Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (31)

30.

Мъжът на име Джой лежеше отпуснат на предната седалка с глава върху таблото. Кръвта от раните му частично се бе съсирила, образувайки много петна. Бонър го извлече от колата, нарами го и го понесе към къщата.

Той се върна до страничната врата на гаража и се отправи към терасата. После излезе на пътя и пое по павираната пътека, водеща към задната част на къщата.

В този момент неясно очертание от светлини се появи на пътя. Разстоянието беше около двеста метра, близо до мястото където безпомощно преметнатият на рамото му човек се бе опитал да го убие. Светлините се мятаха, отразявани от падащия сняг. Това явно беше автомобил, приближаващ се по черния път с малка скорост. Може би търсеха стрелеца.

Пол се втурна със своя товар към кабинета и почука:

— Побързайте.

Вратата се отвори и Бонър още с влизането си хвърли мъжа върху кушетката.

— Но той е пребит! — каза Андрю.

— Можех да бъда аз на негово място — отговори майорът. — А сега ме чуй добре. Към къщата се приближава кола. Ти имаш право да решиш, но изслушай първо моите доводи.

— Звучиш ми твърде военно. Това не е Пето авеню, или пък булевард Сан-Сен. Имаш ли ковчези?

— Престани, Анди!

— Беше ли това необходимо? — Тривейн говореше сърдито, показвайки към пребития човек.

— Да! Искаш л да извикаш полицията?

— Разбира се, и ще го направя. — Тривейн тръгна към бюрото, а Бонър го изпревари и застана между него и телефона.

— Би ли ме изслушал?

— Това не е бойно поле, майоре? Не знам какво се опитваш да правиш, но тук не е най-подходящото място за това. Твоите прийоми не ме плашат, боецо.

— Господи, ти не ме разбираш!

— Опитвам се.

— Слушай, Анди. Ти си мислиш, че съм част от някакъв заговор против теб. В известен смисъл може би си прав, но…

— Ти притежаваш удивителна способност за проследяване.

— О’кей, но не е това, което си мислиш! Който и да е в тази кола, той е способен да отстрани 1600. Това е нещо много сериозно.

— И двамата знаем как, нали майоре?

— Не, не по този начин. Само не и Марио.

— Какви са вашите хора?

— Дай ми шанс да разбера, моля те! Ако се обадиш в полицията, ние никога не ще открием истината.

— Защо не?

— Действията на полицията са свързани с процеси и адвокати и дявол знае още какво! Дай ми само десет или петнайсет минути.

Тривейн потърси с очи лицето на Бонър. Майорът не лъжеше. Той беше твърде сърдит и зашеметен, за да лъже.

— Добре, имаш десет минути.

Пол отново си спомни за Лаос. Той добре знаеше на какво е способен. Именно сега бе моментът за действие. Побягна към края на терасата и инстинктивно хвърли поглед към каменните стълби, водещи към пристанището и покрития пристан за лодките. Винаги е необходимо да се познават околностите, защото всичко това може да потрябва.

Той пропълзя по ливадата, придържайки се към стената на къщата, докато достигна фасадата. Не се забелязваха никакви светлини от фаровете в далечината, никакъв звук, освен този на падащия сняг. Явно колата беше спряла и хората я бяха напуснали.

Прекрасно. Районът му бе познат. Не много добре, но във всички случаи по-добре, отколкото на нападателите.

Той забеляза, че снегът вече се задържа и реши да свали тъмното си яке. В светлия си пуловер беше по-малко забележим. Пресече алеята и започна да си проправя път през дърветата към черния път.

Две минути по-късно достигна края на един прав участък от пътя и различи очертанията на автомобил, няколко крачки по-надолу. В този момент видя огънчето на запалена цигара.

От едната страна на пътя проблесна лъч от джобно фенерче. Светлината идваше откъм гората. После чу възбудени гласове.

Бонър веднага разбра какво е предизвикало възбудата. Светлината бе дошла от мястото на неговата схватка със стрелеца. Снегът не бе успял да покрие напълно кървавите петна и стъпките.

Втори лъч от светлина се появи от противоположната страна. Явно те бяха трима. Човекът в колата слезе и хвърли цигарата си. Бонър пълзеше напред с опънати нерви, готов във всеки момент да действува.

Разстоянието беше около сто крачки и се долавяха отделни думи. Мъжът, слязъл от автомобила, издаваше заповеди.

Той инструктира единия от своите хора да се приближи до къщата и да пререже телефонните жици. На втория, назован Ауджи, бе наредено да се върне назад по пътя и да стреля по всяка приближаваща се кола.

Човекът, наречен Ауджи, каза:

— О’кей, Марио. Не знам какво се е случило.

Марио де Спаданте реализираше своите планове.

Първият човек бе наистина много лесен. Той дори не разбра какво стана. Пол проследи телефонните кабели, като беше сигурен, че „лейтенантът“ ще направи същото и се притаи в тъмнината до едно дърво. В момента, когато човекът посегна за своя нож, Бонър му нанесе силен карате удар в основата на шията. Човекът падна, като се напика. Майорът взе ножа от неподвижната ръка.

Тъй като разстоянието до кабинета на Тривейн бе малко, Пол успя да се върне и тихо почука на вратата. Андрю произнесе няколко думи през дебелата врата.

— Пол?

— Да! — Вратата се отвори. — Всичко ще се нареди. Този де Спаданте е сам — излъга той. — Сега чака в колата си, може би своя приятел. Смятам да говоря с него.

— Доведи го тук, Пол. Настоявам за това. Каквото и да каже, искам да го чуя.

— Имаш думата ми. Но това ще отнеме малко повече време. Ще се наложи да го издебна изотзад. Просто искам ти да знаеш. Ще го доведа след десет-петнайсет минути. — И Бонър избяга бързо преди Тривейн да отговори.

Наложи му се да заобиколи колата на де Спаданте, минавайки през гората. Когато се изравни с автомобила, може да види едрия италианец, застанал до капака, припалвайки цигарата си, сякаш майстореше нещо. Той махна цигарата с лявата си ръка и направи нещо странно — постави дясната си ръка върху колата и я плъзна по капака. Чу се рязък стържещ звук, който бе неразбираем за Бонър. Триеха се разрушително две метални повърхности.

Човекът на име Ауджи беше седнал на голям бял камък при завоя на пътя. В лявата си ръка държеше изгасено фенерче, а в дясната — пистолет. Цялото му внимание бе погълнато от това, което можеше да се случи на пътя.

Бонър се оттегли назад и пресече пътя. След това започна да се промъква бавно, докато достигне целта си. Човекът не беше помръднал и Пол си даде сметка за проблема, който трябваше да разреши. Един евентуален изстрел можеше да бъде чут от Тривейн и да предизвика идването на полиция. Стрелбата със заглушител също не даваше гаранции за безшумност.

Майорът не искаше полиция. Поне за сега. Той реши да поеме риска от убийство.

Извади ножа на мъжа при телефонните жици и се придвижи бавно напред. Острието на ножа бе като бръснач и Бонър знаеше, че ако успее да промуши долната част на тялото, реакцията би била моментален спазъм и това не би позволило на човека да издаде звук. През това време той трябваше да притисне устата му с ръка, за да избегне вика за помощ.

Животът на човека зависеше от три неща: дълбочината на проникване; шокът, предизвикан от временно прекъсване на въздуха и възможността да бъдат засегнати жизнено важни органи.

Нямаше друга алтернатива. Първият изстрел бе даден от другата страна. Дори да убиеше този човек, мафиозът Марио де Спаданте не би го оплаквал.

Бонър се хвърли върху седящата фигура и осъществи атаката. Не бе изпуснат никакъв звук, освен от падането на тялото.

И майор Бонър разбра, че човекът с име Ауджи бе мъртъв.

Тогава Бонър отстрани тялото от пътя и тихо се отправи към колата на де Спаданте. Снегът бе станал по-тежък и по-мокър. Близостта на океана не позволяваше образуването на чист и сух сняг. Земята бе прогизнала от влага и кал.

Той се изравни с колата на де Спаданте, наведе се и пропълзя по пътя. Марио де Спаданте беше изчезнал.

В този момент видя отпечатъците от стъпки в снега. Мафиозът се бе отправил към къщата. Вглеждайки се по-внимателно, майор Бонър забеляза, че първите отпечатъци бяха на сантиметри един от друг, а по-нататък разстоянието между тях достигаше една-две крачки. Това означаваше, че мъжът внезапно е побягнал към къщата. Какво ли го е накарало да стори това? „Лейтенантът“ до телефонните жици ще остане в безсъзнание поне още три-четири часа. Пол беше сигурен в това. Тялото бе преместено настрани, а краката му вързани със собствения му колан. Това не бе приятно занимание, като се имаха предвид напоените с урина панталони. След тази операция Бонър изтри ръцете си в снега.

Защо де Спаданте така внезапно се бе втурнал към къщата?

Нямаше време за предположения. Безопасността на Тривейн бе най-важна в момента и ако де Спаданте бе близо до къщата, тази безопасност беше застрашена.

Бонър тръгна по стъпките, които ставаха все по-ясни с приближаването на алеята. При вида на къщата инстинктът му подсказа да се прикрие и предварително да огледа мястото. Стъпките водеха към телефонните жици и после рязко свиваха към алеята пред централния вход.

Де Спаданте очевидно търсеше човека, изпратен да пререже кабелите. Той навярно бе разбрал за станалия сблъсък. Земята около мястото бе разровена, а снегът отъпкан.

Тогава Бонър осъзна, че навярно вече е забелязан. Италианецът сигурно е видял следите от влаченето на неподвижното тяло.

Като всеки преследван, той би се опитал да измами преследвача, скривайки се някъде наблизо и дебнейки.

Пол се втурна към стълбището на входната врата и видя, че следите там се губеха. Къде? Как?

И тогава разбра хитрия ход на де Спаданте. До основата на зданието, зад храстите, земята бе влажна и покрита с кал и мъх. Снегът не попадаше там, задържан от стряхата на къщата. Ивицата непокрита от сняг земя водеше до телефонните кабели. Бонър се наведе и видя свежия отпечатък от обувка в калта.

Де Спаданте се бе върнал обратно, придържайки се към стената на къщата. Сега навярно се спотайваше някъде, очаквайки появяването на човека, атакувал „лейтенанта“.

Но как да го открие?

Отново заработи логиката на ловеца — или на преследвания. Мафиозът би използувал направените вече следи, следвайки ги в обратна посока към гората.

Майорът не биваше да подценява своя противник. И двамата бях едновременно ловци и преследвани.

Той бързо се прокрадна покрай стъпалата на входната врата, придвижи се към задната част на зданието и оттам излезе на отклонението за гаража. От гаража зави надясно по постлания с каменни плочи път, водещ през терасата към малкото пристанище и покрития кей. Прескочи тухлената стена и се оказа на каменист склон. След това продължи пътя си по каменните стълби, които го изведоха до кея. Пропълзя до върха на носа и се оказа на ръба на океана, граничещ с Бърнигътската гора.

На четири крака той започна да се промъква към мястото на схватката си с първия мъж. Няколко пъти примижа за около пет секунди. Тази тактика често се прилагаше от разузнавачите в специалните сили и позволяваше да се повиши чувствителността.

Около тридесет крачки навътре в гората той го видя.

Марио де Спаданте стоеше прикрит зад клона на едно голямо дърво. Той гледаше към къщата, в лявата си ръка държеше пистолет, а с дясната се бе подпрял на дървото. Искаше да стигне възможно най-бързо до алеята в случай на сигнал от неговия вече мъртъв брат.

Бонър се изправи бавно и насочи своя 44-калибров пистолет, като се придържаше към дървото, готов да се прикрие в случай на най-малка проява на враждебност.

— Главата ти е моя мишена. Стрелям много точно.

Де Спаданте замръзна на мястото, правейки опит да се обърне. Бонър извика:

— Не мърдай, ако не искаш да ти пръсна черепа… Вдигни ръце! Веднага!… А сега хвърли пистолета.

Италианецът се подчини.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Този, когото ти забрави да отстраниш от болницата, тъпо копеле такова.

— Каква болница? Не знам за никаква болница.

— Разбира се, че не знаеш. Дошъл си тук просто за да се поразходиш. И не познаваш никого на име Джой, който проследи Тривейн и се опита да ме убие.

Де Спаданте беше бесен и успяваше да скрие това.

— Кой те изпрати? — изрече той със стържещ глас. — Откъде идваш?

— Стани бавно.

Де Спаданте се изправи с мъка.

— О’кей… Какво искаш от мен? Знаеш ли кой съм аз?

— Ти изпрати човек да пререже телефонните жици и постави друг на пост край пътя. Очакваш ли някого?

— Може би… Зададох ти въпрос.

— Въпросите бяха няколко. Сега тръгвай към алеята и бъди внимателен. Ще те гръмна без да ми мигне окото, де Спаданте.

— Ти ме познаваш! — де Спаданте се обърна.

— Продължавай да вървиш.

— Ако ме докоснеш, цяла армия ще тръгне по петите ти.

— Така ли? Моята армия може би е по-силна?

Де Спаданте, вървейки само на крачка пред Бонър, хвърляше отвреме-навреме погледи назад. При слабата светлина той се взираше, мълвейки:

— Да, знаех си. Тази униформа, тези копчета. Ти си войник.

— Но не от твоите. Моите началници са висши военни. Обърни се и продължавай да се движиш.

— Слушай, войнико. Правиш сериозна грешка. Аз работя за твоите хора. Нима не знаеше това?

— Ще ни разкажеш за това по-късно. Движи се покрай къщата към тази тераса.

— Значи той е тук… Къде е този негодник Джой?

— Ще ми кажеш ли защо изостави колата така бързо и побягна насам? А аз ще ти разкажа за Джой.

— Казах на този кучи син да пререже жиците и да ми даде сигнал с фенерчето си. Тази операция не би отнела повече от десет минути.

— Можеш да провериш. Твоят приятел Джой е вътре и никак не е добре.

Те вървяха по наклонената затворена площ от дясната страна на къщата. Де Спаданте спря по средата на пътя към терасата.

— Мърдай!

— Една минутка. Нека поговорим.

— Виждаш ли, имам проблеми с времето. — Бонър погледна часовника си. Имаше пет минути преди Тривейн да се обади на полицията. Но от друга страна той се замисли. Може би де Спаданте имаше да му каже нещо насаме. — Върви напред.

— Какъв си ти? Капитан може би. Нямаш вид на сержант.

— Аз имам чин.

— Хубаво. Много добре. Чин звучи по военно му. Да ти кажа ли нещо за твоя чин? Аз ще те повиша с един или може би с два чина. Какво ще кажеш за това?

— Ще направиш какво?

— Както ти казах. Ако си капитан какво следва? Майор. После полковник, нали? О’кей, давам гаранция за майор, но мога да те направя и полковник.

— Какви са тези глупости?

— Хайде, войнико. Ние няма за какво да спорим. Прибери пистолета. Нашата борба е обща, ние сме на една и съща страна.

— Аз не мога да бъда на твоята страна.

— Кажи какво искаш? Доказателство? Дай ми телефон и аз ще ти дам доказателство.

Бонър беше изумен. Де Спаданте, разбира се, лъжеше, но неговата арогантност звучеше убедително.

— На кого ще се обадиш?

— Това си е моя работа. Две нула две е кодът на областта. Надявам се, че ти говори нещо, войнико?

— Вашингтон.

— Ще отида по-далеч. Първите два номера на централата са осем-осем.

— Господи! Осем-осем шест, мислеше Бонър. Та това е отбранителният отдел. — Лъжеш.

— Повтарям ти. Отведи ме до телефон преди да видим Тривейн и никога няма да съжаляваш за това… никога.

Де Спаданте видя учудването на лицето на Бонър и недоверието му към неговите думи. Ако това беше истина, разочарованието на военния би било голямо.

Кракът на де Спаданте се подхлъзна по покрития със сняг склон. Той успя да се задържи.

— На кого ще се обадиш в отбраната.

— О, не. Може би той ще иска лично да говори с теб. Ще ме заведеш ли до телефона?

— Може би.

Де Спаданте знаеше, че военният го лъже. Той се подхлъзна с другия си крак и отново се задържа.

— Проклетата пързалка… Хайде, войнико, не бъди глупав.

За трети път де Спаданте загуби равновесие.

Изведнъж, при поредното си подхлъзване, вместо да се върне в началното си положение, лявата ръка на италианеца внезапно се стовари върху китката на Бонър. С десния си юмрук де Спаданте удари другата му ръка. От разкъсаната плът бликна кръв, и намокри ръкава на куртката. Италианецът отново стовари ръката си върху шията на майора, причинявайки му огромна рана. Пол отстъпи, целият облян в кръв. Все още държеше пистолета си, който де Спаданте се бе опитал да му отнеме. Той осъзна, че оръжието на мафиота бе някакъв остър като бръснач предмет, поставен на дясната му ръка. Хвана тази ръка и стисна с всичките си оставащи сили.

Схватката между двамата бе жестока. Те се търкаляха, преобръщаха и хлъзгаха по бялата и влажна земя, като две диви животни. Де Спаданте стискаше пистолета на Бонър, а майорът държеше ръката му със смъртоносния предмет.

Бонър успя да нанесе с коляно няколко силни удара в слабините на италианеца. Като резултат от тази атака настъпи разхлабване на хватката му. Бонър чувствуваше, че силите му го напускат.

Изстрелът от 44-калибрения пистолет отекна в тишината и Тривейн веднага се появи на терасата с пистолет, готов за стрелба.

Пол Бонър, покрит с кръв, се олюляваше. Марио де Спаданте лежеше свит на кълбо с ръце върху огромния си корем.

Пол постепенно губеше съзнание. Образите пред него добиваха неясни очертания, а звуковете заглъхваха. Той падна с разтворени ръце. Плътта му бе наранена, но нямаше опасност за живота му.

Последното, което чу бе едно изречение, произнесено от Тривейн.

— Ще ни трябва турникет.

Тъмнината го покри напълно. Губейки съзнание, той се чудеше какво биха могли да знаят за турникетите хора като Тривейн.