Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (41)

41.

Едва бях стигнал до изхода на стадиона, но вече си дадох сметка, че се заблуждавам. Всички тия надути думи как съм щял да намеря Гаше… Разполагах всичко на всичко с няколкостотин кинта, които чичо Джордж ми набута в ръцете. Физиономията ми се появяваше по телевизията на всеки кръгъл час. Въпрос на време беше полицията да се спусне и да ме обгради отвсякъде.

Даже не знаех какво трябва да правя по-нататък.

Спрях се на изхода от парка и за първи път нямах представа накъде да поема. Знаех, че работата с Тес Маколиф изглеждаше зле. Давах си сметка, че моето ДНК сигурно е из цялата стая, отпечатъците ми — също. Обаче истината бе, че единственият ми грях бе да задействам няколко аларми и нищо повече. Ели може би беше права — вероятно имах само един шанс. Да се предам. Но и той намаляваше с всяка изминала секунда.

Намерих един градски телефон на няколко пресечки от Кенмор Скуеър. Изпитвах нужда да поговоря с някого и само едно име можа да ми дойде наум — Дейв. Докато набирах номера в квартирата му, усетих, че товарът от плещите ми като че ли се смъква.

— Нед! — възкликна Дейв екзалтирано, като ме чу, но веднага сниши глас. — Господи, очаквах да ми се обадиш. Къде си? Добре ли си?

— Добре съм. Мисля си за много неща. Ситуацията не се разви така, както я бях планирал.

Той сниши още повече глас:

— Говорил си с татко.

— Да, говорих. Казано в най-общи линии, той ми пожела късмет и ми заръча да му драсна някой и друг ред от пандиза. Обаче трябваше да видиш „Сокс“. Това му беше най-хубавото на срещата ни. Слушай, доста мислих напоследък за онова, което ми каза. Трябва да говоря с теб, Дейв.

— И аз искам да те видя, Неди. — Звучеше много въодушевено. — И да ти покажа нещо за този Гаше… Обаче, Нед, полицията идва и тука… Всички знаят, че не си убил Мики и останалите. Оказва се, че имало нещо, наречено „състояние на афект“. Означава, че когато си оказал съпротива при ареста, не си бил на себе си.

— И това ще ми е защитата? Че съм бил невменяем ли?

— Не, просто под натиска на обстоятелствата си бил принуден да извършиш неща, които не би направил при ясно съзнание. Ако това ти помогне да спечелиш някоя и друга точка, защо не? Обаче трябва да спреш да потъваш още по-надълбоко. Трябва ти адвокат.

— Ти да не почваш работа като адвокат, господин съветник?

— Опитвам се да ти спася живота, задник такъв!

Затворих очи. Всичко свърши, нали? Трябваше да постъпя правилно.

— Къде можем да се срещнем, брат ми? Не мога да рискувам да дойда във вашето барче.

Дейв помисли малко.

— Помниш ли Хикса?

Фили Морисани. Обичахме да гледаме телевизия в приземния му етаж на Хилсайд, в същия квартал, където бяхме израсли и ние. Това бе нещо като наш частен клуб. Беше голям поклонник на Досиетата Х, затова му викахме Хикса. Чух, че започнал работа във „Веризон“^[1].

— Разбира се, че помня.

— Той почти винаги е на работа и аз понаглеждам мястото. Ключът е пак там, където винаги е бил. В момента съм на училище и след това трябва да свърша някои неща. Какво ще кажеш за шест. Ако дойда преди теб, ще оставя вратата отворена.

— А през това време аз ще тренирам да си държа ръцете отзад, за белезниците.

— Ще те измъкнем от тази каша, Нед. Не съм ти казал още, но имам отличен по „Правила и нормативи“.

— Брей, значи всичко е розово! Ама да си дойдем на думата, как си по съдебни процеси?

— Съдебни процеси ли? — изстена Дейв. — Там никакъв ме няма.

Закискахме се и двамата. Чух смеха му и усетих, че не съм сам. Пред очите ми като че ли просветна, усетих да ме облива приятна топлина.

— Ще те измъкнем от тази каша — повтори Дейв. — Не се показвай много-много. Ще се видим в шест.