Шан Са
Момичето, което играеше Го (2)

2

Мама е дребничка и стига едва до гърдите ми. Тялото й е спаружено от продължителния траур за нейния съпруг. Когато й съобщавам, че заминавам за Манджурия, тя пребледнява.

— Мамо, моля ви, време е вашият син да последва своята съдба на воин.

Без да каже нито дума, тя се прибира в стаята си. През цялата вечер печалният й профил се откроява върху плъзгащата врата от бяла хартия. Тя се моли.

Тази сутрин над Токио падна първият сняг. На колене, долепил длани върху татамито, аз се кланям пред олтара на предците. Когато се изправям, погледът ми попада върху портрета на почитаемия татко. Мъжът ми се усмихва. Стаята е изпълнена с неговото присъствие. Да можех да отнеса частица от него в Китай!

В салона семейството ме очаква. Седнали на пети, те пазят тържествено мълчание.

Поздравявам най-напред мама, както по времето, когато бях момче и тръгвах за училище. Коленича пред нея и казвам: „Окасама^[1], аз заминавам“. Тя ми отвръща с дълбок поклон.

Дръпвам плъзгащата врата и излизам в градината. Мама, малкият ми брат и сестричката ми ме следват.

Обръщам се и се покланям до земята. Мама плаче. Тъмният плат на кимоното шумоли, когато тя на свой ред превива гръб. Затичвам се. Тя не успява да се сдържи и се втурва след мен в снега.

Спирам. Тя също. Опасявайки се да не се хвърля в прегръдките й, отстъпва крачка назад.

— Манджурия е братска страна — провиква се тя. — За нещастие терористите се опитват да разрушат приятелството между двамата императори. Твой дълг е да пазиш този крехък мир. Между смъртта и позора без колебание избери смъртта!

Потегляме под звуците на фанфари. Семействата на войниците се блъскат по кея, опитват се да хвърлят към нас ленти, цветя, отправят ни поздрави, които имат соления вкус на сълзите.

Брегът се отдалечава, а с него и грохотът на пристанището. Хоризонтът се разширява, безкраят ни поглъща.

Дебаркираме в Корея, в Пусан. Натъпкваме се във вагоните и потегляме на север. Призори на третия ден ешелонът спира. Изскачаме весело навън, за да се разтъпчем и да се изпикаем. Облекчавам се, подсвирквайки. В небето над главата ми се вият птици. Внезапно дочувам сподавен вик. Някакви хора тичешком се шмугват в гората. На десетина крачки от мен Тадаюки, наскоро завършил военното училище, се е проснал на земята. От гърлото му струи кръв. Очите му са отворени. Във влака пред мен все още се мержелее младежкото му лице, застинало в учудена усмивка.

Нима да умреш е толкова лесно, колкото да се учудиш?

Посред нощ ешелонът спира на някаква гара в Манджурия. Покритата със скреж земя искри под светлината на фенерите. В далечината вият кучета.