Шан Са
Момичето, което играеше Го (77)

77

В училище Хуан ми подава под чина сгъната на четири бележка:

„Какво става?“

Откъсвам един лист и пращам отговор: „!“ След няколко минути получавам друго послание. Почеркът й е толкова енергичен, че на места хартията е скъсана:

„Баща ми пристига тази сутрин. Ще ме прибере в края на учебната година. Изгубена съм!“

Тази седмица свършваме училище. Мисълта, че Хуан ще се жени за сина на някакъв селски големец, ме отчайва. От вълнението спазмите отново започват. Веднага щом прозвучава звънецът, поздравявам учителя и се втурвам в тоалетната с чантата, която е пълна с превръзки.

Хуан идва с мен и чака на вратата. Устните й треперят и едва може да говори. Дръпвам я настрани от останалите ученици и тя избухва в ридания. Коремът ме боли. Хуан се хвърля в прегръдките ми и това ми пречи да се превия на две, за да сподавя пристъпа. Притискам я до себе си. Потта ми се смесва с нейните сълзи.

Тя трябвало да обядва с баща си и ме моли да отида с нея. Щяла да се опита да измоли една година отсрочка.

С копринената си туника и часовника, окачен на златен ланец, бащата на клетата ми приятелка е същински селянин, предрешен като благородник. Той ни отвежда в един скъп ресторант. Веднага щом сядаме, започва да изрежда разходите по нейното учение, всички похарчени пари, които той бил спечелил с пот на чело.

— Най-после идва краят на всички тези глупости — заявява той и удря с юмрук по масата. — Събирай си багажа.

Жълтите му зъби ме отвращават. Хуан е пребледняла като платно и не смее да отвори уста.

Зле ми е. На моменти тракането на чиниите и врявата от разговорите ми се струват толкова силни, че ушите ми писват. Пръчиците се изплъзват от пръстите ми. Навеждам се да ги взема. Хуан се навежда заедно с мен и ми шепне:

— Хайде, говори!

Какво трябва да кажа? Откъде да започна? Щастието на моята приятелка лежи като непоносима тежест върху раменете ми.

Преборвайки се с болката, която ме разяжда отвътре, аз изпивам една след друга три чаши чай. Чувствувам се поукрепнала и се опитвам да обясня на стария разбойник, че дъщеря му трябва да завърши учението си и да получи диплом. Мъжът пръска слюнки върху лицето ми:

— И колко струва един такъв диплом? Аз дори не зная да чета и съм си добре! Дотегна ми да хвърлям пари на вятъра в това цукало, сега тя трябва да печели! А вие, госпожице, дето си пъхате носа, където не ви е работа, помислете за вашето бъдеще. Не сте грозна и родителите ви трябва да побързат да ви намерят жених.

Ставам от масата и напускам ресторанта. Чувам стареца да кряска зад гърба ми:

— Това ли било най-добрата ти приятелка? Никаквица. Ще ти извадя очите, ако отново се събереш с нея. Сега недей да цивриш, а яж. След обеда ще те заведа да ти купя рокли. Ще видиш, че ще имаш най-красивата зестра в околността.

На улицата викам една рикша.

Следобед не тече толкова много кръв. Чувствувам се съсипана. Мечтая за един дълбок сън. Мама е у дома. Прибера ли се сега, ще попадна под погледа й. Ако си легна, ще трябва да призная, че съм болна. Веднага ще открият причината.

Задрямвам в рикшата. След като оставих водача дълго време да обикаля из улиците, си спомням, че имам среща за партията го. Веднага се прибирам в къщи. Пред вратата не слизам от рикшата, а изпращам водача да поиска от прислужницата двете гърненца с пулове.

На Площада на Хилядите ветрове глинената статуя вече ме очаква.

Нашата партия приближава към своята кулминация. Пред дъската възвръщам своя устрем и достойнство. Ала времето е срещу мен. Моят противник размишлява дълго, а през това време слънцето блести в очите ми. Ушите ми на вълни се изпълват с глухо бучене. Пред нозете ми се ширва поляна. Аз се излягам сред тревите.

Събужда ме тракване на пул. Моят противник е направил ход. Погледите ни се срещат.

— Искате ли да ми направите една услуга?

Молбата едва се е зародила в тавата ми и ето че устата я изрича. Той дори не знае името ми.

Обзета от треска се изправям, коремът ме боли. Трябва да избягам от играчите, от играта, от моя град.

Настанявам се в една рикша. Моят противник сяда до мен. Мускулите му са по-развити, раменете по-широки от тези на Мин. Седалката се оказва тясна.

Люлеенето на колата ме кара да си представям, че съм поела на далечно пътешествие. Преставам да бъда аз. Имам усещането, че плувам.

Рикшата спира в подножието на хълма. Започвам изкачването. Непознатият ме следва все така мълчалив. Леките пориви на вятъра носят ухание на диви цветя. Краката ми треперят. Едва си поемам дъх. За щастие се изпотявам и треската сякаш отминава. Изчаквам Непознатия, който върви бавно със скръстени зад гърба ръце. Той вдига глава и веднага след това свежда очи.

Кой ли е той? Откъде ли иде? Нима има нужда да се задават въпроси, чиито отговори ще заличат близки и далечни хора, вълнуващи и мимолетни, които прекосяват сънищата ни?

Отминаваме пътя, водещ до мястото, където седях върху нащърбения мрамор във формата на цвете, пред мен беше Мин, а аз очаквах първите целувки.

Отвъд рухналия павилион навлизам в боровата горичка. Тук свършва пътят. Наоколо свирят щурци. Вятърът утихва. Слънчевите лъчи като водопади се изливат тук и там. Пред нас е полянка.

Любовта е тук, пред краката ми, погребана завинаги под листата.

Излягам се на земята и подлагам чантата под главата си. Тревите гъделичкат ръцете ми, които съм свила зад тила.

Искам да спя.