Славомир Настасиевич
Гуапо (3) (Момчето от пещерата)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guapo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване и корекция
3Mag (2014)

Издание:

Славомир Настасиевич. Гуапо

Момчето от пещерата

Редактор: Сийка Рачева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Евгения Кръстанова

Художник: Калина Тасева, Юли Минчев

Художествен редактор: Васил Йончев

Изд. „Народна култура“, София, 1969

 

Дадена за печат на 26.XI.1968

Формат: 84×108/32

Тираж: 25 100 бр

Подв.

Страници: 216 с.

Цена: 0.78 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Надмощието се състои в силата, но храбростта побеждава.

През следващите дни мъжете от келтската орда правеха колиби от тръстика, която режеха в тресавищата около мочурището и ги измазваха с глина. Жените копаеха земята с лопати и сееха пшеничени и овесени зърна, които келтите бяха докарали в колите си.

Децата играеха в котловината край поточето. Момчето от унищожената орда беше с тях. Закриляше го момиченцето Муму и освен дето му се подиграваха, през този ден не му се случи нищо лошо. Но на другия ден, когато децата пак останаха сами, няколко от тях го замерваха с камъни. Едно момче го улучи в челото и лицето му се обля с кръв. Муму не успя да го защити. С плач го заведе до поточето и изми лицето му със студена вода.

След това момчето седна до поточето, а тя изтича до колибата си да донесе парцал, за да превърже главата му. Но най-голямото момче, което се казваше Киз, направи примка от лико, заразмахва я над главата си, тръгна към Гуапо и като се хилеше, подвикна:

— Сега ще обесим малкия дивак.

Неговите малки жълтеникави очи злорадо се разширяваха и свиваха. Другите деца весело подскачаха около нето и викаха:

— Обеси Гуапо. Обеси този пещерен плъх.

Те направиха около момчето кръг и започнаха да го намаляват. Детето от унищожената орда гледаше като обкръжено зверче своите мъчители. Опита се да избяга между тях, но те с викове и смях се нахвърлиха върху него, сграбчиха го и го понесоха към скорушата, която беше наблизо и чиито клони се спущаха ниско. Киз сложи примката на врата на момчето, а другия край на въжето прехвърли през един клон и го дръпна. Въжето се опъна и тялото на малкия Гуапо се залюля във въздуха. Муму видя отдалеч какво става, изтича бързо, хвана момчето около кръста и го повдигна нагоре. Въжето малко се разхлаби. Момиченцето напрягаше всичките си сили с едната ръка да задържи тялото на момчето, а с другата да снеме примката от врата му. Напрежението беше голямо за нея и изглеждаше, че е напразно. Никой от другарите и другарките не й се притече на помощ. Муму чувствуваше как силата й все повече я напуща. Малките й ръце бяха започнали да треперят, а тялото й все повече отмаляваше.

Другите деца бяха възхитени от тази картина. Скачаха около скорушата и дивашки се смееха и викаха:

— Пусни го, Муму, да видим как ще се люлее на въжето.

Тези деца много пъти бяха гледали как по-възрастните се наслаждаваха, наблюдавайки увиснали на въжета телата на враговете, които хващаха и бесеха по дърветата.

Муму напрягаше последните си сили, примката малко се разхлаби, момчето се свести и само я махна от врата си. Двамата дишаха тежко и се строполиха на земята, Гуапо скочи и застана до скорушата.

— Напред, Киз! Хвани го! Обеси Гуапо! — викаха децата.

Гуапо се облегна на дървото. Очите му гневно святкаха.

Нито едно от децата не се реши да се приближи до него. Виковете и смехът секнаха. Всички очи бяха устремени към Киз. А той коварно се усмихваше.

— Киз не смее да се приближи до него — извика едно момиченце.

— Да го замерваме с камъни отдалеч — подхвърли едно кривогледо хлапе и взе камък от земята.

— Не, няма нужда — каза Киз. — Ще го обесим. А като умре, ще го хвърлим в пропастта, нека върви при своите.

Като каза това, тръгна с разперени ръце към Гуапо. Отново екна смях. Киз се приближи до момчето и точно когато искаше да го сграбчи, се намеси Муму. Тя застана между тях, като хвана Киз за ръцете. Когато никой не очакваше, Гуапо подскочи. Зъбите му, бели и остри като на пор, блеснаха за миг и се забиха в мишцата на мъчителя. Хлапето напразно се мъчеше да се освободи. Зъбите се забиваха все по-дълбоко в месото. Кръв се стичаше по лакътя на Киз. Другите деца се мъчеха да ги разделят. Кривогледото дебнеше момент да смаже с камък главата на Гуапо, но когато се приближи, детето от унищожената орда го ритна в корема. Кривогледото изпусна камъка, заохка и седна на земята.

Киз крещеше и се превиваше от болка. Удряше малкия с юмрук по главата, докато най-после Гуапо се отдръпна от него и отново скочи до стеблото на скорушата. Застана там с разкървавена уста и гневен поглед, готов всеки момент като рис да скочи върху неприятеля.

Едно момиченце, на което Муму издраска лицето, крещеше, като че ли го колеха.

При писъка и виковете за помощ дотърчаха мъжете, които правеха наблизо колиба. Децата хукнаха към тях с викове.

— Малкият дивак ухапа ръката на Киз. Ритна Кривогледко в корема.

— Гуапо е чакал, аз ще го убия и ще го хвърля в пропастта — викаше Киз, като слагаше пръст върху раната си.

Между мъжете, които дойдоха при децата, беше и бащата на Киз. Той измъкна меча си и тръгна към Гуапо. Но Муму скочи между тях, момчето избяга настрана и хукна към пещерите. Тичаше с цялата си сила, макар че никой не го гонеше. След малко се скри между боровете и изчезна зад камъните, които се намираха пред входа на първата пещера. Войнът, бащата на Киз, се усмихна, върна меча си в ножницата и се отдалечи с другите мъже.

Дните минаваха. Колибите бяха направени. Жените засяха горските поляни и долината край мочурището, остригаха овцете и започнаха да предат вълна.

Настъпиха безлунни нощи. Слънцето правеше все по-малък лък зад върховете на дефилето и залязваше бързо, а нощта настъпваше от изток към запад, най-напред в пропастта, след това в котловините и деретата и най-после се разстилаше над мочурището и степта. Мъжете и жените палеха огньове пред колибите и седяха върху трупи и камъни или с осветени лица като призраци се движеха насам-натам.

Малкият Гуапо изчезна. От онзи ден никой не го видя, защото никой не посмя да отиде в пещерите. Ватесът ги анатемоса в деня, когато беше осветен дъбът в дефилето.

Неизвестно откъде достигаха тайнствените викове на нощта. Бученето на чворестите борове, които като исполини се извисяваха около входовете на пещерите, предизвикваше тягостно чувство сред войниците. Когато мрак покриеше земята, те мислеха за избитите мъже, жени и деца, чиито тела хвърлиха в пропастта. Суеверни, те се страхуваха от всеки шум, който нощем достигаше от онази страна, където зееха мрачните отвори на пещерите. Ватесът беше проклел и пещерите, и всекиго, който би се осмелил да се приближи до тях.

Неговите думи бяха страшни:

„Там живеят душите на мъжете, жените и децата от унищожената орда. Техните мани могат да нанесат зло на всеки жив човек. Нашите деди са ни учили, че кръвта не е обикновена течност и онези, които я пролеят, трябва добре да се пазят от отмъщението на мъртвите.“

Тези думи вливаха страх у възрастните, а децата се притискаха към майките си и шепнеха:

— Гуапо е умрял от глад и жажда. Сега ще изпие кръвта на всички ни.

Отдалеч отекна остър и див вълчи вой.

— Душата му се е превърнала във вълк и сега се лута и вие около мочурището — хълцаха децата от страх.

— Ще изяде всички ни — добави едно момиченце, като трепереше.

— Ще изяде най-напред Киз и Кривогледчо — каза друго. Киз се беше сгушил до майка си и гласно се молеше на боговете по-бързо да мине нощта. Зъбите на Кривогледко тракаха, той скимтеше като вълче, втренчваше се в тъмнината и стискаше камък в ръката си.

Муму свиваше уста да заплаче, защото и тя изпитваше атавистичен страх от нощта. Тя седеше при децата и хвърляше все повече клони в огъня, макар да знаеше, че на нея Гуапо няма да отмъщава.

Край най-големия огън, върху ощавени кожи, седяха вождът на ордата Валок и пророкът Омс. Около тях бяха насядали навъсени войни с обгорели лица. Пламъкът на огъня осветяваше косматите им глави и ги удължаваше във фантастични сенки.

През този ден ловците бяха намерили един от своите войници мъртъв. Младежът беше убит по ужасен начин: главата му бе почти смазана от удар с каменна брадва, а тялото му намушкано на много места и хвърлено в мочурището. Дрехата му бе смъкната от тялото. Войниците бяха донесли трупа на младежа в селището и по обичая го бяха погребали на брега под дъба. Валок веднага изпрати десет души да дирят неприятеля, който вероятно се криеше наблизо. Те търсиха до мръкване и сега всички се бяха събрали. Уморени и угнетени, седяха край огъня на вожда и с намръщени лица очакваха укори.

— Кажете, кой е убил младежа и хвърлил трупа му в мочурището? — попита Валок.

Всички мълчаха. Почти цял ден бяха търсили на десет хвърлея със стрела наоколо и не бяха намерили никаква следа.

Вождът на ордата продължи:

— Или не сте търсили както трябва, или сте се уплашили от невидим враг. Не бият ли във вашите гърди геройски сърца? Майката на убития младеж с право иска да бъде хванат убиецът и пръстта на гроба на нейния син да попие кръвта му. И всички останали хора от нашето племе искат същото, защото знаят, че само в такъв случай боговете ще приемат с милост душата на нашия покойник.

Разузнавачите се поглеждаха навъсени. Никой от тях не се осмели да проговори, защото вождът на ордата говореше с глас, който ги порази. Но Рок, войн с крива лява ръка и белег на лицето, каза:

— Аз не съм ходил да търся убиеца на нашия младеж, но твърдя: ако врагът беше наблизо, нашите момчета щяха да го открият. Всеки от тях има сърце на рис и очи на ястреб. Знаем, че тук беше унищожена цяла орда и че никой от нея не остана жив. Все пак аз мисля, че трябва да се претърсят двете пещери. Може би в тях се крие някой.

Друг войн добави:

— От тях остана само едно дете и досега то сигурно е умряло от глад и жажда. Но на пещерите е хвърлено проклятие и жив човек не трябва да се приближава до тях, От деня на сечта никой не е ходил там.

— Пещерите трябва да се претърсят — обади се трети войн.

Така говореха косматите мъже, осветени от пламъка на огъня, и чакаха да чуят думата на пророка. Ватесът гладеше възрядката си брада и гризеше горната си устна, над която бяха засукани два тънки мустака. Зеленикавите му като на котка очи мигаха. Той знаеше, че неговата дума ще бъде последна и решителна. Това знаеха и всички наоколо и очакваха тази дума. Той разрови огъня с една пръчка, светлината блесна по-силно и огря всички лица. Като видя, че никой повече не иска да говори, той започна:

— Всеки от вас знае, че пещерите са прокълнати. Нашите деди са внимавали добре маните на убитите врагове да не им отмъщават. Искам и вие да знаете това и да не го забравяте. В тези пещери сега живеят само сенките на убитите врагове. Между тях няма място за онези, които слънцето огрява. Моето последно нареждане е: избягвайте прокълнатото място и нека никой от вас не се осмели да наруши обичаите на нашите прадеди, защото боговете ще го накажат, а ние ще го изгоним от племето.

— Валок търси там детето си и нищо лошо не му се случи — каза Рок.

— Да — отговори ватесът. — Валок търси там детето си, но тогава на това място още не беше хвърлено проклятие. А сега въпросът е приключен: с боговете не можем да се шегуваме. Затова чуйте моите последни думи: нашите войни ще търсят и утре, и всеки ден, докато намерят неприятеля, когото ще заколим на гроба на убития младеж и ще успокоим душата му, която, жадна за отмъщение, се лута и страда.

Мъжете кимаха одобрително, защото ватесът беше единствената връзка между хората и боговете.

 

 

На другия ден в зори разузнавачите тръгнаха отново да търсят. Начело беше Рок, старият войн с крива лява ръка и белег на лицето. Бяха общо дванадесет. При излизането от дефилето се разделиха на четири групи по трима и тръгнаха в четири посоки. Девет от тях бяха на коне. Те имаха за задача да отидат да дирят неприятеля колкото е възможно по-далеч. Останалите трима трябваше да претърсят мочурището и най-близката околност. Тях предвождаше Рок.

Когато слънцето прехвърли голямата част от своя небесен път, тези трима войници, след напразно търсене около мочурището, седнаха да си починат на едно възвишение под разклонена топола. Пред тях като на длан се простираше цялото мочурище с островчетата си обрасли с върби, храсти, тръстика и рогоз.

Войниците сложиха на земята копията и мечовете, извадиха от торбите си сушено месо и твърд хляб от овесено брашно и започнаха да ядат.

Рок говореше на другарите си:

— Не намерихме неприятеля. Няма и да го намерим, защото той се крие в пещерите. Ватесът забранява да отидем там. Добре. Няма и да отидем. Нека бъде както нарежда. Но нашето търсене ще остане напразно.

Над обгорялата трева трептеше жега, която струеше от напуканата земя. Влагата около мочурището не стигаше далеч, защото горещите слънчеви лъчи изсмукваха всяка капка от земята. Върху изсъхналите локви бяха полегнал и жълта тръстика и камъш.

Беше настъпил мигът, когато слънцето преминава зенита си. Тогава природата е като мъртва. Животните мируват в бърлогите и храсталаците, а птиците с отпуснати криле и разтворени човки дремят, изгубили вродената си бдителност. Те търпеливо чакат слънцето да превали пътя си към запад. Растенията, отпуснати и повехнали, добиват блед цвят, а водата в мочурището става тъмнозелена. От гладката повърхност подскочи по някоя риба в напразното си желание да улови водното конче, което лети над самата вода. Едно птиченце в трънака даваше признак на живот с глас само от два тона.

— Рок, погледни това обрасло в тръстика мочурище. Колко островчета има в него? Врагът се крие там. Трябва да направим лодки.

Обаче откъм запад се приближаваше чер облак, застрашително жълтеникав по краищата си и пълен с влага. Той постепенно се увеличаваше, докато покри половината небе, скри слънцето и направи атмосферата над мочурището призрачна. Повърхността на водата стана черна и започна да се набръчква. Вълничките се настигаха една друга и смесени се разбиваха на брега. От облака блесна първата светкавица, след нея се разрази гръм.

Тримата войници седяха под разклонената топола. Бурята, която се задаваше, предизвикваше страх в сърцата им, защото нямаше къде да се скрият. Под тополата не можеха да останат, защото гръм пада на всяко дърво, което не е под закрилата на боговете.

В мочурището писна калугерица, излетя от тръстиката и като стрела литна на изток. Отнякъде се чу глас на папуняк. Той изписка само три пъти и млъкна. В този момент Рок забеляза как на едно място в мочурището тръстиката се раздвижи, като че ли някой минаваше през нея. Старият войн обърна внимание на другарите си върху това явление. Придружителите му станаха, поставиха длани над очите си и се втренчиха в посоченото място. Тръстиката продължаваше да се раздвижва.

— Някое животно търси подслон от лошото време, което иде. Пробива си път през тръстиката, бяга — каза единият войник нехайно.

— Имаш право — прибави другият. — Кому е потрябвало да се мъкне през тръстиката и мочурището. Ей, Рок, буря и дъжд идат. Да бягаме по-бързо в селището.

Рок мълчеше и наблюдаваше.

Святкаха светкавици и гръмотевици кънтяха по цялото небе. Реката тромаво изтичаше от мочурището. Тя като пребита змия се извиваше между върбите и тополите. Белееше се тук-там още известно време, докато облаците не закриха и последното парче синьо небе.

Рок забеляза как от мочурището излезе едно животно и с големи и бързи скокове се спусна към тях.

— Вълк — каза войнът и сложи стрела на тетивата. Чакаше със затегнат лък животното да се приближи. То бързо дотича до война. Това беше пиренейско шарено куче, силно, със здрави предни крака и широки гърди, потомък на някогашните диви кучета, кръстосани с вълци, по това време създадени вече като отделен вид.

Рок спусна лъка, защото кучето започна радостно да скимти и да се гали. След това се нахвърли на кокалите, които мъжете бяха хвърлили.

— Това куче е на унищожената орда — каза Рок. — Ще го заведем в селището, защото е питомно и е свикнало с хора.

Изгладнялото куче трошеше кокалите със здравите си зъби.

— Бива го за лов. — продължи Рок. — Бързо е за гонене и има здрави челюсти за хващане.

Вече бяха започнали да падат едри капки дъжд. Изведнъж откъм запад се разрази страшна буря. Още с първото си връхлитане счупи няколко дървета близо до мъжете. Черните облаци се трупаха един през друг и съвсем покриха небето. Войниците избягаха изпод тополата и се спуснаха към брега на мочурището. Там налягаха на земята по корем. Кучето се сви до тях.

От ниските облаци, наситени с влага, почти изведнъж се изля истински порой и земята едва смогваше да попие малко от водата. Завчас се образуваха бързи поточета и потоци, които се сливаха в мочурището.

В този миг между разредената тръстика в мочурището се промъкна една лодка и се изгуби зад завоя на едно островче, обрасло в гъсти шубраци. В лодката бяха един осемнадесетгодишен младеж и малкият Гуапо.

Когато избяга от своите мъчители и се скри в пещерата, Гуапо се мушна в най-мрачния й ъгъл. Там в тъмнината чакаше неприятелите и стискаше с малките си ръце дръжката на каменната брадва, която намери при входа на пещерата. Беше сигурен, че ще го гонят. Готов да загине, той очакваше неприятелят да се появи на слабата светлина, която проникваше отвън. Обаче времето минаваше и никой не се показа на входа на пещерата. Малкото момче се посъвзе от страха. В един ъгъл намери постеля, направена от суха папрат. Седна на нея и се замисли за ужасите, които беше преживял през тези два дни. Гърлото му се сви от болка за изгубените родители. Оставен сам на себе си, той предчувствуваше, че когато и да е, ще падне в ръцете на врага, който зае дефилето и направи в него свое селище. Много добре знаеше, че от него трябва да се пази повече, отколкото от змиите и дивите зверове. Момчето реши да не се предаде живо.

Край постелята напипа едно пръстено гърне, почти пълно със сирене, и веднага започна да яде. В този момент чу наблизо някакъв глас. Момчето скочи и здраво стисна дръжката на брадвата. Гласът идваше от лявата страна на пещерата. Гуапо разбра думите и се сети, че това трябва да е някой от неговата орда. Тръгна в тази посока и се натъкна на младеж, който лежеше в един ъгъл на пещерата. Момчето едва го съзря.

По време на борбата младежът бил в безсъзнание, болен от треска. Той не знаеше нищо за това, което се беше случило. Гуапо му разказа всичко.

Когато научи за ужасното клане и за врага, който бе унищожил тяхната орда, младежът изохка и падна на папратовата възглавница. Врагът бе убил баща му, майка му, двамата му братя и двете му сестри.

Изнемощял, той лежа още два дни в мрачния ъгъл на пещерата, като плачеше и призоваваше боговете:

„Богове на нашите деди. Вие, които сте видели пролятата кръв на невинните, дайте ми сили да отмъстя, така че неприятелят десетократно да плати за неправдата, която е сторил. Когато отмъщението бъде задоволена, нека във ваша слава и чест и моята кръв се смеси със земята…“

По грубото му лице се стичаха сълзи.

В пещерата имаше една пукнатина, през която човек с мъка можеше да се промъкне от другата страна на планината. Пукнатината се намираше зад няколко завоя и не се забелязваше, защото отвън беше изцяло покрита с голяма дива лоза. Момчето се промъкваше нощем през нея и донасяше вода в пръстена гърне. Намери сушено месо и няколко гърнета сирене. Малкият Гуапо храни и пои своя другар две седмици, докато младежът напълно укрепна и сигурно стъпи на краката си.

Така от цялата орда Гава останаха само двама души: младежът Стиб и момчето Гуапо.

— Силата ми се възвърна. Денят на отмъщението наближава — говореше Стиб.

Вечер седяха при входа на пещерата, скрити в сянката на боровете, и гледаха неприятелското селище. Виждаха направените колиби, пред които блестяха огньове, наредените коли, кошарите за овцете и свинарниците за свините. В далечината на просторните ливади пасяха стада опитомени коне.

Стиб и Гуапо наблюдаваха плещестите войници, които носеха на главите си шлемове с рога, а на бедрата си — препасани мечове. Наблюдаваха ги и се чудеха защо никой от тях още не беше се приближил до пещерите.

Все пак те двамата решиха да напуснат пещерата, защото постоянно се страхуваха врагът да не ги изненада. Една нощ излязоха през пукнатината и се намериха на отвъдната страна на планинския склон.

След това се лутаха около мочурището, докато намериха едно островче, удобно да се скрият, защото беше обрасло в гъста и почти непроходима тръстика. Тук Стиб и Гуапо изкопаха в меката пръст землянка и я покриха с върбови клони и тръстика. Вътре направиха две постели от рогоз и папрат. Развалиха всички лодки, останали от тяхната орда. За себе си оставиха само една, направена от дива лоза, измазана с дебел слой смола. И за лодката намериха удобно и така закътано скривалище, че и най-силното око не би могло да я забележи от брега.

Така скрити прекарваха дните си, като ловяха риба и хващаха с примки блатни птици. Огън палеха само нощем, и то на дъното на землянката, която изкопаха специално за това близо до своето скривалище.

Един ден се появи младеж от неприятелската селище. Той дебнеше видра на брега на мочурището и залисан в лова си, изобщо не забеляза Стиб, който се промъкна зад гърба му и го уби. След това Стиб му взе лъка, меча и стрелите с металически върхове. Съблече облеклото му от вълнена тъкан, облече го веднага, а трупа хвърли в мочурището.

Преди бурята Стиб и Гуапо се връщаха по реката към мочурището. Още отдалеч забелязаха тримата келтски войници, които бяха на възвишението под тополата. Те така изкусно управляваха лодката през тръстиката, която ги закриваше, че тримата мъже не ги забелязаха.

Кучето, което принадлежеше на тяхната орда и през цялото време се беше лутало из мочурището, няколко дни преди това се беше присъединило към тях. То сега беше на островчето и неспокойно очакваше бурята. Като видя лодката, радостно скочи във водата и заплува към Стиб и Гуапо. Но изведнъж неочаквано промени посоката и заплува към брега. Стиб и Гуапо се учудиха, но веднага забелязаха, че между тях и кучето плува голяма змия. Главата и беше над водата, а черните кръгове на тялото и ту изскачаха на повърхността, ту се губеха под вълните. Стиб замахна с греблото да я удари, но тя със светкавична бързина се гмурна в черната вода и изчезна.

В това време кучето вече беше изплувало на брега и усетило човешка миризма в далечината, то се спусна през изсушеното блато и изтича към войниците. Скоро започна и бурята. Стиб и Гуапо едва докараха лодката до скривалището, скриха я и се спуснаха в землянката.

Дъждът валеше непрекъснато. Водата клокочеше навред и на буйни потоци се стичаше в мочурището. Светкавици продължаваха да раздират небето, а гръмове падаха върху високите платани и разклонените тополи и ги чупеха като трески. Понякога от дърветата лумваше огън, но дъждът го изгасяваше.

Когато откъм запад започна да се прояснява, мека светлина се разля върху цялата околност и дъждът престана. Въздухът беше толкова чист и прозрачен, че на огромна далечина се съзираха очертанията на високата планинска верига, която се синееше на хоризонта. Слънцето пекна и озари окъпаната природа, която жадно всмукваше топлите лъчи и светлината. Потоците продължаваха да се стичат и тръстиките в мочурището почти изчезнаха под водата.

Тримата келтски войници бяха съвсем мокри. Те тръгнаха към дефилето. Кучето вървеше след тях, като се надяваше, че ще намери истинските си господари.

На другия ден се върнаха още шестима от онези, които бяха отишли да търсят убиеца. Последните трима, които се бяха отдалечили на запад, не се върнаха и след три дни, макар че бяха на коне.