Джудит Майкъл
Сцена на любовта (11)

Глава 11

Мотелът „Суифт Бей“ блестеше на утринното слънце, окъпан от снощната буря. Скупчените из приемната зайци, гледаха към Люк с лъскавите си очи, докато той си проправяше път към кухнята, където Робърт правеше палачинки.

— О, небеса! — възкликна той и черпакът му увисна във въздуха.

— Толкова рано! След такава нощ!

Гостът вдигна вежди:

— Единадесет часа късно ли е?

— Е, по-ранобуден си, отколкото очаквах. Предполагам, че Джесика те докара — мярнах колата й.

— Да. Но не искам да й досаждам отново, а май няма откъде да наема кола. Ще може ли да използвам камиона? Ще ти платя колкото би струвала кола под наем.

— За колко време го искаш?

— Не знам.

Робърт въздъхна замислено:

— Нае стая за три дни — после ще дойде друг човек.

— Ако съм още тук, ще се преместя в друга.

— Нямам стаи. Пристига колоездачен отбор от Ванкувър.

— Е, точно сега не се каня да се притеснявам по този повод. — Нетърпеливо махна с ръка. Беше се събудил с чувството за дълбоко задоволство и предвкусваше предстоящия великолепен ден. Нямаше време за досадни подробности. — Ще искам камиона за три дни, ако можеш да ми го дадеш. Не знам какво ще правя след това.

Робърт кимна:

— Използваме го най-вече през зимата, така че няма проблем. Няма да ти искам пари за него; просто ми го върни с пълен резервоар. Готов ли си за закуска?

— Няма да закусвам.

Робърт явно се притесни от мисълта някой да напуска мотела му с празен стомах.

— Първо ще пояздим — обясни Люк. — Пък и ти не си готов да сервираш, още е много рано. Никой друг не е станал.

— Понякога правя изключения. Няма да си вземеш дори препечена филийка или плод?

— Нищо, освен ключовете за камиона.

Робърт ги извади от чекмеджето и му ги подаде. Огледа дънките му и памучната му риза без яка:

— Мога да ти заема панталони за езда.

Люк с усмивка поклати глава:

— За разнообразие ще понося своите. Благодаря, Робърт. — Обърна се и подхвърли: — Не знам кога ще се прибера довечера. Няма да ти създам затруднения, нали?

— Не, ще оставя вратата отключена. Забавлявай се.

Люк излезе от кухнята, като спря да вземе коженото си яке и градинарските панталони на Джесика, които беше сушил цяла нощ на един стол в стаята си. Излезе навън и потрепери от хладния въздух. Спря пред камиона да облече якето. После потегли край водата, зави към вътрешността на острова покрай малкото езеро, мина покрай Лопес Хил и по Уармът Бей Роуд. За разлика от миналия път не го очакваха изненади; този път очакваше с нетърпение предстоящата среща.

Мислеше си за стотиците жени, с които беше излизал. Можеше да си представи как се облича, потегля да ги вземе… но не виждаше лицата им. Ясно си спомняше само Джесика: наведена напред към него, сякаш за да запомни всяка негова дума, докато говореха за театъра и за Констанс. Връщаха се към нея, като че ли тя беше фарът в бурното море.

Всъщност никога не се отклониха от тези две теми, но пък и те бяха безкрайни, така че следобедът премина в спомени. Джесика свари още кафе и донесе двете чаши в гостната, където седнаха на белия диван и дълго разговаряха. По някое време отиде в кухнята, извади тавичка от фризера и я сложи във фурната. В девет Люк направи салата, а Джесика подреди масата, като избра подложки, чинии и прибори. Според инструкциите й той извади бутилка първокачествено бургундско от избата до кухнята и те отново седнаха да се хранят, като продължаваха да разговарят и сякаш целия огромен свят на Ню Йорк и лондонските театри нахлу в тихата сумрачна къща.

— Яздиш ли? — попита Джесика, когато изпиха кафето и коняка.

— Да, колкото се може по-често. Държа коне в Ню Джърси.

— Отивам да пояздя много рано, преди закуска. Имам кон, който ще ти хареса, ако желаеш да дойдеш с мен.

— С удоволствие.

За това си мислеше по пътя към къщата й. Непрекъснато си припомняше лекото й кимване, когато й каза, докато излизаше от колата й пред мотела снощи, че не е прекарвал по-приятен ден.

Тя го чакаше и с камиона отидоха до конюшнята й. Люк, зает да следва инструкциите й, а после и да оседлава коня, който тя му беше избрала, можа само да й хвърли бегъл поглед и едва когато се качиха на седлата и изведоха конете от дворчето, се обърна и я огледа — и едва сдържа изненадата си.

Сега беше съвсем различна. Скъпият костюм за езда подчертаваше тънката й фигура, косата й беше прибрана под шапката, носеше и големи черни очила. Прегърбването и тромавостта й не се забелязваха на седлото. За пръв път откакто я беше видял, Люк забеляза в позата й увереност, спокойствие и отпускане, които й позволяваха да се движи с част от предишната грация — и отново осъзна колко малко знае за нея.

— Къде би искал да отидем? — попита тя.

— На някое от любимите ти места.

Поведе го до един кръстопът и сви наляво към гората. Слънцето не беше успяло да стопли хладния въздух, но миризмата на мокри борове и листата, които покриваха пътеката, бяха толкова приятни, че Джесика се чувстваше прекрасно. Винаги започваше ездата си оттук. Само че този път беше напрегната и се чувстваше неудобно в присъствието на друг ездач. Скоро осъзна колко опитен е Люк, които умело изравняваше коня си с нейния, докато препускаха в тръс един до друг по пътеката, и тя започна да изпитва удоволствие. След няколко минути стигнаха до друго разклонение, тя зави и внезапно ритмичният звук от копитата на другия кон изчезна; чуваше само стъпките на своя и призивния крясък на птица. Почувства се изоставена и едва не спря да се обърне. Но в този момент Люк я догони и отново застана до нея, а тя се усмихна щастлива.

Те яздеха мълчаливо. Гората скоро оредя. Излязоха на ръба на стръмни скали, които се спускаха чак до тясна ивица каменист плаж, заливан от запенените вълни. Небето над тях беше светлосиньо и безоблачно. В далечината се виждаха гори, ферми, стада, ниви, фермерите им махаха за поздрав. И птиците около тях пееха в хор.

Люк си пое дъх:

— Прекрасно е. По-пасторално отколкото си представях. Идеално бягство от… — той спря.

— Ню Йорк — продължи Джесика спокойно, докато се чудеше кога най-сетне той ще се разкрие и ще я попита каквото иска да знае. — Макар че малцина идват дотук чак от Източния бряг.

— Колко души живеят на острова целогодишно?

— Не знам точно. Вероятно около две хиляди. Робърт би трябвало да знае.

— И повечето от тях са фермери?

— Нямам представа.

— Мислех си, че уединението би могло да привлече писатели и артисти, може би и художници.

Тя го погледна:

— Не мисля, че това е нещо като артистична комуна, ако това имаш предвид. Чула съм, че тук живее един писател на криминални романи и срещнах един скулптор.

— Тук има ли училище?

— Много малко.

— Значи повечето от къщите са вили?

— Повечето. Хората идват от Сиатъл за уикенда. Не съм се интересувала много. Би трябвало да поговориш с Робърт. Той знае всичко за острова.

— Но ти си живяла тук няколко години и си работила с…

— Имам малко контакти с хората от острова. Говори с Робърт.

— Той изглежда ти е добър приятел.

— Беше много добър към мен.

— И пази уединението ти.

— Грижи се за всички. Повечето хора тук търсят именно уединение. — Тя видя изписано на лицето му, че е превърнала уединението си в изолация, но нямаше да допусне да обсъждат начина й на живот.

— Робърт може да ти даде статистики и имена, ако това искаш. Няма да те занимава със слухове.

— Как го откри?

— Някой в Аризона беше отсядал в мотела му и ми го препоръча. — Тя се поколеба. — Предполагам, знаеш, че бях в Аризона две години.

— Да.

Тя си пое дъх:

— Всичките ми писма ли си чел?

— Без последните. Спрях да ги чета, когато осъзнах, че трябва да те видя.

Джесика обмисли това изявление и реши да го подмине:

— Но всички останали…

— Да. Трябва да разбереш, че… — Поколеба се. — Не се опитвам да го избегна; ще поговорим, но не тук. Сложно е и бих искал да сме седнали. Например докато закусваме, или обядваме, или на вечеря.

Тя вдигна вежди. Той планираше да са заедно през целия ден и вечерта. Но защо пък не? Беше казал, че е дошъл да я опознае и как иначе би могъл да го направи? Ако тя го допуснеше.

— Добре, на закуска — отвърна тя и пришпори коня си.

Люк отново се изравни с нея и двамата заедно препускаха, вятърът духаше в лицата им, слънцето изсушаваше последните следи от бурята и утринната роса. Лаеха кучета и децата им махаха, когато минаваха край тях. Една жена, която простираше, вдигна на ръце малко момче и то изкрещя:

— Здрасти, Джесика! — Вятърът понесе думите му. Конете се приближаваха до оградите, едно жребче потича с тях…

Джесика пое по друга пътека към вътрешността на острова и забавиха ход до тръс, докато яздеха между високите огради край фермите. Из нивите бяха подредени квадратни бали сено. Някаква жена в градината си вдигна глава и подвикна:

— Искаш ли пресни яйца, Джесика? Мога да ти донеса малко следобед.

— Да, благодаря — отвърна тя и не след дълго завиха обратно към гората, откъдето тръгнаха.

Не бяха разговаряли след уговорката за закуска. Сега Люк отбеляза:

— Всички те познават.

— Яздя по този път почти всеки ден и се поздравяваме.

— Но не знаеш нищо за тях? Когато те питах за хората тук.

— Виждам ги само когато яздя край тях — отвърна лаконично. „Престани да настояваш — помоли се наум. — Остави ме на мира!“ Знаеше, че той си припомня писмата й. И тя ги помнеше.

Вече завързах много приятелства — островът е толкова малък, че познавам почти всички наоколо — и имам и работата си. Почувства, че се изчервява, и я обзе гняв. Какво право имаше той да чете писмата й? Какво право имаше да идва тук и да й припомня за тях? „По дяволите — помисли си, — той няма право да идва тук.“

Препусна напред със зачервено от гняв лице. Когато стигнаха до конюшнята и прибраха конете в боксовете им, тя мълчаливо се приближи до камиона и дори не се обърна да погледне назад. Люк я догони.

— Съжалявам. Трябваше да знам, че няма начин да говорим за друго, освен за театъра и Констанс, докато не поговорим за писмата ти.

Тя спря до камиона без да го поглежда.

— Още вчера знаеше, че съм ги прочел — добави той и тя долови нетърпение в гласа му. — Прекарахме доста време заедно и ти дори не намекна за това.

Тя сведе поглед. С върха на бастуна си несъзнателно рисуваше кръгчета в праха. Накрая кимна:

— Прав си. Не исках да мисля за това, а имахме толкова много друга неща да си кажем.

„И прекарах добре.“ Но не можеше да го изрече на глас.

— Ще закусваме ли? — попита.

— Бих желал.

Надежда ги посрещна радостно и им спести неудобството да влизат заедно, защото Люк остана отвън да й потърси пръчка. Докато си играеше с кучето, Джесика мина в кухнята. Включи кафе — машината, извади тавичка от фризера и я сложи на печката, след което се появи на вратата:

— Приготвих нещо, преди да изляза, но ще му трябват двадесетина минути. Да ти предложа ли плод?

— Да. Ще се оправиш ли?

— Всичко е готово. — Извади от хладилника една купа и я изнесе на масата на терасата. Плотът блестеше на слънцето. На него вече беше сложила две жълти подложки с малки бели цветенца. Чиниите бяха и яркожълто, зелено и синьо. Люк и Надежда заобиколиха къщата и дойдоха при нея. Тя проследи как той вдига една от чашите.

— Купих ги в Русильон.

— Магазинът на главния площад — уточни Люк, — и подложките ли са оттам?

— Там купих една покривка за Констанс. И шантийска дантела — много красива и необикновена, защото е бяла, а почти всички са черни. Не знам какво е направила с нея, не я намерих, докато разчиствах къщата.

— Подари ми я.

Той изненадано я погледна.

Каза, че мога да я използвам за мантиля или за нещо по-обикновено — покривка или завеси. Затова трябвало да си я сложа в сандъка с чеиза.

— Имаш ли такъв?

— Не. Сложих дантелата на завесите в спалнята.

— Вчера не обърнах внимание. Може ли да погледна?

Минаха през френските прозорци в гостната и към спалнята. Нежната копринена дантела леко се полюшваше пред трите широки прозореца. През прелестните фигури от преплетени копринени конци свободно проникваха светлината и гледките от залива. Слънцето бе оцветило дантелата в бледозлатисто.

— Констанс би била много доволна — каза той, когато се върнаха на терасата. — Тук е прекрасно, светлината наистина я съживява.

— Казах й за това по телефона и й пратих снимка.

— Не намерих снимки — тъжно изрече Люк. — Чудя се какво ли е направила с тях.

— Сигурно ги е унищожила, както трябваше да стори и с писмата.

Люк пренебрегна това:

— Ще ми покажеш ли цялата къща? Имаме време, нали, преди закуската да се стопли?

Тя се усмихна:

— Обиколката ще е кратка; вече си видял по-голямата част.

Следвана от Надежда, тя го поведе към вратата в срещуположния край на гостната. Люк поизостана и се загледа в изящните очертания на главата й и късата й сребристосива коса, накъдрена над врата. За миг повярва, че това е Джесика Фонтейн от миналото… докато не свали поглед от прекрасната й дълга шия към прегърбените рамене и изкривеното й тяло. Тогава дори и елегантният костюм за езда не можеше да прикрие пораженията на тялото й.

Тя се обърна, забеляза унесения му поглед и тялото й се стегна. Люк я видя буквално да се скрива в себе си като изплашен хамелеон, който сменя защитната си окраска, и тя се изчерви силно.

— Извинявай — изрече, защото му стана ясно (и той се наруга за своята нетактичност), че жена, която не държи огледала в къщата си, сигурно не би искала да я оглеждат.

Тя нищо не каза, отпори вратата и се отдръпна, за да може Люк да мине. Той изумено зяпна. Намираше се в оранжерия, която беше истински калейдоскоп от цветове, лабиринт от дълги махагонови маси, почти скрити сред изобилието от цъфтящи хризантеми, орхидеи; бегонии и какви ли не други цветя. На една маса бяха билките — Люк разпозна босилек и розмарин.

— Мили боже! — възкликна. — Ами това какво е?

— Лимоново дърво. Но ще мине доста време, докато порасне.

„И аз имам предостатъчно време на разположение.“

Люк буквално чу думите й, сякаш ги беше произнесла на глас. „Ще си поговорим за това — помисли си, — но не точно сега.“

— Това изисква невероятно много работа — каза той и пристъпи към масата с цикламите и розите. — А имаш и градина отвън.

Джесика не отговори и той продължи през стаята, замаян от приятния аромат на влажна земя, свежа зеленина и цветя. „Значи това е страстта й — помисли си Люк, — но как би могла да замести театъра…“ После си спомни за илюстрациите й. Още не бяха говорили за тях.

— А това е моето ателие — каза тя, сякаш беше прочела мислите му. Отвори двойната врата и дръпна завесите, които отделяха студиото от оранжерията. — Служат ми, за да ограничавам светлината, когато се налага, но обикновено ги оставям вдигнати, защото обичам да гледам цветята докато работя, особено през зимата.

Стаята беше просторна, със стъклен покрив и високи прозорци на едната стена. На полиците на другата бяха подредени книги. Имаше също голяма камина. Върху една от полиците бяха подредени пиесите на Констанс между две колонки с формата на театрални маски: едната комична, а другата трагична. Стаята беше претъпкана, имаше голям диван и кресло, две дълги работни маси, няколко статива с облегнати на тях картини, обърната под ъгъл чертожна маса с висок стол пред нея. Килимът на пода беше в кафяви тонове и хармонираше с глинените индиански съдове, които покриваха масите и полиците под прозорците.

— Съвсем различно е от другите помещения в къщата — отбеляза той. — Почти като да се озовеш в друг свят.

— Да, точно така е. Това имах предвид. Някои хора отиват в кабинетите си…

— А ти — при индианците. — Те се усмихнаха един на друг. Люк се разходи край полиците. — Имам всичките ти книги — подхвърли и с крайчеца на окото си отбеляза изненадата й. — Или поне дванадесет от тях. Продавачката в книжарницата твърдеше, че това са всичките. Смятам ги за превъзходни и доста удовлетворително преследващи.

— Удовлетворително преследващи?

— Винаги е приятно да те преследва нещо, не мислиш ли? Има толкова обикновени неща край нас, те водят към други още по-обикновени и когато ти се махнат от главата, е много хубаво. А твоите рисунки продължават да се връщат при мен, появяват се в най-неочаквани моменти. Много ми харесват.

— Благодаря. Това е най-милото нещо, което някой е казвал за тях. Същото чувствам по отношение на Констанс. Тя просто отказва да изчезне.

— И няма да го стори, не и за нас двамата, защото се държим за нея. Винаги съм си мислел, че един от най-дълбоките ни страхове е да не би всичко хубаво и специално да изчезне, защото не сме се опитвали достатъчно силно — или не сме били способни — да го задържим.

Джесика стреснато го погледна. Той я беше наблюдавал твърде често, за да я накара да се чувства неудобно и да я ядоса, но дори не бе споменал за външния й вид. И когато му отвори вратата предишния ден и се видяха за пръв път, дори не изглеждаше изненадан. Сякаш знаеше какво го очаква. Но не би могъл да знае. Робърт й беше казал за първото му идване на острова, толкова кратко, че чак безсмислено — пристигнал след полунощ и си тръгнал рано на следващата сутрин.

По-скоро, когато му отвори вратата, се сблъска с онзи Люк Камерън, за когото често беше чувала — човек, който умее да скрива емоциите и мислите си.

Или когато почука на вратата, е бил прекалено мокър и премръзнал, за да мисли за нещо друго, освен къде да се скрие от дъжда.

Проучваше картините на стативите напълно погълнат от тях и я зарадва, че първият повърхностен поглед не му е бил достатъчен. Той изучаваше света, в който живееше; не го приемаше за даденост и не го подминаваше с безразличие.

Тогава защо не беше казал нищо за вида й? Защо лицето му не изразяваше изненада и отвращение, както тя беше убедена, че изпитва всеки, който я е познавал преди? През целия вчерашен прекрасен ден бяха разговаряли и нито веднъж лицето му не предаде друго, освен интерес към разговора им и задоволство, че е тук. Ако беше издал друго нещо, тя никога не би го поканила отново.

— Като сънища са — каза Люк пред последния статив. — Точно за това си помислих, когато за пръв път видях твои работи. Нищо не е това, което изглежда. Доста неща… и хора са такива. — Но преди да успее да му отговори, той погледна часовника си. — Не трябва ли да погледнем във фурната?

— О, боже, съвсем забравих!

— Точно двадесет минути са минали.

Тя забърза, раздразнена от тромавия си крак, който се подгъваше при всяка стъпка, и беше уверена, че Люк е точно зад гърба й. В кухнята бързо дръпна вратичката на фурната:

— О, добре е.

— Мога да го пренеса, докато вземеш кафето.

— Ще ти трябва подложка. В чекмеджето е.

Големите неравни камъни по терасата — преливащи от бежово в сиво — сияеха почти бели под яркото слънце, а отраженията от водата на залива танцуваха лениво по стените. Джесика беше подредила масата в сянката на една мимоза.

— Отдавна не съм ял палачинки — каза той и седна срещу Джесика. Гледаше я как си отрязва голямо парче мармалад и го слага в чинията си. Ароматът на ябълки и рози изпълни въздуха.

— Прекрасен е — въздъхна със задоволство. — Откъде е.

— Подправките са от Китай. Повечето хора не биха забелязали.

— По-силни са. От Лопес ли го взе? Или Робърт го донесе от…

— Не, поръчах го. Една малка компания в Уисконсин — „Пензлис“ — ми го доставя всяка седмица. Списъкът ми с поръчки е дълъг; само така мога да пазарувам всичко, без да напускам острова.

— Освен, за да ходиш до Сиатъл.

— Не, аз… — Изтърва вилицата си и изненадано го погледна.

Люк също остави вилицата си и Джесика видя как погледът му се променя, като че ли си поема дъх и се хвърля в най-дълбокото… а не е сигурен, че умее да плува.

— Прочетох в едно от писмата ти до Констанс, че си разписвала книги в книжарницата на Елиът Бей.

— Имаш предимство пред мен — студено изречи тя. — И ми обеща обяснение.

— Да, наистина ти го дължа. — Загледа се в малкото островче край залива и в Маунт Бейкър зад него, покрита със сняг и прекрасна.

— Още щом ми съобщиха за смъртта на Констанс, заминах за Италия. Уредих погребението й, обявих вилата за продан и после минах през стаите й. Трябваше да уредя завещанието, а каквото не беше посочено там, да реша дали да задържа, или да изхвърля. Тя сякаш беше навсякъде, нали разбираш, парфюмът й ме преследваше, гласът й беше с мен… сякаш бях отишъл да я посетя и след малко щяхме да вечеряме заедно… — Гласът му секна. Мълчанието се проточи, той отчаяно се нахвърли върху храната. Джесика разбра, че се, бори с призраците. „Не, не призраци — помисли си, — само с болката от сянката, която те преследва след загубата на скъп човек.“

Почувства го по-близък, беше спокойна и готова да го изслуша. Опита от палачинката си и внезапно осъзна колко е огладняла. Без да пита, сервира на Люк още една и си взе и за себе си.

— Благодаря. — Знаеше, че той й благодари главно за търпението.

— Кутията с писмата ти беше в библиотеката, до любимото й кресло. Бях я виждал по време на предишните си посещения и мислех, че е просто за украса, но когато я отворих… Е, казах ти, че видях писмата ти и прочетох едно-две от любопитство. После прочетох още няколко и тогава телефонът иззвъня. Обаждаше ми се жената, която някога ми беше съпруга.

Джесика видя собствената си изненада да се отразява върху лицето на Люк и разбра, че той не е възнамерявал да каже точно това. Но след това му кимна и той се отпусна в креслото си и й разказа за онази седмица в Италия и за завръщането си в Ню Йорк.

— Не знаеш за Клаудия. — Набързо й описа брака си и начина, по които бившата му съпруга още се месеше в живота му. — Тогава открих, че сравнявам Клаудия с теб. Не беше честно спрямо нея, разбира се, но беше толкова очевидно, че нямаше как да не го сторя. Тя е жена, която не може сама да уреди живота си, да открие смисъл и цел за дните си. А ти сама си си изградила живот почти от нищото. Не разбрах защо е трябвало да го правиш — нищо в писмата ти не подсказва защо катастрофата те е накарала да изоставиш всичко — но знаех, че си го направила… и очевидно не си се опирала на никого. Така че когато Клаудия настоя аз да й създавам цели и да я режисирам, а ти си имала две кариери, два начина на живот, две цели… всичко си сторила сама. Нямаше нужда да си казвам, че ти е било много трудно и одобрявам стремежа и упоритостта ти. Прочетох едно интервю в списание, където казваш, че си мислила и за друг начин на живот, но „Нищо не ме кара да се чувствам тъй жива и в мир със себе си като театъра. Мисля, че ако го напусна, никога няма да се чувствам цяла отново.“ Причината да запомня тези думи е, че и аз се чувствам точно така. Осъзнах, че си минала през ада, за да останеш тук. — Замълча и се вгледа в лицето й. — И мисля, че започвам да те разбирам.

Джесика сложи ръце на ръба на масата, като че се канеше да се изправи:

— Не искам одобрението ти, щом се стигне до сравнение с живота на съпругата ти…

— Бившата ми съпруга.

— Не искам да ме сравняваш с нея, нито пък с някоя друга. Не искам да ми припомнят за това, което съм била или съм казвала — сякаш завираш миналото ми в носа.

— Никога не бих…

— Искам просто да ме оставят на мира! Не желая да си спомням миналото; да се връщам на места, на които съм обърнала гръб. Не искам въпроси или съвети. Или пък съжаление.

— Не те съжалявам. И не те връщам в миналото. Просто се опитвам да ти обясня какво значат писмата ти за мен. Не ти казах и най-важната причина да продължа да ги чета. — Отново се беше обърнал към морето и гледаше един кораб в далечината — размит от мъглата като мираж. — Открих, че горя от нетърпение да се прибирам вкъщи при теб. При писмата ти, разбира се, но това означаваше твоя глас и описанията ти на хора, коментарите ти за театъра. А писмата ти връщаха и Констанс при мен, но това не беше най-важното. Главното беше ти. — Той се извърна към нея. — Твоето приятелство.

Джесика беше поразена. Пак я беше хванал неподготвена и този път думите му я стоплиха. Но когато той замълча, някакъв глас й нашепна: „Доста драматично, нали, но не е лесно да си зрител на драмата. Сега, като ме е видял…“ Тя се овладя.

— Това е било въображение — изрече. — Никога не съм ти била приятелка. И ти не ме познаваш, все едно колко мои писма си прочел.

— Знам. Точно затова съм тук. Не обичам книги с неясен край; предпочитам отговорите и обясненията.

— Защото си свикнал на три действия и завеса след тях.

— Защото не понасям слепци — избухна той. — Защото вярвам в разбирателството. Театърът не е само илюзия; и ти като всички останали би трябвало да знаеш, че той казва истината. Една моя приятелка, режисьорката Зелда Фичхандлър, каза преди време; знаеш го, защото си го писала в писмата си. Каза: „Театърът оголва чувствата, така че да ги виждаме, вместо просто да пърхат в нас.“ Знаеш, че това означава разкриване на чувствата и изправяне пред тях; знаеш го и си вярвала в това, а се обзалагам, че и все още вярваш.

— Констанс ми каза, че бъркаш живота с театъра — ядосано се намеси Джесика. — Мислиш, че бракът ти трябва да е като онзи в пиесата, която си режисирал, а щом не е бил… — Тя се овладя. — Съжалявам, не трябваше да го казвам.

— Май баба ми ти е говорила много повече за мен, отколкото на мен за теб. — Джесика видя, че той е изненадан и наранен. — Съжалявам, че ти го е казала, беше много лично.

— Също и писмата ми — върна му го тя.

— Да, аз бях нахален и моля за извинение. Но след като съм ги прочел, няма смисъл да се караме за това.

— Има смисъл, доколкото се позоваваш на тях. Нямаш право да хвърляш собствените ми думи по мен като камъни, сякаш ме насипваш да ги обясня или да си ги взема обратно…

— Права си, извинявам се още веднъж. Изглежда, има много неща, за които трябва да се извинявам. Но виждаш ли, просто не те разбирам. Как би могла да напишеш нещо и…

— Няма защо да ме разбираш. Кой го иска от теб?

— Аз. Аз искам. Смятам го за достатъчна причина.

— Не и за мен. — Тя се изправи и посегна към патерицата си. — По-добре си тръгвай; повече няма за какво да говорим.

— Имаме Джесика Фонтейн за тема.

— Тогава си говори на себе си. Нямам намерение да разговарям с теб.

Беше стигнала до френския прозорец, а кучето подтичваше след нея, когато Люк изрече:

— Джесика. Моля те. — Тя спря с гръб към него. — Не се опитвам да те принуждавам да правиш каквото и да е, съмнявам се и дали бих могъл. Но ми се ще да те опозная по-добре и бих желал да ми съдействаш за това. Всъщност бях искрен с теб.

Тя се обърна:

— Искрен ли? Живял си в лъжа, откакто ти отворих вратата.

— Не е истина.

— Да, ти сигурно си експерт по истината, така ли? Само че използваш онези части от нея, които те устройват. Какво преследваш в действителност?

— За Бога! — Сега се беше изправил срещу нея. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че искам да те опозная, да разбера каква си сега…

— Тогава как люлееш да пренебрегваш това, което виждаш? Небеса, погледни ме само! Такава съм сега. Защо го пренебрегваш? Държиш се с мен като с дете, с глупачка, седиш тук с часове и говориш за театъра, Констанс и Ню Йорк, като че ли просто си минавал, спрял си да разменим две думи и си открил точно това, което си очаквал. Това истина ли е, а? Или честност? Очакваш да ти повярвам ли?

Птиците бяха замлъкнали, вълните на плажа едва шепнеха и дори вятърът бе стихнал. Кучето беше седнало спокойно до Джесика и търпеливо очакваше какво ще последва.

— Не — отвърна накрая Люк. — Ако мислиш, че съм те лъгал, едва ли ще повярваш каквото и да ти кажа. Проблемът е, че не знам как да започна. Бях подготвен, когато почуках, нали разбираш, защото те видях предишния път, когато бях тук.

— Видял си ме? Не си идвал вкъщи.

— Не точно. Ти беше в градината, береше рози. Наблюдавах те няколко минути и после си тръгнах. Предполагах, Робърт ти е казал, че дойдох да те посетя.

— Да. — Тя бавно повтори: — Наблюдавал си ме и после си си тръгнал. Разбира се, че си го направил — защо не? Бил си ужасен от това, което си видял, и си избягал. Значи така е било; доста се чудехме с Робърт защо си заминал внезапно. Чел си писмата ми и си помислил, просто ей — тъй, да ме издириш, а когато си успял, си бил толкова ужасен, че дори не си могъл да стигнеш до вратата и…

— Престани! Не бях ужасен, бях изненадан. Никога не си ме ужасявала. С тази мисъл ли си живяла през всичките тези години? Каква глупост!

— Откъде знаеш дали е глупост? Как можеш да имаш и най-малка представа какво е глупаво за мен?

— Изгнанието например.

— За мен не е.

— Защото се страхуваш да гледаш хората в очите, когато те погледнат.

Тя трепна.

— Така е, нали?

— Отчасти.

— А останалото?

Тя замълча.

— Останала ти е само връзката с Констанс.

Преглътна, защото смяташе, че завинаги е заключила чувствата в себе си и те ще си останат несподелени.

— Трябваше да й пиша — прошепна. — Обичах я толкова много и тя беше моята връзка със света. Очаквах писмата й като че ли са съкровища — е, те бяха мои съкровища — и препрочитах безкрай всяко едно, докато не пристигне следващото, а в промеждутъците й пишех и когато го правех, смълчаната ми къща се оживяваше от разговора ни. Разбира се, тя се обаждаше. Винаги е била част от живота ми. Истината е, че като я задържах край себе си, поддържах и миналото живо. Тя беше моето минало; бяхме толкова близки, че понякога ми беше трудно да се отделям от нея в мислите си. Все се опитвах да погреба миналото си, но когато й пишех или четях някое от нейните писма, то възкръсваше… Ето защо се опитах да запълвам писмата си с неща, каквито никога не сме споделяли, мислех си, че и за нея е по-добре, защото тя беше болна и не биваше да се тревожи за мен. Тъй че след известно време аз…

— Запълни празнотите — каза Люк, когато тя не успя да намери думи.

— Малко туширане тук, малко допълнителен цвят, разни малки парченца…

Очите й се разшириха от изумление:

— Да, точно така. Запълних празнотите. — Усмихна се слабо тя. — Имаше много такива; всъщност имах много малко теми за разговор. Така че запълвах празнотите и съвсем скоро сякаш участвах в пиеса за Джесика Фонтейн, която да я убеди, че върша всички тези неща, които тя настояваше да правя.

— Това помогна ли ти да забравиш миналото?

— Понякога успявах.

— Но каза, че Констанс не е била убедена.

— Мисля, че не беше сигурна. Преди около година ми писа, че не трябва да се изолирам от света, който познавам. Каза, че това е моята същност, живот и… — Отново се усмихна горчиво. — Помислих си, че пиша измислиците си и за двете ни, но никоя от нас не се хваща напълно на въдицата.

— Искаш да кажеш, че не си вярвала в тях.

— Разбира се, че не. Не мислиш, че бих могла, нали? Харесваше ми да й ги пиша, беше забавно да си измислям живот като Уолтър Мити, който се е изобразил в няколко героични пози, отричайки какъв е в действителност. Но никога не съм го мислила за друго, освен за игра.

— Имаше нещо в начина, по който пишеше за този живот… хладина, може би. Като че ли се дистанцираш от него.

— Наистина ли? — Тя се намръщи. — Мислех си, че съм много внимателна. Може би заради това тя никога не ми повярва. Вероятно винаги се е чудела дали не е само на игра.

— Ако е било така, сигурно е разбрала, че играта ти харесва. Тя наистина е била фантазия не само за нея, но и за теб.

— Винаги ли удряш хората, когато признават слабостите си? Не можеш ли да ги оставиш да си запазят поне по някоя илюзия, която им изглежда важна?

Люк се замисли и последва дълго мълчание. Когато я погледна отново, лицето му беше унило:

— Мисля, че точно това правя. Предполагам, че винаги го правя. Но никой не ми го е казвал толкова точно. Съжалявам, Джесика. Не исках да ти причинявам това. Няма да се повтори.

— Защо го правиш изобщо?

— Не знам. Предполагам, че маските, които хората носят… Никой не може да стане велик актьор, преди да разбере самия себе си — ти и Констанс го знаехте по-добре от всеки друг — и явно съм насилвал актьорите си от толкова години, че вече го правя с всички. Може би. Или пък просто ми харесва да контролирам хората, като ги изправям пред огледалото голи.

— Малко китайски мъчения — сухо отбеляза Джесика.

Той се засмя и напрежението спадна:

— Всъщност перифразирах баба си. Тя мислеше, че прекалявам с желанието си да упражнявам контрол. Предполагам, че ти го е казала.

— Да. Но не по този начин. Притесняваше се за теб.

— Май се е притеснявала и за двама ни…

— Не през цялото време. И винаги искаше…

— Какво?

— Ще ти кажа друг път. — Тя видя, че между веждите му се появява бръчка. — Не. Не го правя, за да ти го върна. Всеки си има свои причини.

Люк се облегна и замислено се загледа в нея, но тя не се обърка, въпреки че беше стиснала ръце в скута си и трябваше да се сдържа, за да понесе погледа му. Взираше се зад него към купестите облаци, към платноходката, която минаваше край залива…

— Бих искал да те заведа на вечеря — изрече той накрая. — Можеш ли да ми препоръчаш добър ресторант на острова?

Тя срещна погледа му. Знаеше, че отношенията им все още се лутат между напрежението и хармонията, като блъскащите се коли в лунапарка, но не искаше той да си тръгва, поне не още. Толкова време беше самотна, а сега имаше безброй теми за разговор, неразрешени въпроси за уреждане и обещанието за компания по време на вечеря, а тя не искаше това да изтече като пясък през пръстите.

— „Бей Кафе“ — отвърна, — ако нямаш нищо против непретенциозните заведения. Но днес следобед трябва да поработя… В осем устройва ли те?

— Добре. Ще мина да те взема.

— Не. Ще се срещнем там. Това е в селото, много е малко, дори няма да ти се наложи да се оглеждаш за табелката. Ще го намериш лесно.

След малко Люк кимна:

— В осем. Ако ти потрябвам преди това, ще съм в мотела. — Изправи се. — Но ще измия чиниите, преди да си тръгна.

Тя се канеше да му откаже, искаше да я остави сама, за да премисли случилото се и да поработи в ателието си. Но той вече събираше чиниите и тя си спомни колко приятно бяха прекарали в кухнята предишния ден, така че не го спря. Гледаше го как разчиства масата и отнася всичко в кухнята, а после се присъедини към него, докато навиваше ръкавите си. Люк й се усмихна.

— Мога да се справя и сам. Не са кой знае колко. Пък и ти сготви.

Джесика взе чиста кърпа от чекмеджето и решително заяви:

— Ще ги измием заедно.