Славомир Настасиевич
Гуапо (2) (Момчето от пещерата)

Глава 1

Унищожи или ще бъдеш унищожен, по-силният и по-способният живее, а по слабият и по-неспособният загива. Такъв е природният закон.

По котловините на Голямата планина, през гъсти върбалаци и храсталаци, си проправяха път много рекички и близо до морето се разливаха в мочурища, обрасли с блатна тръстика и рогоз. Между храсталаците и мочурищата се промъкваха гъвкавите тела на лисици, които дебнеха бекасите и дивите патици. От мочурищата излитаха хиляди птици, кръжаха из въздуха с крясък и отново кацаха в гъсталака. А горе в кристалния въздух кръстосваха белоглави лешояди, кръстати орли и ястреби, винаги жадни за плячка.

Понякога оттам, от котловините на Голямата планина, се чуваше глухият рев на огромни бизони, които се спущаха да търсят по-добра паша и стигаха чак до германските девствени гори. Пред тях в панически страх бягаше всички живо. Жълтият рис с ръмжене търсеше дълбоката си бърлога между корените на огромните върби, изплашеният елен лопатар газеше с копитата си по мочурището, като разчупваше с гърди гъстите редове тръстика. Бягаше, защото с разширените си ноздри чувствуваше острата миризма на бизоните. Една голяма змия, която се излежаваше на сухото възвишение между върбите; усетила тътнежа и суматохата наоколо, тромаво изпълзя в мочурището. Коварните вълци се събираха на глутница и скимтяха, вперили стъклените си очи в грамадния самец, водач на стадото и победител във всички борби. Вълците отдалеч подушваха миризмата на бизоните, гледаха ги с гладни очи, тракаха със зъби и се хапеха помежду си. Грамадният бик вдигаше глава и с широките си ноздри поемаше уханията на природата; ревеше и с предния си крак риеше земята; с кръвясали очи гледаше вълците в далечината, а стадото му вървеше след него.

Близо до мочурището, между две възвишения, се проточваше дефиле, което завършваше с пропаст. Пълните със слюда и руди канари блестяха на следобедното слънце. Между стръмните скали имаше две пещери, които бяха почти една до друга. Пред двата входа бяха струпани колиби, направени от обли борови трупи, покрити с клапи и блатна тръстика. Там живееше ордата Гава, която се състоеше от няколкостотин мъже, жени и деца. Те бяха много добри ловци, въоръжени със съвършено изработени каменни брадви, с копия и стрели. Умееха с капани сръчно да хващат птици и животни, да плетат мрежи от лико и да ловят риба в мочурището. Правеха лодки от дива лоза и пръти, измазваха ги с дебел слой кал, смесена със смола от боровете, които като грамадни великани се издигаха високо около пещерите и от другата страна на планината.

На малкото плато между колибите и пещерите гореше „вечен огън“. При тихо време димът се издигаше като висок стълб и показваше, че тук живее орда.

Мъжете бяха мургави, с къдрави коси и големи очи. Правеха си облекло от щавени кожи и ги ушиваха с тънка кожена връв или лико от липа. Занимаваха се с лов и отглеждаха опитомени овце и свини. Жените сееха жито и овес край мочурището.

За вожд на ордата избираха най-храбрия, а жрец ставаше най-умният. Тяхната дума се слушаше безпрекословно.

Двадесет и две зими бяха прекарали в това дефиле и никога никой не застраши живота им. Но един ден в началото на дефилето се появиха стройни и едри мъже с червеникава коса. Върховете на техните копия, мечове и брадви блестяха на слънцето. С появяването си предизвикаха ужас сред ордата Гава, защото бяха на коне.

С насочени копия се спуснаха към селището. Тревога обхвана цялата орда. Мъжете и жените грабнаха оръжието и се сбиха накуп. Жрецът засвири със свирка, направена от пищял на диво магаре. Свиреше злокобната песен на смъртта. Забиха и барабани. Техният тътен идваше като изпод земята.

И борбата за унищожение започна. Мъжете и жените от ордата Гава се сражаваха яростно, но загиваха, прободени от копия и мечове. Кървавата схватка трая, докато слънцето се издигна високо. Последен, с разполовен череп, падна вождът на ордата. Около него лежаха войни с прободени гърди, жени с разпръсната утроба и обезглавени деца.

Победителите келти заеха дефилето.

Това беше време, когато орди, племена, дори и цели народи търсеха по-добри условия за живот, прехвърляха се от място на място, влизаха в стълкновения и се бореха едни срещу други до унищожение. Почти винаги побеждаваха храбростта, хитростта и особено по-доброто оръжие. В тези стълкновения келтите почти винаги излизаха победители и се ширеха навред из Европа. По начина на живот и воюване далеч надминаваха изостаналите, разпръснати орди, които често пъти се унищожаваха помежду си и не им и идваше наум да се обединят и заедно да се противопоставят на страшния враг.

След като завзеха дефилето, келтите събраха двадесетината свои убити и ги наредиха под един дъб до брега, където щяха да бъдат погребани. Няколко войници умираха край поточето. Промиваха раните им от отровните стрели, чиито върхове хората от ордата Гава мажеха с отрова, изваждана от челюстите на отровни змии. Петима войници издъхнаха в тежки мъки. Наредиха и техните тела покрай мъртвите другари. Жените събираха и хвърляха в пропастта труповете на избитите врагове.

На средата на дефилето имаше няколко дъба. Там войниците запалиха голям огън. Едни докараха колите и извадиха от тях мехове с питие и храна, други доведоха десетина овце и свини, заклаха ги и ги набучиха на ръжени; трети започнаха да копаят с лопати гробове на брега, където щяха да погребат мъртвите си другари. В битката бяха убити и три коня. За тях изкопаха отделен гроб, в който щяха да ги заровят в чест на богинята Епона.

На разжарения огън се печаха закланите овце и свини. Скоро започна гощавка и празненство по случай победата. Здравите зъби разкъсваха полуопечените парчета месо, а питието от меховете клокочеше в гърлата на войниците. Това беше вид ракия от сока на скоруши и диви ябълки, подправена с треви и мед. Само вождът на ордата Валок и ватесът Омс пиеха с купи от биволски рога.

Отекна дива и сурова песен. Тя се смесваше с плача на жените, които заедно гласно оплакваха своите мъртви. А долу в пропастта гъмжеше от вълци и чакали. Те се нахвърляха едни на други, бореха се и разкъсваха телата на мъжете, жените и децата от унищожената орда.

Когато големият месец, целият червен, се показа зад върховете на дефилето, млъкнаха и мъжете, и жените. Тогава от старейшините се отдели свещеникът и пророкът Омс. Той даде знак с ръка и всички тихо се отправиха към изкопаните гробове. Телата на мъртвите, намазани с масла и напръскани с вода, лежаха наредени край гробовете. Ватесът обърна лице към месеца, вдигна нагоре двете си ръце и започна:

„Велики брате на слънцето, поклон пред светлото ти лице, което винаги си обръщал към нас, пред твоите нежни лъчи и божествена белота, с която осветяваш земята и хората. Ти виждаш народа, който побеждава и който ще унищожи всички племена и всички орди на света. Молим те никога да не отвръщаш от нас светлото си лице. О, мани, издигнете се във висините и се слейте с руменината на вечерното небе, със светлината на месеца, там далече, там високо, дето земята не попива човешката кръв и не разяжда месото и костите, дето не се усещат мъката и времето, дето съществува само небесният аромат. Превърнете се в дъх на боговете, които ни пазят, които насочват върховете на нашите копия в сърцето на врага, които правят силна ръката на ловеца, да може да пробие кожата на дебелия бик. Вървете спокойно, о мани, защото майката земя няма да покрие телата на вашите убийци, а вълци и чакали ще ги разкъсат. Техните души вечно ще се лутат и няма да намерят убежище. Нашата светла и белоръка богиня Епона получи в жертва три коня, които в нейна чест ще бъдат заровени в общ гроб.“

Ватесът спря и даде знак с ръка.

Косматите мъже пуснаха телата в гробовете. Край всеки покойник сложиха счупено оръжие и започнаха да ги заравят с лопати. Скоро една до друга пораснаха могилки и на всяка бе сложен по един камък.

Тогава ватесът извика:

„Вие, които сте чисти, вървете и повече не се връщайте между нас, а душите на злите нека останат приковани за мястото.“

Няколко войни засвириха с рогове в знак, че погребалната церемония е завършена. Тези звуци злокобно отекнаха в дефилето, удариха се в неговите канари и се сляха с воя на вълците и чакалите.

Живите отидоха да продължат празнуването на победата, а мъртвите, сгърчени, легнали на една страна, всеки в своя гроб, останаха да спят вечния си сън на брега под разклонения дъб.

Топлина струеше от земята и камъните и тегнеше над дефилето. Двете пещери с мрачните си входове бяха пусти. Тук-там стърчаха останки от разрушените колиби. Една сова като вестител на смъртта изкрещя няколко пъти. С писклив глас й отговори бухал от върха на бор. Совата прелетя няколко пъти пред входа на първата пещера и се стрелна в нейния мрачен вход.

Към тази пещера се приближаваше момиченцето Муму, дъщеря на Валок, вожда на келтската орда. Още преди залез слънце то бе намерило едно лъскаво камъче, което блестеше с всички цветове. Очарована от него, то тръгна да потърси още някое и пътят му го доведе до входа на пещерата. Месецът вече разсипваше своята безжизнена светлина. Скалите, дърветата и канарите имаха по-други форми и бяха станали сивопепеляви. Така се изменят денят и нощта при пълнолуние. Като скреж трепти мъртвата светлина и се сипе по хълмовете и котловините.

Момиченцето почувствува страх. Стори му се, че някой го дебне. Тайнственото дихание на природата му напомни ватесовите думи, че по това време, когато здрачът преминава в нощ, излизат душите на неотдавна загиналите хора и кръжат около селищата на живите.

Совата изкрещя още веднъж и излетя от пещерата. С мекото си крило почти докосна лицето на момиченцето. Муму с ужас си спомни за страшната сеч през този ден и че на това място бяха живели избитите. И точно в този момент от пещерата се чу глас:

— Гуапо!… Гуапо!…

Момиченцето толкова се изплаши, че не можа да направи една крачка. Силите съвсем му изневериха. Опита се да извика, но слабият гласец не стигна дори до скалите.

От пещерата се чуха стъпки. Някой се приближаваше. В тъмнината се съзираше някакво човешко същество.

— Гуапо!… Гуапо!… — отново се чу глас, сега много по-близо. На входа на пещерата се появи едно десетинагодишно момче.

Муму го гледа известно време занемяла от страх. Но когато забеляза, че момчето плаче, тя се окопити.

— Гуапо! — каза момчето и кротко я улови за ръката.

— Муму! — прошепна момиченцето.

Гледаха се известно време и се усмихваха едно на друго, после седнаха на земята пред пещерата. Месецът ги осветяваше. Тя му показа камъчето, което беше намерила. Елмазът блестеше на луната и блясъкът му се пречупваше в очите на момиченцето. Момчето гледаше очите му и се чудеше. Бяха сини като небето. То никога не беше виждало такива очи. Неговата коса беше черна и къдрава, очите му тъмни и големи като на агне.

Момчето отново заплака. Плачеше тъжно, от цялото си сърце. Сълзи се стичаха по бузестото му лице. Тя го милваше по косата, защото разбра, че плаче за загубените си родители. И тя неотдавна беше останала без майка. Бе умряла неочаквано от ухапване на скорпион. Малката Муму си спомни за майка си и също заплака.

Долу в дефилето мъжете пиеха ракия. Мнозина вече бяха пияни и спяха, налягали по земята, кой където завърнал. И жените не бяха останали по-назад от мъжете. И те бяха празнували победата и сега пияни, лежаха като мъртви по земята. Тук-там все още се чуваше по някой прегракнал глас или зов без отговор.

Вождът Валок седеше на един камък. Челото му беше намръщено и пламенните му очи гневно святкаха под гъстите вежди. Неговата орда, най-силната от всички, на които бяха попадали досега при своето скитане, лежи мъртвопияна. Дори най-незначителният враг като нищо може да победи тази пияна паплач. И неговите безстрашни бойци ще бъдат изклани като овни. Победителите на силни орди не бяха в състояние да победят страстта си. Ватесът Омс, който беше мозъкът и душата на цялото племе, търкулнал се като пън, лежи пиян под дъба. Кой тогава ще повлияе на хората да се поправят? Техните деди не са познавали дяволското питие. Били са способни всеки миг да грабнат оръжието и да победят врага. В това се е криел техният военен късмет. Те са били будни пазители на всичко заграбено и спечелено. А техните внуци? Лежат пияни по земята в леговището си.

Вождът стана от камъка и бавно тръгна между заспалите. Когато стигна до пророка, се спря. Ватесът спеше съвсем пиян, с отворена уста. Възрядката му брада се беше слепнала от сладкото питие. Дебелите му устни мляскаха и насън, а бръчките около очите му потрепваха. Изпълненото с подлост лице се хилеше и насън. Вождът Валок почувствува отвращение, защото и без това омразата му към пророка беше безкрайна. Хвана дръжката на меча си, готов да го прободе. Все пак се въздържа. Отказа се, пусна меча и тръгна по-нататък. След малко се натъкна на Азур, бавачката на неговата дъщеричка Муму. И тя, огряна от месеца, лежеше като чувал. Като я видя, бащата се сети за детето си и разгневен ритна жената в слабините. Тя само изохка и не се събуди. Другите деца спяха всяко край майка си, сгушени като котенца. Валок напразно търсеше дъщеричката си. Малката Муму не беше между децата. Търси я навред и най-после се запъти към пещерите.

Още отдалеч съзря децата как седят на земята и плачат.

Като видя страшния войн, момчето скочи и избяга в пещерата.

— Татко, не го убивай — извика Муму и изтича след момчето.

По суровото лице на вожда на ордата трепна блага усмивка. Той влезе в пещерата и намери децата в един мрачен ъгъл. Хвана ги за ръце и ги заведе в лагера.