Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (40)

40.

Минах през желязната въртележка и смесвайки се с тълпата, се отправих към надписа За треньори от лявата страна на игрището.

Още щом го видях, адреналинът рукна като буен поток във вените ми. Погледнах с копнеж едновремешното табло за резултата. Усетих близостта на Зеленото чудовище, където през 1978 година Бък Дент сложи още веднъж край на мечтите ни.

Фенуей Парк.

Бе прекрасен пролетен следобед. „Янките“ ни бяха на гости. Как ми се искаше да бях дошъл тук само заради това.

Заслизах бавно към игрището към бокс 60 С. После се спрях за секунда зад слабия и дребничък мъж в бялата риза, загледан към игрището.

Накрая седнах до него. Той едва обърна глава.

— Здравей, Неди.

Стъписах се, като видях баща ми толкова слаб и съсухрен. Скулите му стърчаха, бузите му бяха хлътнали, косата му, която бе винаги бяла, сега се бе превърнала в няколко сиви кичурчета, пръснати тук-там из главата му. Кожата му бе посивяла като стар пергамент. Някогашните му яки ръце на работник сега приличаха на покрити с кожа кости. В тях стискаше свита на руло програма.

— Чух, че си искал да ме видиш.

— Чакай, тате, не бързай — обърнах глава към него. — Това на игрището „Янките“ ли са, или тайни агенти от ФБР?

— Мислиш ли, че имам нещо общо с дивотията, която стана в онази къща? — Баща ми поклати глава. — Смяташ ли, Нед, че ако исках да те продам, ще го направя пред майка ти? Но да отговоря на въпроса ти — усмихна се изведнъж той. — Виждаш ли номер трийсет и осем? Не съм сигурен дали изобщо съзира топката.

Не можах да сдържа усмивката си. Франк грейна още повече. За секунда в очите му като че ли проблесна до болка познатата искрица на стария запалянко.

— Изглеждаш добре, Нед. Освен това вече си и известна личност.

А аз не знаех какво да кажа. Никак не ми бе леко да видя на какво е заприличал баща ми.

— Не е необходимо да говориш. — Той ме потупа с програмата по коляното. — Знам, че ти приличам на призрак, който още не е разбрал, че е умрял.

— Щях да кажа, че си по-добре, отколкото ми казаха — усмихнах се аз.

Играта вече бе навлязла в третия ининг. „Сокс“ бяха на бата, 3 на 1. Зрителите започнаха да скандират, настоявайки за рали. Баща ми поклати глава.

— Никога не бих повярвал, че ще се наложи да предавам занаята на теб, Неди. Целият ми живот мина в хлъзгане по наклонената плоскост и по пътя надолу непрекъснато съм се мъчел да се хвана за голямата възможност. А виж се ти! Още при първия опит и си готов.

— Май съм имал някакви скрити таланти — присвих рамене аз. — Винаги съм знаел, че в мен има нещо велико.

— Е, това разбива сърцето ми! — Устните му се изкривиха в тъжна усмивка. — Не беше ли сенатор Мойнихън, който нарече това ирландска орисия — животът непрекъснато да ни разбива сърцата.

— Да, ама той май го каза по повод на семейство Кенеди. Или на „Сокс“.

— Е, тъй или иначе, разбива на стареца сърцето — кимна той. — Тоест на онова, което е останало от него.

Взрях се в светлосините му, почти прозрачни, очи. Не в отиващия си старец, когото не бях виждал от четири години, а във вечния измамник, дето и в момента се опитваше да ме будалка.

— Разбива и моето, тате. Кой е Гаше?

Баща ми не откъсна поглед от игрището.

— Кой?

— Хайде стига, ти си живя живота както искаше, обаче и мен забърка в него. Така че трябва да ме измъкваш. Кой е Гаше?

— Нямам представа за кого или за какво става дума, синко. Кълна се в Бога, Нед!

Винаги съм се удивлявал на начина, по който баща ми умееше да изтърси някоя опашата лъжа и веднага да се закълне, че е чистата истина.

— Джордж се изтърва — подхвърлих му аз.

— Така ли? — сви рамене с безразличие баща ми. — И какво рече?

— Спомена, че е бил откраднат един Джаксън Полок. А никъде не се съобщава какво е било откраднато.

Франк се усмихна и ме потупа по рамото.

— Объркал си призванието си, Нед. Трябвало е да станеш детектив, а не спасител.

Не обърнах внимание на задявката.

— Моля те, тате, кажи ми кой е Гаше. Не си играй с мен. И двамата много добре знаем, че Мики не би си мръднал и пръста, ако теб те няма в играта.

На игрището страстите се бяха нажежили, чу се тъпият удар на бухалката и публиката застина в очакване. Нито един от двама ни обаче не обръщаше внимание на ставащото на терена.

— Аз умирам, Нед — каза баща ми. — Нямам нито силата, нито времето.

— Но не и ако ти присадят бъбрек.

— Бъбрек ли? — За пръв път, откакто бях седнал до него, в очите му светна гняв. — И ти си мислиш, че бих могъл да живея, като продам живота на онези деца? Така ли мислиш, Неди?

— Не знам. Не смятам, че би могъл да устроиш капан на собствения си син и след това да си живееш така, като че нищо не се е случило. Ти вече изгуби едно дете, тате, което работеше за теб, нали?

Франк пое леко дъх и се закашля. Нямах представа какво става в момента в главата му. Мъчеше ли го угризение на съвестта? Ами! По-скоро се чудеше как да отрече. Просто стоеше, без да помръдва, следейки играта само с очи. После посочи към другия край на трибуните.

— Седнали са там, знаеш ли?

— Тате — казах аз, рязко обръщайки се към него. — Моля те, стига с тия тъпотии! Издирват ме за убийство.

Франк стисна зъби, като че ли той бе пострадалият. Костеливите му пръсти сграбчиха конвулсивно програмата.

— Никой не трябваше да пострада — бавно каза той накрая. — Само това мога да ти кажа.

— Да, но пострадаха, тате. Мики, Боби, Барни, Дий — всички те са мъртви. Знаеш много добре как се чувствам, когато единственият човек, към когото мога да се обърна за помощ, си ти. Помогни ми да намеря убийците им, тате. Помогни ми да отмъстя за приятелите си, за твоя племенник.

Той се извърна към мен. За миг помислих, че ще се пречупи.

— Джордж ти е дал хубав съвет, Нед. Намери си добър адвокат. След това се предай. Всеки човек с глава на раменете си ще разбере, че ти не си убил децата. Повече нямам какво да ти кажа.

— Няма какво да ми кажеш ли! — повторих аз и усетих топлата влага в очите си.

— Не се занимавай повече с това нещо, Неди. — Франк се извърна към мен с гняв в очите.

Мисля, че никога не съм се чувствал толкова зле, както в този момент. Разбирах ясно и недвусмислено, че моят старец ще ме отпрати, без да си мръдне пръста да ми помогне. Кръвта ми закипя. Изправих се и го загледах, свел унищожителен поглед към него.

— Аз ще го намеря, тате! И когато го намеря, ще разбера много неща и за теб.

Двама от янките бяха стигнали до базата. „Сокс“ бяха направили смяна на пичинга.

— Говориш тъй, а вярваш ли си? — изплю думите баща ми. — Както ти казах, лош късмет и нищо повече.

— Вярвам, тате.

Дадох му достатъчно дълго време, за да промени намерението си, но той даже не ме погледна.

Дръпнах козирката върху очите си и напуснах боксовете.

Баща си — също.