Джудит Майкъл
Сцена на любовта (8)

Глава 8

Клаудия беше в черно — носеше дантелена блуза и копринен костюм, който я правеше по-висока и подчертаваше красотата й, така че хората се обръщаха да я гледат, докато Магай я водеше към масата на Люк.

— Скъпи, не ставай. — Наведе се и леко го целуна, след което седна на стола, който Магай придържаше за нея. — Отдавна ли ме чакаш?

— От няколко минути.

— Съжалявам. Но знаеш, че мразя да седя сама на масата.

— Така че си се погрижила аз да дойда пръв. Следеше ли ме и откъде?

Тя се усмихна виновно.

— Да, естествено. От „Палио“. Видях те да прекосяваш площада. Поръча ли вино?

— Да. — Сервитьорът пристигна и Люк изчака ритуала по отварянето и дегустацията, преди да се обърне отново към Клаудия. — Изглеждаш прекрасно. Костюмът ти е великолепен.

— О, Люк, колко мило! Много се радвам, че го забеляза. Купих го за тази вечер. — Вдигна чашата си. — За нас.

— Знаеш, че няма да пия при такъв тост. Не знам дори какво означава. — Отново изпита нетърпение и разочарование, както винаги, щом тя се държеше като дете, което вярва, че ако повтаря нещо достатъчно често, то ще се сбъдне. — За теб — изрече. — Сега ми кажи какво не е наред.

— Всичко е нормално.

— От обаждането ти снощи останах с впечатлението, че се нуждаеш от помощ.

— Разкажи ми за пиесата. Готови ли сте за генералната репетиция във Филаделфия?

— Клаудия!

Тя проучи менюто и го остави встрани.

— Чух, че предварителните продажби на билетите вървят много добре. Сигурно си много доволен. Разбира се, това е заради твоето име. Предполагам, че и заради Аби Деминг. Но всички смятат, че ти си основната атракция.

— За Ед Перуджа ли се отнася?

— Люк, защо не можем просто да вечеряме и да сме щастливи заедно, без да ме разпитваш?

Той внимателно я погледна:

— Обади ли се въобще на Гладис за благотворителната дейност?

Клаудия въздъхна дълбоко:

— Тя ми се обади. Казах й, че може и да опитам, ако се появи нещо интересно.

— Интересно.

— Люк, там вършат каква ли не черна работа! Да пъхаш покани в пликове, за Бога! Да вкарваш имена и адреси в компютър. Не са ли чували за секретарки? Не си се представям да седя там по цял ден и да лепя пликове. Казах, че ще й помогна за подреждане на цветя, маси, такива неща. Забавни неща.

— Всяка работа е така — първо трябва да чиракуваш, преди да минеш към забавната част.

— Не е работа, не ти плащат за нея.

— Работа е, защото се работи и хората с пари и свободно време го правят за определени каузи. Защо поне не опиташ?

— Ще поръчам — заяви решително тя и махна на сервитьора — сьомга. О, почакайте за малко.

Сервитьорът напълни чашата й и търпеливо стоя, докато тя отвори менюто и още веднъж го проучи внимателно.

— Сьомга — каза накрая. — Струва ми се. — И пак прегледа менюто. — Да, така мисля. И пикантен сос. Или ми се иска салата? Люк, да си взема ли салата?

— Ако искаш — изрече студено както винаги, когато тя се опитваше да го накара да вземе решение вместо нея.

Клаудия въздъхна.

— Сос. — Изчака Люк да поръча и след това настоя: — Разкажи ми за пиесата.

— Разкажи ми за Ед Перуджа — отвърна й той твърдо.

— Люк, знаеш, че оставям сериозните разговори за след вечеря.

— Така че, ако не сме ги свършили с кафето, да дойда с теб у вас. Научил съм си урока отдавна. Няма да дойда, така че ако искаш да говориш, започвай.

Тя махна небрежно с ръка:

— Казва, че иска да се ожени за мен.

— А ти искаш ли да се омъжиш за него?

— Искам да се омъжа за теб. Не трябваше да се съгласявам с развода. Трябваше да…

— Мислех, че говорим за Перуджа. Искаш разрешението ми да се омъжиш за него ли?

— Не ми трябва разрешението ти.

— Тогава благословията ми.

— И тя не ми трябва. За Бога, защо винаги ме режисираш? Даваш ми разрешение или благословия, казваш ми къде да ходя и какво да правя, какво би било полезно за мен, да придаде смисъл на дните ми — каквото и да значи това. Ти винаги се опитваш да ме манипулираш, като че ли съм някоя от актрисите ти, които не могат да мръднат, преди да кажеш наляво или надясно да тръгнат.

— По-тихо.

— Видя ли? Все още ме режисираш!

Люк пое дълбоко дъх.

— Кажи ми какво искаш от мен.

— Вземи ме отново.

— Няма да го направя, знаеш го отлично. Друго?

— Кажи ми какво да правя с Ед. Не мисля, че наистина желае да се ожени за мен. Той си играе с хората и понякога е жесток. Жесток е. Казва разни неща и после изчаква да види как ще реагират събеседниците му.

— А ти как реагира?

— Къде е този сервитьор? Ще ми налееш ли малко вино?

— Пиеш прекалено много, Клаудия.

— Не ми казвай какво да…

— Добре. — Напълни й чашата.

— Трябва ни още една бутилка.

— Не, не ни трябва.

— Люк, моля те. Още не сме започнали да се храним.

Той сви рамене и поръча друга бутилка.

— Щеше да ми казваш как си реагирала.

— Казах му, че ще си помисля. Че не смятам, че той ме обича.

— И той?

— Каза, че ме обожава и иска да прекара с мен остатъка от… нали знаеш, обичайните неща.

— Същите, които и аз ти казах някога.

— Да, но ти точно това имаше предвид. Не мисля, че Ед го мисли. Не е особено приятен, знаеш ли — познаваш ли го?

— Не. Но съм чувал, че не е добър човек.

— Сигурно Триша ти го е казала. Тя е имала връзка с него преди и сега го мрази. Или поне той ми каза, че тя го мрази, и той също я ненавижда. Предполагам, че и аз мога да го намразя. Понякога ми се струва, че вече е така.

— Тогава защо искаш да се омъжиш за него?

— Какво друго да направя? Не ми казвай да се обадя на Гладис, защото ще започна да пищя.

— Слушам те.

— Не мога да понасям самотата, Люк. Трябва някой да запълва пространството около мен. Трябва да знам на кого принадлежа и как се предполага да се държа.

— Никой не може да ти помогне — тихо изрече той. — Трябва да идва от самата теб.

— Не знам как да го правя. Не всеки може, нали знаеш? На някои хора им трябва помощ, защото около тях има прекалено много пространство и никакви опорни точки. Трябва да знам опорните си точки, Люк — и как да си сглобя живота. Сега просто се нося по течението. — Стисна ръката му. — Гледам другите хора и те всички са заети да си организират живота сякаш подготвят коктейл или заседание. Те имат всички тези цели. Те имат планове, списъци и винаги обмислят нещата. Мили боже, все едно си закачат скалпове на колана, за да покажат колко неща са свършили. Спечелили са пари и награди, купили са компания, избрани са за нещо… толкова са заети! И се чувстват добре. А аз не мога. Никога не се чувствам добре. Не знам какво трябва да направя, за да съм доволна, щастлива или просто да си прекарвам дните, без да съм объркана и… празна. Ето това искам от теб, Люк — помогни ми да съм щастлива на мястото си. Да не плувам. Мислех, че достатъчно си загрижен за мен, за да го сториш.

Той поклати глава:

— Няма нищо, което да…

— Има. Знаеш, че има. Дай ми името си. Ожени се за мен. Нека наистина съм Клаудия Камерън. Знам как да ти бъда съпруга, Люк. Знам какво се очаква от мен в такъв случай. Ще имам цели и планове и ще върша всичко.

— Защото това ще са моите цели и планове.

— Да, разбира се. За какво според теб говоря? Ти имаш достатъчно за много хора. Небеса, имаш двама асистенти и секретарка, които постоянно са заети! Но знаеш, че мога да ти помогна по начини, на които те не са способни. Казваше, че съм добра домакиня. Колко приеми си дал, откакто се разведохме? Мога да пътувам с теб, да разговаряме за пиесите ти и да те обичам… каквото пожелаеш. Трябва само да ми кажеш какво искаш и как да бъде направено, а аз ще се погрижа. Правиш го за актьорите си, защо да не го направиш и за мен! Тогава няма да съм самотна. Нито пък ти.

Сервитьорът напълни чашата й и поднесе супата. Люк бутна чинията си встрани и хвана Клаудия за ръката:

— Слушай ме внимателно. Всички са самотни. Трябва сами да откриваме какво да правим с живота си и какво хората очакват от нас, как искаме да живеем и да придаваме смисъл на дните си. Знаеш какво имаше предвид, когато го каза преди малко. Човек запълва дните си така, че после нощем да погледне назад и да прецени какво е направил и дали го е направил добре, и да помисли и за онова, което го чака на другия ден. Мога да го правя само за себе си, не и за някои друг. С актьорите става, защото работя с готова пиеса и знам как свършва тя. Но не разполагам с такъв разкош в живота. Всичко, което имам днес, са надеждите ми за утре и по-нататък, доколкото се осмелявам да планирам, като знам, че планът ми може и да не се осъществи.

— Можеш да ми помогнеш.

— Не. Няма да си щастлива — нито пък аз.

Тя вирна брадичка:

— Тогава ще се омъжа за него.

— От това, което чух, не мисля, че и той ще те ощастливи. Но не мога да те спра.

— Наистина ли не възразяваш, като си представиш, че аз ще съм с него в леглото му…

— Сигурен съм, че вече сте били там. И не възразявам да си представям, ако си го избрала свободно.

— О, свобода. — Махна отегчено. — Притежавам прекалено много от нея.

— Искаш ли си супата?

— Не.

Клаудия подсмръкна няколко пъти, докато преглътне сълзите си, и после дари Люк с неуверена усмивка:

— Е! — започна с престорена веселост. — Сьомгата е великолепна както винаги. Разказах ли ти за сьомгата при Ралф Лорън? Той винаги е на върха, този Ралфи. Искам да кажа, че…

И Люк разбра, че тя е опитала всичко възможно за тази вечер и ще продължи друг път. Нищо не й каза. Беше по-лесно, отколкото да я насилва да признае, че живее с измислица — ако изобщо би успяла и не беше в настроение да отравя вечерта. Така тя поне се оказа по-приятна, отколкото беше очаквал. Клаудия можеше да се държи добре, когато пожелаеше, и не след дълго той откри, че отговаря на въпросите й за пиесата, смее се на разказите й за хора, които и двамата познаваха, и имаха достатъчно теми за разговор до кафето и десерта.

Но си мислеше за Джесика, докато се прибираше у дома и на следващата сутрин, когато му донесоха самолетните билети, защото внезапно разбра, че не е съвсем сигурен дали тя още живее на Лопес. Писмата й за новата къща, градинарството, ездата и „Пигмалион“ бяха отпреди три години. Възможно бе да е напуснала острова.

На закуска взе кутията на Констанс със себе си на терасата, за да провери дали няма да открие нещо. Писмата бяха по-дълга от предишните, топли и любящи, но те не разкриваха мислите и чувствата й. Каквото й да представляваше Джесика Фонтейн сега, тя скриваше това от Констанс, макар че подробно разказваше за книгите, градината и за новата си оранжерия.

Градината. Оранжерията. Все още използваше хартията с фонтана в горния ляв ъгъл, но думите „Фонтанът, Лопес Айлънд, щат Вашингтон“ липсваха. Вероятно беше на Лопес, но не беше съвсем сигурно. Когато прекъснаха репетициите на обяд, той се обади на издателската къща, за да получи адреса й.

Не пожелаха да му го дадат. Прехвърляха го от отдел в отдел. Всички казваха, че нямат представа къде живее тя, а дори и да знаят, нямат право да издават подробности от живота на авторите си.

— Тя не е автор, а илюстратор — избухна той пред секретарката на президента на фирмата.

— Правилата си остават същите — отвърна тя. — И госпожица Фонтейн беше много настоятелна, господин Камерън. Тя не желае да даваме адреса й. Хората, с които сте говорили, са ви казали истината. Те не знаят къде живее. Цялата й кореспонденция минава през мен.

— Нека да говоря с Уорън — предаде се Люк. Беше приел за правило да не използва за лични цели познанствата си, но трябваше да се връща на репетицията и беше изгубил търпение. Познаваше Уорън Брадли от години, бяха се срещали по банкети и бенефиси и дори беше ходил на вечеря у тях.

— Люк, винаги се радвам да говоря с теб — каза Брадли, — но не мога да ти помогна. Госпожица Фонтейн категорично ни забрани да даваме адреса й.

— Просто ми кажи дали все още живее на Лопес Айлънд?

— Какво?

— В къщата, която си построи. Над залива.

— Мили боже,·защо трябваше да объркваш хората ми, след като вече знаеш?

— Благодаря, Уорън. Знам, че е живяла там преди, не бях сигурен дали още е там.

— Люк, познаваш ли я?

— Срещал съм я преди години. Защо?

— Доколкото знам, никой не я е виждал наскоро и тя иска точно това. Говорим по телефона, пращаме си факсове и куриери за писма, договори, ръкописи… но това е всичко. Лопес е малък остров и съм сигурен, че можеш да я намериш ако пожелаеш, каквато и да е причината, но бих си помислил внимателно, ако бях на твое място. Тя сигурно има сериозни причини да иска да я оставят на спокойствие.

— Не възнамерявам да й разбивам вратата.

— Но се каниш да се срещнеш с нея?

— Ако мога. Искам да й занеса нещо, което Констанс й остави в завещанието си.

— Можеш да й го изпратиш.

— По-добре не.

— Е, като се върнеш, ми се обади и ми кажи как изглежда. Помня я толкова ясно… но, разбира се, това беше преди много време. Тя е талантлива илюстраторка, но не мога да си представя как е заменила театъра заради това.

— Ще ти се обадя. Благодаря, Уорън. Няма да кажа на никого за какво сме си говорили. Включително и на Джесика.

До края на седмицата не успя да намери време да прочете писмата на Джесика или книгите й. Непрекъснато възникваха неща за уточняване и тъй като им оставаха само десет дни до премиерата, той, Монти и Фриц всяка вечер работеха до късно.

— Влизането винаги е било неудобно — каза Фриц, докато разглеждаха разположението на сцената. — Рейчъл отдавна протестира.

— Ами преместете вратата малко по-напред — каза Люк. Те го зяпнаха. — Марта влиза и няма начин да пропусне Лена, буквално ще се спъне в нея.

— Харесва ми.

— Не е лоша идея — съгласи се Фриц. — Добре. Ами сервиза за чай във второ действие? Среброто отразява прожекторите и заслепява някои от…

— Използвайте порцелан — заяви Люк. — Знам, че Кент настоява за сребро, но като не може, значи не може и толкова.

— Порцелан — промърмори Фриц и си го записа. — Аби не харесва обувките си.

— Купете й нови. И най-великата актриса на света не може да играе, ако обувките й са неудобни.

— Тя не харесва как изглеждат.

— Пак ще повторя, купете й други. Фриц, не можем да я притесняваме за обувките, каквато и да е причината.

Списъците бяха безкрайни и едва когато Люк седна в самолета за Сиатъл, можа да разгледа дванадесетте детски книжки, които беше взел със себе си.

Историите за деца от две до шест годинки бяха интересни. Някои заслужаваха и по-внимателен прочит, но той се съсредоточи върху илюстрациите. И докато ги проучваше, разбра, че са великолепни.

Бяха правени и с акварелни, и с маслени бои, и с пастел, дори с моливи. Но всички оставяха едно и също впечатление — че нищо не е истинско.

Люк се опита да открие какво го кара да се чувства така. Намери скритите рисунки, които тайнствено се преливаха в части от самите илюстрации, и си помисли колко гордо ще се чувства едно дете да ги открие и да ги показва на родители и на приятели. Но те не бяха причина за чувството за нереалност. Имаше и нещо друго. Едва когато приключи с вечерята си и се облегна удобно, осъзна какво е то.

— Това са сънища — промърмори. Отвори очи, седна и отново включи лампичката.

— Да ви донеса ли нещо? — попита стюардесата. — Още вино?

— Кафе, благодаря.

Люк придърпа масичката към себе си и започна да прелиства книжките. Стюардесата се протегна да сложи чашката с кафе на плота между седалките, но той дори не я забеляза. Беше погълнат от рисунките. И видя, че дори най-ежедневните действия в тях — момиче събира листа, момче изнася боклука след вечеря, куче лежи под верандата — приличат на сънища или мечти. Някои рисунки преминаваха от страница на страница и се сплитаха една с друга като сънища. При други бяха насложени по няколко изображения — като в сънищата. Понякога краищата им бяха размити и изчезваха… като в сънищата. Всичко беше различно от реалността.

Всичко е малко встрани от центъра. Мерилин Маркс го беше казала за първия си проект за декор на „Магьосница“, когато го описваше на Люк и Кент. Жена, която винаги е била различна — и сега не може да разбере какво не е наред. Това усещане за изместване на нещата, както когато е в плен на съня.

Остави книжките и отново изключи лампичката. На големия екран на стената прожектираха филм, но той затвори очи и видя Джесика от снимките, които беше прегледал в библиотеката, и от спомените си за нея на сцената. Пленена в сън. Така ли беше? С нищо не го беше подсказала в писмата си. Може би беше пропуснат нещо — беше прочел толкова писма набързо, гладен за още информация. Това усещане за изместването на нещата. „Е, няма значение — помисли си сънливо. — Защото вече няма да разчитам на писмата. Ще обсъдя лично с нея всичко, ще науча каквото искам да знам.“

Пристигна в Сиатъл в десет — един през нощта според нюйоркско време — и взе такси до Юниън Ленк, където беше резервирал хидроплан. Прелетяха ниско над малки островчета и голи скали, след което пилотът му посочи Лопес — шепа светлинки в мрака. „Островът на Джесика — помисли си Люк и внезапно осъзна, че е твърде напрегнат.

— Тя не иска да се вижда с хора от Ню Йорк, не иска да се среща с никого, освен с приятелите си от острова. Трябваше да й се обадя. Трябваше да притисна Уорън да ми даде телефона. Но ако ми беше отказала да се видим…“

Самолетът зави и Люк видя острова като тъмно сребро в още по-тъмната вода. Беше поразен от компактността му и му се стори като акт на покаяние това, че тя го е избрала, отказвайки се от една от най-блестящите театрални кариери в историята, както и от един от най-големите в света градове, за да се настани на това малко парченце земя.

Когато се снижиха, минаха над групичка светлинки.

— Лопес Вилидж — поясни пилотът. — Предградията, ако изобщо може да се каже, че има такова нещо.

Люк видя множество светлини, разпръснати по протежение на острова, а другите из нивите и полята проблясваха като малки звездички. Къщи, помисли си. И една от тях беше на Джесика. Ръцете му побеляха от стискане. Почти беше пристигнал.

Приземиха се на няколко километра от градчето. На изток луната изгряваше, отражението й приличаше на бледа нагъната панделка, която се точеше през черните води на Плъджет Саунд към мястото, където Люк излезе от самолета. „Анджис Каб Къриър“ го докара през пустите пътища и тъмните борови гори до „Суифт Бей Ин“, където си беше запазил стая. Джесика беше писала на Констанс, че е отседнала тук, когато за пръв път е дошла на острова, и Люк спря във фоайето, като се опитваше да си я представи.

Отвън странноприемницата беше в стил „Тюдор“, но отвътре беше претъпкана с викториански мебели. На рецепцията полиците бяха отрупани с бели зайци с викториански костюми, върху кръглата масичка имаше цяла купчина книги по цветарство, архитектура и изкуство, а на най-горната полица седяха кукли, които зяпаха надолу.

Люк се усмихна, като си помисли какво ли си е представила Джесика, щом се е качила на тази странна сцена. Собственикът пристигна с протегната ръка.

— Робърт — представи се той, — а вие, разбира се, сте Лукас Камерън. Сигурно сте напълно смазан; по ваше време е някъде около изгрев, нали? Ще ви разведа — имаме басейн, видеотека, както и всичко останало — но предполагам, че предпочитате да видите най-вече стаята си. — Той го поведе през дългия коридор. — Мисля, че ще откриете каквото ви трябва. Между другото, искате ли кафе? Или чай?

— Не, благодаря. В самолета непрекъснато ни сервираха. — Люк огледа набързо стаята, остана доволен и се усмихна на зайците по покривката на леглото. Зайците не му бяха в стила, но му харесваха хората, които не се страхуват да прекаляват.

— Ще покарате ли колело утре? — попита Робърт. — Карл Джоунс дава велосипеди под наем и ги доставя чак дотук.

— Не, дошъл съм на гости. Ако мога да намеря адреса й. Може би ще ми помогнете.

Робърт присви очи:

— Дошли сте да видите жена и не знаете къде живее тя? Ние уважаваме уединението на хората тук. Съмнявам се дали ще мога да ви помогна.

Люк кимна замислено и тъй като беше изморен, изрече първото нещо, което му дойде наум:

— Имах адреса й; загубил съм го. Знам, че си построи къща на залива преди около три години. Много уединена, казваше, а плажът има скали от едната страна и гора от другата. Приятел съм й от Ню Йорк. Не съм я виждал от години, но баба ми й остави нещо в завещанието си и й го донесох. Ще съм ви благодарен за помощта. Казва се Джесика Фонтейн.

Робърт поклати глава несигурно:

— Джесика не се среща с никого, особено пък с непознати хора.

— Разбира се, че се среща с хора. За какво говорите? Ще ви повторя. Аз съм й приятел. И което е по-важното, баба ми й беше най-близката приятелка. Тя умря преди няколко месеца и трябва да уведомя Джесика за това. Ако не иска да ме види, ще си тръгна.

Робърт го огледа замислено:

— Ще го обсъдим по-късно. Спете спокойно, закуската е в осем.

Вбесен, Люк се опита да каже нещо, но внезапно почувства колко е уморен. Обърна се решително и затвори вратата на стаята си. Въпреки гнева спа спокойно и се събуди от песните на птиците, без да знае къде е. После разбра — беше на острова на Джесика и скоро щеше да се срещне с нея.

Облече се и се канеше да откаже огромната закуска на Робърт и да потегли веднага, но не искаше да изглежда нахален. Насили се да хапне малко, след това бутна летящата врата и влезе в кухнята, където Робърт готвеше, докато съдружникът му Крис сервираше.

— Забранено е — каза домакинът весело. — Не допускаме гости зад кулисите.

Люк кимна:

— Исках да благодаря за закуската, беше прекрасна. Но не мога да отлагам повече, трябва да разбера как да стигна до къщата на Джесика. Налага се да се върна в Ню Йорк най-късно в неделя вечерта.

Робърт обърна една палачинка:

— Обадих й се, но тя не си беше вкъщи. Познаваш я от Ню Йорк, така ли?

— Да.

— Не интимно?

— Да.

— И баба ти е била най-близката й приятелка? Доста голяма е разликата във възрастта им.

— Имаха много общи неща. И се обичаха.

Мъжът повдигна палачинката и я погледна отдолу.

— Тя е много приятна личност, спокойна, добра съседка. — Погледна към Крис, който кимна, и след това се обърна към Люк: — Но живее сама и не води никакъв обществен живот, а ние смятаме, че би трябвало. Канихме я, но тя ни отказа. Много любезно, разбира се, но съвсем категорично. Така че се притесняваме за нея. Ами тя е при Уармът Бей на южния бряг на острова. Алеята й не изглежда особено използвана, но знакът й е там — рисунка на фонтан.

— Благодаря. Ще повикам такси.

— О, използвай пикапа. Не ни трябва в момента; просто той седи там. Обаче налей бензин в селото, мисля, че не е зареден.

— Много благодаря. — Гневът му беше преминал. Беше закусил, слънцето сияеше, беше си намерил и транспорт. И беше на път да види Джесика. Чувстваше се превъзходно.

Кабината на пикапа беше висока и докато караше по пътя през гората и ливадите, Люк можеше да се наслаждава на пейзажа. Няколко пъти зърна проблясъци на вода между дърветата, накрая пътят внезапно зави и той се оказа близо до брега. Вълните нежно докосваха тесните плажове, където пясъчната трева се люлееше под напора на вятъра. След няколко минути отново навлезе в гора. Най-накрая стигна до огромни поляни край водата, със скупчени тук-там едноетажни къщи, всичките от синкавосиво дърво. Отново си го представи като декор — малко градче, пръснато през почти равната долина под небето. Имаше магазинче, кантора за недвижими имоти, бръснар, хлебарница, книжарница, галерия, пощенска станция, пожарна, църква и странно, модерно кафене. Също и исторически музей „Лопес“ близо до залата за танци.

На бензиностанцията той слезе от камиона и докато пълнеше резервоара, го поздравиха неколцина, които решиха, че след като Робърт му е дал камиона си, сигурно е бил добре посрещнат в „Суифт Бей“. Люк, удивен, плати и потегли. Малко, градче, помисли си той. Тук уважават личната собственост. Беше разгънал картата на Робърт на седалката и я следваше, докато обикаляше към южния бряг на острова и Уармът Бей.

Беше се вкопчил нервно в кормилото, докато забавяше скорост и се оглеждаше за знака с фонтана. Откри го сред най-гъстата гора, която скриваше плажа, водата, къщата. Знакът беше дървен правоъгълник, беше потъмнял от слънцето и дъжда, а на него имаше дълбоко гравиран фонтан, който съвпадаше с този на хартията от писмата до Констанс. Нямаше номер, адрес или име на него.

Люк паркира пикапа до пътя и тръгна пеш по алеята, по която можеше да се движи само една кола. Тя криволичеше и той видя първо блясъка на водата, а после и ниската каменна постройка. Една жена работеше в градината пред къщата. Режеше рози и сновеше между слънцето и сенките, като внимателно полагаше всяко цвете в една кошница.

Сърцето му се разтуптя, докато се приближаваше. После спря поразен. Розовите храсти го прикриваха и той остана там в здрача, объркан и потресен. Това не беше Джесика, сигурно беше сбъркал къщата. Освен ако не е прислужницата й. Или пък приятелка.

Остана смразен на известно разстояние от нея, мръщеше се, докато очите му привикваха към ярката светлина и играта на сенките, през които жената преминаваше. Не беше висока или ако беше, вървеше прегърбена, куцаше. Лицето й беше слабо и сухо, дълбоко белязано и толкова бледо, че изглеждаше почти безцветно. Няколко кичура коса се виждаха под качулката й; бяха сребристосиви, късо подстригани, като оставяха тънкия й врат оголен. Носеше проста бяла памучна рокля, която стигаше почти до глезените й. Когато протегна ръка и Люк видя силната, подвижна китка под овощарската ръкавица, а после се взря внимателно и в лицето и, осъзна, че това е Джесика.

Сянката на Джесика. Избледняла рисунка. Снимка, която е пожълтяла от годините. Но жената не беше стара. Беше само на четиридесет.

Стоя там още дълго съвсем объркан. Очакванията и увереността му в това, което ще открие, бяха толкова живи, че се чувстваше предаден. Спомняше си как си я представяше, когато се качи в самолета за Сиатъл. Беше гледал книгите на Джесика и после, отпуснат, полузаспал, си беше представял как звъни и го посреща жената, чиито снимки беше разглеждал толкова често, чуваше отново вибриращия и музикален глас, който така и не беше забравил. Виждаше се как й дава кашона, който сега беше в пикапа на Робърт, сяда с нея в къщата й и говори за Констанс, а после и за нея; за това, което я е довело на Лопес и кога би могла да се върне в Ню Йорк. Беше си представял многочасов разговор, изпълнен с интелекта, страстта и волята, които изпълваха и писмата й.

Вместо това беше открил една обикновена жена, прозрачна като мираж, преждевременно състарена, с тежка походка, без грация или жизненост. Тя зави зад къщата и изчезна от погледа му, но той остана вторачен в градината и плажната ивица. Розите й бяха великолепни, големи и сипни, толкова ярки, че Люк си помисли дали именно кадифената им плътност не я е направила още по-бледа. Опита се да си спомни какви са очите й, но те бяха скрити под капюшона й, дори когато тя гледаше в негова посока. Но беше видял лицето й и знаеше, че в нея няма страст — макар да е била погълната от цветята, това беше кротко поглъщане, без тръпка. Тя беше жена, която той никога не би погледнал отново, ако я подмине на улицата. Толкова беше различна от тази във въображението му, че не можеше да си представи как тъй е бил запленен от писмата й. Всъщност едва можеше да си спомни какво е писала, та да го е намерил за интересно и интригуващо. Какво го беше накарало да предприеме това налудничаво пътуване?

Обърна се и почти побягна към камиона. Използва картата на Робърт да намери пътища, които да го върнат за най-кратко време в странноприемницата. Видя двамата мъже в градината зад къщата, докато си събираше багажа, но не им каза нищо. Написа им кратка бележка, остави пари за престоя си и си тръгна. Спря пред най-близката къща надолу по пътя и попита дали може да ползва телефона, за да повика такси.

След двадесет минута вече беше в градчето и извика хидроплана. Имаше цял час, така че вървя пеша до летището. По пътя един от хората, които го бяха поздравили по-рано, спря и го попита дали иска да го закара.

— Не, предпочитам да повървя.

— Добре. Изглеждаш ми доста ядосан, приятелче. Камионът на Робърт ли се повреди?

— Не, добре съм. — И продължи. После, като се усети колко груб е бил, се обърна: — Просто трябва да обмисля някои неща. Благодаря.

Но защо беше ядосан всъщност? Постоя загледан във водата. Защо беше толкова вбесен?

Защото се чувстваше измамен. Беше дошъл на този остров да търси Джесика Фонтейн, за която непрекъснато мислеше, откакто започна да чете писмата й, и в която, очевидно в миг на умопомрачение, беше решил, че е влюбен, а вместо това откри…

Различна, почти неузнаваема Джесика Фонтейн. Не тази, която търсеше. Не само не приличаше на нея, но не беше и жена, която би погледнал втори път. „Мили боже, познавах я! Знаех как говори, как се чувства, как си прекарва времето, какви хора познава и с кого работи… Видях снимките й. Знаех как изглежда. Само че съм грешил.“

Той си представи как стои там, вцепенен и с усещането, че е предаден, се взира в небето да види дали самолетът идва — и осъзна, че е бил глупав и непостоянен — като дете, което не е получило очаквания подарък за Коледа — но не можеше да се сдържи. Разочарованието го притискаше и той едва успяваше да си поеме дъх. Трябваше да се махне оттук, от виденията, които беше носил с месеци в главата си и ги беше превърнал едва ли не в действителност. Като че ли е написал пиеса и е започнал да я режисира с една липсваща актриса… а когато тя е дошла, се е оказала съвсем различна.

Погледна към лодката, която се носеше през залива. Зад нея се виждаше фериботът от континента, а малката звездичка в небето беше самолетът му. Той го следеше с поглед, но пред очите му беше Джесика, която реже рози и нежно ги полага в кошницата.