Шан Са
Момичето, което играеше Го (35)

35

След училище Хуан идва с мен у дома. Вечеряме заедно с моите родители, сетне се затваряме в моята стая да изиграем партия шах.

— Ще се омъжвам — съобщава ми тя, докато прави ход с коня.

— Е, чудесна новина — отвръщам аз, уверена, че това е шега. — И кой е твоят избраник? Познавам ли го?

Тя не отговаря.

Вдигам глава.

Хуан държи един пул, подпряла брадичка на лявата си ръка. Лампата осветява два реда сълзи, които се стичат покрай носа й.

Стъписана, я моля да ми обясни какво става. Тя избухва в ридания.

Гледам я със свито сърце. Откакто се запознах с Мин и Дзин, Хуан вече не е толкова важна в моя живот. На баловете вече не ми е интересно и отказвам на всичките й покани. След училище, когато ме изпраща пеш до дома, аз слушам разсеяно нейното бърборене.

— Сгодена съм.

— За кого?

Тя дълго ме гледа:

— За малкия син на кмета на нашето градче.

Неволно избухвам в смях:

— Този пък откъде се взе? Никога не си ми споменавала за него. Защо си крила от мен? Значи той е твоят любовник? Като деца сте играли заедно на топчета и сте яхали бамбукови кончета. След това сте се срещнали в града. Къде учи той? Красив ли е? Надявам се, че ще се заселите тук. Само че не разбирам защо плачеш. Да няма някакъв проблем?

— Никога не съм го виждала. Баща ми и мащехата решили вместо мен. Ще трябва да се прибера на село в края на юли.

— Само не ми казвай, че те принуждават да се омъжиш за непознат.

Хуан се разплаква още по-силно.

— Това не е възможно. Как се съгласяваш с подобна глупост? Времената вече са други. Днес момичето не е подчинено телом и духом на своите родители.

— Получих писмо от баща ми… Ако откажа, ще ми прекрати… издръжката…

— Мръсник! Ти да не би да си стока, да не би да си разменна монета! Тъкмо си избягала от ноктите на мащехата си, да не искаш да попаднеш под властта на някоя селянка, която пуши лула, дрогира се с опиум и ще ти завижда за това, че си млада и културна. Ще те обижда и ще те унижава, докато не станеш като нея, повехнала, мрачна и злобна. Свекър ти ще има шкембе, ще прекарва вечерите си при уличниците, а като се върне пиян, ще ругае жена си. Мъжът ти ще те изостави. Ще обитаваш някой голям дом, пълен с жени: слугини, готвачки, държанки на свекър ти, на мъжа ти, етърви, сестри и майки на етървите ти, и всяка от тях ще сплетничи, за да се хареса на мъжете и да те смачка. Ще ти направят деца. Ако родиш син, ще те уважават. Ако родиш дъщеря, ще се отнасят към теб, както се отнасят с кучетата и свинете. Един ден ще те напъдят само с едно писмо и ще се превърнеш в срам за семейството си…

— Престани, моля те…

Хуан се задъхва.

Става ми съвестно, че я карам да страда и отивам да донеса една влажна кърпа. Карам я да избърше лицето си и да изпие чаша чай.

Постепенно тя се поуспокоява.

— Зная, че не е лесно да се опълчиш на баща си. На времето неподчинението се е смятало за престъпление. Днес то е единственото средство да запазиш достойнството си. Ако баща ти спре издръжката, моите родители ще ти помогнат. Ще се запишем заедно в университета. Ела.

Хващам Хуан за ръката и отивам до малкия, лакиран в червено шкаф, където пазя моите съкровища. Отключвам катинара. Сред книгите, калиграфските свитъци, флакончетата с туш, подредени в дървен калъф, изравям кесийка от бродирана коприна. Отварям я на светлината на лампата и показвам на Хуан накитите си:

— Ще ги продадем, достатъчни са, за да заплатим учението си.

От очите й отново потичат сълзи:

— Мама ми беше оставила своите. Баща ми ги взе, за да ги подари на новата си жена.

— Стига си циврила. Нито за миг не бива да се колебаеш, ако трябва да избираш между парите и свободата. Сега си избърши очите. Всичко мое е и твое, престани да се измъчваш.

Нощта напредва. До мен Хуан е потънала в неспокоен сън.

Заслушвам се във вятъра и в трополенето на котките по покрива.

Пред очите ми се мярка образът на моята сестра Лунна перла със стройни като бамбукови стъбла крака. Тя с гордост ми показва подаръка, който й е поднесъл зет ми в знак на помирение: чифт сатенени обувки в млечнобял цвят с бродирани върху тях миниатюрни пеперуди. В такава обувка крачето й е толкова прелестно, колкото и ръката й в копринената ръкавица и пръстен с корал. Сетне изведнъж радостта изчезва от лицето й. Виждам я бледа, с разчорлени коси. Край очите й има тъмни кръгове, а слепоочията й са покрити с бръчки. В очите й няма блясък, а погледът й е унесен. Тя брои часовете и се моли мъжът й да се върне преди полунощ. Това съсухрено и погрозняло от преждевременна старост лице притежава някакво ужасяващо излъчване. За мен Лунна перла не е жена, а цвете, което вехне.

Мама също не е жена. Тя принадлежи към породата на разпнатите. Виждам я да преписва ръкописа на баща ми и да издирва вместо него материали. Зрението й отслабва, гърбът я боли. Стои до изнемога над трудове, които никога няма да носят нейното име. Когато завистливи колеги клеветят и преследват баща ми, тя го утешава и го брани. Преди три години, когато той направи дете на една студентка, тя сподави мъката си. Отпрати младата майка, която един ден се появи пред нашата врата, след като й даде всичките си спестявания. Откупи мира в този дом, като продаде душата си. И нито веднъж не заплака.

Кой тогава заслужава това прекрасно име жена?