Джудит Майкъл
Сцена на любовта (13)

Глава 13

Тя отново гледаше към водата, само че този път от високо. Бялата и вила с оранжеви керемиди на покрива сякаш плуваше в бледосиньото небе над Сидни Харбър. Гледките там долу бяха обградени в рамките на големите прозорци като картини. Приличаше на театър, помисли си Джесика в гостната, докато наблюдаваше корабчетата, фериботите, яхтите и презокеанските кораби из залива — сблъсъкът помежду им изглеждаше неизбежен до последната секунда, но като по чудо те го избягваха. Всъщност това беше най-близкото до театър нещо, което бе видяла през десетте дни в Сидни.

Беше пристигнала в края на ноември. Шест седмици й бяха необходими, за да довърши илюстрациите и да намери кой да се грижи за къщата и конете. Когато беше почти готова да замине, писа на трима продуценти, с които се беше срещала преди години в Сидни. И тримата й отвърнаха моментално. Подканваха я да им се обади веднага щом пристигне. Но щом слезе от самолета, Сидни я погълна.

Бяха минали шест години, откакто за последен път беше стъпвала в голям град. През всичкото това време беше живяла толкова спокойно в Аризона и на Лопес, че беше забравила какво представлява един истински град. С тримилионното си население Сидни беше огромен, оглушителен, трескав и чужд, като че ли се беше приземила на друга планета.

Градът се разпростираше около залива, старите и новите сгради бяха скупчени като разсипани от небрежно дете кубчета за игра. Улиците изпълзяваха от водата и се катереха по обраслите с джакаранда и смокини хълмове. Движението беше интензивно, бързо и неспокойно: точеха се безкрайни потоци коли и камиони, които (по мнението на американците) направо си просеха катастрофата, тъй като се движеха по английски маниер в лявото платно. Тротоарите бяха претъпкани с ученици в униформи, туристи, бизнесмени и домакини, което инстинктивно се блъскаха един в друг, скупчваха се търпеливо пред светофарите и изчакваха даже ако не се виждаха коли наоколо. Често се случваше някой да блъсне Джесика. Винаги й се извиняваха, но си мислеше, че в действителност тя трябва да се извини, защото е толкова бавна и глупава и не успява с лекота да възприеме градския живот — тя, която толкова години напълно владееше Ню Йорк.

Но беше потискала спомените за Ню Йорк, а гледките, усещанията и ревът на колите върнаха всичко обратно и тя не посмя веднага да се обади на продуцентите, на които беше писала. „Какво правя тук? — запита се. — Не ми е мястото тук. Какво си мисля, че мога да сторя? Трябва да се върна у дома, там, където знам коя съм и какво правя.“

Но не се върна. Вместо това започна да разглежда и да слуша — и скоро откри неща, които й доставяха удоволствие. Първо — езикът; защото думите й бяха принадлежали през целия й живот. Харесваше й австралийският английски — омекотена версия на кокни, думите се носеха като мелодия, нежни и весели като хората наоколо. Харесваха й и имената на местностите — хармонични поеми от гласни, които се лееха по езика й като поезия или музика. „Кирибили — повтаряше си.

— Уулара, Уулумуулу. Таронга. Парамата.“ Караха я да се усмихва дори когато нямаше желание.

Започна да обикаля града — в началото колебливо, а после по-решително. Често посещаваше залива, над който се издигаше величествената арка на Харбър Бридж. От Съркюлър Кий взимаше претъпкания с туристи ферибот и заедно с тях слушаше екскурзовода. Разказът му беше изпълнен с анекдоти за историята и населението на Сидни, включително за американски филмови звезди, които притежават къщи или апартаменти по близките хълмове.

Търсеше си и жилище. Веднъж взе ферибота за Таронга Зуу — построената на лек хълм зоологическа градина. Прекара часове в малката моторна количка за посетители инвалиди, обикаляше по асфалтираните алеи и се възхищаваше на коалите, кенгурата, емутата, както и на стотиците други животни и яркоцветни птици, каквито никога не бе виждала в Америка.

В подобна моторна количка обиколи огромната Кралска ботаническа градина с нейните тропически горички, розови градини, огромни евкалипти… Смокиновите дървета протягаха към нея сплетените си клони, сякаш й махаха с ръце.

Когато обикаляше града, наемаше таксита и казваше на шофьорите, че я интересува всичко. Но беше самотна и й беше трудно да се съсредоточи.

Винаги беше сама. Хората я заглеждаха със симпатия и често й правеха път, когато куцаше към някой ферибот през улицата, но не говореше с никого, освен със сервитьорите в ресторантчетата, където се хранеше. „Ще се срещам с хора, когато съм в театъра — мислеше си тя. — Ще ми се наложи.“ Но засега й липсваха къщата, градината с познатия изглед, конете, дори фермерите, които й махаха, докато минаваше край тях; липсваха й разговорите с Робърт, плискането на вълните, когато седеше на терасата, надничащата през прозорците на спалнята и луна. Липсваше й Люк.

Някое изречение, фраза, усмивка й го връщаха… и после изчезваше, като й оставяше болката. Липсваше й шумът на стъпките му в къщата, спокойната увереност, с която работеше до нея в кухнята, топлината на тялото му в леглото. Липсваше й близостта му. Винаги когато се отпуснеше малко, чувстваше ръцете му да я прегръщат, устните му върху лицето си, виждаше усмивката и погледа му, докато вечерят на свещи и говорят, говорят, говорят… о, за колко неща само имаха да си говорят още!

Писмата му пристигаха през няколко дни, докато тя приключваше работата си на Лопес.

„Мартин си купи нова готварска книга и е решил да пробва всяка рецепта — от първата до последната страница. Вече нямам шанс да вляза в кухнята. Но и не искам. След завръщането си влязох в кухнята и тя ми се стори недовършена без тебе. Ти и аз заедно, заети със скучните дейности, които бяха прекрасни — защото бяхме заедно…

Видях издателя ти снощи на един коктейл. Сигурно съм хвалил илюстрациите ти много въодушевено, защото един от гостите ме попита дали не съм станал агент през свободното си време. «Само за специални личности» — отвърнах.

Седя в спалнята, много е късно, стиснал съм одеялото, за което ти говорех, с корабчетата и яхтите. Сетих се, че не съм си донесъл нищо от Лопес, което да ми напомня за теб. А бих искал…

След вечеря извадих пиесите си и си мислех за прекрасните ти забележки. Каня се да преработя цели сцени. Направо те чувам как четеш диалозите, огънят пращи зад нас, а Надежда ни гледа… Благодарен съм ти за времето, което отдели на пиесите.“

„Благодарен — помисли си Джесика. — Благодарност… Четох ги, защото те обичам.“

Беше му отговорила два пъти, писмата й бяха по-хладни от неговите, а след това напусна Лопес, без да му каже къде отива. „Не мога да продължавам — мислеше си. — Това е минало, а сега сме в настоящето и аз започвам отново.“

Тъй че се стараеше да научи бързо колкото се може повече за новия си град. Сидни като че ли беше строен без смисъл и цел. Имаше къщи с железни балкончета, които сякаш бяха пренесени от Ню Орлиънс; участък от Джордж Стрийт, където се тълпяха проститутки; магазини за преоценени стоки, близки до европейските бутици; на Уилямс Стрийт за пръв път видя школа по бумеранг. Мислеше си, че градът няма център, но таксито й навлезе в скъп квартал близо до залива, тук тълпите бяха още по-гъсти, а улиците бяха обградени от паркове и ресторантчета, имаше фонтани, цяло каре беше заето от болница — сграда от червен камък, сякаш пренесена от XIX век — и струпани една до друга административни сгради, хотели и магазини, като че ли целяха да създадат свой вътрешен град. На няколко пресечки оттам започваха вилните зони, наречени предградия, отрупани с имения и частни плажове. Къщите по уличките нагоре по хълмовете сякаш бяха смалени от огромните дървета и пъстрите градини. Сидни през ноември беше град на цветята.

Три вечери подред Джесика ходи на театър и докато аплодираше, си отбелязваше наум силните и слабите страни на пиесите. За пръв път след пристигането си започна да изпитва възторг. „Готова съм за това. Отсъствала съм прекалено дълго. Ако съм в театъра, градът няма да има значение. Ще се чувствам у дома, където и да съм, само да съм в театъра.“

На четвъртия ден в града, недоволна от шофьорите на такситата, които караха твърде бързо там, където би искала да поспре, си нае кола и откри, че бързо свиква с лявото движение. Помисли си: „Може би ще се справя все пак. Може би точно тук ми е мястото.“

На шестия ден се спря на една къща, чисто бяла вила с оранжев покрив, която й напомняше за Прованс. Мебелите бяха такива, каквито тя самата би избрала. Верандата гледаше към склона на хълма. Оттам се виждаха други къщи, които се надигаха от залива и сякаш се катереха към върха. Виждаха се също самият залив, далечни скали отдясно и величествената арка на Харбър Бридж отляво. На полуострова зад моста беше Операта. Нагънатият й покрив беше оформен като широки бели платна, които се надигат от океана, „Театър и вода — помисли си Джесика, — и спокойно място за мен, над всичко това. Чувствам се почти като на Лопес — сама и скрита. Сигурна.“

Надежда душеше и проучваше стаите, като винаги се връщаше при Джесика, объркана от непознатите вещи. Стаите бяха претъпкани с мебели и нямаше и два сходни предмета. След изчистените, опростени линии на къщата й на Лопес на Джесика й се стори, че не би могла да живее в такава какофония от цветове и мотиви, но някак си всичко си пасваше и изглеждаше хармонично.

Тя постави кутията с писмата на Констанс на масичката за кафе в гостната и подреди пиесите си на полицата в спалнята. „Ще ми се да имах и нещо от Люк. Просто някоя дреболия, която да сложа наблизо и да я поглеждам от време на време. Но нямам. Нищичко. И той каза същото. Двамата се разделихме с празни ръце.“ Но след като метна върху един от диваните шотландска кашмирена покривка и подреди свежи цветя във вазата, Джесика се почувства у дома. Управителят намина, за да се убеди, че има топла и студена вода и климатикът работи, защото беше ноември, почти лято в Сидни. Обади се някаква жена и съобщи, че пет години е била прислужничка в къщата. Попита дали госпожица Фонтейн я наема на работа. Джесика потвърди. Когато затвори телефона, се огледа и възкликна: „Да, почти като у дома.“

Малко по-късно най-сетне проведе първия си служебен разговор и същия следобед се срещна с Алфонс Мъри, продуцент, с когото се беше запознала преди време в Сидни. Носеше дълга лятна рокля с почти прозрачни ръкави. Когато секретарката съобщи за пристигането й Мъри пристъпи напред с разтворени ръце и широка усмивка. Беше надебелял и оплешивял, с тънък мустак, който неприятно се тресеше, докато говореше. Спря, когато я видя.

— Джесика? Мили боже! — Усмивката му угасна и те си стиснаха ръце. Дланта на Джесика беше студена. — Влизай. Сядай. — Той придърпа напред едно кресло и проследи как тя сяда на ръба и обляга бастуна си отстрани. Самият той подмина креслото до нея и седна зад бюрото си. — Какво те води чак в Сидни? Бях изумен от писмото ти.

Не беше споменал такова нещо в отговора си, а само че изгаря от нетърпение да я види.

— Била съм тук и преди както знаеш.

— Разбира се. Игра в „Луна за несретници“. Беше наистина прекрасна. Бях отскоро тук, а ти накара Сидни да изглежда цивилизован.

Джесика леко се усмихна:

— Била съм тук три пъти и театърът ми харесва. Тъй че сега, когато реших да се заема с режисура, бих искала да започна оттук.

— Да режисираш. Значи това ти се иска.

— Винаги ми е било интересно; не мисля, че е необичайно. Знаеш колко музиканти искат да са диригенти, същото е и с актьорите. Обикновено си мислят, че разбират героите по-добре от… — „Не му обяснявай толкова много, ще прозвучи като молба.“ — Е, с това желая да се заема сега. Последният път, когато бях тук, видях постановката ти на „Американски бизон“ и ми се стори превъзходна. Надявам се, че имаш пиеси за обмисляне и можем да работим заедно върху някоя от тях.

— Хм. Интересно. Не бях помислил… — Почука с пръсти по бюрото и се намръщи. — Разбира се, ти си спряла да играеш, защото — ами, искам да кажа, никой няма да… Искам да кажа, че не би могла да… Боже мили, Джесика, това не е добре, нали? Искам да кажа, да режисираш моя пиеса, да си в центъра на нещата, да даваш интервюта, да пишат за теб във вестниците, това е толкова публично, нали знаеш, режисьорската работа. Искам да кажа, даже и да мислиш, че работата ти е зад кулисите, но и там, нали знаеш, все пак трябва да изискваш доверие от актьорите и екипа, да си някой, когото търсят и… О, само минутка… — Джесика се беше изправила и той се надигна, когато тя се отдалечи, като се облягаше на бастуна си. — Джесика, мила моя, не трябва да си мислиш, че нямам доверие на теб или на способностите ти, това не е причината, тя е…

— … че си страхлив глупак — студено изрече тя. Беше спряла на прага и знаеше, че секретарката му ще я чуе, но продължи: — Мислиш си, че като съм се изменила физически, не съм в състояние да бъда каквото и да е, да не говорим за режисьор. Ти…

— Ама почакай малко, не можеш да ми говориш…

— Ти действаш, без да мислиш. — Гласът й се издигна и изпълни помещението както някога изпълваше залите. — Отскачаш назад, когато нещо те изненада. Погледни ме! Какво виждаш? Една жена, която вече не е красива. Какво общо има това със способностите ми да режисирам?

— Не съм казал…

— Точно това каза. Никой няма да може да ме гледа, да ми има доверие, да ме харесва. Откъде знаеш? Ограниченият ти мозък си го е измислил, но това са извинения да скрият факта, че не ти харесва видът ми, че не…

— По дяволите, няма да слушам тези глупости! Какво ти става, за Бога? Никога преди не си била такава. Станала си зла и груба — и ако си мислиш, че ще ти простя това, няма да стане. Няма да забравя, Джесика; не можеш да…

— Глупак! — извика отчаяно тя. Обърна се и закуца през приемната. Опитваше се да бърза, макар да беше наясно, че така изглежда още по-зле. Знаеше, че секретарката я гледа, а пред себе си продължаваше да вижда Мъри в кабинета му, със свити устни и ярост в очите. Трепереше и едва сдържаше сълзите си.

„Проклятие, проклятие, проклятие! Знаех си и затова стоях на Лопес. Права бях, знаех, че така ще стане“ — повтаряше си тя.

Откри едно кафене наблизо и седна на масичка под сянката на някакво дърво.

— Айскафе — поръча на сервитьора и стисна треперещите си ръце. „Той е само един мъж — помисли си, — и то не от най-умните. Няма причина да смятам, че и останалите ще реагират по същия начин, изражението им ще е същото.“

Но може би беше прекалено късно. „По дяволите — продължи наум, защо се оставих да ме извади от равновесие? Как може да съм такава глупачка? Във всеки град театърът е като малък свят, той ще позвъни на всички.“

Така и беше. Когато Джесика се обади на другите двама продуценти, секретарките им й съобщиха, че те са извън града и няма да може да се срещне с тях дори когато се върнат; толкова са заети, толкова претоварени точно в средата на театралния сезон; те ужасно съжаляват… може би когато сезонът приключи… знаят, че госпожица Фонтейн ще ги разбере.

От височината на гостната си тя наблюдаваше залива и далечните острови. Беше на половин свят път от Ню Йорк, но кошмарите и я бяха последвали и тук. Чувстваше се изтощена и безжизнена, едва имаше сила да погали Надежда, която душеше и облизваше лицето й и я следваше изумена, докато обикаляше из къщата. Джесика кръстосваше из стаите и преповтаряше в съзнанието си ужасната среща с Мъри, долавяше обвинителната нотка в гласа му, като че ли е трябвало да знае колко публичен е един режисьор и да му спести целия този разговор.

— Само един мръсник — изрече на глас, но се беше впил в мислите й като пиявица.

Къщата отново се превърна в нейно убежище. Изобщо не излизаше. Седеше до прозореца с вярното куче до себе си. Запълваше бележниците си със скици на залива и гледки от Сидни. Слушаше музика, четеше книги и вестници, поръчваше си зеленчуци по телефона и й ги доставяха. Нощем лежеше и размишляваше.

Никога не съм си въобразявал, че още притежаваш красотата и съвършеното си тяло. Но колкото повече те опознавам, толкова по-малко значение има това. За мен ти си прекрасна.

„Люк, скъпи ми Люк — помисли си тя, — това не е достатъчно. Всички други на света не са съгласни с теб.“

Обичам те. Какво общо има видът ти с това?

„Нищо, когато е само между нас. Вече вярвам в това. Но за всички останали точно видът ми е от значение.“

Ела с мен. Ела с мен у дома; омъжи се за мен.

„Благодаря ти. Боже, че не го сторих. Ако това се беше случило в Ню Йорк, той щеше да се чувства отговорен; щеше да се кара с Мъритата в Ню Йорк, да ме защитава… и за какво? Не бих могла да работя в театъра в такава атмосфера и това би отровило прекрасната ни приказка, щеше да ни унищожи. Но май не мога да работя в театъра и тук. Дните й преминаваха в нещо като транс, в очакване… на какво? На изход. На мига, когато решително щеше да се изправи, да си събере багажа и да си тръгне, но не го стори. Рисуваше, четеше и слушаше музика, хранеше се и спеше. Струваше й се, че това продължава от много дълго време, но една сутрин забеляза датата на вестника и видя, че са минали само четири дни от срещата й с Мъри. Точно тогава телефонът иззвъня.

Тя скочи — небеса, какъв странен звук и колко е силен! — и после се сети за Люк. Но не, как би могъл да е той? Нали не знаеше къде е тя. Тогава някой продуцент. Едва ли. Вероятно беше управителят. Нищо съществено. Вдигна на третото позвъняване.

— Джесика Фонтейн? — Гласът беше ясен и мощен, женски глас като смес от локомотивна сирена и тромбон. Би могла да разруши йерихонската стена, помисли си Джесика и се изкиска — за пръв път от дни.

— Търся Джесика Фонтейн, вие ли сте?

— Да. С какво мога да…

— Хърмайни Монталди. Разбира се, знаете коя съм.

Джесика се понадигна:

— Продуцентката на «Тайната градина». Гледах я преди няколко вечери. Много ми хареса. Това е най-хубавата постановка тук.

— Колко пиеси сте гледали?

— Три.

От слушалката се разнесе смях, който за малко да разглоби говорителчето:

— Не е много, но и всичките да ги изгледате, пак ще кажете, че моята е най-добрата. Ал Мъри спомена, че сте го посетили и сте искали да работите с него, а когато ви отговорил, че няма нищо подходящо, сте се нахвърлили върху него.

— Не.

— Какво не?

— Нахвърлих се, но по други причини.

— Ще ми кажете ли какви са те?

— Бих предпочела вие да ми кажете защо се обаждате.

— Правилно, така ще е най-честно. Всичко това ме заинтригува. С огромно удоволствие съм ви гледала тук и в Ню Йорк и бих искала да поговорим. Имам пиеса, която може да ви хареса, тъй че искам да разбера дали можем да работим заедно. Това достатъчно ли е?

— Дори след като сте говорили с Мъри?

— Грешката ви е, че сте взели насериозно онази малка пръдня. Никой не го взима насериозно. Е, добре де, някои хора да, но повечето са наясно и не му обръщат внимание. Какво ще кажете да вечеряме заедно? Съседки сме, знаете ли, можете да стигнете дотук за пет минути. Приготвям страхотно особуко и къщата ми е много по-удобна за разговори от ресторант; никой няма да ни безпокои. Елате по-рано, към шест, нали не е прекалено провинциално? Няма значение, просто горя от нетърпение да започнем. Вие също, предполагам. Аз съм на номер четиридесет и пет, розовата вила на две пресечки от вашата. Отпред има палми, ковани железни врати и висока стена. Не обичам любопитните туристи. Ще дойдете ли?

— Да.

— Ще се видим тогава. И носете нормални дрехи, никакви коприни и сатени.

Джесика се усмихна. Чувстваше се почти безтегловна, сърцето и се беше разтуптяло и във вените й течеше възторг вместо кръв. Предишните четири дни бяха забравени. Въодушевлението не я напусна дори когато се сети, че може и нищо да не се получи. Не вярваше, че е възможно. Хърмайни Монталди — какво страхотно име! — не би й се обадила, ако смяташе, че няма да сполучи. Ако се съди по гласа й, това беше жена, която знае какво прави.

Отиде да пазарува, за да се измъкне отново от самоделния си затвор. Смеси се с тълпите така, сякаш допреди малко не се беше чувствала притисната от града. Обядва в едно ресторантче на заобления балкон на «Даймъкс Букстор» и докато излизаше, си купи историята на Австралия и книги от австралийски автори. «В крайна сметка може и да остана по-дълго тук.» На връщане към къщи спря близо до Дабъл Бей и купи разкошен букет орхидеи в тръстикова кошничка за домакинята си.

— О, невероятно! — възкликна Хърмайни, щом отвори вратата. — И четирите вида са ми любими. Откъде разбра? Знаеш ли как се казват?

— Тръгна пред Джесика и продължи да говори. — Червена брада, Летяща патица, Голям език и Слънце на петна. Като от китайски шпионски роман, а? — Сложи кошничката на масичка пред голям прозорец и се обърна с протегната ръка. — Добре дошла. Радвам се да се запознаем. Нали може да минем на ти?

Стиснаха си ръцете. Стаята беше заляна от слънчева светлина. Джесика спокойно се взираше в Хърмайни, за да види на лицето й изненада или отвращение. Вместо това зърна широка усмивка на лице без грим, с високи скули, приближени черни очи под тежки вежди и остра брадичка, всичко това обградено от рошава черна коса. Жената беше по-висока от нея. Беше боса.

— Е, явно не ти е било леко — каза, докато си стискаха ръцете. — Странно е, нали, колко са уязвими бедните ни тела. Какво си правила след онази катастрофа? Не си играла, това всички го знаем, но и не си режисирала, нали? — Тръгна към едно бюфетче с чаши и вградена мивка. Отвори шкафчето отдолу. — Имам страхотно червено вино, ако смяташ, че ще ти хареса. След това можем да се заемем и с особукото.

Поразена, Джесика стоеше неподвижно. Никой досега не я беше сблъсквал толкова безгрижно с катастрофата и последствията и.

— Червено вино? — повтори Хърмайни.

— Да. Чудесно. — Не се сети какво друго да каже, тъй че огледа стаята. Изгледът през широките прозорци беше също като нейния. Стаята не беше така претрупана като дома й, но беше почти толкова живописна — креслата и кушетките бяха застлани с покривки от Бутан и Непал в земни тонове, разчертани с тъмносиньо. По стените имаше снимки на старци, сбръчкани и сгърбени, тъжни, уморени и мъдри.

— Помагат ми да се чувствам млада — поясни домакинята — и се засмя. Подаде чаша на Джесика. — Всъщност това не е основната причина. Най-вече ми напомнят, че по света има много мъдрост и ако съм умна и внимавам, може да науча поне част от нея, преди да умра.

— Това ми харесва — отбеляза Джесика, изтръгната от транса си.

— Хубав девиз.

Хърмайни вдиша чашата си:

— За добрите девизи и новите приятели.

— Това също ми харесва. — Чукнаха чашите си и звънът напомни на Джесика за звънчето, което призовава актьорите по местата им на сцената точно преди началото на представлението.

Хърмайни се настани в ъгъла на един дълъг диван, обърнат към прозорците. На масичката пред него бяха сервирани разнообразни предястия.

— Ще ти казвам Джеси. Нали не възразяваш?

— Родителите ми ме наричаха така. Никой друг не се е обръщал към мене с това име. Не, не възразявам.

— Чудесно. Сядай, напълни си чинията — вечерята ще закъснее. Забравих да включа фурната. Разкажи ми всичко. Ако не всичко, то поне по-голямата част.

— От вида ми и от разговора с Ал Мъри си научила доста — мрачно изрече Джесика.

— Въпреки всичко ми разкажи. Ако ми омръзне, ще ти кажа.

Джесика се засмя. Намести се на другия ъгъл на дивана и се обърна към Хърмайни. Чувстваше се удобно, спокойно и странно — щастлива.

— Стаята ми харесва — възкликна. — Ти също.

Домакинята кимна:

— И с мен е така. Май ще се сработим. Но първо има доста неща да си кажем. Хапвай и разказвай.

— Ти също.

— Ако имаш търпение да ме слушаш, ще ти проглуша ушите. Но ти си първа. Не се безпокой, разполагаме с цяла нощ.

Говориха много дълго. Когато се стъмни, Хърмайни запали дузина свещи в керамични съдове и това напомни на Джесика за първата им вечер с Люк. Само че сега беше с жена и това я върна още по-назад, преди Люк, във времето с Констанс и приятелството с нея, което я беше превърнало в това, което беше.

Тъй че заговори за Констанс, като започна от самото начало, когато беше на шестнадесет. Разказа на Хърмайни за тези моменти от кариерата си, за които тя не знаеше, и накрая стигна до железопътната катастрофа, Аризона и Лопес.

— Чувствах се добре на острова, бях спокойна, работех, мислех си, че съм свикнала. Но не ми беше достатъчно. Харесваше ми това, което правех, и сигурно бих могла да продължа вечно, но не е като театъра.

— Имаш предвид страст. — Другата жена се вгледа внимателно в нея. — След катастрофата е нямало страст в нищо, което си правила. Без театър… и без мъж? Мили боже, шест години без мъж? Да не си решила, че накуцването ти и побелялата ти коса са те лишили от пол? — Когато Джесика не отговори, тя продължи: — Не си красива, тялото ти не е секси, значи си безполова. Страхотно! О, момент — добави, — някой е дошъл и е променил всичко това. Познах ли? Къде е той сега?

Джесика нерешително отвърна:

— В Ню Йорк.

— И е искал да заминеш с него, а ти си му отказала. Сигурно би могла да се заемеш с режисура и в Ню Йорк. Защо не там? Защо в Сидни? Джеси — каза й меко, — обеща ми да говориш.

— Той е режисьор. Не искам да говоря за него, поне не сега. По-късно, когато аз… О, не знам. Може би никога.

— Е, бедничката ми, ти си луда по него и си го пратила в онзи ад, а си дошла чак тук да си създадеш отново име. Пишете ли си? Това е последният въпрос, няма да те мъча повече.

— Не.

— Поне знае ли, че си тук?

— Това е друг въпрос.

— Част от първия е. Пишеш ли му? А знае ли, че си тук?

Засмяха се. Чувстваха се добре заедно.

— Не. Сега е твой ред. Искам да те опозная.

— Ще проверя яденето във фурната. Налей си още вино.

Джесика напълни двете чаши и се облегна назад. Зад прозореца облаците отразяваха нощния Сидни. Из залива танцуваха светлинки — фериботите и водните таксита си проправяха път през вълните. «Като в приказна страна — помисли си, — също като гледката от моя дом.» За първи път беше използвала тези думи: моя дом, моя град, моя приятелка. А може би скоро щеше да каже и моята работа.

— Трябва му още половин час. — Хърмайни се настани отново на дивана. — Салатата ще е готова след десет минути. Ще можеш ли да изчакаш?

— Да. Разбира се.

— Е, чудесно. Аз съм на шейсет и две, веднъж разведена и веднъж овдовяла. Имам двама сина: единият е в Харвард, а другият — в Кеймбридж. Те са умни и забавни и ужасно ми липсват. Родена съм в едно прашно градче — Илинойс. Баща ми имаше магазин за зеленчуци… Мразел градчето още преди да обеднеем; в детството си си въобразявах, не съм някоя друга и живея някъде другаде — където и да е другаде. Бях по-висока от другите, деца, четях много и използвах дълги думи, а бяхме и единственото еврейско семейство в града, тъй че имаха много причини да ме смятат за странна, за чужденка, значи и за неприятна, тъй че винаги ми се подиграваха. Естествено, аз се превърнах в хулиганка — крадях от магазините, плашех съучениците си — веднъж сложих по една жива жаба във всеки чин в класната стая, включително и в моя; би трябвало да видиш какво става, когато трийсет деца отворят чиновете да извадят учебниците си… О, Боже, какъв приятен спомен! Винаги ми се е искало да го използвам за пиеса, но жабите ще наскачат сред публиката и на някои хора няма да им хареса. Както и да е, даже тогава мислех за театър и се надявах, че родителите ми няма да издържат и ще ме пратят в пансион, в армията или някъде другаде. Не го сториха, така че направих единственото възможно нещо — омъжих се. Бях на петнадесет години. Съпругът ми определено беше неподходящ, но поне ме измъкна от Илинойс, което беше и целта на занятието. В Ню Йорк станах чистачка, срещнах една страхотна жена, гардеробиерка в един британски театър на турне в града. С нея отидох в Лондон, завърших колеж, омъжих се отново, родих две деца и когато съпругът ми умря и ме остави с купища пари, реших да стана продуцентка. Започнах в Лондон, но Сидни е по-перспективно място, така че се настаних тук. Да искаш да научиш нещо друго?

— Какво харесваш?

— Хубавата храна, особено когато се сещам да включа фурната, червеното вино, късните Моцарт и Бетховен, месите на Бах, целия Шуберт… Опера, балет и театър.

— А спортове?

— Плаване. Обичам състезанията. Често яздя и заедно с приятели държа коне наблизо.

— А мъж?

— Не в момента. Идват и си отиват. Стават все по-малобройни и отегчителни, колкото повече остаряваш. Нещо друго?

— Какво не обичаш?

— Алфонс Мъри, хора, които непрекъснато говорят за пари, ексхибиционисти, които през цялото време ни крещят да ги забележим. Хора, които не чувстват отговорност за съседите си. Прост списък: глупост, арогантност, помпозност и преструвки. Сигурно има и още, но смятам, че си схванала основната мисъл. — Тя се изправи. — Да вървим да вечеряме.

Разговаряха до полунощ.

— О, не! — възкликна Джесика, когато погледна часовника си. — Останах прекалено дълго. — Взе бастуна си. — Стана толкова късно.

— За мен не е, пък и си прекарах добре. Освен ако не си прекалено изтощена. Нали не си?

— Не, но сигурно си мислиш, че аз…

— Ще ти кажа какво си мисля. Ти жадуваш да разговаряш с някога, особено с жена. Мисля, че си била самотна малка пчеличка, която обикаля Сидни и търси нещо, което да я накара да се почувства у дома, но не си имала с кого да поговориш. Мисля, че ти липсва твоят режисьор и до тази вечер не си открила човек, който да те накара да се чувстваш добре. Мисля също, че трябва да останеш и да пийнеш още една чашка, след което да ми разкажеш защо искаш да се заемеш с режисура.

Джесика облегна бастуна си на дивана.

— Благодаря за разбирането.

Домакинята отново напълни чашите.

— Значи искаш да режисираш, защото…

— Защото не мога да се върна на сцената.

— Защо?

Джесика за пръв път го изричаше на глас. Беше по-откровена дори, отколкото пред Люк:

— Хората се чувстват неудобно, като ме гледат. Когато съм на сцената, никой няма да се идентифицира с героинята ми или да се увлече от действието, ако мисли само за това колко ужасно изглеждам. — Тя се изсмя. — Прозвуча като лекция по театрално изкуство. Съжалявам. Исках да кажа, че…

— Знам какво имаш предвид. Изглеждах ли ти притеснена и отвратена тази вечер? Беше ли ми неудобно? Ами на твоя режисьор беше ли му неудобно с теб?

— Това е друго. Не сте платили да ви забавлявам и да напуснете ежедневието си, за да ви пренеса някъде другаде, в създаден за вас от актьорите магически свят.

— Е — сухо отбеляза Хърмайни, — сигурна съм, че твоят режисьор се е чувстват в магически свят.

Джесика рязко си пое дъх, когато болката от загубата я прониза. Беше магическо, разбира се — беше й го повторил толкова пъти.

— Прости ми — каза другата жена. — Това не беше честно. Всички имаме демони, с които се сражаваме, и не трябваше да те разпитвам за твоите. Да забравим. Каза ми защо не можеш да играеш вече, но не и защо искаш да режисираш.

— Защото знам как да правя добър театър. Знам как да съживя написаното слово. Знам и да работя с актьори. Мога да създавам мистерия и реалност едновременно, така че публиката да повярва изцяло в това, което вижда. Правила съм го от сцената. Мога и зад кулисите.

— А освен това толкова ти се иска да се върнеш в театъра, че направо откачаш.

Джесика се изсмя:

— Права си. Не познавам друг начин да се чувствам наистина жива.

— Сигурна си, че можеш да се справиш, но още не си опитвала. Така ли е?

— Никога не съм режисирала пиеса. Но мога, знам, че мога.

— Е, ще ти кажа, че и аз съм съвсем сигурна, че ще можеш. Имам няколко идеи, които обмислям. Би ли искала да вземеш пиесите, да ги прочетеш, а след това да ми се обадиш?

— О, да. Благодаря ти.

— Трябвало е да започнеш с мен, а не с онзи сухар. Почакай малко. — Излезе от стаята и се върна с купчина тетрадки. — Шест са. И чети внимателно. Трябва ми мнение. Според мен всичките пиеси имат нужда от поправки. А сега върви да си легнеш, изглеждаш ми изтощена.

— Така е. Благодаря. Благодаря за всичко. Не можеш да си представиш колко се нуждаех от теб.

— Не си го и крила. — Те се изправиха и се прегърнаха. Хърмайни я целуна. — Радвам се, че те открих, Джеси. Предсказвам големи успехи и за двете ни. Почини си добре.

Джесика се притисна към нея. Най-после беше открила човек, на когото да вярва — какво щастие.

— А, и още нещо — добави домакинята, докато приближаваха вратата.

— Да?

— Ако бях на твое място, щях да му пиша. Няма да ти коства нищо просто да поддържате връзка.

Джесика спря на прага.

— Лека нощ — каза и си тръгна.

Рано сутринта извади лист и започна да пише.

«Скъпи Люк, от около две седмици съм в Сидни. Няма да ти изброявам всички причини, които ме доведоха тук, но просто трябваше да открия дали все още мога да съм част от театъра. Твоето посещение ме накара да разбера колко ми е липсвал, така че потърсих място, където да започна отново, не на сцената, а като режисьор — и Сидни ми хареса.

Градът е прекрасен. Улиците са пълни с хора. Отначало си помислих, че са много сърдечни, тъй като си махат един на друг, докато се разхождат. После обаче осъзнах, че всъщност гонят мухите. Доста е интересно… като жив театър.

Наех къща в квартал, наречен Пойнт Пайпър. Разположен е високо над залива и има прекрасен изглед към града. Надежда е с мен и двете сме се устроили добре. Надявам се, че „Магьосница“ има успех и че при теб всичко е наред.

Джесика»

Студено писмо, помисли си, докато го подписваше. Но не знаеше как другояче да му пише. «Липсваш ми. Събуждам се нощем и те търся.» Не можеше да му напише това или пък: «Вървя през града и се улавям, че ти описвам всичко», «Обичам те». Това също не ставаше. Можеше да е любезна.

И защо всъщност го правеше?

Не искаше да го остави да си тръгне. Отчаяно се нуждаеше да го чувства близо до себе си, поне чрез писма, както някога беше използвала писмата за връзка с Констанс. Тъй че когато Хърмайни подхвърли идеята, все едно и даде разрешение да пише. Тя си беше мислила, че може да му обърне гръб, но се оказа прекалено трудно. Може би по-нататък, когато получеше пиеса за режисиране и си създадеше приятели, може би тогава щеше да го забрави. Но не сега. Още не.

През целия ден чете пиесите, посвети им и вечерта, и следващия ден. Късно следобед Хърмайни се обади:

— Чудех се дали си се сприятелила с някой ръкопис.

— Има един, който много ми хареса.

— Но няма да ми кажеш кой.

— Не и преди да прочета всички.

— Добре. Твоят начин е такъв, чудесно. Добре ли си? Нуждаеш ли се от нещо?

— Не, благодаря. Харесва ми тук, прекрасно е и много спокойно.

— Не е най-луксозното предградие, но определено ми е любимото. Обади ми се, когато си готова. Започват да ме сърбят ръцете да работя по някоя пиеса.

Значи ето това беше — вече имаше приятелка и бъдеще. Не беше зависима от Люк, тъй че вече можеха да са приятели. И Джесика изпрати писмото.

Той отговори по куриер.

«Скъпа, скъпа Джесика, да заминеш толкова далеч, за да намериш онова, което търсиш. Знам, ще кажеш, че е необходимо, и не бих спорил, но когато мисля за теб (което правя през повечето време), все си те представям на самия ръб на света как се държиш за Пойнт Пайпър (харесва ми това име) или за новата си приятелка, Хърмайни Монталди (и това име ми харесва).

Тук вече започна да застудява и аз се наслаждавам на това да съм си вкъщи вечер, да работя върху пиесите си, да гледам стари филми и да мисля за теб. Мартин е щастлив — вечерям вкъщи и може да ме използва за опитно зайче.

Знаеш колко много късмет ти желая. Надявам се да ми пишеш често и да ми разказваш какво правиш. Мога да се преструвам, че си близо до мен, че си говорим за любов.

Люк»

«Хладно като моето — помисли си Джесика. — С изключение на няколко изречения…» Препрочете последното отново. Мога да се преструвам… Е, нали точно това беше работата и на двамата. Да се преструват.

И е бил нетърпелив: на нейното писмо му бяха необходими четири дни да стигне до него, а той е пратил своето по куриерската служба. «И аз мога да го правя — помисли си — понякога, ако се налага.»

На следващия ден се обади на Хърмайни и каза, че този път тя ще сготви вечерята. Гостенката пристигна в шест и спря на прага, оглеждайки претрупаната стая.

— Я виж ти. Цял склад за изгубени мебели. Но не е неприятно. Някак си магията става. Не ти ли се завива свят да живееш като в арабска шатра?

— Харесва ми. Защитена от три страни, а четвъртата е само море и вода. — Тя се изчерви, когато другата жена изпитателно я погледна.

— Често си мисля за защита.

— Така ми се стори и на мен.

Седнаха в двата края на дивана като в гостната на Хърмайни, помежду им бяха разпръснати ръкописи. Проследиха бележките на Джесика върху всяка една от пиесите, като се спираха по-внимателно на онези, които бяха най-обещаващи. След вечеря отнесоха кафето си в гостната и продължиха да работят, като най-сетне стигнаха и до пиесата, която тя беше харесала.

— Значи сме на едно мнение от самото начало — отбеляза продуцентката. — «Краят на пътя». Господи, заглавията са толкова трудни за измисляне, но винаги може да се вземе подходящ цитат от Шекспир. Сега ми кажи защо избра точно нея.

— Героите ми харесват, а също и самата пиеса. Участват само четирима актьори, което опростява нещата. Но най-важното е, че тук има някаква магия — начина, по който се събират накрая, като осъзнават, че всичко, което са търсили, е било до тях, а те не са го разпознали или дори не са знаели къде да го намерят. Има истинска магия в това как хората се намират един друг в такъв широк и сложен свят — и това ми харесва. Най-добрите пиеси са именно за чудесата: тези, които правят любовта, приятелството, семейството и сливането възможни. — Тя поспря. — Извинявай. Пак ти изнесох лекция. И то сантиментална.

Хърмайни веднага смени темата:

— Писа ли му?

— Какво? О, да.

— А той отговори ли ти?

— Да.

— Чудесно. И не ми прозвуча като лекция, между другото, нито пък си била сантиментална. Цялата работа с любовта, приятелството и семейството е магия: някои хора си остават женени петдесет години, а други не успяват да се справят и с шест месеца брак, едни приятелства продължават вечно, някои семейства живеят в мир, а други — в непрекъснати кавги. Никой не знае защо е така и благодаря на Бога за това. Какво щяхме да правим без тайните? Между другото, как се казва той?

Джесика се зае да събира ръкописите и бележките си:

— Лукас Камерън.

— Е, не си могла да се справиш по-добре. Ако реши да те посети, бих искала да се запозная с него. Добре, а сега да уточним графика. Сега сме втората седмица на декември. «Драма Тиътър» и Операта ще са свободни за март и април. Казаха ми, че мога да ги наема, ако веднага направя предложение.

— Имаме достатъчно време за подготовка.

— Да, ако знаеш какво правиш, а ти си нова. Ще трябва да ти препоръчам актьори за прослушването, асистент и секретарка. Ще ползваме екипа на «Драма Тиътър», но ще ти трябва време да се опознаете, да се почувстваш удобно сред тях и те да се…

Джесика се сви в ъгъла на дивана: «И те да се почувстват удобно с теб.» Беше забравила. С Хърмайни всичко вървеше така гладко и естествено, че беше допуснала да забрави. «Удобно с теб.» Разбира се, че ще им е неудобно. Ще се чувстват по-зле даже от Алфонс Мъри.

— Става дума за сработване — меко отбеляза продуцентката. — Винаги отнема известно време. Отнася се за всеки режисьор. Но да караме направо. Ти смяташ, че те няма да желаят да работят с теб, защото използваш бастун. Така ли е?

— Не само…

— О, също и защото не си мис Свят. Така ли е? И по тази причина ще откажат да работят с теб? Ще си кажат: «Господи, косата й е побеляла…» Защо не я боядисваш, между другото?

— Защото това няма да промени нищо.

— Е, не съм съвсем сигурна. Но да оставим тази тема засега. Къде бях? А, да. Ще влезеш там и всички ще си кажат: «Боже мили, тя куца. Побеляла е и е прегърбена. Най-важното ни правило е никога да не работим с някого, който е куц или прегърбен…»

Настъпи продължително мълчание. После Джесика се усмихна. Беше казала на Мъри, че няма никакво значение как изглежда, но въпреки това се притесняваше. А сега Хърмайни караше страховете и да изглеждат абсурдни. И може би те бяха точно такива.

— Така е по-добре — засмя се другата жена. — Сега знаем къде сме. Каня се да продуцирам «Краят на пътя» и ти ще го режисираш, така че ще работим заедно. Предполагам, че учиш бързо и с лекота ще откриеш нашите австралийски методи. Между другото, има един малък проблем — авторът умря месец след като завърши пиесата. Тъй че ще трябва да се справим, без създателят да ни обяснява нещата или да преработва отделни части, ако ни трябват подобни неща — понякога това е благословия, а друг път проклятие. Добре, да погледнем датите… — Тя разтвори работния си календар на масата.

«Скъпи Люк, започнахме. С Хърмайни отидохме в „Драма Тиътър“ онзи ден и той беше толкова хубав, какъвто го помня от последния път. Има само 544 места (креслата са тапицирани с истински австралийски вълнен плат, за което всички говорят с голяма гордост), но акустиката и сцената са превъзходни. Намира се на едно от долните нива на Операта, отгоре са симфоничният оркестър и оперната трупа, тъй че понякога цялата сграда вибрира от репетициите им. Декорът ще го правят в…

… понякога идват да гледат студенти. Хърмайни ме попита дали имам нещо против да посвикват прослушването и аз казах, че всичко е наред. Така смятам.

Пиесата е „Краят на пътя“ — история за една богата дама, една от най-големите сиднейски благодетелки, която, както откриваме, е създала състоянието си, като измамила едно семейство, което е познавала цял живот. Тя е жизнена и възхитителна жена, но е лишена от чувства. Сама твърди, че е като мъртва. Синът на измамените купува съседния апартамент (смятам да използвам два апартамента в декора) и така те се откриват един друг (не са се виждали от деца) и тя постепенно се променя. Това е разказ за начина, по който една нечовечна жена става истински човек — приказка, както би казал. Е, имаме нужда от подобни приказки, та дано и нечовечните се променят. При това в тази има и голяма доза реалност, защото накрая родителите на момчето я разбират, но не й прощават. Открила е любовта, чувствата и е щастлива, но не може да изтрие миналото.

Започваме с прослушванията другата седмица. Надявам се, че бързо ще намерим актьори, защото горя от нетърпение да видя пиесата да оживява.

Джесика»

Поколеба се, преди да го прати. Имаше толкова много други неща, които би могла да му каже. Например колко се страхува от провал, от това да не разочарова Хърмайни, но най-вече от това да работи в пиеса, без да участва в нея. Не знаеше как ще го понесе.

Поклати глава. Това беше твърде лично. Беше му казала достатъчно. Запечата плика и го пусна на път към театъра.

«Скъпа Джесика, увивам с това писмо коледния ти подарък и се надявам да го приемеш, защото е не само от мен, но и от Констанс.

Гривната е от колекцията, която тя ми остави в завещанието си, като писа, че се надява някой ден да намеря жена, на която да искам да я подаря. Би била много щастлива да знае, че ти си тази жена. Заедно с това ти пожелавам много щастлива Коледа и весела Нова година.

Хърмайни ми се струва страхотна, мисля, че ще си прекараш добре. Що се отнася до пиесата, струва ми се интересна и има силна главна роля, но е много трудно да се съди по резюмето. Моля те, прати ми копие.

С любов: Люк»

Гривната беше прекрасна. Джесика си я сложи и диамантите проблеснаха на слънцето. Беше искала нещо за спомен от Люк. Сега имаше дори и спомен от Констанс.

Всеки ден получаваше писмо от него. Понякога беше бележка, надраскана в таксито, а по-често странички с новини от града и театъра, истории за хора, които познават и двамата, както и за такива, които Джесика не беше срещала, спомени за Констанс… Никога не пишеше за коктейли или за срещи. По писмата му човек би сметнал, че се е оттеглил в манастир.

Люк Камерън? Никога! Разбира се, че се срещаше с жени и спеше с тях. Нямаше причина да й пише за тях. Можеше да го спомене едва когато се наложи да й съобщи — тя беше сигурна, че той би го сторил — че се жени.

Но тя нямаше намерение да мисли за това. Събираше писмата му и ги слагаше в чекмеджето в спалнята си. А веднъж, докато се прибираше вкъщи, спря в Уулара и видя на витрината на магазина зелена италианска кутия. Купи я и прибра писмата на Люк в нея — вече бяха толкова много — след което сложи кутията до тази с писмата на Констанс. Отдръпна се и ги огледа и двете. «Нямам много лични връзки, но за сметка на това животът ми е пълен с хартия.»

— Хубава кутия — отбеляза същата вечер Хърмайни, докато вечеряха. — Две италиански кутии. И двете ли са за писма?

— Да. — Джесика напълни чашите с вино и вдигна своята. — За екипа, който ще съберем тези дни.

Хърмайни отвърна:

— Всеки момент. Едната кутия е за Констанс, вече ми разказа за нея. Другата за Лукас Камерън ли е?

— Да. Той ме помоли за копие от «Краят на пътя». Мога ли да му пратя?

— Да, разбира се. Защо не?

Настъпи продължително мълчание и накрая Джесика попита:

— Е, какво има? Нещо те притеснява. Защото започваме прослушването толкова късно ли?

— Не, за Бога. Няма да започнем, докато не си готова. Това изобщо не ме притеснява.

— Тогава има нещо друго. Хайде, Хърмайни, тъй или иначе ще ми кажеш, защо да не приключим веднага?

— Защо не, наистина. Ами, истината е, че не успявам да намеря инвеститори. Имам един, Дони Торвил, сладур, богат и не му пука за театъра, но ме харесва. Надявах се да намеря поне още двама-трима, но май няма да мога.

— Защото смятат, че не мога да режисирам.

— Точно така. Не ми харесва да го кажа направо, но ще трябва да погледнем ясно нещата. Питаха ме защо смятам, че можеш да се върнеш след толкова години, и то като режисьорка, каквато никога не си била. И ако наистина можеш да се справиш, казват те, защо си тук, а не в Ню Йорк?

— Как ме наричат?

— Няма значение. Нали знаеш как е, Джеси? Вбесени са, че си се върнала. Помнят те като най-прекрасното създание и изключителна актриса и са ядосани, защото не искат да осъзнаят, че красотата избледнява, а телата се увреждат; не искат да разберат, че се случват и нещастия, защото ще трябва да приемат, че същото може да сполети и тях. Искат да се махнеш и да ги оставиш да вярват, че красотата и съвършенството са трайни. Истински костенурки, които се крият в черупките си.

— Как ме наричат?

— Казах ти, няма значение.

— За мен има.

— Джеси, това няма нищо общо с…

— Как ме наричат?

— Мили боже, по-упорита си и от мен! Е, ако наистина искаш да знаеш… Износена и уродлива.

Джесика кимна в очакване острата болка да отслабне. Така и стана — и то много бързо. Беше чувствала същото и преди, много пъти, но сега всичко беше различно.

— Е — заяви спокойно, — ще трябва да им докажем, че грешат.

Хърмайни повдигна вежди:

— Джесика Фонтейн ли чувам? Какво преобразяване. Може би защото Коледа е след два дни. Но не мисля, че имаш коледно настроение, когато навън е горещо като в сауна.

Джесика се усмихна:

— Определено не съм в коледно настроение. Знаеш ли колко е странно да виждам коледна украса край цъфтящите дървета, с всичките тези розови цветчета като накацали по клонките птички? Не мога да свикна с това.

— Значи не е от Коледа. Тогава?

— Заради теб е. И заради Люк. Знам, че и двамата вярвате в мен. А и аз се върнах. Всеки път, щом вляза в репетиционната, се чувствам възкръснала и цяла, защото там ми е мястото. И нито един от скимтящите ти инвеститори няма да ми отнеме това.

— Е, алилуя! Прекрасна си, обичам те и вярвам в тебе. В нас. Тази пиеса ще донесе пари. Следователно аз ще я финансирам. Щях да ти кажа по-рано, но исках да зная първо как се чувстваш.

— Не. Хърмайни, не можеш да направиш това. Не можеш да поемеш изцяло риска.

— Не забравяй за Дони.

— Трябват ти поне още двама.

— Да, ама ги няма. Ще се молят, когато поставиш втората си пиеса, но не и сега. При мен всичко е наред, Джеси, не съм притеснена.

— А би трябвало. Продуцираш пиеса от неизвестен автор, поставена от начинаеща режисьорка; това едва ли е особено убедително.

— Няма проблеми.

— Ами тогава — Джесика отиде до работната си маса и измъкна чековата си книжка — с колко е вътре Дони?

— Почакай малко. Твоята работа е да режисираш тази пиеса, не да…

— Да не се караме за пари, Хърмайни, ужасно досадно е. С колко е влязъл?

— Двеста хиляди. Парите никога не са досадни.

— И аз ще вляза с толкова, ти също. Можем ли да поставим пиеса с шестстотин хиляди?

— Да.

— Заедно с декорите?

— Не знам. Още не сме оценявали проектите. Джеси, сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Тя пишеше чека. Без да вдига глава, отвърна:

— Вие с Люк не сте единствените, което вярвате в мен. Аз също започвам да си вярвам. — Връчи й чека. — Мисля, че трябва да вдигнем тост за пиесата. И за всички, които ще съжаляват, че не са се включили в нея.

Хърмайни се ухили:

— Не съм се чувствала толкова възбудена от много време. Ще им натрием носовете.

«Ще им натрием носовете!» — мислеше си Джесика след коледните празници, когато започнаха прослушванията. Двете с Хърмайни си бяха разменили подаръци, после заедно сготвиха вечеря за няколко от приятелите на Хърмайни. В новогодишната нощ посетиха Мелбърн.

«Скъпи Люк, благодаря ти за прекрасната гривна. Това че идва и от двама ви, значи извънредно много за мен. Носих я на малката коледна вечеря, само за десет човека…

Благодаря ти отново. Обичам гривната.

Джесика»

Пусна писмото по пътя към театъра и когато седна в репетиционната, й хрумна, че не е искала да прибавя последния ред, но накрая беше решила, че не може да му прати толкова студено писмо без нищо специално в него. Обичам гривната. Обичам те. Той щеше да направи връзката.

Гледаше как двама актьори излизат в средата на сцената. Беше нервна и горещината в стаята никак не й помагаше. Вратите към залива бяха отворени, но слабият ветрец изобщо не се чувстваше, а двата вентилатора на тавана отдавна се бяха предали. На масата имаше термоси с чай с лед и студена вода и Джесика си наля една чаша.

— Да започнем оттам, където Хелън открива, че Рекс се е настанил в съседния апартамент. — Тя разгърна ръкописа. Вдигна глава, защото някой отвори вратата и влезе в залата: дребен плешив мъж с криви крака, дълги ръце и ярки сини очи на почернялото от слънцето лице.

— Извинявам се, много съжалявам, че закъснях, няма да се повтори. — Той й протегна ръка. — Дан Клана. Асистентът ви. Ужасен начин да се появи човек, но някой ме блъсна отзад на светофара и освен мен никой не бързаше да приключи с тази работа. Във всеки случай ще ми е приятно да работя с вас. Пиесата наистина е прекрасна.

Джесика се усмихваше и си спомни какво каза Хърмайни — «Чудесен е, ще ти хареса.» Така и беше.

— Първо действие — поде отново.

Когато актьорите започнаха да четат репликите си, се почувства объркана. Беше на непознато място от обратната страна на масата. Защо мълчеше, докато всички те изговаряха репликите си? Усети ръката на Хърмайни на рамото си:

— Внимавай, Джеси. Ти си режисьорката все пак.

Разбира се. Тя режисираше тази пиеса. Нямаше да е на сцената. Щеше да е зад кулисите, невидима и анонимна.

«Но нали казах на Хърмайни, че съм жива и цяла — и това е истината. Докато съм тук, всичко е наред.»

Започна да слуша критично. Актьорите минаваха, четяха и си тръгваха, а от време на време тя усещаше лек интерес.

— Трябва да е от мен — каза на приятелката си вечерта. — Те не са лоши, сигурно на мен ми има нещо, за да си мисля, че не са способни да се справят с пиесата. Може би… — Насили се да го изрече: — Може би…

— Може би — съгласи се спокойно Хърмайни. — Но и аз не ги смятам за подходящи, а нямам причина да изпитвам ревност. Утре сигурно ще сме по-добре. Анджела Краун ще чете Хелън, а тя е впечатляваща. А онзи другият, за ролята на Рекс, е, не съм сигурна, но може и да стане. Ако не друго, поне ще ти хареса името му. Казва се Уитбред Касъл^[1].

— Какво?

— Чу ме. Майка му сигурно го е изкопала от любовен роман. Ако ги използваме и двамата, ще имаме замък и корона. Какво може да ни се случи?

— Не можеш да взимаш насериозно човек с такова име — възкликна Джесика, но когато го чу да чете на следващия ден, го загледа с интерес. Той беше изключително красив, с плътен глас и мощно сексуално въздействие. Когато двамата с Анджела Краун четяха заедно, между тях сякаш възникна част от напрежението, което щяха да градят между Хелън и Рекс по време на пиесата. Джесика ги остави да приключат, без да ги прекъсва.

— Много е напрегнат — промърмори на Хърмайни по едно време. — И гласът, и тялото му. Но можем да го поотпуснем, не мислиш ли?

— Струва си да опитаме — прошепна тя. — Добър е.

— А Анджела?

— По-добра е от него. Харесвам ги и двамата. А ти?

Джесика кимна:

— Анджела, ще прочетеш ли и останалите реплики, моля? Само че, преди това ни кажи как се чувстваш, когато разбираш, че ти е съсед — раздразнена, любопитна или заплашена?

Анджела беше едра, пълничка, с гъста руса коса. Чертите й бяха грубички, за да е наистина красива, но беше привлекателна и публиката лесно я запомняше, най-малкото заради ръста й. Носеше лека червена рокля с тънки презрамки и дълбоко деколте. Джесика откри, че толкова много разголена плът при такава висока жена е направо впечатляващо.

— Раздразнена, любопитна, заплашена — повтори Анджела. — Ами може би и трите, но най-вече любопитна. Искам да кажа, все още не съм наясно дали е знаел, че живея там или случайно се е нанесъл до мен.

— Но ако смяташ, че е знаел и нарочно е избрал този апартамент, дали би се чувствала притеснена?

— Притеснена? А, искаш да кажеш: «Какво, по дяволите, прави този тук в обителта ми на възрастна?» — Харесва ми тази идея.

— Ще го имаш ли предвид за последните реплики? Започвайте от там, и двамата.

— О, много по-добре е — отбеляза Хърмайни, когато Анджела поде отново. — Бързо реагира и точно това ни трябва, освен талант.

«… тъй че я ангажирахме, писа Джесика на Люк, а също и Уитбред. Мислех да го помоля да си смени името (като му кажа, че по-късо име по-лесно ще се помни от публиката), но се отказах. От него ще се получи чудесен Рекс, стига да се отпусне. Един от проблемите му е, че никога не е работил с жени режисьори и продуценти и бедничкият той, сигурно се чувства сякаш майка му е седнала там — при това удвоена — тъй че се разкъсва между бунта и желанието да е покорно синче. Помолих Дан Клана да му обърне внимание. След като харесаме актьори за другите две роли, ще има и втори мъж, тъй че да не се чувства самотен. Смятаме да приключим с прослушването до понеделник. О, колко привично е! И колко е странно. Нали знаеш как се чувства човек, като погледне през илюминатора на самолета към Ню Йорк и не успее да разпознае половината сгради заради странната перспектива? Точно така се чувствам сега и понякога това е болезнено. Но през повечето време се наслаждавам на гледката си от самолета.

Джесика»

Писмото беше малко по-топло, помисли си тя, докато го препрочиташе. Какво беше станало с хладната дистанцираност, която така беше усъвършенствала? Дали да не напише наново писмото; да промени някои изречения… Да, но беше толкова хубаво да може да му каже тези неща. Тъй че прати писмото.

«Скъпа Джесика, имаш ли факс?

С любов, Люк»

— Имам един — отговори Хърмайни, когато я попита на следващата сутрин. — Ще накарам секретарката ми да ти го донесе довечера. Става ли?

— Да. Благодаря. — В репетиционната влязоха мъж и жена, хванати за ръка, и се представиха. — Да започнем с второ действие — реши Джесика, — където първо пристигате да посетите сина си и откривате, че Хелън живее в съседство.

Тази сутрин беше неспокойна и никого не одобряваше. Трети ден прослушваха и тя ставаше все по-нетърпелива да започне репетициите. Искаше да разбере дали е добра — и да го открие веднага. След като беше допуснала да се върне, внезапно и се искаше всичко наведнъж: предизвикателство, работа, успех, одобрение. Искаше хората да й казват колко е добра и че въпреки всичко, което й се е случило, и външния й вид, заслужава одобрение, похвала и любов.

«Обичам те, какво общо има видът ти с това?»

Отхвърли този глас. Не й стигаше. Трябваше да си докаже това по друг начин, да стъпи на краката си, да стане такава, каквато отсега нататък би могла да е Джесика Фонтейн.

— Благодаря — каза на двамата, които току-що бяха приключили.

— Ще ви се обадим. — Въпреки че нямаше да го направи.

— Време е за обяд — каза Хърмайни и те слязоха в кафенето. То беше светло и просторно, с остъклени стени и отворени стъклени врати, сякаш летеше извън терасата към залива. От отсрещния бряг им се хилеше нарисувано на стената на изоставения лунапарк клоунско лице. Ядоха бързо, почти не разговаряха. И двете бяха разочаровани, раздразнени и смазани от жегата.

— Е, моите извинения — обади се Хърмайни, докато се връщаха в залата — Май не успявам да свърша нищо полезно.

— Ти откри Анджела и Уитбред; това е прекрасно. Колко са ни останали за този следобед?

— Четирима. Една от жените може да се окаже подходяща. За мъжете нищо не мога да кажа; праща ги Агенцията.

Джесика отново седна на мястото си. Чувстваше се смазана от горещината и доста отегчена. «Трябва да има по-добър начин да правим всичко това» — помисли си. Огледа репетиционната, сведената глава на Дан Клана, един мокър от пот техник и после вдигна глава към група зрители на балкона. Почти всички бяха студенти, с изключение на сивокосия мъж и тя откри, че се взира в лицето му — дълго и изразително, с дълбоки, засенчени очи. Побутна Хърмайни:

— Кой е този там?

Тя се обърна.

— Преподавател е в Катедрата по драма на университета. Постъпи там преди няколко месеца. Боже, изглежда толкова нещастен!

— Изглежда като Стан.

Хърмайни открито го загледа.

— Така е, вярно. Дали още може да играе?

— Все пак е в Катедрата по драма.

— Това не е гаранция. Дан, би ли попитал онзи там, с трагичното лице, дали ще дойде да поговорим?

Когато Дан го доведе, Хърмайни му протегна ръка и се представи, като допълни:

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо лично. Изглежда като селянка. Трябва ни някоя, която знае какво е да си богат, въпреки че вече не е.

Джесика кимна замислено:

— Искам ги и двамата.

— Шегуваш се.

— Не, харесват ми. Само няколко седмици и ще се съгласиш с мен.

— Няма начин. Знаеш ли колко пъти съм минавала през това, Джеси? Повече, отколкото би могла да… — Млъкна. — Добре, обещах ти да не се меся. Противопоставих ти се не защото не си режисирала преди, просто не съм сигурна в преценката ти за конкретния случай.

— Два случая. По-добри са, отколкото мислиш, Хърмайни. Не преценявам, знам го.

След малко приятелката й въздъхна:

— Така, възникна и конфликт. Всичко вървеше толкова гладко и лесно. Какво ще стане, ако твърдо се възпротивя?

— Не отговарям на хипотетични въпроси. Няма да се възпротивиш, защото вярваш в мен. Нямаше да сме тук, ако не беше така.

— Е, Бог знае, че това е истина. — Тя почука с молив по масата. — Знаеш, че залогът е голям.

— Една трета от парите са мои. Нямам намерение да ги изгубя.

— Добре. — Остави молива и удари с длан по масата. — Става. Надявам се само да си права. Отивам да ги доведа.

Когато те се върнаха и Джесика им каза, че са получили ролите на Дорис и Стан, Едуард Смит я загледа изумен. Тя беше стресната от вида му. Той изглеждаше много по-добре и я гледаше по начин, който я заинтригува.

— Ще можете ли да си вземете отпуска? — попита тя. — От днес до края на април? А ако продължим представленията в друг театър, даже и по-дълго.

— Ще проверя. — Той отиде до телефона на стената. «Изобщо не се колебая за него» — помисли Джесика.

— Искам да ви благодаря — тъкмо казваше Нора. — Толкова съм възхитена от пиесата, молех се от седмица…

— Била ли си богата? — мрачно попита Хърмайни.

— Какво? Богата? Е, имахме доста пари, докато бях дете. Защо?

Джесика се замисли и ги остави да си говорят. Когато Едуард затвори и се обърна, забеляза, че го гледа, усмихна се и отбеляза:

— Няма да е лесно, понеже съм отскоро тук, но мисля, че ще се оправя. Лятната ваканция също ми помага и съм благодарен за доверието. За мен е от голямо значение това, че точно вие ме смятате за способен да се изявявам на сцената.

Джесика повдигна вежди:

— Именно аз?

— Няколко пъти съм пътувал от Торонто до Ню Йорк, да ви гледам. Не се осмелявах да си помисля, че може да се срещнем. Бих искал да ви поканя на вечеря; неправилно ли ще е, след като се каним да работим заедно?

Джесика се усмихна:

— Не мисля.

— Тази вечер в такъв случай?

Очите му бяха сиви; тя не беше забелязала.

— Имам среща с асистента в пет. В осем?

— Ще дойда да ви взема. Ако ми дадете адреса си…

Джесика го записа.

— Ще трябва със сигурност да знаем за отпуската. Ако има проблеми, по-добре да търсим друг.

— Няма проблеми.

Когато двамата с Нора си тръгнаха, Хърмайни каза:

— Направо е литнал. Може и да има нещо в него. Кога ще излизате заедно?

Джесика поклати глава:

— Учудва ме способността ти да водиш разговор и едновременно с това да подслушваш.

— Не успях да чуя всичко, Нора е много бъбрива. Ще трябва да позабавим метаболизма й. Кога излизате?

— Тази вечер.

— Бърза работа. Обмислила ли си го? Може да не е добра идея. Той ме притеснява. Не ме питай с какво; още не знам. Но не му вярвам.

— Хърмайни, не знаеш нищо за него.

— Интуицията ми го подсказва. Но има и нещо друго. След като си му режисьорка, не мислиш ли, че трябва да останеш само такава? Поне докато работите заедно. По едно нещо наведнъж и по един проблем наведнъж.

— Не виждам проблеми.

— Аз виждам, Джеси. Не мисля, че трябва да излизаш с него.

— Само ще вечеряме. А сега да обсъдим плановете. Смятам да проведа предварителния прочит в понеделник, ако нямаш нищо против. Значи започваме репетиции в сряда. Ще трябва да се върна в театъра, за да огледам всичко. Можеш ли да го уредиш?

— Ще ти се обадя рано сутринта за уикенда, преди туристите да дойдат в Операта. Имаш ли представа колко са се променили нещата от първата ни среща?

Джесика вдигна глава.

— Променили са се? Как?

— Как, пита тя. Чуй се само. Изведнъж си пак цяла, знаеш какво искаш и как да го постигнеш или да накараш другите хора да го направят. Много съм впечатлена. Може би и защото изиграх малка, но значима роля в измъкването ти от тресавището.

— Така е. — Джесика се усмихна. — А сега аз те пращам насам-натам. Извинявай.

— Няма защо. Обичам решителните хора. Ето и моят списък. О, между другото, ще бъдеш ли вкъщи около седем и половина?

— Да.

— Чудесно. Тогава ще пристигне факсът ти.

«Скъпи Люк, това е номерът на факса. Ще излизам, така че няма да ти пиша сега, но този уикенд ще ти разкажа всичко за „Краят на пътя“. Приключихме с прослушването и поехме по пътя.

Джесика»

«Скъпа Джесика, изпращам ти номера на моя факс. „Магьосница“ е продадена за целия март, което ни прави много щастливи. Монти вече не се притеснява и търси нова пиеса. Току-що му дадох новата на Кент. Третото действие се нуждае от преработка. Ще имаш ли нещо против да го прочетеш сега?

Бях в имението на Монти и Гладис. През целия уикенд мислих за теб. Там щеше да ти хареса. Липсваше ми.

Поздравление за първия ти екип; имаш ли снимки на актьорите? Разкажи ми за тях. И за себе си.

С любов: Люк

П.П. От бележката за факса ти разбрах, че ще излизаш в осем. Участваш ли активно в обществения живот?»

«Скъпи Люк, излязох на вечеря с един от актьорите — избрах го от тълпата и подобен залог често е провал, но сега ще бъде триумф! Днес минахме първия прочит, тъй че ще мога да ти разкажа и за това, и актьорите едновременно.»

В продължение на близо час тя му описваше идеите си. Беше като да мислиш на глас, да говориш на себе си. Беше като да пише на Констанс.

Благодаря ти, че ме изслуша. Никога не съм осъзнавала колко неща трябва да помнят и да предвиждат режисьорите. Уча толкова много наведнъж, че ми се струва, че ще избухна от толкова много знания; но после се сещам за теб и всичко отново е чудесно. Не са ли факсовете изумителни? Най-близкото до разговора нещо. Джесика.

Скъпа Джесика, по телефона ще е още по-близко.

С любов, Люк“

Телефонът иззвъня.

— Джесика, Едуард е. Ще вечеряш ли с мен?

— Не. Не мисля… По-добре да остана вкъщи, Едуард. Съжалявам.

— Утре тогава. Още една вечеря, преди репетициите да започнат. Страхувам се, че много неща ще се променят след това.

Тя се поколеба:

— Добре тогава, утре вечер.

— Ще дойда както обикновено. В осем?

— Да.

Както обикновено. След една вечеря той се опитваше да я вмъкне в ритъм. Тя го харесваше, той я привличаше и компанията му й беше приятна, но сега се почувства притисната и посегна към телефона да отложи вечерята, но след това забеляза миниатюрното писмо на Люк. „Всички ме притискат — помисли си. — Всички се опитват да ме контролират.“ А вечерята с Едуард щеше да бъде приятна.

„Скъпи Люк, предпочитам факса.

Джесика“