Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (9)

Глава осма

Непрощаващото време бе омачкало дрехите на всички и бе разрошило косите им, докато стояха под плющящия дъжд в очакване на линейката. Сега, като група от шокирани войници — победени и изтощени, те се бяха отпуснали по столовете и канапетата във фоайето на болницата и чакаха новини за Едрик.

Той бе в операционната от часове. Не се знаеше нищо.

Освен повикванията на докторите по уредбата и приглушения звън на звънеца на асансьора, единственият звук, който нарушаваше изпълнената с безпокойство тишина, бе вездесъщото бръмчене на флуоресцентните лампи и епизодичното хълцане и ридания на Лиза.

Нина седна до нея и я хвана за ръката.

— Просто не мога да повярвам. Не мога да повярвам — хлипаше Лиза.

Нина подаде на треперещата млада жена една салфетка и тя незабавно започна да бърше сълзите си. Размазваше още повече черния грим, който очертаваше дебело очите на секретарката, и й придаваше изражение на миеща се мечка.

— Какво видя? — попита Нина.

— Честно казано, нищо. Чух изстрели и се обърнах. — Тя потрепери и сълзите й рукнаха отново. — Там беше той. Едрик.

Нина наблюдаваше как Брок мачка и къса една салфетка между пръстите си като шевна машина, която дърпа плат.

— Ти видя ли нещо?

Ръцете на Брок спряха. Очите му изглеждаха стари и безжизнени.

— Бях се навел и товарех касети в багажника. Освен това всичко беше толкова прогизнало там. Видимостта бе нулева. — Дъхът му излезе с рязка струя. — Бедното момче…

Той направи на топка разкъсаната хартия между ръцете си, после я захвърли в едно кошче за смет от другата страна на чакалнята с перфектна парабола.

— Ще се оправи — обади се Джаред с дрезгав и прекалено самоуверен тон.

Никой не изрази съгласие с думите му. Мич се разхождаше в средата на помещението, видимо разстроен. Прокара длан по лицето си.

— Някакви новини?

— Нищо. Ти свърза ли се със сестра му? — попита Джаред.

— Не. Не живее на стария адрес. Не е оставила следващ или поне телефонен номер.

— Типично за тази жена — избоботи Джаред.

Мич бе ходил напред-назад до телефона поне десет пъти, като се опитваше да ръководи всичко — да си урежда полети, да работи с полицията, да намери къде живее сестрата на Едрик и да не изпуска от внимание влошаващото се положение на майка си. Не искаше да допусне никой да му помага. Нина предположи, че тази свръхактивност държеше ума му далеч от най-лошото.

— Има ли нещо ново?

Очите му говореха, че няма никаква промяна. Нямаше чудеса. Тя бавно умираше. Нина го наблюдаваше как стиска устни и се отпуска в стола до Брок. Безмълвен. С болка. Трогателна картина на мъжка сила и болезнена чувствителност.

Когато опърпаната група потъна отново в мълчание, Нина заоглежда Мич. Такава изненада. Първоначално го беше преценила като повърхностен, навъсен атлет, който поставя спорта пред всичко друго. Толкова бе сгрешила. Първо работата му като доброволец в приюта, после грижовният, безкористен начин, по който контактуваше с хората. Сега това. Беше се отказал от възможността да заведе отбора си на плейофите без нито миг колебание, когато научи новината за майка си.

По пътя за болницата Мич най-накрая бе обяснил причините, поради които отбягваше медиите, и вникването в същността на нещата накара Нина да се чувства така, сякаш най-после бе видяла скритите картини в триизмерните художествени плакати на търговската улица. Защо никой не й беше казал по-рано? Това щеше да направи нещата много по-лесни. Беше си мислила, че е твърдоглав, че налага своенравно условия само за да поставя пречки по пътя й. Кой разумен треньор би се отрекъл от безплатна реклама? Но Мич предпазваше умиращата си майка, като внимаваше тя да не чуе новините и да се разтревожи.

Сега вече бе разбрала, че всичко е имало друг смисъл.

Да я оставеше да изживее последните си дни в спокойствие на духа — това бе най-добрият подарък, който Мич можеше да даде на майка си, и знанието за това хвърляше нова светлина върху този мъж, когото Нина започваше да харесва. Този мъж, който я привличаше, изкарваше я от търпение, напомняше й за всичките й минали грешки… и я караше да иска да ги повтори. Като го наблюдаваше сега — с широко разтворени нозе, с разрошена коса, тъмни мустаци, които бяха достатъчно дълги, за да му придадат застрашителен вид, умислени и тъжни очи — сърцето й се свиваше. Тя съзря отвъд грубата мъжественост, отвъд представата, истината и придоби мимолетно впечатление за малкото момче вътре в него, което бе уплашено до смърт от това, че щеше да загуби майка си.

Душата я заболя. Това я накара да го обикне.

Което го направи хиляда пъти по-опасен.

— Мич?

Съкрушеният глас на Брок върна Нина в действителността. Тя си пое въздух и смесените болнични миризми на антисептик, страх и болести изпълниха ноздрите й.

— Хммм?

Мич разтърка лице с длани и извърна уморените си очи към Брок.

Помощник-треньорът поклати глава, после изруга. Изпусна дълга въздишка.

— Би трябвало да спомена това по-рано, но… не го направих. Сам намина към залата днес…

— Какво? — намеси се Нина, а Джаред добави:

— Кога?

Брок продължи да говори на Мич.

— Видях го на два пъти. Разговарях с него веднъж, опитах се да му вдъхна кураж да се върне отново в рехабилитационния център, но той не искаше въобще да ме слуша.

— Защо не ни каза? — смръщи се Мич.

Брок изкриви уста настрани в самообвинителен жест.

— Защото така, както Едрик е твой любимец, така пък Сам е мой. Спретнах му добро местенце и всичко останало. Мислех си, че бих могъл да го променя. Съжалявам. Не знаех, че ще прибегне до насилие.

— Ако той има нещо общо с това — уточни Джаред. — Ние не знаем дали той е застрелял Едрик.

Лиза заплака по-силно.

— Ти видя ли го по време на стрелбата? — попита Нина.

— Е, малко преди това. Обаче не беше там… след изстрелите.

— Защо му е на Сам да стреля по Едрик? Едрик вероятно е най-близкият приятел, който този мъж има в отбора — изрече глухо Джаред, който изглеждаше раздразнен от цялата тази абсурдна идея.

— Н-но Сам го бе яд на Едрик, защото си мислеше, че Едрик е на страната на Мич за цялата работа по отстраняването му — обади се Лиза.

— Кой ти каза това? — Мич се наведе напред и погледна Лиза в очите. — Със Сам ли си разговаряла?

Лиза замря, после поклати глава.

— Ами… Едрик ми каза.

На лицето на Мич се изписа силна изненада.

— Кога?

— Разговаряхме по телефона миналата нощ и…

— Мислех, че двамата с Едрик не се разбирате.

Смущението на Нина нарасна и с Мич си размениха озадачени погледи. Очевидно мислите му отразяваха нейните собствени.

Лиза се разтресе, когато сълзите й започнаха да текат по-силно.

— Неее — изстена тя. — Вие не разбирате…

— Лиза, думите ти не звучат смислено. — Истерията й започваше да лази по нервите на Нина. — Изплюй камъчето и ни разкажи.

— Двамата с Едрик… ние сме любовници.

— Любовници? — възкликна Мич. — Откога?

— От известно време. Не знам. — Тя повдигна едното си рамо. — Просто не исках да смесвам това с работата си. Не исках никой да знае. Разбрахме се да го пазим в тайна.

Лиза зарови лице в дланите си и изстена.

Изненадата увисна като серпентини, оставени след някое парти. Джаред и Брок се спогледаха с увиснали челюсти. Всички изглеждаха прекалено озадачени, за да говорят.

— Е, той със сигурност е спазил обещанието си. Аз поне нямах представа — каза Мич.

— Защо някой би искал да убие Едрик?

— Защо някой би искал да стори въобще някакво зло на Едрик? — Джаред се почеса по главата, изглеждаше много изморен и разстроен. — Не го разбирам. Нима сега са поставили на мушката цялата ни организация? Възможно ли е това да е някой от отборите — наши съперници?

Нина се изкашля леко.

— Мич? Мога ли да говоря с теб насаме?

Тя се изправи. Мич я последва веднага, а Брок се премести на стола до Лиза, като постави ръка на гърба й, за да я успокои.

В коридора Нина се обърна с лице към Мич и завърза непокорната си коса отзад на тила.

— Какво се сети?

Последното нещо, което й се искаше, бе да разпали огъня на нещастието му. И все пак, това трябваше да бъде казано. За нея беше очевидно още от мига, в който видя местопрестъплението — не можеше да разбере защо никой от другите не можеше да го види.

— Никой не е искал да убие Едрик.

— Как можеш да кажеш това? — Мич посочи към широките врати, които отделяха хирургическия блок. — По него стреляха, за Бога! Предполагам, че все още го подозираш?

Нина поклати глава. Разбра неговата избухливост.

— Не, ти явно бе прав за това, че Едрик е невинен. Но по него е стреляно, защото който и да го е направил, е помислил, че това си ти. — Тя наблюдаваше как гръдният му кош се повдига и отпуска, неспособна да го погледне в очите, докато разказваше очевидното. — Едрик бе на погрешното място, в погрешното време и е поел куршума, предназначен за теб.

— Как можеш… да си толкова сигурна?

Тя се облегна на стената.

— Погледни най-очевидния от фактите — по Едрик е стреляно, когато се е качвал в твоята кола.

— Нима забравяш, че той е чернокож, а аз не съм?

— Ни най-малко. Ти го видя да лежи там на земята, нали? Беше поставил качулката на главата си заради дъжда. Не би могъл да видиш цвета на кожата му.

Мич почака малко, докато информацията попие в съзнанието му, като се обърна, взирайки се, без да вижда в коридора.

— А всички вие носите едни и същи екипи — добави Нина.

Мич вдигна глава с умоляващи очи.

— Ти наистина ли не би могла да направиш разлика между мен и Едрик?

— В проливния дъжд? Отзад? Когато и двамата сте облечени в един и същи дрехи? — Тя стисна устни и поклати глава. — Не мисля. Вие сте с един и същи ръст, Мич. Почти сте еднакви на височина.

Тя си спомни, когато за първи път срещна Едрик. Връщаше смокинга на Мич.

В очите на Мич се появи примирение.

— Боже мой…

— Който и да се е притаил там, е очаквал теб — натърти тихо тя. — Той е взел Едрик за теб.

Като изруга, Мич прекоси болничния коридор и постави длани на отсрещната стена. Главата му клюмна. Не можеше да понесе много повече от това. Всеки път, когато си помислеше, че майка му умира — сама — на разстояние няколко щата оттук, болката заплашваше да го довърши. Като се добави към това новото чувство за вина, като знаеше, че е отговорен за смъртноопасните рани на Едрик, всичко това почти го постави на колене.

И Нина на всичкото отгоре.

Като се обърна, той я изгледа внимателно. Висока, гъвкава, вторачила се в него — с онези свои очи като на сърна, които сякаш говореха: нека да те защитавам. Измачканата й блуза бе прилепнала към тялото й така, както му се искаше и той да може да прилепне. Повече от всичко друго на света искаше тя да го задържи при себе си.

Да го притежава.

Да бъде силна заради него. Да го предпази от болката, от това загубата и мъката да не погубят и него. Твърдоглавата Нина, която оправяше света и която не се нуждаеше от никого. Господи, колко се нуждаеше сега от нея…

— Нина…

— Да?

Без предварително да е мислил, без да има друг мотив, освен този, че просто трябва да го направи, той прекоси разстоянието до нея и освободи невъзможно гъстите й вълнисти коси от грозния островръх кок, на който тя винаги я връзваше. С двете си ръце прокара пръсти в разкошните й руси коси и ги разплете. Дръпна нежно главата и назад, за да открие дългата й, гола шия, а очите му я изследваха така, както устните му копнееха за нейните. Като остави косата й да падне върху раменете, той вдиша аромата. На тежък, летен плод.

Праскови.

Прокара палец по долната й устна, облиза своята и се усмихна. Жената понесе смущението добре.

— Харесва ми, когато е спусната.

И като се обърна, той отиде до няколкото телефонни кабини по-нататък в коридора и извади картата от джоба си. Не можеш да се справи с това сега. Нито с Едрик, нито с Нина, нито със своите реакции към двамата.

Майка му умираше. Майка му умираше.

 

 

Стрелките на часовника показаха на Нина, че наближава полунощ.

Един лекар, който изглеждаше съвсем изтощен с изпомачкана престилка и огромни петна от пот под мишниците, огледа внимателно лицата на хората в чакалнята.

— Тук ли са роднините на Едрик Грийли?

Мич скочи на крака.

— Аз съм от семейството му. — Той се огледа наоколо и тонът му се смекчи. — Ние сме семейството му, докторе. Ние сме всичко, което той има.

Сърцето на Нина се сви. Нищо чудно, че Мич толкова се бе привързал към едрия добродушен мъж. Те споделяха подобна самота в света — или скоро щяха да споделят. Тя се изправи, прекоси разстоянието между тях и застана до Мич.

Лекарят протегна ръка.

— Аз съм доктор Брюгър.

Мич разтърси ръката на доктора и се представи, въпреки че изражението на другия мъж подсказа на Нина, че това не е необходимо. Треньорът на Лейзърс — наречен Адонис на НБА, го разпознаваха, където и да отидеше.

— Как е той?

Гласът му прозвуча достатъчно уравновесено, за да предизвика у Нина опасение за вътрешното му безпокойство.

Брюгър стисна устни и едновременно закима и заклати глава.

— Този мъж е същински борец. И е в отлично физическо здраве.

— Но? — обади се нетърпеливо Нина.

— Карайте направо, докторе — добави Джаред.

— Едрик би могъл да се възстанови. Но би могъл и да умре. Състоянието му е критично. — Брюгър прокара изключително чистата си и изглеждаща мека ръка по разрошената си коса. — Издържа хирургическата намеса добре, но е твърде рано да се каже. Отстранихме един куршум от мозъка му. И втори от коремната му област.

Мич се извъртя и отиде до стената, като притисна чело в нея. Нина го наблюдаваше, после се обърна към доктора.

— Какви поражения с дълготрайни последици можем да очакваме?

— Трудно е да се каже — заяви Брюгър с онзи дразнещ, безпристрастен тон, с който говореха лекарите. — Ще трябва да почакаме и да видим. С лекарства го поставихме в състояние на предизвикана кома, за да ограничим движенията му заради отока на мозъка. — Той премести поглед от лице към лице, като обходи така цялата стая. — В добри ръце е. Всички вие бихте могли да си отидете вкъщи и да поспите малко. Следващите двадесет и четири часа са критични, но той се справи с операцията и сега състоянието му е възможно най-доброто от това, което може да се очаква.

Мич се обърна към доктора.

— Благодаря! За всичко.

Нина и Джаред също благодариха, после докторът си тръгна. Брок стана, като протегна ръце към тавана.

— Мисля, че ще тръгвам. Ще ми съобщите по пейджъра, ако има някакви новини, нали?

Мич кимна.

— Наистина съжалявам за Сам. Трябваше да ви кажа.

— Запази тревогите си за Едрик, приятел — избъбри Мич и потупа окуражаващо помощник-треньора по гърба. — Ако е бил Сам, ще го намерим.

Лиза се изправи и приглади дрехите си. Избърса влажните си очи като успя само да размаже струйките грим на хоризонтални черти по бузите си.

— М-можеш ли да откараш и мен до вкъщи, Брок? Не искам да шофирам.

— Ако искаш да останеш при Едрик по-дълго, Лиза, ние ще те отведем после вкъщи — предложи Джаред.

Лиза потрепери.

— Не. Искам да се махна от това ужасно място веднага. Направо ме разболява.

Нина се намръщи, после се успокои. Коя бе тя, за да съди? Лиза беше млада. Нина си спомни себе си в началото на двадесетте си години. Предположи, че не е толкова изненадващо, че Лиза се бе съсредоточила върху собствените си чувства, дори когато Едрик бе толкова болен. Тя въобще не бе казала, че е влюбена в Едрик, а само че са любовници. Колосална разлика. Освен това много хора се объркваха пред лицето на някоя травма.

— Аз оставам.

Нина се обърна, когато чу думите на Мич като гърлен рев на някой лъв.

— Аз също — изрече като ехо тя.

Устните му не помръднаха, но очите му и се усмихнаха, като стоплиха сърцето й.

Джаред кимна към Брок и Лиза.

— Ние ще останем още малко, в случай че нещо се промени. Вие двамата вървете.

Нина трябваше да признае, че изпита облекчение, че ще останат само тримата за известно време. Много от другите играчи бяха идвали и си отивали в продължение на цялата вечер, като не бяха сигурни как е правилно да се държат в такава ситуация. Тя никога не би го споделила на глас, но й бе писнало от риданията на Лиза.

Брок и Лиза се сбогуваха, после изчезнаха по широкия коридор.

— Ще проведа няколко телефонни разговора — издудна Мич, след като в чакалнята стана тихо. — Трябва да си запазя място за някой полет.

— Нима още не си го направил?

— Не. Задържах малко, за да видя какво ще стане с Едрик. — Той въздъхна, като покри чело с ръка. — Знам, че трябваше да бъда в Колорадо — наистина исках да бъда там — но се чувствам разкъсан. Едрик заслужава вниманието ми.

— Не се тревожи за това, синко — въздъхна Джаред. — Майка ти има нужда от теб. Ще се погрижим за нашия голям човек.

Нина видя как едно мускулче затрепери по небръснатата брада на Мич. Той кимна леко, после се отправи към телефоните.

Тя се изправи.

— Трябва и аз да се обадя. На Пийт Джеферсън.

Не бяха го обсъждали, но изглеждаше като нещо съвсем ясно, че нейният ангажимент ще свърши. Майката на Мич умираше и той се връщаше, за да се погрижи за нея през последните й дни. Нина дори нямаше майка, и все пак знаеше, че няма място за един бодигард в такъв сценарий, независимо дали има смъртна заплаха или не. Тя осъзнаваше също, че вероятно никога повече няма да види Мич Халоран, след като той тръгне за Колорадо, и паниката от надвисналата загуба я измъчваше. Беше се просмукал във всеки аспект от живота й, в цялото й същество, и то за толкова кратко време.

Джаред се протегна да хване ръката й.

— Почти не сме разговаряли.

— Знам. Беше изнурителен ден.

Тя му се усмихна.

— Ти изглеждаш добре, Нина. Мисля, че този ангажимент ти се отрази добре въпреки всичко.

— Съгласна съм.

Стисна ръката на Джаред, преди да я пусне и се отправи към няколкото телефона в коридора.

Докато приближаваше телефоните, тя разгледа внимателно Мич в гръб. Не разговаряше, вероятно очаква да го свържат — помисли си. Вдигна най-далечния телефон, като остави един между себе си и Мич като безопасна зона. Нямаше сигнал. С въздишка се приближи до този, който бе по-близо до Мич. Миризмата му я обгърна. Не на одеколон или на някой екзотичен сапун или шампоан. Неговата миризма. Пот и мускули — тази комбинация уникално мъжка и съвсем естествена, което накара нещо вътре в нея да потръпне.

Тя вдигна слушалката, набра номера и се обърна с гръб към Мич.

Не можа да открие Пийт. Остави кратко съобщение на телефонния му секретар и затвори. Когато се обърна, видя, че Мич стои безмълвен и я наблюдава. Отпуснатият му поглед спря на устните й. Тя ги облиза. Почувства се така, сякаш бяха сами, откъснати от света. Не съществуваше нищо друго извън кръга пространство, което двамата заемаха. Протегна се и откъсна един увиснал конец от ръкава му, после докосна леко ръката му.

Той покри дланта й със своята, като я взе в плен, притискайки я към себе си. Погледите им се срещнаха. Между тях премина толкова много информация, въпреки че не размениха и дума.

— Радвам се, че си тук — прошепна тя.

Бръчките около очите му показваха безпокойство и вина за това, че именно той бе оцелял, незасегнат от стрелбата.

— Аз също. Но се чувствам ужасно виновен заради Едрик.

Пое си дълбоко въздух, който разшири гръдния му кош, и после го издиша.

— Ние също, Мич, но вината не е твоя.

Като измъкна дланта си, тя кръстоса ръце и се облегна на телефонната кабина.

— Не мога да повярвам, че Брок не ни каза, че Сам се е появил.

— И мен ме тревожи това.

Тя кимна, без да задълбочава. Това, което я тревожеше най-много, беше колко удобно би било за Брок да застреля мъжа, когото е мислил за Мич, и да натопи Сам, който не би имал възможност да се защити. Ако той имаше намерение да се катери по професионалната стълбица, няколко куршума в старши треньора определено щяха да оставят Мич извън сцената.

Тя се отърси от главоблъсканицата, въпреки че й се струваше, че изпуска някаква важна подробност.

— Успя ли да си резервираш място за някой полет?

— Утре вечер е най-ранният, който можах да получа.

— Достатъчно рано ли е това?

Тя потърси познатото му лице, като отчаяно се опита да съхрани образа му в паметта си, и клюмна под тежестта на съжалението, че на следващия ден той ще си отиде от живота й. Беше намразила това, че го бе срещнала в този момент от живота си, в това си качество. Той бе твърдоглав, горд и саркастичен.

Като нея.

Но вътре в себе си той бе мил и грижовен и пазеше сърцето си от по-нататъшна болка зад стените на една дръзка личност.

Точно като нея.

Те бяха две половини на едно цяло. Ин и Ян. Два еднакви пламъка. Духовни приятели. Тези думи, осъзнаването на това, извираше от най-дълбоките части на подсъзнанието й и изгаряше душата й. Тя дори не се опита да го отрече.

— Достатъчно рано е.

— Мислиш ли, че ще бъдеш добре в Колорадо без мен?

Той кимна.

— Имам близък приятел от гимназията, който работи в местната полиция. Ако нещата се усложнят, ще му обясня ситуацията и ще го помоля да ми осигури допълнителна патрулна помощ.

Нина преглътна, но не можа да намери думи, за да изрече нещо.

— Мисля, че щом веднъж съм далеч от Лейзърс, всичко ще се оправи — додаде Мич.

— Просто се надявам да си прав.

Ако мъжът, който го преследваше, не беше Брок, вероятно Мич бе прав. При всички случаи светлините на прожектора щяха да бъдат изцяло за треньора Брок още щом Мич стъпеше на борда на този самолет.

— Може ли да те попитам нещо, Нина?

— Разбира се.

Той я стрелна с поглед, в който се четеше разкаяние, и потърка брадичката си.

— Трябва да знам нещо, преди да тръгна. Ти стана съществена част от живота ми, но се чувствам така, сякаш едва те познавам.

Тя се пребори да потуши внезапното безпокойство и страх, като знаеше някак си накъде води това.

— Д-добре.

Той бавно прокара опакото на пръстите си по бузата й.

— Не се страхувай от мен. Няма да ти сторя нищо лошо. — Очите му изучаваха нейните, изследваха дълбочината им. — Какво се е случило в тайните служби?

Тя отвори уста. Нищо не излезе.

Той прокара пръст по долната й устна.

— Няма значение, каквото и да е то. Просто съм любопитен. Иска ми се да те опозная.

За миг тя сведе поглед към излъскания линолеум под краката им. Какво значение имаше? Той нямаше силата да я нарани. Тя си тръгваше. Може би някак си трябваше да знае.

Тя се изкашля лекичко и срещна погледа му.

— Продължавай — подкани я той.

С въздишка на облекчение тя започна.

— Влюбих се в един друг агент. Изпълнявахме задача — важна задача — заедно. Мислех си, че той също е влюбен в мен. Поне това бе казал, между другото. Той… Тревър.

— Холбрук?

Тя кимна.

— Пиеше. Много. Мислех, че му правя услуга, като се опитвах да потуля гафовете му. Преструвах се, че не е истина.

Тя се изгуби в спомените си за миг, после се отърси от тях.

— Както и да е, една нощ, по време на изпълнение на задачата ни, положението се влоши и Тревър се изложи. Много. Беше пиян, допусна голяма грешка. Беше неутешим. — Тя затвори очи, като си представи мислено картината. — Опитах се да му кажа, че всичко ще се оправи. Оказа се, че бях права. — Нина въздъхна, като изпита болка от ужасния спомен. — Когато се върнахме в управлението, той ме накисна, като приписа всичко на факта, че аз съм му наложила сексуална връзка.

— Сигурно се шегуваш.

— Бих искала да е така. — Тя сви уста, а гневът й се възвърна с пълна сила. — Всичко свърши с това, че прехвърлиха на мен вината за провалената операция. Уволниха ме по-бързо от това.

И тя щракна с пръсти.

Мич издаде звук на подкрепа и отвращение.

— Не им ли обясни нещата?

— Разбира се, докато ми прегракне гърлото, докато най-накрая се разболях. — Нерадостна усмивка се появи на крайчеца на устата й. — Но това нямаше значение за тях. Бяха твърде щастливи да му помогнат. Той им донесе личните писма, които му бях писала, всичко. Обезчести всичко, което мислех, че имаме с него. И нищо от това нямаше значение. Те повярваха на него. Една жена като мен не би могла да бъде еталон за работата там, нали?

— Това е невероятно…

— На това ниво този периметър е запазен за мъже.

Тя изпусна една въздишка и разсеяно докосна сребристия белег на бузата си.

Мич издърпа ръката й, после сам погали нежно с пръсти белега.

— Това откъде дойде?

— Искаш да узнаеш всичките ми ужасни тайни, нали?

— Искам да опозная теб — поправи я той.

— Но този белег не съм аз. Направих лоша преценка…

— Искам да те опозная, защото те харесвам, а не за да те преценявам.

Срам покри лицето й — тя се надяваше то да не е толкова червено, колкото бе горещо. Пое си дълбок, подкрепящ дъх.

— Една нощ по време на разследването отидох до дома на Тревър да го помоля да се излекува. Мислех си, че любовта, която някога споделяхме, ще го убеди. — Тя отправи към Мич обезсърчена усмивка. — Казах му, че ще му помогнат в рехабилитационния център, че всичко ще се оправи.

— Какво отвърна той?

— Той, хм, не се съгласи. Започнахме да спорим. Бутна ме. Аз също го бутнах в отговор и тогава той ми нанесе силен удар с опакото на ръката. — Тя се усмихна тъжно. — Това е от пръстена му от Уест Пойнт. Петнадесет шева. Доста грозно, нали?

— Неговите действия — да. Лицето ти — Мич наведе брадичка, — нито дори намек за грозота.

— Е, и моите действия бяха грозни. Ужасни. Абсолютно изгубих разсъдък, бях ужасно разгневена. Отвърнах му с няколко удара, което е против всички правила на карате. Действително исках да го нараня.

Тя погледна към него изпод мигли, напълно засрамена.

— Разбираемо е.

— Не и за службите. Добре го подредих. Проснах го на земята всъщност. — Тя потърка чело с пръстите на лявата си ръка. — Не се гордея с това. Този удар бе все едно последния гвоздей в ковчега ми.

— Толкова съжалявам…

— Недей. Това беше моя грешка от началото до края. Освен това — тя махна с ръка и се намръщи — вече е история.

— Не и ако това още определя избора ти.

— Не е така — излъга тя, като си спомни разговора с Джаред, по време на който той й бе казал същото, макар и с други думи.

Мич се приближи по-близо.

— Не е ли? Тогава може ли да те целуна?

Той прокара пръст по устните й и навлажни своите с език.

Нина замръзна, макар че умът й бе замаян от обезпокояващи признаци.

— К-какво?

Той я придърпа до себе си и тя докосна с длани гърдите му, като се опита да поддържа разстоянието между тях.

— Чу ме. Искам да те целуна. Мога ли?

Никога в живота си не бе желала нещо така силно. Но въпреки че мисията й не бе завършила успешно, по същество тя си тръгваше с неопетнено достойнство. Би могла да се върне към стария си живот с гордо вдигната глава.

— Ние… не би трябвало.

Той я пусна, като зарови пръсти в косата й и бавно ги прокара по цялата й дължина.

— Виждаш ли?

В гласа му звучеше успокояваща интимност, която, Нина знаеше, че ще си спомня до края на живота си.

— То все още те направлява и замъглява преценките ти.

Тя вдигна вежда.

— Откъде знаеш, че аз просто не искам да те целуна?

Единият край на устата му помръдна нагоре.

— Защото аз съм също толкова арогантен, Нина.

Тя се засмя, после въздъхна.

— Нека да бъде чисто приятелско сбогуване.

Очите му изследваха дълбочината на нейните в продължение на няколко дълги мига, преди да отмести поглед.

— Щом това искаш — избъбри той, а в думите му се прокрадна съжаление.

— От това имам нужда.

Онова, което искам, заема второ място.

— Ще ми липсваш, Нина Уайлд.

— Ти също — прошепна тя, като се сгуши в гърдите му, за да не трябва да го гледа.

Ръцете му я обгърнаха и в продължение на няколко минути двамата останаха така. Тя му бе споделила най-дълбоките си, най-мрачни тайни, и това, изглежда, нямаше значение.

Нина бе угнетена. Не искаше да си тръгва, но се считаше за късметлийка, че ще остане невредима. Не беше повторила старите си грешки, без значение колко близо бе до това, независимо от това колко често Тревър й бе казвал, че най-накрая тя ще направи погрешна стъпка. Придържаше се към това осъзнаване като към талисман, заровила лице в гърдите на мъжа, когото бе харесала достатъчно силно, за да го напусне завинаги.

 

 

Приготвянето на багажа бе същински ад. И Нина, и Мич бяха потиснати и сдържани откакто се бяха прибрали от болницата в ранните часове в четвъртък. Тя не искаше да го напусне, но знаеше, че ангажиментът й бе дошъл до естествения си край. Полетът й бе тази нощ, един час след неговия. Докато сгъваше дрехите си и ги поставяше в куфарите си, Нина се бореше със сълзите, които заплашваха да рукнат всеки миг. В съседната стая Мич вероятно също си приготвяше багажа. Тя се зачуди дали той се чувства поне наполовина нещастен като нея, като осъзнаваше, че вероятно нямаше да се видят никога повече.

Нина сложи последните си блузи в чантата за дрехи, окачена над вратата на гардероба, после приседна с въздишка на ръба на леглото. Огледа с умиление стаята, която бе неин дом в продължение на почти месец — стая, която тя постепенно бе обикнала и бе свикнала да счита за своя. От многоцветното килимче пред леглото, до снимките в рамки на стената, към които не смееше да погледне, стаята бе сякаш нейно пространство. Погледът й се отклони към снимките със смесица от страх и любопитство. Какво биха могли да й разкажат за Мич? Като знаеше, че това й е последна възможност, Нина стана и си наложи да се приближи до стената на спомените.

Една стара черно-бяла фотография — квадратен формат с бял кант — показваше тъмнокоса жена на предната веранда с малко момче в скута й, с лице, обърнато към нея, което изразяваше обожание. Едно черно и едно бяло куче бяха застанали от двете им страни като надути малки стражи.

Нина докосна снимката и се усмихна. Мич като дете. И майка му, очевидно, която споделяше любовта му към животните. Мич изглеждаше около четиригодишен по онова време и връзката между майка и син вече бе ясна и силна. Завидя за това на Мич.

Премести поглед към следващата снимка, която показваше майката на Мич няколко години по-късно, застанала до него като юноша. Беше станал по-висок от нея, а баскетболният му екип висеше на слабото му, гъвкаво тяло.

Групата фотографии включваше няколко официални снимки — от гимназията и колежа на Мич, няколко на майка му в различни стадии на живота й, няколко на кучета и на Мич, когато е играел професионален баскетбол.

Най-новата снимка показваше Мич, когото Нина познаваше — до майка си, вероятно в дома й. Нина прокара пръст и по тази фотография, усмивката й стана колеблива. Мич имаше задължителната усмивка, когато те карат да кажеш зеле, но тя не достигаше до очите му. Косата на майка му бе напълно побеляла и тя изглеждаше не само слаба, но и изпита. Промяната бе шокираща и това накара стомахът на Нина да се свие. От снимките можеше да усети, че майка му е най-важното нещо в живота му… а сега той я губеше. В същото време тя му завидя за пълноценния, изпълнен с любов живот, който бе имал щастието да сподели с майка си, и го съжаляваше за болезнената загуба, която трябваше да почувства.

Сети се за Лиза, която й бе доверила, че майка й е мъртва за нея, и не можеше да си представи нещо толкова нечувано — едно дете да избере да се откаже от своя родител. Нина би дала всичко за един родител, пък дори и да е с недостатъци. Зачуди се какво ли е направила майката на Лиза, за да предизвика такава болка и омраза у дъщеря си.

Предположи, че Мич може да знае. Може би трябва да го попита. Ако не друго, то поне подемането на някакъв разговор щеше да разчупи буцата лед, която ги бе отдалечила един от друг, откакто си тръгнаха от болницата.

Тъкмо когато бе взела решение да отиде при Мич, звънецът долу на входната врата иззвъня. Инстинктите на Нина се задействаха. Сега би било идеалното време да се нападне треньорът, когато мислите му бяха другаде и когато съпротивителните му сили са отслабнали. Тя измъкна оръжието си от нощното шкафче и бързо отвори вратата на спалнята. Мич, който бе тръгнал по коридора към стълбите, забеляза оръжието.

— Не се тревожи. Това е Кели, от приюта. Проверих от прозореца на спалнята ми.

Нина се протегна назад и постави пистолета в кобура.

— Какво прави тук?

— Обадих й се по-рано — каза той, което въобще не беше никакъв отговор. — Вероятно трябва да сложиш оръжието на място, където тя няма да го види, или поне го прикрий. Тя не знае…

— Разбира се.

Нина измъкна тениската си изпод колана си и покри с нея пистолета, докато го следваше надолу по стъпалата. Почувства дулото студено върху голата си кожа.

— Килиан ще остане ли в приюта, докато ти си в Колорадо?

— Всъщност Кели ще го отнесе у тях със себе си. Ето защо наминава. — Той прекоси вестибюла. — Не исках да остава в клетка за неопределено време, когато не мога дори да го посещавам. Дошла е за леглото му и за някои неща.

Нина издаде нещо като звук, че разбира. Стигна до фоайето точно когато Мич отвори вратата. Кели се усмихна.

— Здравей. Всичко е уредено. Тя дали…? — Забеляза Нина и изглеждаше изненадана. — О, здравей, Нина.

— Здрасти, Кели. Разбрах, че Килиан ще остане при някой, който ще се грижи за него, докато Мич е при майка си.

Сестрата ветеринар засия.

— Да. И съм доволна, че ще е при мен. Мич ще е късметлия, ако си получи Килиан обратно. Чувам, че ти също заминаваш — додаде Кели на Нина. — Сигурна съм, че ще липсваш на Мич. — Тя му смигна, преди да погледне отново към Нина. — Ще бъдеш във Вирджиния, нали?

Щяла ли да липсва на Мич?, зачуди се тя. Очите му казваха да.

Тя кръстоса ръце и почувства топлина и хлад едновременно.

— Да, също си тръгвам, довечера.

— Е, твърде лошо, че не можеш да останеш достатъчно дълго, така че Килиан да свикне с теб. Сигурна съм, че щеше да се привърже. — Тя постави пръст на бузата си и вдигна глава. — Мисля, че разбрах причината за сдържаността му.

Мич отстъпи встрани и даде знак на Кели да влезе. Докато преминаваше през прага, тя продължи мисълта си.

— Изглежда той се страхува само от жени. Вероятно защото господарят му е мъж. Изложен е на много контакти и след като бе толкова болен, просто се чувства малко уязвим.

— Но той не се страхува от теб — отбеляза Нина.

— Е, аз не съм непозната. Имам предвид непозната жена.

— Винаги съм знаела, че съм малко странна^[1] — засмя се Нина и другите я последваха. — Поне не е някой недостатък от характера ми. Бях започнала да се тревожа.

— И така, Кели — намеси се Мич, — не искаш ли да ти помогна за някои от нещата на Килиан?

— Аз също мога да помогна — предложи Нина.

— Не — изрекоха Мич и Кели в един глас.

Размениха си погледи, после Мич каза на Нина:

— Всъщност би ли ни приготвила по едно кафе? Снощи не можах да спя добре.

— Разбира се — усмихна се Нина.

Отправи се към кухнята, докато другите двама излязоха от къщата. След като смля зърна и приготви кафеварката, тя се пооправи за минута. Умът й се прехвърли към фотографиите в гостната, докато миеше и избърсваше няколкото чинии в мивката. Зачуди се кога ли за последен път майката на Мич е идвала в Литъл Рок и дали тя е прибавила всичките онези малки нещица, които създават усещане за топлота в една къща. Могат да се узнаят много неща за един човек по дома му и домът на Мич говореше за топлота. Любов. Сигурност. Всички неща, които тя никога не бе имала, които винаги бе желала, но за които никога повече не си бе позволявала да мисли.

— Нина? — подвикна Мич от фоайето. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Веднага идвам — отговори тя бързо.

Изсуши ръцете си в една кухненска кърпа и забърза по коридора към предната част на къщата. Мич бе застанал на вратата, която бе полуотворена.

— Къде е Кели?

— Тръгна си. Поръча ми да ти кажа довиждане от нейно име.

— Така ли?

Сгъна кърпата в правилен квадрат.

— Някой отново е оставил нещо на верандата.

На Нина й спря дъхът. Обзе я страх. Не това, не сега.

— Шегуваш се… След като едва сме се върнали от болницата? Какво е то?

Тя се вторачи в него, но Мич държеше ръката си отвън.

— Не мисля, че е съобщение за мен. — Лицето му изглеждаше мрачно. — Струва ми се, че този път е за теб.

За нея? Треперенето накара краката й да омекнат. Тя се приближи към вратата, като отмести Мич от пътя си. Готвеше се за най-лошото. Отвори вратата и погледна надолу.

— О, боже мой!

Беше кученцето. Малкият териер, който бе взела в скута си в приюта за животни. То я гледаше втренчено от една картонена кутия и изглеждаше изключително мило, с тънка верижка, вързана за врата му. Туп, туп, туп — мяташе опашка. Нина се обърна към Мич с увиснала брадичка, с полуотворена уста и с питащи очи.

Той сви рамене, като й отправи невинна усмивка.

— Беше очевидно, когато го взе в скута си, че той има нужда да бъде твой.

Нина примигна към палето. Все още безмълвна, тя клекна и извади мъника от кутията му. Той се извиваше, гърчеше и я близна по бузата.

— Мич, аз не мога да имам куче. Не трябваше да постъпваш така.

— Не мисли за това.

— Не, исках да подчертая, че действително не трябваше да правиш това.

Тя се вторачи в малкото извиващо се кученце и сърцето й се разтопи. Поглади буза о тялото му.

— Не мога да го задържа. Живея в апартамент.

Усмивката на Мич посърна леко.

— Но той се нуждае от теб.

— Да, но аз…

Нина цъкна с език и бавно поклати глава.

— Майка ти не те ли научи, че някои неща просто не могат да се дават като подарък, а, Мич?

— Тя ме научи, че най-добрият подарък, който някога можеш да дадеш, е любов, Нина, а това куче те обича.

Тъжна въздишка пробяга по устните й.

— Благодаря ти, че го направи по-трудно за мен.

Тонът й се смекчи. В продължение на няколко минути тя просто се наслаждаваше на кученцето и се забавляваше с идеята, че е нейно. Скоро трябваше да се върне към действителността.

— Мич, не мога да имам куче.

Вътре в себе си чу един глас да се обажда:

— Защо не?

Мич постави юмруци на кръста си. Кимна бавно и когато заговори, гласът му прозвуча дрезгаво.

— Добре, план Б тогава. Той може да бъде твое куче, но аз ще го задържа тук. По този начин може би ще мога да те придумам да го посещаваш. — Приближи се до нея и погали ръката й. — Става ли?

— О, Мич…

Гърлото й се сви и тя прехапа устна, за да я спре от треперене. Щом я канеше да го посещава, ставаше ясно, че краят бе тази вечер. Толкова много чувства се надигнаха в гърдите й, просто нямаше думи, които да изразят какво означава той за нея.

— Аз… аз…

— Шшт — възпря я Мич, като знаеше, че я бе поставил пред свършен факт с кучето.

Едно животно можеше да излекува толкова много неща… Той се протегна и взе кученцето от ръцете на Нина и го вдигна до нивото на лицето си.

— Съжалявам, приятел, оставаш при мен.

Целуна мъника по главата, после го постави на пода. Кученцето хукна да души наоколо.

Мич затвори предната врата, после се обърна и се облегна на нея с разтворени крака. Погледна към Нина само за миг, преди да се протегне и да я сграбчи за китката.

— Ела тук — избоботи глухо.

Кое бе най-лошото нещо, което би му сторила? Да го удари? Да го намрази? Не можеше да я остави да си отиде, без да я почувства първо до себе си. Прегърна я и когато тя не се възпротиви, я притисна до гърдите си и разтърка гърба й, целуна я по косата.

— Мич…

Тя въздъхна и вдигна лице да го погледне. Очите им се срещнаха и се изучаваха взаимно. Втренченият й поглед се спусна до устата му и като че ли нещо в него се размота. Почувства, че диша плитко и не му достига въздух. Но все още вдишваше влудяващия го естествен аромат на праскови. Той зарови пръстите и на двете си ръце в косата й, като повдигна лицето й. Започна да навежда лицето си, устните си, горещината си, за да срещне нейната, но спря по средата. Искаше ли тя това? Очите му затърсиха нейните.

— Да… — прошепна тя.

Сърцето на Мич заби лудо, когато устата му плени нейната, както бе ставало много пъти в сънищата му. Първоначално колеблива и малко нервна, целувката пламна за живот, когато Нина прокара бавно длани нагоре по гърдите му и спря да го хване с юмруци за ризата и да го привлече по-близо до себе си. От гърдите й се изтръгна стон и на Мич му се зави свят.

Вкусът й бе също на праскови.

Езикът му проследи очертанията на устните й, изследва отвътре влажната й и гореща уста. Придърпа долната й устна между зъбите си и отвори очи. Погледите им се срещнаха.

Мич всмука устната й в устата си, после я пусна. Отметна главата й малко назад и се наведе да вкуси и да захапе леко шията й. Когато устните му я докоснаха, силният й, уравновесен пулс затупка по тях и той застина, затворил очи и изгубен в жизнената й сила.

— Позволи ми да ти пазя кученцето — промълви той срещу шията й. — Ще се върнеш ли да го видиш?

— Да.

Ръцете му се плъзнаха по косата й, надолу по гърба й и около гърдите й. Започна да прави с палци бавни, лениви кръгове над набъбналите й зърна.

— А мен?

Тя затвори очи и отметна глава още по-назад, като притисна гърдите си в ръцете му и таза си срещу твърдото му като скала желание за нея.

— О, да.

— Добре — изпъшка той, като плъзна ръце около нея и обхвана стегнатите й бедра. Повдигна я и я притисна по-силно към възбудения си член, като леко я разтри и почувства влажната й горещина през дрехите им. Не можеше да вижда нормално. Устните им бяха прилепнали, гърдите, бедрата, всичко се сля за една дълга целувка на цялото тяло. А после ръцете й се плъзнаха по гърдите му и тя леко се отблъсна.

Той се дръпна, опиянен от нея.

— Какво?

Тя преглътна, дишането й бе тежко.

— Трябва да спрем.

Той прокара бавно длани по лицето си, после докосна нейните и потърси очите й, като я изпиваше с погледа си. Сърцето му глухо и отчаяно тупкаше в гърдите му.

— Моля те, кажи ми, че не ти изрече току-що тези думи.

— Мич… моля те, разбери ме — едва чуто изрече тя, а погледът й бе същевременно унил и възбуден. — Не мога да направя това и после просто… да те напусна.

Очите й овлажняха и се замъглиха и тя прехапа долната си устна.

Той си спомни историята, която тя бе споделила. Травмата й, болката й, за които бе сигурен, че тя още изпитва. Като се наведе по-близко до нея, той постави нежна целувка върху сребристия полумесец на бузата й.

— Добре. Всичко е наред — успокои я кротко, като я притисна в мечешка прегръдка и положи бузата си на главата й. — Наистина те разбирам.

И той я разбираше, душевно, но тялото му бе на колене и плачеше за милост. И все пак почувства, че тя почти се смали от облекчение. Никога нямаше да я нарани.

— Побъркваш ме, ангел мой…

Тя го целуна по гърдите, после вдигна поглед към него.

— Ти вече се бе побъркал, Мич.

— Защо го казваш така?

— Защото остави едно кученце, което не е живяло в къща, да се скита свободно.

Тя кимна с глава към гостната. Мич погледна тъкмо навреме, за да види как малкото кученце пикае върху кушетката.

— Хей… ти! — сгълча го Мич, като се отправи към палето.

— Мисля, че се казва Дарвин.

Дарвин си довърши работата, после вдигна глава към тях и помаха с опашка. Мич се спря и постави юмруци на хълбок. Колко му е да си развали човек настроението, помисли си той закачливо.

Погледна към Нина.

— Дарвин, а?

Тя кимна, явно очарована от кученцето. Мич размаха пръст към мъника и избъбри, с както се надяваше, строг тон:

— Лошо момче си ти, Дарвин…

Тя застана до него и облегна лице на ръката му с както му прозвуча, нещастна въздишка.

— Дарвин. Оцелял от най-способните. Съвсем подходящ да се навърта около теб, Мич, не мислиш ли?