Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (13)

12.

Точно по средата на триакровото пространство се издигаше бяла къща с четири йонически пилона, подпиращи неизползваемия балкон над главния вход. Пътят, водещ към къщата, бе замислен със същата непрактичност, той минаваше от дясната страна на приличащата на килим ливада, по която не се забелязваше нито един бурен, завиваше — без да има някакво логично обяснение — отново надясно, и изведнъж свършваше, като правеше полукръг встрани от къщата. Агентът по недвижимо имущество каза на Филис, че първоначалният собственик планирал да построи жилищни помещения с гараж в края на полукръга, но преди да успее да го направи го прехвърлили в Мускейтън, Южна Дакота. Не беше като Хай Бърнигът, но имаше име — което Филис изпитваше огромно желание да замаже. Беше изгравирано с бели каменни букви точно под неизползваемия балкон.

Монтичелино.

Едногодишният наем не й предоставяше правото да замаже буквите.

Тоунинг Спринг, Мериленд, не беше Гринуич, въпреки че съществуваха редица прилики. Беше богат район, с деветдесет и осем процента бяло население, и притежаваше всичко за да угоди на най-различни вкусове; наподобяващ сам себе си и консервативен, беше населен от хора, които знаеха какво точно купуват; предпоследният етап на една мечта. Последният, ако го признаваха, се намираше на югоизток — Мак Лийн или Феърфакс, в ловната област на Вирджиния, най-добрия жилищен район.

Хората, които купуваха жилище, не съзнаваха, че получават безплатно куп проблеми като част от покупката си.

Филис Тривейн познаваше проблемите. Онези проблеми. Цената на пет, по-точно шест години. Шест години в ада. За което никой нямаше вина. И всички имаха. Така стояха нещата. Някой някога беше решил, че денят трябва да има двадесет и четири часа — не тридесет и седем или четиридесет и девет или шестнадесет — и това си беше.

Бе твърде малко. Или твърде много.

Зависи.

В началото, разбира се, никому не хрумваха такива философски мисли относно времето. Първото опиянение от любовта, вълнението, невероятната енергия, която и тримата — Анди, Дъглас и тя самата вложиха в порутения склад, който наричаха компанията.

Беше се нагърбила с много работа. Беше до болка необходимата секретарка, организираща работата на Анди, беше счетоводителката, попълваща книга след книга с цифри. И, накрая, беше и съпруга.

Тя знаеше кога започнаха — онези ужасни години. Най-малкото деня, в който прозря очертанията на онова, което се задаваше в бъдещето. Беше денят, в който се завърнаха от Ванкувър.

Влезе в офиса и видя жена на средна възраст, която брат й бе наел за счетоводителка по време на нейното отсъствие. Жена, която някак си излъчваше чувство на целенасоченост, която изглеждаше отдадена на целта да свърши повече, отколкото би й позволил осемчасовият работен ден — преди да се втурне към къщи при мъжа и децата. Очарователна жена без следа от амбициозност, излъчваше дълбока благодарност за това, че й позволяваха да работи. Всъщност, тя не се нуждаеше от парите.

Филис щеше да си спомня често за нея през следващите години. И щеше да започне да я разбира.

Появи се Стивън; Андрю беше в екстаз. След това Памела. Андрю беше образцовият, глезещ децата си баща, изпълнен с любов и непохватност.

Когато намираше време.

Защото едновременно с това Андрю изгаряше от безпокойство; Пейс-Тривейн се разрастваше бързо — твърде бързо, усещаше тя. Изведнъж се появи огромната отговорност, придружена от астрономически капиталовложения. Не беше убедена, че младият й съпруг е в състояние да се справи с всичко това. И грешеше. Не само, че бе способен, но и бързо се адаптираше към променливия натиск, към увеличаващия се натиск. Когато беше несигурен или изплашен — което често му се случваше — той просто спираше и караше всички да спират с него. Казваше й, че несигурността и страхът му са резултат от неразбиране, незнание. По-добре беше да изгуби някой договор — колкото и да е болезнено — отколкото по-късно да съжалява, че го е приел.

Андрю не забрави съдебната зала в Бостън. Такова нещо нямаше да му се случи.

Мъжът й се развиваше; продуктът му запълваше празнотата, която отчаяно се нуждаеше да бъде запълнена, и той инстинктивно отиваше от една позиция в противоположна, докато се почувстваше сигурен.

Но тя не се развиваше, за разлика от децата си. Те говореха, ходеха, подмокряха купища пелени, омазваха цялата къща с каши, банани и мляко. Тя ги обичаше с цялото си изпълнено с радост същество и виждаше началните им години от позиция на едно щастливо ново начинание.

И тогава всичко започна да се разпада. От начало бавно, както се случва с мнозина други.

Училището бе първоначалният шок. Отначалото приятен — училищните дни сложиха край на пискливите, постоянно искащи нещо гласчета. Тишината, спокойствието, приятната самота в началото. Прекарваше дните сама, с изключение на прислужницата, мъжа от пералнята, и от време на време някой техник. Но в душата си бе самотна.

Малкото истински приятели, които имаше, се бяха преместили със съпрузите си или с мечтите си, имаха малко общо с покрайнините на Ню Хейвън Хартфорд. Съседите от квартала на заможната среда средна класа бяха приятни за час-два, но не повече. Те имаха своя територия — свои компании. Ийст Хейвън бе тяхното място. Още нещо трябваше да се каже за жените от Ийст Хейвън. Те не харесваха Филис. Това нехаресване — както се случва — доведе до тиха, прогресивна изолация. Тя не беше една от тях. И не можеше да им помогне.

Филис осъзна, че е попаднала в един страшен, неприятен затвор. Хилядите часове, стотиците седмици, месеците, които бе посветила на Андрю, Дъг и компанията, бяха заменени от целодневните, всекидневни грижи за децата. Мъжът й прекарваше повече време навън, отколкото в къщи. Беше необходимо, тя разбираше и това. Но струпването на всичко това я бе оставило без свой собствен свят.

 

И така тя се изправи пред възможността всеки ден свободно, безгрижно и целенасочено да взима решения как ще прекара времето си, необременена от грижи за децата. Нямаше търпеливи обяснения на нетърпеливи прислужници, нямаше я усилената подготовка за обяд, време за закуска, време за игра, време за приятели. Децата бяха в частни училища. Взимаха ги в осем и половина сутринта и ги връщаха в четири и половина, което беше много удобно, защото малко по-късно започваше пиковият час по шосетата.

„Осемчасовата свобода“ беше терминът, който използваха другите млади, бели, богати майки на белите богати деца, които посещаваха старите, богати частни училища за бели.

Тя се опита да навлезе в техния свят и се записа в съответните клубове, включително в клуба по голф и кънтри. Андрю прие с ентусиазъм тази идея, но рядко се показваше в тях. Омръзнаха й толкова бързо, колкото и самите членове, но отказваше да признае това разочарование. Започна да вярва, че грешката е в нея, в нейната неадекватност. Някой имаше ли вина? Тогава вината беше нейна.

Какво, за Бога, искаше? Тя си задаваше този въпрос, но не намираше отговор.

Опита се да се върне в компанията, която отдавна не приличаше на склад, а бе постоянно разрастващ се комплекс от модерни сгради. Пейс-Тривейн се движеше с огромна скорост. Не беше удобно жената на енергичния млад президент да седи зад бюро, вършейки някаква проста и дребна работа. Тя напусна и си помисли, че Андрю сигурно е въздъхнал с облекчение.

Това, което търсеше, й убягваше, и тя започна да намира утешение по обед. В началото това бе елегантна чаша с Харвей Бристъл Крийм^[1]. След това малък Манхатън^[2], който бързо се превърна в двоен. След няколко години замести всичко това с водка.

О, Господи! Тя разбираше Елен Медисън! Бедната, объркана, богата, мила, разглезена Елен — потулваната Елен Медисън. Никога, никога не й се обаждай след шест вечерта.

Тя си спомни с болезнена яснота онзи късен дъждовен следобед, в който Андрю я разкри. Беше претърпяла автомобилна злополука, не твърде сериозна, но която много я изплаши. Колата й поднесе на мокрия асфалт и се удари в едно дърво на около сто ярда от пътя. Бързаше да се прибере след една много дълга обедна почивка. Не можеше да говори свързано.

Обезумяла от паника, тя изскочи от смазаната кола и се втурна в къщата, като заключи входната врата, след което се заключи в стаята. Дотича истеричен съсед и прислужницата на Филис се обади в офиса.

Андрю успя да я убеди да отключи вратата на спалнята им, и само пет думи промениха целия й живот, сложиха край на тези ужасни години:

„За Бога, моля, помогнете ми!“

 

— Майко! — гласът на дъщеря й нахлу в спокойствието на новата спалня. Филис Тривейн почти бе привършила разопаковането на багажа си и старата снимка на децата й я бе върнала към мълчаливите спомени. — Имаш препоръчано писмо от университета в Бриджпорт. Ще преподаваш ли тази есен?

— Само двуседмични семинари, скъпа. Би ли го донесла горе?

Университетът в Бриджпорт.

Получаването на писмото бе в хармония с мислите й.

Андрю бе разбрал, че пиенето й е повече от социален навик, но бе отказал да го възприеме като проблем. Ще мине. Още повече, той намираше доказателства за това. Когато си взимаха отпуска или пътуваха заедно, този проблем не съществуваше.

Но онзи дъждовен следобед и двамата знаеха, че съществува проблем и трябва да се борят заедно.

Решението принадлежеше на Анди, макар че той я остави да си мисли, че е нейно. Трябваше изцяло да се потопи в някаква работа. Работа, която да й достави удоволствие, цел, която да бъде достатъчно амбициозна, че да си заслужава времето и енергията.

Не й потрябва много време да намери такъв проект; беше очарована още при първото си запознаване с историята на средните векове и Ренесанса. Главно летописите: Даниел, Холиншед, Фрозарт, Вилани. Един невероятен, чудесен свят на легенди и реалност, факти и фантазия.

Започна да посещава следуниверситетските курсове в Йейл — тя откри в себе си същото нетърпение, което Андрю проявяваше по отношение на грижите по разрастването на Пейс-Тривейн. Беше ужасена от сухия академичен подход към тези изпълнени с жизненост истории. Беше вбесена от тази остаряла, отживяла ученост, с която се тълкуваха нейните — поетични романисти-историци на вековете. Тя копнееше да отвори покритите с ръжда врати и да пусне свеж въздух в старите архиви. Мислеше съвременно, но с богатството и блясъка на миналото.

Тя също бе открила своята работа. И колкото повече се потапяше в нея, толкова повече откриваше, че всичко си идва на мястото. Домът на Тривейн бе отново жив и енергичен. За по-малко от две години Филис завърши магистратурата си. Две и половина години по-късно постигна набелязаната цел. Тя получи степента Доктор на Английската литература. Андрю направи голямо парти, за да отпразнуват случая — и в тихо опиянение й каза, че възнамерява да построи Хай Бърнигът.

И двамата го заслужаваха.

— Почти си свършила, — каза Памела Тривейн, влизаща през вратата на спалнята. Тя подаде на майка си подпечатания с червено плик и се огледа. — Знаеш ли, мамо, нямам нищо против скоростта, с която оправяш нещата, но няма нужда да си толкова организирана.

— Имам голям опит, Пам — каза Филис, все още вглъбена в предишните си мисли. — Не винаги е било толкова… прибрано.

— Какво?

— Нищо. Казвам, че подреждам вече доста време — Филис гледаше дъщеря си, докато несъзнателно разпечатваше плика. Пам беше висока, светлокестенявата коса падаше свободно и обрамчваше изострените млади черти и големите кафяви очи, в които имаше толкова много жизненост. Толкова много стремежи. Лицето на Пам бе хубаво — едно много женствено копие на лицето на брат й. Не съвсем красиво, но много повече от привлекателно. Пам се очертаваше като очарователна млада дама. И под повърхностната жизнерадостност се криеше една изтънчена интелигентност, мисъл, която постоянно задаваше въпроси и не приемаше незадоволителни отговори.

Въпреки маниите, характерни за подрастващия период, в който се намираше — момчетата, радиото, по което тези дни пускаха сълзливи кънтри-фолк-балади, плакатите на певци, бедняшките покрайнини и ябълковата ферма на Бун, Пам Тривейн бе част от просторното „настояще“. Това бе добре за всички, мислеше си Филис, докато наблюдаваше как дъщеря й дърпа пердетата на неизползваемия балкон.

— Това е страхотна тераса, мамо. Ако имаш късмет, може да успееш да вкараш цял сгъваем стол.

Филис се засмя, докато четеше писмото от Бриджпорт.

— Не мисля, че ще го използвам за партита… О, Господи, сложили са ми часове в петък. Искам петъкът да ми е свободен за уикендите.

— Май не се посвещавате изцяло на професията си, госпожо преподавател.

— Един посветен на семейството си е достатъчен засега. Баща ти ще има нужда от уикендите — ако може да си го позволи. Ще им се обадя по-късно.

— Днес е събота, мамо.

— Права си. Тогава в понеделник.

— Кога ще си дойде Стив?

— Баща ти го помоли да вземе влак до Гринуич и да се качи на пощенската кола. Има списък на нещата, които да донесе. Лилиан каза, че ще му помогне да натовари колата.

Пам извика от разочарование.

— Защо не ми каза? Можех да взема автобус и да отида с него.

— Защото имам нужда от теб тук. Баща ти живееше в полумебелирана къща докато бях в Бърнигът. Ние, жените, трябва да оправим нещата — Филис пъхна писмото обратно в плика и го закрепи за рамката на огледалото.

— Аз съм против твоя подход. По принцип — Пам се усмихна. — Жените са еманципирани.

— Бъди против, бъди еманципирана, и върви да разопаковаш съдовете. Сложи ръкавиците в кухнята — в продълговатата кутия.

Пам отиде до ръба на леглото и седна, като обикаляше с пръст някакво въображаемо петно на дънките си.

— Разбира се, след малко… Мамо, защо не взе Лилиан тук? Имам предвид, би било много по-лесно. Защо не нае някого?

— Може би по-късно. Не сме сигурни какво ще е разписанието ни. Ще прекарваме много време в Кънектикът, особено по уикендите, не искаме да затваряме къщата. Не знаех, че имаш такова съзнателно отношение към прислугата. — Филис повдигна едната си вежда, изразявайки иронично неодобрение.

— О, разбира се. Побеснявам, когато не мога да открия придворните си дами.

— тогава защо питаш? — Филис пренареди няколко статии на бюрото, поглеждайки към дъщеря си в огледалото.

— Прочетох статията в неделното издание на Таймс. Пишеше, че татко се е нагърбил с някаква работа, която ще му отнеме десет години — без никакви почивки — и дори тогава ще е свършена наполовина; че дори неговите всеизвестни способности не могат да се справят с невъзможното.

— Не невъзможното, използваха думата „невероятното“. А и Таймс си падат по преувеличенията.

— Бяха писали, че си водещ авторитет по Средновековието.

— Не винаги преувеличават — Филис отново се засмя и свали един празен куфар от стола. — Какво има, скъпа? Сякаш искаш да ми кажеш нещо.

Пам се облегна върху рамката на леглото. Филис с облекчение забеляза, че е без обувки. Покривалото бе копринено.

— Не „да кажа“. Да „попитам“. Четох статиите във вестниците и списанията, дори гледах онова нещо по телевизията на Ерик Севареад — дето му викат коментар. Защо татко се захваща с това? Всички казват, че е такава бъркотия.

— Точно защото е бъркотия. Баща ти е талантлив човек. Много хора мислят, че може да я оправи — тя занесе куфара до вратата.

— Но той не може, мамо.

Филис се обърна и погледна дъщеря си.

— Какво?

— Той не може да направи нищо.

Филис бавно се приближи до леглото.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво имаш предвид?

— Той не може да промени нещата.

— Защо?

— Защото правителството разследва само себе си. Все едно човекът, който злоупотребява с парите на банката, да го направят ревизор. Няма начин мамо.

— Тази бележка подозрително не ти приляга, Пам.

— Признавам, че не е моя, но е правилна. Говорим много помежду си, нали знаеш.

— Сигурна съм, че е така, и това е добре. Но най-малкото мога да кажа, че това изявление прекомерно опростява нещата. След като критикуваш, трябва да предложиш алтернатива.

Пам Тривейн се изправи и подпря лакти на коленете си.

— Така казват всички, но не сме сигурни, че е вярно. Ако знаеш, че някой е болен, и не си лекар, не трябва да се опитваш да оперираш.

— Не приляга…

— Не, тази мисъл е моя.

— Извинявай.

— Съществува алтернатива, но вероятно ще й се наложи да почака; ако дотогава не сме си отишли или умрели… Голяма цялостна промяна. Отгоре до долу, огромна замяна. Може би истинска трета партия…

— Революция?

— За Бога, не. Това е извращение за тези, които си падат по насилието. Те са тъпи и мислят, че решават нещо.

— Изпитвам истинско облекчение — не говоря снизходително, скъпа. Наистина го мисля — каза Филис в отговор на резкия въпросителен поглед на дъщеря си.

— Разбираш ли, мамо, хората, които взимат всички решения трябва да бъдат заменени от хора, които ще взимат други решения. Тези, които ще разрешават истинските проблеми и ще престанат да си измислят фалшиви или да преувеличават дребните проблеми в името на собствената си полза.

— Може би баща ти може да посочи… такива хора. Ако ги подкрепи с факти, ще трябва да го изслушат.

— О, разбира се. Ще го изслушат. И ще кимат с глави, и ще казват, че е велик човек. Но ще има други комисии, които ще проверяват неговата, и други над тях. Така ще бъде, така е било и междувременно нищо не се променя. Не разбираш ли, мамо? Хората на върха трябва да се променят първи.

Филис наблюдаваше възбуденото изражение на дъщеря си.

— Това е много цинично — каза тя.

— Сигурно е така. Но мисля, че вие с татко трябва да не възприемате нещата по-различно.

— Какво?

— Е, на мен всичко ми изглежда някак непостоянно. Имам предвид, Лилиан, не е тук, тази къща не е точно мястото, което би се харесало на татко…

— Има основателни причини за къщата, нямаше голям избор. А баща ти мрази хотелите, знаеш това — Филис говореше бързо, безцеремонно. Не смяташе да съобщава факта, че малката къща за гости в задната част бе идеално разположение за двамата мъже от Секретната служба, прикрепени към тях. „Патрул 1600“ беше името, което бе прочела на меморандума, цитиран от Робърт Уебстър.

— Каза, че жилището е само наполовина мебелирано.

— Не сме имали време.

— … още преподаваш в Бриджпорт.

— Аз поех задължението, беше близо до в къщи.

— Дори каза, че не си сигурна за разписанието си.

— Скъпа, правиш изолирани, несвързани забележки и се опитваш да ги използваш в подкрепа на предубедено становище.

— Хайде, майко, в момента не изграждаш защита на дело.

— Може и това да правя. Видяла съм много объркващи неща. И несвързани… Това, което прави баща ти е много важно за него. Взел е няколко агонизиращи решения. Не беше лесно, а е и болезнено. Не ми харесват подмятанията ти, че не е сериозен. Или че е част от някаква фалшификация.

— Оу-оу! Май излъчвам погрешни импулси. — Пам стана от ръба на леглото и започна да говори, усещайки, че е разстроила майка си. — Нямам предвид това, мамо. Никога не бих го казала за татко. Или за теб. Имам предвид, ти си честна.

— Тогава съм те разбрала погрешно — Филис отнесено се приближи до бюрото. Беше ядосана на себе си, нямаше причина да се заяжда с Пам за неща, за които мъже и жени със значително повече знания от нея говореха из цял Вашингтон.

Загубата. Андрю мразеше да губи.

Нищо няма да се промени. Това казват всички.

— Имах предвид, че татко може би не е сигурен, това е всичко…

— Разбира се… — каза Филис, обръщайки се към дъщеря си с разбираща усмивка. — Може и да си права за това… колко трудно се променят нещата… Но мисля, че трябва да го оставиш да опита, не смяташ ли?

Дъщерята, успокоена от майчината усмивка, й се усмихна на свой ред.

— Боже, да. Той може да преустрои цялата флота и да я накара да плува на платна.

— Еколозите биха го одобрили. Сега побързай и разопаковай тези съдове. Когато Стив пристигне, ще бъде гладен.

— Той винаги е гладен. — Пам се запъти към вратата.

— И като говорим за баща ти, къде е този вечно измъкващ се човек? Винаги удобно изчаква, когато има шетня по къщата.

— Той е отзад. Разглежда онази преголяма кукленска къщичка в южната част. И онзи скапан път, който изглежда така, сякаш някой е минал с бетонобъркачка.

— Монтичелино, скъпа.

— Мамо, какво значи това?

— Детето на Монтичело, предполагам.

— О, Боже!

 

Тривейн затвори вратата на малката къщичка за гости, доволен, че оборудването на „Патрул 1600“ е правилно инсталирано и работи. Имаше два микрофона, които предаваха всеки звук от антрето и хола в къщата, когато се настъпеше превключвателят, скрит под килима в кола. Беше го изпробвал и бе чул отварянето на външната врата и краткия разговор между Памела и пощаджията, последван от гласа на Памела, че за Филис е пристигнала специална пратка. Също така, бе поставил книга успоредно на перваза на отворения прозорец в една от долните стаи и още с влизането си в къщичката със задоволство отбеляза, че от третия микрофон под номерираното табло излиза висок, пронизителен шум. Всяка стая от къщата имаше номер, отговарящ на този на таблото. Нито един предмет или човек не би могъл да прекоси пространството около прозореца без да задейства електронния радар.

Беше помолил мъжете от тайните служби да изчакат в колата си в горната част на улицата през деня, докато децата бяха долу за уикенда. Анди подозираше, че имат допълнителни инсталации в колата, които по някакъв начин са свързани с оборудването в къщичката за гости, но не бе задавал въпроси. Щеше да намери някакъв начин да каже на децата за „Патрул 1600“, но не искаше да ги плаши; при никакви обстоятелства не трябваше да открият причините за тази охрана. Двамата агенти проявяваха разбиране.

Споразумението му с Робърт Уебстър и с президента — бе много просто. Жена му щеше да бъде двадесет и четири часа под наблюдение, беше научил, че терминът, който използват е „наблюдение“, а не охрана. Двете му деца щяха да бъдат ежедневно под „наблюдение по места“, осигурено от местните власти по молба на федералните.

Тривейн чу клаксон и вдигна поглед. Камионът, каран от сина му, бе частично преминал входната врата и бе дал на заден ход, като се готвеше да завие по пътеката. Каросерията бе запълнена практически догоре и Тривейн се запита как ли Стив използува огледалото.

Момчето стигна главната алея и паркира така че разтоварването да стане по-лесно. Измъкна се от предната седалка, и Анди осъзна, че дългата коса на сина му има почти библейски вид.

— Здрасти, татко — каза Стив с усмивка, ризата му бе изскочила от широките панталони, раменете му достигаха покрива на каросерията. — Как върви невероятното отмъщение?

— Какво? — попита Анди, стискайки ръката на сина си.

— Така бяха написали в Таймс.

— Те преувеличават.

 

Къщата бе подредена много по-добре отколкото Анди бе допускал, че е възможно. Той и сина му бяха разтоварили камиона и стояха по ризи в очакване на поредната заповед на Филис, която ги накара да разместват мебелите сякаш бяха шахматни фигурки.

Стив обяви, че надниците на новата компания по пренасяне Тривейн и Тривейн се покачват бързо и се удвояват всеки път, когато нещо тежко бе връщано в първоначалното си положение. По едно време той силно изсвири с уста и със същия плам постанови, че е време за почивка на чаша бира.

Почивката за бира бе обявена между едно канапе и две кресла, които не си бяха на мястото. За да ги върнат на старите им места, кутията бира бе твърде малка цена.

До пет и половина Филис бе максимално удовлетворена, опаковките и въжетата — отнесени в задната част на къщата, кухнята — подредена; Пам слезе от втория етаж и обяви, че леглата са оправени, и смята, че брат й ще оцени нейното старание.

— Ако твоят коефициент за интелигентност бе една точка по-малко, щеше да си растение — бе единственият коментар на Стив.

Първоначалният собственик на Монтичелино, или „той“ както го наричаха без особено приятелско чувство — бе инсталирал в кухнята скара за въглища. Бе взето решение Андрю да отиде до Тоунинг Спринг, да намери месарница и да докара най-голямата говежда пържола, която може да купи. Тривейн си помисли, че идеята беше добра, можеше да спре и да поговори с „Патрул 1600“ по пътя.

Точно така и направи. И не беше изненадан, а по-скоро очарован, когато видя под таблото на правителствената кола най-голямата и най-сложната радиоуредба, която би могъл да си представи.

Това също беше добре.

Скарата на първоначалния собственик имаше един недостатък — опуши целия първи етаж. Тъй като това изискваше да се отворят многобройните прозорци, Тривейн си спомни превключвателя под килима, свързан с таблото, стъпи отгоре му и на висок глас — нещо, което се видя странно на децата, — започна, без да пести думи, да се оплаква от скарата.

— Знаеш ли, мамо — каза Стив Тривейн, като наблюдаваше баща си как отваря и затваря външната врата, за да изгони пушека. — Мисля, че трябва да го качиш обратно на яхтата. Твърдата земя не му се отразява добре.

— Мисля, че трябва да го храниш по-добре, мамо — добави Памела.

Тривейн видя, че жена му и децата се смеят и осъзна, колко смешни бяха думите и действията му.

— Тихо, че ще прекъсна абонамента ви за „Детски Живот“^[3].

Голямата пържола бе добра, но не особено. Няколко други решения бяха взети относно месарския магазин и скарата. Пам и Филис донесоха кафето, докато Стив и Анди разчистваха масата.

— Чудя се, как ли се оправя Лилиан? — попита Пам. — Там горе, съвсем сама.

— Точно така й харесва, — каза Стив, като си сипа половин чаша сметана в кафето. — Както и да е, сега вече може да сложи на място градинарите. Тя казва, че мама е прекалено мила с тях.

— Не съм нито мила, нито грубо. Толкова рядко ги виждам.

— Лилиан мисли, че трябва да ги наглеждаш. Помниш ли? — Стив се обърна към сестра си. — Миналия месец, когато я карахме в града ни каза, че не й харесва постоянната смята на персонала. Твърде много време се губи в обяснения, а и алпинеумите не са добре поддържани. Тя е почитателка на Луи Четиринадесети.

Андрю внезапно, но не натрапчиво погледна сина си. Нещо малко, вероятно без никакво значение, привлече вниманието му. Защо градинарите ще си сменят персонала? Беше семеен бизнес, а след като семейството бе италианско и голямо, нямаше недостатък от работници. Те се сменяха един друг и практически всички се занимаваха със земята на Бърнигът. Ще прегледа списъка на градинарите, ще направи няколко запитвания в Айело Ландскейпърс, ще ги уволни.

— Лилиан умее да се справя с всичко, — каза той, сменяйки темата. — Трябва да сме благодарни.

— Ние сме благодарни. Постоянно — отговори Филис.

— Какво става с комисията, татко? — Стив добави малко кафе към сметаната си.

— Подкомисия, не комисия; разликата е важна само във Вашингтон. Набрали сме почти целия персонал. Офисите са в ред. От време на време някоя почивка за по една бира.

— Неквалифицирано управление, може би.

— Определено — кимна Анди.

— Кога започваш да взривяваш? — попита синът.

— Да взривявам? Откъде я взе тази дума?

— От анимационните филми събота сутрин — намеси се Пам.

— Баща ти има предвид по отношение на него — каза Филис, забелязвайки загриженост в очите на мъжа си.

— Добре, не смяташ ли да „предадеш“ нашествениците на Нейдър? — Стивън се засмя без особено желание.

— Функциите ни са различни.

— О? И как така, татко?

— Ралф Нейдър се занимава с общите проблеми на потребителите. Ние се интересуваме от определени договорни задължения, спадащи към правителствените споразумения. Има голяма разлика.

— Същите хора — каза синът му.

— Не е задължително.

— Главно — добави дъщерята.

— Съвсем не.

— Правиш уговорки — Стив отпи от чашата без да сваля очи от баща си. — Това означава, че не си сигурен.

— Може би не е имал време да го разбере, Стив — каза Филис. — Не мисля, че това значи да правиш уговорки за каквото и да е.

— Разбира се, че значи, Филис — законни уговорки. Не сме сигурни. И дали Нейдър е тръгнал по след същите хора, или след други, не това е въпросът. Ние се занимавахме с определени нарушения.

— Всичко е част от по-голяма картина, — каза Стив. — Материални интереси.

— Чакай малко — Тривейн си наля още кафе. — Не съм сигурен какво имаш предвид под „материални интереси“, но ще приема, че това значи „добре финансирани“. О’кей.

— О’кей.

— Крупното финансиране доведе до появата на много неща. Н първо място бих сложил изследванията в областта на медицината; сетне напредналата технология в областта на селското стопанство, строителството, транспорта. Резултатите на тези силно финансирани проекти помагат на всички — здраве, храна, подслон; материалните интереси могат да имат огромен принос. Не е ли вярно?

— Разбира се. Ако приносът има нещо общо. А не само „страничен продукт на правенето на пари“.

— В такъв случай доводите ти са насочени върху мотива за печалба?

— Отчасти, да.

— Този мотив доказа, че е много жизнен. Особено ако сравняваме с други системи. Конкуренцията е част от системата; тя прави повече неща достъпни за повече хора.

— Не ме разбирай погрешно — каза синът. — Никой не е против мотива за печалба като такъв. Лошото е когато той се превърне в единствен мотив.

— Разбирам това — каза Андрю. Знаеше, че дълбоко в себе си усещаше същото.

— Сигурен ли си, татко?

— Не вярваш, че мога?

— Иска ми се да ти вярвам. Хубаво е да се чете какво пишат за теб репортерите и подобен род хора. Знаеш ли, изпитвам приятно усещане.

— Тогава какво ти пречи? — попита Филис.

— Не знам точно. Предполагам, че щях да се чувствам по-добре, ако бе ядосан. Или, може би, по-ядосан.

Андрю и Филис се спогледаха. Филис бързо каза:

— Гневът не е решение, скъпи. А състояние на мисълта.

— Не е много конструктивно, Стив — неуверено допълни Тривейн.

— Но, Господи! Това е отправна точка, татко. Имам предвид, ти можеш да направиш нещо. Трудно е, но е реална възможност. Но ще я изпуснеш, ако се придържаш към „специфични нарушения“.

— Защо? Това са истинските отправни точки.

— Не, не са. Докато свършиш със спора по всяка една малка точка, ще потънеш в калта. Затънал си до гуша…

— Не е задължително да завършиш тази аналогия, — прекъсна го Филис.

— … в хиляди несвързани факти, които властните адвокатски фирми бавят в съда.

— Мисля, че доколкото те разбирам, — каза Андрю, — ти предлагаш тактиката удряй и помитай. Такъв вид цяр може да се окаже по-лош и от самата болест. Опасен е.

— Добре. Може би е малко пресилено — сериозно и студено се усмихна Стивън Тривейн. — Но го приеми от „хората на утрешния ден“. Ставаме нетърпеливи, татко.

 

Тривейн стоеше по халат пред миниатюрната френска врата, която се отваряше към ненужния балкон. Беше един часът през нощта, бяха гледали с Филис стар филм по телевизора в спалнята. Това беше лош навик. Но беше забавно, филмите по свой начин успокояваха.

— Какво има? — попита Филис от леглото.

— Нищо. Току-що видях как премина една кола. Хората на Уебстър.

— Не смятат ли да използуват къщичката?

— Казах им, че всичко е наред. Те се възпротивиха. Вероятно ще изчакат ден-два.

— Сигурно не искат да тревожат децата. Едно е да ти кажат, че са взети рутинните мерки за охрана на председателите на комисии, друго е да виждаш мотаещи се непознати.

— Предполагам. Стив беше много искрен, нали?

— Е-е… — Филис се намръщи преди да отговори. — Още е млад. Той е като приятелите си, обича да обобщава нещата. Предпочита тактиката удряй и помитай.

— И след няколко години ще е в състояние да я прилага.

— Тогава вече няма да иска.

— Не разчитай на това. Ето я пак колата.