряш?

— Роузи ще ми приготви нещо. — Той продължи да се държи вбесяващо весело. Пожела лека нощ на момчетата, повтори, че ще се прибере в петък вечерта, пожела лека нощ и на господин Кръмп и тръгна към вратата, като я поведе след себе си. Когато стигнаха до фоайето, запита направо:

— Защо се сърдиш?

— Ни най-малко не се сърдя. В крайна сметка няма никаква причина да ме държиш в течение на плановете си — отвърна тя ледено, като искаше да го уязви, но Колин само се разсмя:

— О, това ли било? Съжалявам, Юстейша. Привикнал съм да живея като ерген. Ще се постарая повече да не забравям, че сме женени, обещавам. Прощаваш ли ми?

— Да — отвърна Юстейша, разкъсвана едновременно от любов и тъга. Мина й през ума, че в петък трябва да уреди нещата така, че да не бъде вкъщи, когато той се прибере. Каквото повикало, такова се обадило.

— Ще се прибера в петък вечерта. — Той я потупа по рамото и тръгна към колата си като й махна с ръка през прозореца. Застанала на прага, тя му отвърна. Едва го виждаше от сълзите, които отчаяно се опитваше да преглътне. Избърса ги яростно — предстоеше й да приспива момчетата, а те имаха остър поглед.

Петъкът дойде, а тя все още кроеше планове как да се измъкне от къщи по времето, когато той се прибира. Знаеше, че постъпва неоснователно грубо, но искаше по някакъв начин да го накара да я забележи. Провървя й. Църквата устройваше благотворителен базар в селото. Уреждаха представление с илюзионист, което беше насрочено за края на деня. Момчетата не искаха да го пропуснат.

— Ще успеем ли да се приберем, преди чичо Колин да се е върнал? — сети се да попита Оливър.

— Не съм сигурна, но предполагам, че той няма да се разсърди, ако позакъснеем малко.

Сър Колин обаче се прибра по-рано от очакваното. Той се отказа дори от обичайния си чай в края на работния ден — толкова голямо бе желанието му да се върне в Турвил.

— Никога досега не е пропускал чая си — отбеляза тъжно дежурната сестра.

— Никога досега не е бил женен — отвърна секретарката му в „Свети Бидолф“. — Тя е голяма красавица. Ще я видиш в събота.

Къщата бе тиха, а дневната — пуста. Господин Кръмп седеше в библиотеката и четеше книга.

— А, вие се върнахте — каза той зарадвано. — Предполагам, че седмицата ви е била доста тежка.

Сър Колин дружелюбно се съгласи.

— А къде е Юстейша? Къде са децата?

— О, предполагам, че ще се върнат всеки момент. В селото има представление на илюзионист и тя ги заведе да го видят — нещо като награда за добрия им успех в училище.

Сър Колин отвърна нещо неопределено. Говориха с Юстейша по телефона предишната вечер, но тя не спомена нищо подобно.

Когато тримата се прибраха у дома, той седеше във фотьойла си и четеше вестник. Прие шумните поздрави на момчетата спокойно и в добро настроение.

— А ти добре ли прекара, Юстейша?

— О, да, много — увери го тя и се усмихна заради момчетата, въпреки че очите й останаха студени. Той продължаваше да се усмихва невъзмутимо и Юстейша осъзна, че си е загубила времето в опитите си да го накаже. Той или бе прозрял намерението й, или това просто не го интересуваше.

Остатъкът от вечерта мина доста приятно. Момчетата възбудено коментираха предстоящото пътуване до Лондон. Юстейша взе участие в разговора на вечеря, а после седна да плете в дневната. Когато мъжете се присъединиха, изглеждаше като самия символ на самообладание и добро настроение.

— Ще пиете ли кафе? — запита ги сладко. — Помолих госпожа Самуейс да остави една кана…

Те отказаха и десетина минути по-късно тя набучи иглите в кълбото прежда и се изправи:

— Е, аз ще си лягам.

Отправи им една ослепителна усмивка и се отправи към вратата. Колин стигна там преди нея и сложи ръка на нейната.

— Може ли за секунда? Мисля да тръгнем оттук утре около единайсет часа, да обядваме рано и да заведем момчетата в музея на Мадам Тисо, а после някъде на чай. Коктейлът е от шест и половина. Ще успееш ли да ги приготвиш и да се облечеш за около час?

— Да, разбира се.

— Добре. — Наведе се да я целуне по бузата и отвори вратата: — Радвам се, че представлението ти е харесало — промърмори той, докато Юстейша се изнизваше покрай него.

На следващия ден всичко протече по план. На няколко пъти младата жена улавяше сър Колин да я наблюдава с изражение, което не можеше да разгадае. Но в суматохата не й остана време да мисли за това. Вечерта отиде да се облича едва след като се увери, че момчетата са седнали, изкъпани в леглата, и чакаха сандвичите и млякото, които Роузи щеше да им занесе. Приготви се десетина минути преди уреченото време и отиде да целуне децата за лека нощ. Те я помолиха да направи няколко крачки напред-назад с новата рокля и да се завърти така, че полата и се изду като камбана.

— Колко хубаво! — възкликна Колин от прага. — Ще направиш истинска сензация.

Тя се спря смутена.

— Малко се боя от тази среща.

— Не бива. Изглеждаш точно като съпруга на изтъкнат хирург. — Той направи крачка към нея и добави замислено: — Елегантна, красива, очарователна. Всички мъже ще ми завиждат.

Тя се изчерви, но погледът й бе все така неуверен. Вероятно проявяваше учтивост и искаше да я поласкае.

Залата за коктейла бе претъпкана с хора. Юстейша почувства на рамото си широката, вдъхваща й увереност длан на Колин и двамата тръгнаха към мястото, където ги очакваха членовете на управителния съвет на болницата и други хирурзи. Скоро тя се отпусна и започна истински да се забавлява. Мъжете явно я харесваха, съпругите им бяха мили и внимателни. Секретарката на директора я взе под крилото си и я разведе из цялото помещение. Колин приключи разговора си с няколко свои колеги и се присъедини към нея. Когато директорът на болницата помоли за тишина, Колин бързо я хвана за ръката — съвсем навреме, защото старият и разсеян директор се впусна в сантиментални разсъждения за удоволствията на брака и любовта, след което им връчи сватбен подарък. Юстейша прие сребърната купа със стеснителна усмивка и прошепна „благодаря“. Сър Колин взе думата, за да отговори. Като го слушаше, човек можеше да помисли, че е влюбен до уши и безкрайно щастлив. Тя се изчерви от възмущение, но всички наоколо й се усмихнаха мило, защото решиха, че е от стеснителност.

Тя им се усмихна на свой ред, но всъщност мислеше за капаните, които я дебнат в бъдеще. Да се ожени за Колин в името на благородна цел бе едно, но да играе ролята на обичана и влюбена съпруга до края на дните си изведнъж й се стори непоносимо. В крайна сметка Колин не бе изразил желание да има влюбена съпруга, а само втора майка на племенниците си.

Малко по-късно те си тръгнаха. Получиха толкова покани за обяди и вечери, че можеха да не се прибират у дома в продължение на седмици.

— Колегите ти много те обичат, Колин — отбеляза Юстейша, докато се настаняваха в колата.

— От години работя в тази болница — каза той, сякаш това обясняваше всичко, и добави меко: — Все пак мисля, че нямаше да получа и половината от тези покани, ако ти не беше с мен. Виждам, че можеш да допринесеш много за кариерата ми.

— Не знаех, че кариерата ти има нужда от допълнителна помощ — отвърна тя, леко раздразнена.

— По някаква причина пациентите се чувстват по-уверени, когато лекуващият ги лекар е женен мъж.

— Колко любопитно. Ще го имам предвид.

— Да, наистина — продължи Колин, сякаш не забелязвал острия й тон. — Искаш ли да отидем някъде тази вечер? В някой бар или да потанцуваме?

— Само ако ти искаш…

— О, добре. Рядко ми се случва да прекарам спокойна вечер у дома. Бих искал да почета. По телевизията може би има нещо интересно. Купил съм и някои нови романи, които може би ще искаш да прегледаш.

Но никакви разговори, помисли Юстейша.

— Звучи прекрасно — отвърна тя с тон, който според нея най-добре илюстрираше съпружеско подчинение и изобщо не забеляза веселата искрица, която прескочи в погледа на мъжа й.

След вечеря те отидоха да изпият кафето си в дневната. Тя избра една книга и я отвори, а сър Колин разгърна вестника с въздишка, която тя възприе като израз на доволство. Беше изчела първата страница, когато някой позвъни на входната врата. Тя чу отмерените стъпки на Гримстоун и нечии приглушени гласове. Секунда по-късно Гримстоун отвори вратата на дневната и обяви:

— Госпожица Глория Девлин.

Тя влезе в стаята с леката си походка — блестяща фигура в пурпурен копринен костюм с панталон и черно горнище без ръкави. Започна да говори, преди сър Колин да е успял да остави вестника си и да се изправи на крака.

— Скъпи мои, чух, че сте в града тези дни и знаех, че след онзи скучен коктейл в болницата, ще ви се иска да прекарате една по-светска вечер. — Тя замълча и погледна към младия мъж, който влезе в стаята след нея. — Така че двамата с Клив решихме да дойдем и да ви вземем оттук. Можем да отидем на бар… Юстейша, ти не познаваш Клив, нали? Той е страхотен и много забавен.

— Радвам се да те видя, Глория! — каза сър Колин с възможно най-учтив тон. — Много мило от ваша страна да се сетите за нас. — Той кимна на приятеля й. — За съжаление, имаме други планове за вечерта и трябва да откажем поканата ви, но поне останете за малко. Ела, седни до огъня, Глория. Какво ще пиеш?

— О, водка, както обикновено — не може да си забравил след всички онези месеци, нали? — Тя се засмя звънливо и на Юстейша й се прииска да я удари.

Сър Колин не отговори, а и наля питието и се обърна към мъжа:

— А ти, Стивънсън?

— Уиски, благодаря.

— Не познаваш жена ми, нали? — Продължи сър Колин с равен глас. — Юстейша, това е Клив Стивънсън, той ръководи клиника по пластична хирургия. Ти искаш ли да пийнеш нещо, скъпа? — Той й се усмихна. — Може би по-добре да не ти наливам сега, защото скоро ще излизаме отново.

— Не искам нищо, благодаря, скъпи — отвърна тя на усмивката му.

— Не те видях в „Свети Бидолф“ тази вечер, Глория.

— Аз? Да отида там? Това е последното място, където бих искала да стъпя. Един от анестезиолозите, които работят за Клив, ни разказа… Между другото, Клив е известен хирург с огромна клиентела — премахва бръчки и всякакви такива. Може да оправя някои недостатъци на фигурата… — Тя изгледа внимателно Юстейша, но замълча, защото не успя да открие никакъв недостатък по нея.

Стивънсън обаче се изсмя:

— Няма смисъл да се заглеждаш по домакинята, Глория. Както виждам всичко си й е на мястото.

Юстейша го изгледа студено и се обърна към сър Колин. Лицето му бе останало безизразно, но устните му бяха свити в тънка черта.

— Трябва да ни простите — обърна се той към гостите с тон, който не скриваше факта, че пет пари не дава дали ще му простят, или не, — но ние скоро ще излизаме, а преди това аз трябва да се обадя в болницата.

— О, Колин, колко глупаво от ваша страна да излизате сами! — нацупи се Глория. — Щяхме да си прекараме чудесно заедно. Също както едно време… — И тя метна лукав поглед към Юстейша.

Сър Колин не обърна внимание на забележката й и тя сърдито сви рамене.

— Е, да ви оставим да се наслаждавате на домашния уют.

Юстейша също се изправи:

— Много мило от ваша страна, че се обадихте — изгука тя. — Надявам се, че ще прекарате приятна вечер.

— Убедена съм, че ще бъде приятна — отвърна Глория също толкова сладко. — Въпреки че явно представите ни за приятна вечер доста се различават.

Тя отиде до сър Колин и се надигна на пръсти, за да го целуне, после се върна и сграбчи за ръката Клив, който се помайваше около Юстейша.

— Хайде, Клив, аз съм твоето момиче тази вечер — дръпна се Глория и отново избухна в дразнещия си звънлив смях.

Юстейша остана загледана след тях, като се опитваше да чуе какво си говорят с Колин във фоайето. Жалко, че вратата беше почти затворена…

Сър Колин скоро се върна обратно и отново се зачете.

— Съжалявам, ако това ти е неприятно, но приятелите ти не ми харесват — каза тя раздразнено зад вестника му. — Или поне някои от тях.

Той вдигна поглед и я изгледа:

— Не бих ги нарекъл приятели. Не давам пет пари за Стивънсън.

— Тя те целуна… — Думите й се изплъзнаха, без да иска и тя сърдито се намръщи.

— Не съм срещал досега мъж, на който да му стане неприятно от целувката на някоя хубава жена — отвърна той с влудяващо спокойствие, но скритите под миглите му очи весело я изучаваха.

Явно не можеше да го надвие. Тя остави книгата си настрана и се изправи:

— Перспективата да прекарам вечерта, втренчена в гърба на вестника ти, не ми оставя друг избор, освен да отида да си легна. Лека нощ, Колин.

Тя се втурна към вратата, но за зла беда се спъна и залитна. Той скочи за секунда и се озова до нея точно навреме, за да я изправи на крака и я задържа в прегръдката си.

— Благодаря — каза тя студено, а той открито й се усмихна.

— Сърдитка.

В други условия целувката му щеше наистина да й достави огромно удоволствие.