Шан Са
Момичето, което играеше Го (85)

85

Всеки пул е стъпало към дълбините на душата. Привързах се към играта го заради нейните лабиринти.

Пулът променя позицията си при постепенното преместване на останалите. Тяхната все по-сложна връзка се преобразува и никога не съответства напълно на предварителния замисъл. Го не се поддава на изчисления и предизвиква въображението. Непредвидимо като алхимията на облаците, всяко ново съотношение представлява предателство. Тази игра не знае покой, непрекъснато държи нащрек, кара те да се стремиш към все по-голяма ловкост, по-голяма свобода, но също и към студената, убийствена точност. Го е игра на измамата. Обкръжаваш противника с химери в името на едничката истина, наречена смърт.

Вместо да се върна у дома, където ме чака мама, за да ме заведе на лекар, аз решавам да не се преклоня пред волята й.

Сега съм тук, пред дъската и пред моя непознат.

С донякъде демодираната си туника, шапката и очилата, той прилича на съвсем обикновен човек. Ала в него има нещо, което издава, че е различен от другите. Макар да е гладко избръснат, обилното окосмяване придава на загорелите му бузи синкав оттенък. Между черните гъсти клепки блестят два диаманта. Под очите му има тъмни сенки. Спомням си, че очите на Мин бяха такива, след като се бе любил с мен.

Смутено отклонявам поглед. На Площада на Хилядите ветрове масите са празни, играчите са си тръгнали. Припомням си безбройните партии го, в които съм участвала. Непознати лица се преливат в маската, която си е сложил моят противник. Той притежава благородството на мъжете, които предпочитат меандрите на духа пред грубостта на живота.

Да замина с Дзин би означавало да му поверя новото си битие. Само че той вече не ме привлича. Някога мрачното му лице предизвикваше трепет в моето въображение. Ревността му ме опияняваше. Върховете на пръстите ми пазеха спомена за гладката му, стегната кожа в деня, когато ме бе откарал със своя велосипед. Днес той е обикновен просяк, който ми досажда.

Неискреното вълшебство, което свързваше Мин, Дзин и мене, си е отишло. Била съм заслепена от един двойствен герой. Без Мин Дзин вече не представлява нищо. Мин не би имал значение без Дзин. Любовта на един оцелял би ме задушавана с тежестта си. Как да му обясня, че между нас е останала единствено носталгията по едно прекършено щастие и топлото състрадание?

Ако пък не замина още днес с него, мама ще ме завлече на доктор. Те ще разкрият тайната на моето неразположение. Хуан предпочете да се продаде. Аз не искам да я виждам богато облечена, с приветлива усмивка на лицето. Мин е мъртъв, а Дзин завинаги смазан. Този град е същинско гробище. Защо да оставам в него? Какво ме задържа?

Моят противник се покланя пред мен и промълвя:

— Простете ми, но трябва да вървя. Можем ли да се видим утре?

Това тъй просто изречение ме потриса. Го ми даде възможност да преодолея болката. Ход след ход, аз се завърнах към живота. Да прекъсна играта сега, би означавало да изменя на единствения човек, който ми остана верен.