Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (45)

44.

— Кога ти казаха за това? — попита Филис Тривейн като ровеше разсеяно в камината.

— Малко повече от три седмици, — отговори Анди, като зае мястото си в кушетката. Той видя израза на загриженост на лицето й. — Трябваше да ти кажа, но не исках да те безпокоя. Армбрастър предположи че има някаква грешка.

— И ти гледаш на всичко това сериозно.

— Отначало не. Аз почти изгоних Армбрастър от кабинета си, като го обвиних в какви ли не престъпления. Той ми каза, че е говорил за случая пред Националния комитет, че се е противопоставил отначало на тази идея все още не е напълно убеден.

Филис окачи ръжена до камината и се обърна към Тривейн.

— Мисля, че това е лудост. Очевидно има връзка с твоята подкомисия и аз се учудвам, че възприемаш всичко така сериозно.

— Единствената причина, поради която се съгласявам с всичко това, е че никой дори не намеква за промяна в доклада… Именно това ме заинтригува. Постоянно се надявах някой да повдигне и най-незначителното предположение… И бях готов да се изправя срещу тях. И бях готов да се изправя срещу тях. Но никой не го направи.

— Ти постави ли този въпрос?

— Многократно. Казах на сенатора Уикс, че е възможно да има неприятности. Той погледна надолу с патрицианския си нос и каза, че е напълно способен — тук Анди започна да имитира политика — да отговори на всички въпроси, които комитетът може да повдигне, но това бе друга тема.

— Какъв смелчак… Но дори и така да е, защо именно ти? Защо ти в това особено време?

— Не знам дали ще прозвучи ласкателно, но изглежда няма други подходящи кандидати. Поне така смятат техните избиратели. „Никакви надеждни съперници на политическия хоризонт“ — това е тяхното становище. Опитните са изморени, а младите са все още твърде неопитни. Или пък имат прекалено тесни възгледи, или са евреи, латиноамериканци или черни, въобще всеки притежава някаква черта, която го прави неприемлив за демократизирания избирателен процес… Както би казал Пол Бонър, „фъшкия“!

Филис пристъпи към кушетката, вземайки си по пътя цигара от кутията на масичката за кафе. Анди й предложи огънче.

— За съжаление това е така. — Тя седна близо до мъжа си.

— Какво?

— Те са прави. Аз си представих с какви хора разполагат.

— Не знаех, че разбираш от тези неща.

— Не се заблуждавай, господин… Как те нарече този ужасен мъж?… Господин Арогантност… Не съм пропуснала нито една изборна кампания от години насам.

Тривейн се засмя.

— Пророкът от Хай Бърнигът. Ще те прикрепим към великия Ник.

— Аз си имам система и тя работи. Вземаш името на кандидата и слагаш пред него думата президент. Това или звучи реално, или пък не звучи. Единственият път, когато имах проблеми, бе през 1968 година. Тогава тази дума не подхождаше на никого.

— Големият консенсус…

— Разбира се, по-трудно е когато се чувствува като задължение. Което ме навежда на мисълта, че човекът заемащ сега поста, се справя добре… Мисля, че му харесваш.

— Той няма да се кандидатира отново.

Изражението на лицето на Филис се промени рязко. Тя погледна към Анди и проговори натъртено:

— Ти не ми каза това.

— Не ти казах и други неща…

— Трябваше да ми кажеш първо това.

Тривейн разбра, че играта бе позагрубяла.

— Съжалявам, излагах събитията в тяхната последователност.

— Защо не според важността им?

— Добре.

— Ти не си политик, а бизнесмен.

— Всъщност съм нито едното, нито другото. През последните пет години работех за Държавния департамент и за една от най-големите фондации в света. Най-точното определение, което би ме характеризирало, е „обществено осигуряване“.

— Не! Мисля, че опростяваш нещата.

— Хей, Хил… Ние си говорим, а не се караме.

— Да си говорим? Не, Анди, ти говореше. От седмици насам с други хора, а не с мен.

— Вече ти казах, че всичко бе твърде общо и относително, за да бъде основание за надежди. Или съмнения.

— А сега не е ли?

— Не съм много сигурен. Просто сметнах, че е дошло време да си поговорим… Да смятам ли че те губя като гласоподавател?

— Да, разбира се.

— Това ще бъде голяма сензация. Може би за пръв път в историята.

— Бъди сериозен, Анди. Ти не си… — Филис заекна несигурна в думите си, но много сигурна в чувствата.

— От този тип хора — добави Тривейн мило.

— Не съм казала това, а и не го мисля. Ти не си… политическо животно.

— Казаха ми, че това е плюс. Все още не знам какво искаш да кажеш с тези думи.

— Не си толкова бездушен. Не принадлежиш към типа хора, които се движат сред тълпите, стискайки ръце и изнасяйки десетки речи на ден, или които наричат губернатори и конгресмени с малките им имена, без да ги познават. Не би вършил тези неща свободно, а именно това е задачата на един кандидат.

— Мислих върху това… Ти си напълно права, аз не харесвам тези неща. Но може би те са необходими и когато ги вършиш, успяваш да докажеш себе си. Това е като форма на проява на изключителни качества. Мисля, че Труман го е казал.

— Господи, — каза Филис нежно, без да прави опит да скрие страха си. — Ти наистина възприемаш нещата сериозно.

— Именно това се опитвам да ти обясня… Ще знам всичко в понеделник. Тогава се срещам с Грийн и Хамилтън. Може всичко да пропадне.

— Имаш нужда от тяхната поддръжка? Наистина ли искаш това? — въпросът бе зададен с нотка на отвращение.

— Те не биха ме поддържали в съревнование с Мао Дзедун. Не, Хил, аз искам да разбера доколко съм способен.

— Да оставим това… Нека да се върнем към въпроса защо Анди Тривейн изведнъж започва да мисли, че участвува в състезание за такъв пост.

— Не можеш ли да произнесеш правилно думата, Хил? Нарича се президентство.

— Не, тази дума ме плаши.

— Значи не искаш да продължавам.

— Не разбирам. — Защо ти искаш това?… Ти не притежаваш нужната енергия, Анди, нито пък суетността. Вярно е, че имаш пари, а парите привличат ласкатели, но си твърде реалистичен и осведомен. Аз просто не мога да повярвам.

— Не можах и аз, когато за пръв път разбрах, че обръщам внимание на тези предложения. — Тривейн се засмя повече на себе си, отколкото на жена си и вдигна крака върху масичката за кафе. — Аз слушах Армбрастър, ходех на събрания само защото смятах, че всички разговори водят към едно нещо — докладът. И бях раздразнен, дяволски раздразнен. После разбрах, че целите са други. Всички са професионалисти, а не уплашени хора, хванати в злоупотреби. Те са способни ловци, не мога да оспоря това. Когато компаниите се разрастваха, аз прекарвах месеци, изучавайки корпорациите тук и в чужбина и примамвайки най-добрите умове, които можах да купя. Все още се опитвам да правя това. Когато срещна някого, притежаващ ценни качества, веднага си спомням за брат ти… Тези хора правят същото, което и аз. Само че в по-голям мащаб и с повече усложнения. И ако през първите няколко седмици, или месеци, аз се поддам, те ще се справят много бързо с мен. Но вече започвам да си мисля, че си струва да опитам.

— Не ми обясни защо.

Тривейн свали краката си от масичката и се изправи. С ръце в джобовете, вървейки по шарката на килима, разсеяно подмятащ крака като малко момче на разходка.

— Ти наистина искаш да знаеш всичко, така ли е?

— А не трябва ли? Аз те обичам. Обичам живота, който водим и живота на нашите деца. Сега си мисля, че всичко е застрашено и съм уплашена до смърт.

Анди погледна към жена си с нежност, макар и разсеяно.

— Аз също съм загрижен… Защо… Добре, това „защо“. Защото истината е, че аз съм способен. Не се заблуждавам, че съм гений. Поне не се чувствам такъв. Но мисля, че президентството не изисква гениални възможности. Най-важното е да притежаваш способността да възприемаш бързо подадената информация, да действаш решително — не винаги безпристрастно — и да понасяш голямото напрежение. И може би най-важното е умението да изслушваш, да различаваш законните искания за помощ от лицемерието и лъжата. Мисля, че мога да се справя с почти всичко, освен с напрежението… Но ако докажа на себе си, че съм способен да преодолея това препятствие, аз мисля, че искам да се включа в борбата. Защото една страна, която позволява съществуването на Дженеси Индъстриз има нужда от помощ. Франк Болдуин ми каза нещо, което отначало възприех за шега. Той каза, че никой не може да избегне това което му е отредено да свърши в нужното време. Струва ми се, че е дяволски претенциозно и неточно това твърдение. Но когато след поредица от неуспехи на сцената на политическия театър е останал само един подходящ кандидат за президент, не съм сигурен, че имам избор, че имаме избор, Хил.

Филис Тривейн наблюдаваше внимателно мъжа си, може би малко студено.

— Защо ти избра… по-скоро защо тази партия избра именно теб, а не някой друг? Щом президентът не се кани да се кандидатира за втори мандат…

— По редица практически съображения, — прекъсна я Анди. — Аз не мисля, че има значение представител на коя партия ще се кандидатира. И двете партии са разкъсвани от противоречия. В случая е важна личността, а не баналните фрази на републиканската и демократическата философии — те са без значение сега… Президентът ще изчаква до последната минута преди да обяви оттеглянето си, той все още има твърде много сметки за уреждане в Конгреса. Аз имам нужда от това време. Дори само за да разбера доколко съм желан.

Филис продължаваше да гледа втренчено мъжа си, без каквато и да е реакция.

— Искаш да изложиш себе си и всички нас на тази агония, знаейки, че всичко може да бъде напразно?

Тривейн се облегна на стената до камината и погледна жена си.

— Бих искал твоето позволение… За пръв път в живота си аз си давам пълна сметка за опасността, която виси над всичко, в което вярвам. Това няма нищо общо с парадните речи и знамената — никакви герои и злодеи. В действителност претърпявам постепенно, но сигурно разрушаване на ценностите, Бонър използва думата „програмиране“, макар и да не знае какво точно означава това… Но това се случва, Хил. Хората зад Дженеси Индъстриз искат да управлява страната, защото са убедени в своята сила и способността си да предадат идеите си на системата. Има хиляди като тях в различните инстанции. Рано или късно те ще се обединят и вместо да бъдат част от системата, сами ще представляват тази система… Аз не съм съгласен с това. Ние сме на няколко крачки от създаването на особен вид полицейска държава и искам хората да знаят това.

Тривейн се отдръпна от стената и се върна към кушетката. Усмихна се на Филис, която бе леко замаяна и се отпусна до нея.

— Каква прочувствена реч — каза тя нежно.

— Съжалявам… Не исках да го възприемеш така.

Тя се протегна и взе ръката му.

— Току-що се случи ужасно нещо.

— Какво?

— Аз поставих тази плашеща ме дума пред името ти и не ми прозвуча нереално.

— На твое място не бих украсявал източната стая… Аз мога да се вцепеня при първата си реч в Сената.

Филис освободи ръката му, крайно изненадана.

— Милостиви Боже, ти наистина си много зает! Какъв Сенат?