Славомир Настасиевич
Гуапо (1) (Момчето от пещерата)

Увод

На Иберийския полуостров неолитният период е бил вече към края си. В котловините и дефилетата, където се намирали селищата на ордите, които още си служели с каменно оръжие, хората, насядали вечер край огъня, разказвали, че някъде далеч, чак зад Голямата планина, се е появила стрела с металически връх, толкова остър, че може отдалеч да пробие кожата на дебел бик и гърдите на пепелява мечка. Тя улучвала сърна на голямо разстояние и събаряла белоглав лешояд при висок полет. Край огъня се разказвало за ножовете и брадвите, употребявани от хората, които живеели от другата страна на Голямата планина. Говорело се, че тези хора били сурови войници, унищожавали цели орди, постоянно били в движение, отвличали със себе си пленници, които при почивките си принасяли в жертва на боговете, и пиели човешка кръв, която им давала смелост и сила.

Всичко това разказали четирима младежи от една орда, която келтите унищожили. Тези думи се разнесоха от орда до орда, от огън до огън, докато обиколиха целия Иберийски полуостров. Младежите били пленени. След много мъки убили пазачите си и успели да избягат. Крили се в гората, проправяли си път през нея и мочурищата и едва стигнали живи до първата орда, сродна на тяхната. Облечените в животински кожи хора ги приели, нахранили и изслушали техния разказ.

Почти никой в ордата не повярвал, че суровите пришълци употребявали оръжие от метал, че стрижели овцете, предели вълна и от нея правели тъкани за облекло.

Все пак историята, която разказали четиримата младежи, се разнесла от уста на уста между другите орди като истинска случка.

Истината е, че по това време келтите са били скитнически народ, който търсел добра паша за добитъка си, здрав климат и места, където имало достатъчно дивеч, особено бизони и диви коне. По онова време те за пръв път преминали през Пиренеите от Галия, „земята на чудесата“.

Келтите яздели коне. Въоръжени с металически копия, стрели и мечове, те предизвиквали ужас сред местното население.

Тук желаем да кажем нещо повече за келтите и да посочим това, което историята със сигурност знае за тях.

Те били от индо-германски произход, храбри, хитри и пъргави. Техният неспокоен дух постоянно ги подтиквал към движение, грабеж и война. Отлични укротители на диви коне, те предприемали всичките си походи на коне. Зад колоната войници се движели коли, пълни със жени, деца и старци. По време на сражения те подбуждали храбростта на войниците и били свидетели на тяхното геройство. Всеки войник знаел, че не трябва да отстъпи пред неприятеля, за да не изложи цялото си семейство на опасността да загине от неприятелския меч или да попадне във вечно робство. По време на сраженията жените окуражавали мъжете и синовете си с викове и вайкания зад бойния строй, вдигали високо децата си и заклинали своите бойци да не отстъпват пред напора на неприятеля. По-силните и по-смелите жени се биели заедно с мъжете, предизвиквали възхищение и се ползували с особено уважение.

До третия век преди новата ера никой не могъл да ги победи, защото притежавали най-съвършеното оръжие на онова време. Древните писатели пишат за тях, че са били истински майстори в претопяването на метали и правенето на сплави. Проявявали високо умение при коването на оръжие.

В по-ранни времена употребявали украсени къси мечове, които носели в изшарени с инкрустации ножници. Копията им имали вълнообразни или зигзаговидни ивици, за да могат да нанасят по-широка и по-опасна рана на неприятеля в борбата, а по време на мир са подчертавали усета на келтите за изящество и хубава форма. Оръжието си украсявали с бисери, кехлибар и червени корали. Обличали се с панталони и вълнени блузи, украсени с шарки. Желязна броня предпазвала гърдите им, а на главите си носели, както по време на война, така и в мир, шлемове с рога. Вождовете им имали буйни бакенбарди и златни украшения.

Келтите били високи и снажни, избухливи и хитри. Имали червеникаво-кестенява коса и сини очи. Смятали ги за безстрашни, способни и духовити хора. От божествата най-много почитали богинята Епона, защитница на конете, катърите и магаретата. Правели и жертвеници, молели й се и я обожавали.

Най-напред населявали местата около Везер, чак до Средна Франция и Алпите, а на изток стигали до Унгарската пуста и Високите Татри. По-късно се настанили на брега на Рейн, в Бретан и на Британските острови.

В третия век преди новата ера предприели няколко по-големи похода, навлезли в Македония и Гърция. Там не останали дълго, а заробвайки и плячкосвайки, отстъпили към своите сигурни седалища на Рейн. Следния поход предприели пак през Гърция и стигнали до Мала Азия, където победили пергамския крал Атал Първи. Тогава гърците ги нарекли галати, от което вероятно е произлязла думата келти. Това е тяхното истинско название. То означава войник и сановник.

През третия век преди новата ера на Иберийския полуостров ги е победил Хаздрубал в стълкновение, което било страшно по числото на жертвите, дадени от двете страни.

След това поражение, пръснати из цяла Европа, те се смесват с други народи или постъпват в наемните войски на вождове, които воювали срещу римляните. Пленени, келтите били изпращани в цирковете, където загивали като гладиатори на арените, забавлявайки римските тълпи.

Първата група келти преминала на Иберийския полуостров около хилядната година преди новата ера. Там те водили сурови борби с туземците иберийци, докато се обединили с тях и създали един народ, келто-иберийци. В романа е описано това време на сурови битки, в което са изпъквали храбростта и лукавството, трудните военни изпитания и героизмът. Умните и безстрашни иберийци е трябвало да изтърпят тежки изкушения в борбите с лукавите и кръвожадни келти, които донесли на Иберийския полуостров плодовете на човешкия напредък и култура, а в същото време и страшни войни. Келтите научили изостаналите и полудиви орди да претопяват метали, принудили ги да се обединят и по силата на обстоятелствата да приемат борбата на живот и смърт.