Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (6)

Глава пета

На следващата сутрин Мич се събуди като изхвърчал от скутер. Той скокна от леглото и погледна накриво часовника. По дяволите! След като се похвали с всекидневния си крос в ранно утро, беше се успал вече за трети път, откакто работеха заедно с Нина. Тя бе спокойна и се държеше сдържано, откакто той се бе измъкнал от къщата предния ден. Не искаше да влошава нещата, като се показва като човек, на когото не може да се разчита.

Отметна завивките и побърза към тоалета, като се надяваше Нина да има добрината да не нахълта в него. Ако положението им бе обратното обаче, той нямаше да се поколебае да посипе малко сол в раната. Засмя се. И двамата твърде много обичаха съперничеството за тяхно собствено добро.

Той намъкна дрехите си, след това се втурна в коридора. Вратата на гостната бе затворена, а леглото — прилежно оправено. Характерното й ухание се носеше във въздуха.

— Нина?

Никакъв отговор.

Препусна надолу по стълбите. Тя нямаше да излезе, без да му се обади. Вземаше насериозно задълженията си като бодигард — факт, който подчертаваше достатъчно ясно. Беше изненадан, че не беше останала да бди до леглото му — не че би имал нещо против, ако го бе правила. Носът му усети аромата на кафе от кухнята и отново я извика.

Все още никакъв отговор.

Докато стоеше до мивката и си наливаше чаша от горещата течност, долови с крайчеца на окото си едно движение в задния двор. Тя беше. С коса, вързана на конска опашка на тила, обута в спортни шорти и фланелка за джогинг, Нина изпълняваше серия упражнения от карате с ловкост и точност, следвайки някакъв вид хореографска рутина. С боси крака, зачервената й кожа блестеше от капчици пот. Беше намръщена от съсредоточаване, докато риташе високо и удряше силно.

Мускулите й се свиваха и отпускаха по начин, който накара дъха на Мич да секне. Кръвта нахлу в слабините му. Като усети в себе си странно желание да я наблюдава, той мина встрани от прозореца, скрит наполовина. Продължи да я наблюдава. Не можеше да се въздържи. Тя бе най-пленителната емоционална жена, която бе срещал някога. Загадка в някои случаи, приятно предсказуема в други.

След като изигра няколко пъти упражненията си, тя избърса една струйка пот от гърдите си, хвърли поглед към прозореца на спалнята му, после погледна часовника на ръката си с раздразнение. Той се сепна. О, да, кросът. Изпи няколко забързани глътки кафе и излезе през задната врата.

Нина седеше на земята и си връзваше обувките. Тя погледна към него, когато чу вратата да се затваря, поклати глава и тънка усмивка се появи на лицето й.

— В ранно утро, а, треньоре? Може би искаше да кажеш — в ранния обяд?

— Да, да, знам. Съжалявам. — Той клекна до нея и се наведе на една страна, после на друга, като разгряваше мускулите си. — Какво се упражняваше преди малко?

Тя го погледна въпросително.

— О, аз… те видях от прозореца.

— Нарича се ката — обясни тя. Единствената й реакция, като узна, че той я бе наблюдавал, бе една извита вежда. — Това е нещо като бокс за защита при бойните изкуства.

Кимна.

— Изглежда си добра — изрече с безразличие, като се наведе над протегнатия си крак, така че да не трябва да срещне погледа й. Значи, направи й комплимент. Голяма работа.

Нина се вторачи в Мич, развеселена някак си от линиите от съня, които все още бяха очертани на лявата му буза. Непринуденият му комплимент й достави повече удоволствие, отколкото логически би трябвало.

— Благодаря. Работих усилено, докато го усъвършенствам. Точно тези рутинни действия се наричат китайски бокс. Той е един от любимите ми. Предполагам, ти не си запознат с карате.

— О, аз винаги съм се занимавал с баскетбол и бейзбол.

Тя се изправи бързо на крака, като издърпа сака си, и стегна здраво шнура, така че найлоновата торба остана плътно прилепнала до тялото й. Като вдигна поглед към него, тя потърка ръце.

— Карате е едно предизвикателство. Обзалагам се, че ще ти хареса. Изглежда обичаш предизвикателствата. Точно като мен. Готов ли си да започнем кроса?

Той кимна, докато се изправяше.

— Като ми каза, че обичам предизвикателствата, това комплимент ли бе или обида?

— Ти си умен мъж, Халоран. Открий го сам.

Бягаха в приятно мълчание в продължение на няколко минути, като свиха по една пътека през пищната растителност в съседство на имота на Мич. Масивни дъбови дървета бяха подредени по дължина на улиците от двете им страни. Високите им клони се извиваха над пътя и се срещаха по средата, сякаш се протягаха един към друг в изящен танц. Шареното слънце блестеше и се процеждаше през балдахина от смарагдови листа, които се извиваха и усукваха от нежния сутрешен бриз.

Нина се възхити на именията в този отдалечен район, доволна, че бягаха в мълчание, докато подгрее сърдечносъдовата си система. Над тях грачеха и цвърчаха птички. Джафкащ териер се изви и залая по тях, когато преминаваха покрай една ограда от тухли и ковано желязо.

Отминаха прекрасна тъмнокоса жена, която буташе двойна детска количка с ококорени близнаци. Нина се усмихна на младата майка, която се отдръпна, за да им направи път.

Когато навлезе в обичайния си ритъм и дишането й се регулира, тя забави ход, направи кръгово движение с ръце и попита мъжа, който бягаше до нея:

— Сгря ли се?

— Аха.

Той повдигна долната част на фланелката си и избърса потта от челото си. Нина се възползва от гледката на плоския му корем, като измести поглед тъкмо преди той да забележи.

— Днес си в много по-добро настроение, отколкото вчера, Нина. Означава ли това, че си ми простила напълно?

Тя му стрелна един поглед, който означаваше иска ти се.

— На изпитателен срок си.

— Честно, от твоя страна…

— Така… — Нина реши да започне темата от позиция на невинен и учтив интерес. — Утре е Денят на майката, треньоре. Нали не си забравил да избереш нещо за майка си?

Той впери поглед в лицето й, разтревожен и изненадан.

— Изпратих й цветя. Защо?

Нина се опита да не се почувства облекчението й, че розите не са били за Фелисити. Наистина се опита. На устните й се появи истинска усмивка.

— Просто проверявам да не си забравил, това е всичко.

— Аз не я забравям — каза рязко той.

Тъй като не бе сигурна откъде идва внезапната острота в гласа му, Нина се загледа в Мич, когато един велосипедист приближи изотзад и я прекъсна.

— Внимавай отляво — предупреди той.

Когато двамата с Мич преминаха вдясно един пред друг, за да направят място на колоездача да мине, Нина се облегна на рамото му. Някаква кола, която се движеше бавно по улицата в тяхната посока, привлече вниманието й. Хонда Акорд. Синя.

Пулсът й се ускори и тя инстинктивно настръхна. Не изглеждаше, че бърза за някъде. Дали шофьорът просто търсеше някакъв адрес… или ги следеше?

И нещо, което бе по-важно, беше ли това Едрик? Марката и моделът съвпадаха. Велосипедистът отмина, като им махна нехайно с ръка за благодарност, и те отново застанаха един до друг. Нина бързо застана между хондата и Мич и постави ръка върху задния си джоб, уверявайки се, че оръжието й е там. Като се престори, че свива встрани, тя отново погледна крадешком колата. Тъмно оцветени стъкла. Точно като на Едрик. Не можа да разпознае шофьора, но всеки нерв в тялото й бе тревожно опънат. Не беше някой, който търсеше адрес.

Обърна се с лице напред и се поколеба дали да каже на Мич за колата или не. Веднъж вече се бе убедила в това доколко твърдоглав може да е той и вероятно би я обвинил в параноя. Особено като се има предвид как защитаваше Едрик. Реши да държи колата под око и предпочете да продължи да бяга с него, отколкото да го предупреди. Като пъхна палец под ципа на задния джоб, тя започна да поглежда назад към колата. И тъкмо когато периферното й зрение я улови, пронизващо изсвистяха гуми и смутиха утринната тишина.

Водена от чист инстинкт и адреналин, тя се сниши и се блъсна в Мич, като го събори на земята.

— Бягай! Мини от другата страна на тази ограда. Веднага!

Объркан, Мич падна напред, като успя да застане на ръце и колене, после се превъртя по корем и изпълзя през една отворена врата в двора, който му бе показала. Забеляза как тя мина встрани, извади оръжието си и се скри зад една синя пощенска кутия, тъкмо преди колата да се блъсне в бордюра, като направи грозен белег върху прекрасната зелена трева, която разделяше тротоара от пътя.

Със свистящи гуми колата ускори ход към пощенската кутия.

— Нина!

— Лягай!

Той се сви, когато стрелбата на пистолета разкъса непорочната тишина на околността. Не можа да каже откъде дойдоха изстрелите и към кого бяха насочени. Те издрънчаха в някакъв метал, забиха се в земята с глух звук, префучаха над тях. Като покри глава, той затвори очи и се помоли изстрелите да спрат. За частичка от секундата стана тихо, преди да се чуе остро стържене на метал и колата се блъсна в пощенската кутия, като проглуши ушите му.

— Нина!

Без да мисли за опасността, той изпълзя на ръце и крака. Колата зави и направи още по-дълбока бразда в алеята с предната си дясна гума, изсвистя на заден ход, застърга по бордюра, после разрови път в средата на градината. Неуправляема, тя зави безразсъдно бързо към движещите се автомобили.

Чу как заскърцаха спирачки, как закрещяха клаксони и как сърдити шофьори започнаха да викат заради задръстването, но не им обърна внимание. Обезумял от страх, дишащ на пресекулки, той неистово се изви към пощенската кутия. Нина лежеше с лице към земята.

— Нина!

Мич се изправи на крака. Мили боже, ранена ли беше? Страх скова гърдите му, спря дъха му. Не мислеше, че ще може да го понесе, ако Нина бе наранена заради него. Кой, по дяволите, се опитваше да го преследва? Мич се зачуди и се заозърта енергично. Колата бе изчезнала, оставяйки цялата улица опустяла. Той се препъна в оградата с бели колове и се втурна към Нина с крака, подкосени от адреналина. На средата на разстоянието се смрази. Тя вдигна поглед към него. Изглеждаше… добре.

— Добре ли си? — попита го, останала без дъх. Надигна се, като си помогна с ръце и крака, после седна отново, за да си поеме дъх. Втораченият й поглед мина покрай него, като проследи пътя, по който бе изчезнала колата.

— Нито една кола не спря — учуди се тя. — Нито дори велосипедистът. Не е за вярване. Ти добре ли си, Мич? — повтори тя.

Той видя тревогата в очите й. Изглеждаше невредима. Изпита облекчение. Забърза към нея, клекна до нея и предложи треперещата си ръка.

— Дали аз съм добре? Ти си тази, която е просната върху бетона.

— Това е тактическа позиция за стрелба, Мич. Добре съм.

Като се държеше за ръката му, тя се изправи на крака, постави пистолета в задния си джоб и започна да отърсва дрехите си от боклуците от тротоара.

— Аз съм много по-добре, отколкото онази кола. Знам, че забих в нея поне куршум или два. Не знам как се е отървал шофьорът, но ми се струва, че улучих и него. Това ще стесни кръга на заподозрените. — Тя вдигна поглед към мъжа до нея и откритото му безпокойство я трогна. — Съжалявам. Сега виждаш ли защо не искам да рискуваш да се разхождаш сам?

— Толкова се радвам, че си добре — избъбри той, като пренебрегна въпроса й.

Без предупреждение той я притисна силно към гърдите си. Постави потната си буза върху косата й. Тя се опита да се дръпне.

— Мич, аз…

— Шшт. Нека да ти изкажа благодарност, че сме добре. Това е просто една прегръдка.

Нина се отпусна до него, като си каза, че те са просто двама души, изживели силен стрес, които се успокояват взаимно. Това бе всичко. Тя пренебрегна силната изненада от това, че се оказа в прегръдката на Мич, и се съсредоточи върху сърцето му, което биеше като картечница. Ритъмът бе несинхронизиран и бавно се успокояваше, но съвсем точно показваше дълбочината на неговия страх. След още един миг тя се опита отново да се дръпне. Той затегна прегръдката си.

— Трябва да се обадим на полицията, Мич — рече тя, а думите й заглъхнаха в гърдите му.

Около тях животът продължаваше, сякаш нищо не се бе случило. Писклив, далечен звук от детски смях изпъстри предателски застиналия въздух.

— След минутка.

Вероятно някой вече се бе обадил, защото Нина дочу далечни сирени. Все още никой не бе изтичал да провери състоянието им. Хората се страхуваха твърде много да се замесват. Тя изчака още миг, после напомни:

— Мич…

— Господи, как ме изплаши — прошепна той дрезгаво. — Видях те да лежиш там и си помислих, че са те простреляли.

Като затвори очи, тя се отпусна в него и остави нежните му думи да преминат през нея за един миг, който бе нескончаем и същевременно прекалено кратък. После, като се сети за ролята си в неговия живот, тя бавно се отскубна от прегръдката му и плъзна ръце по гърдите му. Пренебрегна силния подтик да се върне към безопасния кръг на мускулестите му ръце, отдалечи се мислено и физически, после заразглежда всеки сантиметър от него. Изглеждаше невредим.

— Нали не си ранен?

Той поклати глава и прокара с опакото на ръката си пръсти по бузата й.

— Просто съм потресен.

Тя го погледна отново втренчено в очите и една спирала от желание, напоено в съжаление, направи тромав пирует върху сърцето й. Между тях се разпростря мрежа от електрическо напрежение, бучащо със свой собствен живот. То ги свърза заедно в неописуемо кълбо. Не бе очаквала това, не беше го очаквала.

Няма значение, Нина. Тя извърна поглед.

Само това й липсваше — да плъзнат слухове, че се е забъркала с клиента си — при това при първата й задача като свободен агент — и всичко да достигне до клеветниците й. Приказки за още един гвоздей в професионалния й ковчег.

Като преглътна, тя му каза очевидното, в усилие да пренасочи енергията на мислите си.

— Трябва да затегнем мерките за сигурност. Този мъж става все по-смел с всеки изминал ден.

— Знам.

Той прокара пръсти по черната си като абанос коса.

Тя погледна надолу по улицата, а умът й работеше трескаво, за да осмисли онова, което се бе случило.

— Кой знае, че правим кросове всяка сутрин?

— Не знам, вероятно всички. Не го пазя в тайна. По дяволите, би могъл да бъде и някой от съседите ни.

Тя издаде звук на безсилие и постави юмруци на бедрата си, като обходи улицата с бавно гаснещ гневен поглед.

— Като заговорихме за това, някой живее ли наблизо? И по дяволите, къде е полицията? Нека да почукаме на някоя врата. — Тя се огледа за някоя къща наблизо и видя една с отворени прозорци. — Всъщност ти върви да почукаш на онази врата — посочи тя, — а аз ще остана тук и ще пазя мястото на произшествието.

Мич се отправи към къщата, която му бе посочила, но внезапно се върна обратно. Погледът му бе разтревожен.

— Виж, Нина, трябва да премислим отново твоя ангажимент.

— Какво? — почти изписка тя. — Да не се връщаме повече към това. Нямаме време за това, треньоре.

— Не те обвинявам. — Той я сграбчи за раменете и гласът му стана дрезгав. — Не виждаш ли, аз не искам да пострадаш.

Тя въздъхна и се освободи от хватката му.

— Нямам намерение да пострадам, Мич, но основната цел е да запазя теб жив. В работата ми има рискове и аз ги поемам.

— Ами ако аз не ги приемам? — Той удари юмрук в гърдите си. — Ами ако не искам да те ползвам като човешки щит? Нямам ли право на глас?

— Не знаех, че се безпокоиш за това, Мич.

Искаше леко да го подразни. Той го прие по различен начин.

— Е, Нина, сега вече знаеш…

Ударите на сърцето й се ускориха. Хвана го за ръката.

— Виж, и двамата сме разстроени. Оценявам това, че ти се… безпокоиш, но обещавам да се справя с работата си.

Мич вдигна ръка и сграбчи нейните. Обхвана ги с дланта си и ги вдигна до гърдите си.

— Знам, че можеш, Нина, скъпа, но никоя работа не е толкова важна, че да си струва да умреш за нея.

Не си струва да умреш за нея. Тя се отърси от мисълта и отблъсна изненадата, че той я нарече скъпа.

— Нямам намерение да умирам — увери го тя с подчертана увереност и кураж. — И няма да заминавам никъде.

Той изруга отново, преди да освободи ръката й, и се отдалечи. Бурни емоции забушуваха в него, подобно на ураган, който връхлита върху равен плаж. Нина го смущаваше, караше го да желае неща, които не си позволяваше да има. Искаше да я разтърси, да й изкрещи остави ме сам! Усещането за това, че тя може да получи куршум, за да спаси живота му, го караше все по-трудно да се владее. Не можеше да понесе мисълта, че ще се чувства отговорен, ако тя пострада някак си заради своя ангажимент към него. Не бе предполагал, че положението ще се окаже толкова непоносимо.

Проклет щеше да е, ако продължаваше да позволява на Нина да влиза под кожата му. Тя ежедневно рискуваше живота си. Заплахата да я загуби бе реална. Което не можеше да понесе.

— Мич?

Той се обърна към нея, погледите им се срещнаха и в тях тлееше всичко онова, което бе останало неизказано.

— Какво?

— Моля те. Върви, почукай на онази врата и се обади на Джеферсън.

Нацупи се, но се подчини. Облекчена от това че остана сама за миг, Нина се огледа, отбеляза омачканата и набраздена от коловози трева, месингови гилзи бяха разпръснати по земята и отразяваха неясната светлина като скрити скъпоценни камъни. Очевидно заподозреният бе отвърнал на стрелбата й със злост. Да е благодарна на господ, че се скри зад пощенската кутия. Тя забеляза, че голяма част от гилзите не бяха от нейния Глок четиридесети калибър. Този мъж бе сериозна работа. Тя клекна до една чужда гилза, за да прочете знаците по нея. Деветмилиметрови. С малко късмет полицейската лаборатория можеше да изследва браздите, които оставяше едно оръжие след стрелба… ако някога стигнеха до някой конкретен заподозрян.

Тя вдигна глава, като чу Мич да тича към нея.

— Тръгнали са насам.

— Добре.

Тя се изправи. Напрежението висеше между тях тежко като ризница. Отрезвяващото осъзнаване на опасността, с което се бе сблъскал той, и емоционалната опасност, която представляваше, разсякоха опасната самоувереност на Нина. Тя преглътна, копнееща за глътка вода. Или водка.

— Трябва да спрем този човек, Мич, преди да…

— Не го изричай. — Той постави пръсти на устните й. — Не го прави реално.

Преди той да те убие. Не го каза. Но то си беше реално. И никой от тях не можеше да го отрича повече. Нито пък Нина можеше да отрича, както и мъжът, който стоеше до нея, че тя също се безпокои. Протегна се и взе в двете си ръце неговата, като я сниши, докато преплете пръсти с неговите. Стояха един до друг в унило мълчание, като се държаха за ръце и чакаха Пийт да се появи. Нина осъзна, че нещо много повече от живота на един непознат бе изложено на опасност.

Нещо много повече.

 

 

Едва следобед Мич и Нина успяха да приключат заедно с Джеферсън всичко с полицията и се подготвиха да отидат в управлението на Лейзърс. Джеферсън беше получил одобрение от отдела си да посвети цялото си време на случая Халоран поради особения му характер и нарастваща сериозност. Той бе пренасочил останалата част от случаите, с които се занимаваше, на по-младите детективи поне за известно време. За учудване е как един полицейски отдел можеше да настрои работата си заради някой известен гражданин — замисли се Нина. Тя си представи как младите детективи въобще нямаше да останат доволни от това да се заемат с дребните произшествия, но пък се зарадва, че ще може да разчита повече на помощта на Джеферсън. Споделила бе с него подозренията си относно Едрик и той я бе уверил, че ще провери внимателно играча.

Нина и Мич влязоха в колата, затръшнаха вратите и после закопчаха предпазните си колани. Мич запали двигателя, протегна ръка към облегалката на Нина и погледна зад тях. Гумите изсвистяха и той излезе на магистралата като състезател.

— Всичко наред ли е, Мич?

— В действителност не. Целият ми ден е провален — измърмори той, като посочи с жест часовника на таблото. — Едва ли ще имам някакво време преди тренировката, а сега дори не ми е до баскетбол. Това нещо не можеше да се случи в по-неподходящо време.

— Е, преследвачите са общо взето доста непредсказуеми.

Той дори не се усмихна.

— Знам, че за мен е лесно да го кажа — да, наистина, така е — но опитай да се успокоиш, Мич. Двамата с Пийт ще държим всичко под контрол — увери го тя, въпреки че вътре в себе си се укоряваше за това, че не успя да забележи регистрационния номер на колата тази сутрин. От това, което тя успя да си спомни, към предната броня нямаше прикрепена метална пластина и докато се появи задната броня, тя бе твърде заета да изстрелва куршуми, за да забележи нещо. Все още се чувстваше глупаво, за това че пропусна да забележи една толкова важна подробност.

— Ние сме тук, така че ти не трябва да ангажираш вниманието си с този маниак.

— Оценявам го. — Мич стисна устни и погледна над нея. — Ще се опитам да не го забравям, но не мога да обещая. Бързаш ли да влезеш в кабинета?

Тя сви рамене.

— Моят кабинет е там, където ти отиваш, нали не си забравил?

— Добре. Тогава твоето работно място е приютът. — Той извъртя врат и изви рамене. — Твърде съм напрегнат, за да бъда, от каквато и да е полза на отбора в момента. Животните ще ме успокоят.

— Отличен план, треньоре.

— Мога ли да те помоля също и за една услуга? Можем ли да не говорим за този преследвач известно време? Чувствам се обсебен от цялата ситуация. Просто искам отново да се чувствам нормално, дори и само за няколко минути.

— За преследвача ли? — смигна му Нина. — Какъв преследвач?

Мич сведе глава към нея и се усмихна.

— Ти ми действаш добре, Нина Уайлд.

— Иска ти се — смъмри го тя, като игриво отмести ръката му.

Нужно й бе останалото време от пътуването, за да регулира пулса си.

Мич спря колата на един паркинг до главния вход.

— По начина, по който се развиват нещата, съм доволен, че не доведох Килиан вкъщи.

— Определено. Ако аз имах възможност, и аз щях да те поставя в кучешка колиба.

Той се засмя, което накара Нина да се усмихне.

— Но аз си мислех, че няма да разговаряме за това.

— Ние не разговаряме.

И той дръпна един въображаем цип през устата си. Излязоха от колата и тя привлече вниманието му над лъскавия покрив.

— Малкото куче пират все още ли е тук?

— Ози? — Той се усмихна. — Ти наистина го харесваш, нали?

— То е умно куче — подхвърли Нина нехайно. Заобиколи предницата на колата и застана до него. — Миналата нощ го сънувах, но не си спомням много от съня. Оттогава не ми излиза от ума.

— Както и подозирах. Това определено е сляпа детска любов.

Тя го перна леко с опакото на ръката си.

Мич се ухили, после добави:

— Не знам кога ще го приберат вкъщи, но със сигурност ще проверим.

Той я поведе, като нежно постави ръка на рамото й, докато вървяха, а тя се престори, че не забелязва.

След като стигнаха болничното отделение на приюта, Кели освободи Килиан от клетката му. Той хукна със скокове към Мич, но се спря за кратко и се отдръпна, когато забеляза Нина. Стомахът й се сви. Все още се страхуваше от нея.

— Килиан! — сгълча го леко Мич, като клекна до височината на кучето.

След като кучето бе в безопасност в ръцете на господаря си, Мич погледна към Нина.

— Не знам защо се държи така.

Тя направи лек пренебрежителен жест с ръка, все едно че това няма значение, въпреки че почувства бучка в гърлото и гърдите си.

— Да, аз също си мислех, че го е преодолял — промърмори Кели. — Имахме четирима работници тук през седмицата и той въобще не се уплаши от тях.

— Ози все още ли е тук? — попита Нина, нетърпелива да смени темата заради факта, че едно сляпо обичащо животно толкова много я мразеше.

Кели наклони глава на една страна, сякаш се извиняваше.

— О, той се прибра вкъщи онзи ден. Ти го харесваше, нали?

— Тя го сънуваше — каза Мич на ветеринарката.

Нина го стрелна с изгарящ гневен поглед.

Кели взе от масата една голяма халка, която държеше ключовете за клетките.

— Ела с мен тогава — предложи тя на Нина, преди да погледне към Мич. — Ти можеш също да дойдеш, но Килиан трябва да се прибере обратно в клетката си. Вие, приятели, просто няма да повярвате кого приехме преди малко.

След като Мич заключи виещия Килиан обратно в клетката, като го увери, че скоро ще се върнат, двамата последваха Кели през дългия коридор на приюта. Ред след ред вързани с вериги клетки изпълваха просторната зала, която ехтеше от лай и скимтене.

Насочиха се към едно от крилата, в една ярко осветена стая в далечния край, а Нина надничаше във всяка клетка, за да види животните, покрай които минаваше. Някои бяха приятелски настроени, други бяха зли. А някои просто се страхуваха. Картончета, прикрепени към предната част на клетките, даваха информация за породата, пола и името, ако бе известно. Зловонна миризма от затворени животни изпълни ноздрите й.

Тя се усмихна на една възрастна жена, която разнасяше кучешка храна, а надписът с печатни бели букви на червената рубашка върху дрехите й гласеше: доброволец. Като се озърна, Нина забеляза облечени по същия начин няколко други доброволци, които изпълняваха задълженията си в приюта. Две момчета на гимназиална възраст работеха с един маркуч за вода — миеха клетките и пълнеха купичките на кучетата. Една висока жена с къса коса бе застанала с гръб към тях до един плот и попълваше картончета.

— Познаваш ли всички тези доброволци? — прошепна Нина на Мич.

— По физиономия повечето от тях. Не знам обаче имената на всички. Ние сме твърде много, а през цялото време идват и нови хора.

Нина посочи към гимназистите.

— Ти правиш ли това?

— Понякога, но не много често.

Той се усмихна, когато момчетата го забелязаха и се смушкаха взаимно в ребрата. Челюстите им увиснаха в страхопочитание при появата на спортната звезда.

— Тези трябва да се нови — промърмори той тихо на Нина. — Не ги познавам.

И махна с ръка.

Момчетата стояха онемели за миг, преди единият да побутне другия и да си разменят многозначителни погледи. И двамата се окопитиха достатъчно, за да успеят бавно да се оттеглят.

— Но те изглежда добре те познават.

Тя вдигна вежди към него. Младежите явно го боготворяха.

— Ами ето защо не се връщам да работя тук често, въпреки че да прекарвам времето си с животните е сред любимите ми занимания. Тъй като съм известна местна личност, управлението на приюта иска да работя тук доброволно, колкото се може повече. — Той сви леко рамене. — Мислят си, че това насърчава хората да си вземат животни вкъщи.

— Значи ти си нещо като дете, което разлепва афиши за нежелани животни?

Той се засмя.

— Нещо такова.

— Е, аз мисля, че е страхотно…

Тя сияеше пред него.

Той се загледа в лицето й известно време с топъл и нежен поглед.

— Благодаря ти, но не се впечатлявай много. Правя го поради чисто себичната причина, че обичам да бъда тук.

— Тази причина е добра като всяка друга.

Кели се дръпна настрана от входа на светлото, топло помещение и ги остави да минат.

— Влезте вътре. Един боклукчия намерил тези малки същества в сметта и ги донесе — обясни тя. — Всичките оцеляха, въпреки че беше ясно, че са ги изоставили отпреди дни. Беше си наистина чудо.

Нина и Мич се приближиха до една кошара на нивото на пода под отоплителна лампа и надникнаха. Осем топчести златистокафяви палета териери се бутаха едно в друго, скимтяха и се промушваха сред телата на другите. Будните трополяха точно над онези, които спяха. С късите си муцунки и остра козина те изглеждаха като мънички Ози-та.

— О! — възкликна Нина.

Тя клекна до клетката и се протегна да почеше топчестото коремче на едно кученце, което дремеше встрани от другите.

— Толкова са сладки! Кой би искал да ги изостави?

— Това се случва през цялото време — каза й Мич, като коленичи до нея. Той се усмихна на неуверените им стъпки и остри малки зъбки. — Някои хора не вярват, че техните животни могат да бъдат кастрирани. И ето резултата.

— Да. Тантурести палета. Разбиват ми сърцето. — Кели потърка очилата си. — Малки сладки териери. Знаех си, че ще ги харесаш, щом се привърза към Ози.

Нина я погледна обезпокоена.

— Какво ще стане с тях?

— Надяваме се, че някой бързо ще ги поиска. Обикновено хората избират малки кученца. Никога не съм разбирала това — добави тя с безгрижно свиване на рамене. — Разбира се, те са умни, но трябва да преминеш през трудностите на обучението им. Тук има най-различни отраснали кучета — направи тя жест с ръка към главната зала, — вече обучени и много по-малко склонни да ти съсипят килима или да ти изгризат обувките. Но никой не иска по-възрастните сираци, щом могат да получат по-малки.

Предпазливият поглед на Мич се стрелна към нея. Тя се намръщи на странното му поведение, преди да попита Кели:

— Мога ли да подържа едно?

— Разбира се. Имай предвид, че не са обучени да не пикаят.

Тя се засмя, като изгледа от горе до долу бледосините панталони и блуза на Нина.

Нина загреба едно мъжко мъниче от ъгъла и го притисна към гърдите си. То се изви и захапа пръста й, докато тя го държеше очарована. Беше топло, изплъзващо се и миришеше на бебе. Сърцето й се сви.

— Искаш ли едно? — попита Мич.

Тя извъртя игриво очи към него, като заговори въпреки частицата нежност, която се бе образувала в гърлото й.

— О, да, разбира се. Моят начин на живот идеално пасва да притежавам домашен любимец.

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Просто питам. Щом ти можеш да им устоиш, кой съм аз, та да казвам.

Нина пъхна малкото кученце обратно при себеподобните му.

— Някои от нас имат силна воля, Халоран. Освен това, щом е толкова сигурно, че тези мъничета ще бъдат приютени от някого, аз просто бих си намерила някое по-отраснало куче, което няма такива шансове.

— Тъкмо такова отношение харесвам — каза Кели.

Тя се отправи към главната зала с клетките, като направи знак към двамата да я последват.

Мич сложи ръка на тила на Нина и придърпа главата й към себе си. Наведе се близко до ухото й и прошепна:

— Знаех, че има причина да те държа до себе си, освен факта, че ухаеш на зрели праскови през цялото време.

Той я пусна, преди тя да може да се отдръпне, после мина пред нея през вратата.

Нина го последва с подкосени колене. Ухото й все още бучеше от усещането за топлия му дъх. На стомаха й стана леко от думите му. Тя вдигна ръка към носа си да помирише бързо, преди да излезе от помещението с палетата. Праскови? Усмихна се и стресовата сутрин избледня в миг.

 

 

До вторника на следващата седмица Мич изглежда се върна към обичайната си работа, без мислите му да бъдат заети толкова много с преследвача. Нищо друго не се случи. И за учудване никой не бе виждал Едрик от онази сутрин със стрелбата. Не бе идвал на тренировки, но Мич имаше обяснение на това. Бяха му свалили гипса и той се бе съсредоточил върху възстановяването си.

Нина поразмисли върху вероятното извинение, докато дремеше на седалките по време на следобедната тренировка. Мич стоеше на края на игрището и подвикваше наставления към играчите, но тя изключваше гласа му. С лакти, подпрени на коленете, и брадичка, поставена в дланите, тя оглеждаше дългурестите мускулести гиганти, които се бяха проснали на първите няколко реда от местата на открито. Настанили се бяха небрежно сред хавлии и такова множество жълто-черни екипи, каквото тя не бе виждала на едно място.

Докато слушаха треньора си, някои от тях пиеха от бутилки, които трябваше да стиснеш, за да изпразниш съдържанието им, докато други държаха в дланите си баскетболни топки с небрежно изящество. Един играч със силно изрусена коса бе седнал там долу, а единият му гигантски като на Гаргантюа крак бе преметнат върху другия. Беше по-едър от Едрик и кожата му блестеше бяла като мляко под флуоресцентните лампи на игрището.

Нина се озърна и се увери, че Едрик Грийли не е там. Като седна по-изправена, тя разгледа напрегнатите лица на играчите едно по едно, като се увери, че не го е пропуснала. Едрик не беше там.

— Търсиш ли някого?

Брок Бодин се плъзна на седалката до нея и се усмихна.

Нина затъкна един непокорен кичур коса зад ухото си и се опита гласът й да прозвучи небрежно.

— Просто забелязах, че Едрик Грийли отново не се е появил на тренировка. Греша ли?

Помощник-треньорът кимна.

— Не, права си.

— Все още ли се възстановява чрез терапия?

— Не и днес. Очевидно има някакъв друг проблем. Телефонира по-рано и Мич го освободи от следобедната тренировка. Отново — подчерта той. После й смигна и сниши заговорнически глас. — В случай че не си забелязала, Грийли е нещо като любимец на треньора.

Едно мускулче на брадата му трепна.

Нина изгледа Брок с присвити очи. Отдалеч й изглеждаше приветлив мъж, но отблизо тя долови горчивина, която правеше чертите на мекото му южняшко лице по-резки. Изглеждаше изтощен. Хмм… това си струваше да се разучи.

— Та, кажи ми, колко време си професионален треньор, Брок?

— Адски отдавна.

Тя се засмя, но го разгледа внимателно с ъгълчето на окото си.

— Писнало ли ти е?

— Не, не ме разбирай погрешно. — Той се изпъна назад и се облегна с лакти на седалката зад тях. — Треньорската професия е моят живот, но да съм помощник не е всичко, което може да стане от мен някой ден. Какво казват жените? Винаги годеница, но никога булка.

Разговорът придоби интересен нюанс. Нина прие тон, който изразяваше съчувствие.

— Да свириш втора цигулка винаги е тежко.

Той изсумтя.

— Ти ме разбираш. — Като повдигна брадичка към Мич, той сниши глас. — Имам много идеи и познания за треньорската работа, които никога не използвам, защото те не съвпадат с неговите. — Вина или предпазливост нашари кожата на Брок. — Не че не харесвам да работя за Мич. Разбирам, че той е старши треньор и всичко останало, но…

— Няма нужда да обясняваш.

Тя го потупа по коляното — нещо, в което всеки, който наистина познаваше Нина, би видял съвсем нехарактерен за нея жест. Но Брок не я познаваше, което й даваше предимство.

— Откога сте заедно треньори?

— От десет години. — Усмивката му стана замислена. — Имам своите недоволства, но той е твърде приятен човек, с когото да се работи. Твърде лошо е, че няма достатъчно място за растеж, докато той е все още на сцената.

Засмя се чистосърдечно и шляпна длан върху крака й, като със собствения си добавен тестостерон изтълкува изопачено жеста й.

Сърцето на Нина се смрази, преди да осъзнае неуместното му шляпване. Кракът й я заболя там, където я бе ударил. Тя се размисли и повтори наум думите му. Твърде лошо е, че няма място за растеж, докато той е все още на сцената. Беше ли невинно това твърдение? Или просто Брок се бе изкачил по-високо в нейния списък от заподозрени…

Брок си пое дълбоко дъх, плесна по коленете си с ръце и й се усмихна.

— Е, човек взема това, което му дадат. Не мога да се оплача от липса на пари, въпреки че никой не е избрал мен за Адонис на НБА. — Още едно многозначително смигване. — Трябва да проверя някои работи. Беше ми приятно да си поговорим, Нина.

— На мен също — избъбри тя, като дори успя да се усмихне.

Изгледа го как се отдалечава бавно покрай първите седалки и как изчезна зад ъгъла към съблекалните, обзета от някакво ново предчувствие. В продължение на няколко минути тя просто остана седнала, със замъглени очи над тази главоблъсканица. Виковете на играчите и скърцанията от маратонките им отекваха и се губеха в съзнанието й. Кой искаше да убие Мич?

И Садик, и Брок имаха своя мотив. Тя все още не бе разгадала мотива на Едрик, но той също имаше предостатъчно възможности да преследва Мич. Освен това вината му бе цялата изписана върху лицето. Къде беше той? Какъв бе този негов голям проблем, който трябваше да реши днес? Дупките от куршуми по колата, вероятно.

Рязко изсвирване отклони вниманието на Нина отново към Мич и действията на игрището. Изглеждаше изцяло вглъбен в работата, пълен с енергия и вълнение, докато говореше на играчите, тичаше напред-назад по игрището. Определено бе в стихията си. Тя въздъхна. Нещастница. Защо не можеше да се запознае с някой мъж като Мич извън работата си? Защото нямаш живот извън работата си, отвърна рязко един жесток глас в главата й. Тя го пренебрегна.

Той демонстрира някакво отиграване и тя почувства, че се сгрява, като наблюдаваше как мускулите му се свиват и отпускат. Яркото луминесцентно осветление блестеше върху разчорлената му смолисточерна коса. Съвсем тънък слой пот по кожата му блестеше като течно злато. Определено бе твърде лошо, че е неин клиент.

Тя наблюдаваше как ръцете му жестикулират, като показваше някакво движение. Големи, груби и все пак достатъчно нежни, за да докоснат едно кученце. Достатъчно нежни, за да докосват… Направи така, че да те прегърне силно. Тя въздъхна, като стисна очи в опит да прогони глупавите мисли. Когато ги отвори отново, едно леко движение привлече вниманието й. Или може би от чист инстинкт стрелна поглед към горния ред седалки от другата страна на игрището.

И го видя. Свит долу на една задна седалка, направил всичко, за да остане незабелязан.

Нина се изправи бавно и присви очи. Този мъж бе толкова далеч. Не можеше да определи дори и най-общо чертите му. Това, че бе облечен в сив анцуг с качулка, в стил Юнабомбър^[1] не й помогна много. Брок ли бе? Едрик? Садик? Някой портиер?

Като го прикова с вперен поглед, тя бързо се приближи. Тихо, със зловещо спокойствие той наблюдаваше Мич през един бинокъл.

Моля те, не ме забелязвай — помоли се Нина, докато се придвижваше сред седалките с бързината на слаломист. Няколко пъти мъжът навеждаше бинокъла си и всеки път Нина замръзваше на място. Искаше да го постави в неизгодна позиция, преди да има възможност да се измъкне. Не можеше да му позволи той да я види пръв. Бавно, прекалено бавно, тя съкращаваше разстоянието между тях.

— Нина! — извика изведнъж Мич от игрището. — Можеш ли да дойдеш да превържеш глезена на Антоан?

Буца заседна на гърлото й и тя изгледа косо Мич, после се обърна към мъжа с бинокъла. Той извъртя глава към нея за част от секундата, преди да скочи от стола и да се отправи със спринт към най-близкия изход.

— По дяволите!

И като отпрати Мич с ръка, тя хукна след непознатия.