Джудит Майкъл
Сцена на любовта (15)

Глава 15

Всички билети за премиерата бяха продадени. Едуард не го свърташе на едно място от притеснение:

— Трябваше да оставят поне едно незаето място. Човек не бива да предизвиква боговете. Американските индианци тъкат одеяла с поне една грешка, за да не са съвършени. Боговете мислят, че чрез съвършенството ги предизвикваме, и ни събарят в ниското.

— Боговете не ходят на извънградски премиери — засмя се Хърмайни. — Ще почакат да ни видят в Сидни. — Тя му се ухили, но малко по-късно, когато откри Джесика в гримьорната, й каза: — На всичкото отгоре се притеснявам да не би боговете да ни свалят най-долу в списъка.

Приятелката й се усмихна:

— Едва ли ще ни забележат. Твърде сме далеч от съвършенството.

— Не чак толкова. Добри сме и го знаеш. Какво има, Джеси? Откакто напуснахме Сидни, нещо те притеснява и не мога да повярвам, че чак толкова се вълнуваш заради пиесата.

Тя положи усилие да се усмихне и гласът й да звучи самоуверено:

— Просто има много неща за обмисляне. Не знаех, че в една премиера трябва да се вържат толкова конци. Но ще се справим. Куп проблеми ще се решат, като имаме зрители.

— Джесика, осветлението в трето действие… — намеси се осветителят и проведоха кратко съвещание, като решиха да намаляват постепенно прожекторите през последните пет минути и да оставят единия апартамент в мрак, а над другия една лампа да осветява Хелън и Рекс.

— Защо не се сетихме за това в Сидни? — попита Хърмайни. — Прекрасно е… и е толкова очевидно.

— Очевидно само след като си се сетил — засмя се Джесика.

Дан Клана мина и подвикна:

— По местата, моля, всички.

Тя автоматично тръгна напред, за да заеме мястото си на сцената.

— Джеси. — Хърмайни сложи ръка на рамото й и тя спря почти затаила дъх, защото точно сега най-сетне осъзна, че други отговарят на този призив и тръгват към сцената, и споделят пиесата един с друг и с публиката, а тя може само да ги гледа.

— Не е лесно, нали? — попита приятелката й.

— Не. Но някой ден ще стане. — Тя я целуна по бузата. — Предпочитам да съм тук и да правя това, отколкото да съм някъде другаде, заета с нещо друго. Великолепно е все пак, нали знаеш, да се върнеш.

— Добре. На това разчитам. Хайде, ела, ще се смесим със зрителите и ще гледаме една невероятна пиеса.

В дъното на театъра Джесика се облегна на стената, беше прекалено притеснена, за да седне до Хърмайни. Веднага щом прожекторите осветиха сцената, тя се наведе напред, като подтикваше актьорите, безмълвно си повтаряше репликите им, преди да ги изрекат, погледът й се насочваше към местата, накъдето те трябваше да гледат, а тялото й беше стегнато от напрежение — сякаш буташе и дърпаше актьорите си да си спомнят какво са правили на репетициите и да са по-добри отпреди.

Публиката беше доброжелателна. Ръкопляскаха на декора, когато прожекторите светнаха; аплодираха Анджела Краун, която им беше добре позната, смееха се и мълчаха, точно където трябва. По време на трето действие Джесика започна да ликува. Все още стискаше юмруци, но вече не беше ужасена и не смяташе, че двете с Хърмайни грешат. Имаше слаби места, но щяха да се справят. Анджела все още беше скована, но щяха да работят върху това. Нора обаче реагираше на зрителите и се представяше по-добре от обикновено. Уит имаше няколко трудни минути, но през повечето време беше силен и симпатичен любовник. Пък и там беше Едуард.

— Беше невероятен — отбеляза Хърмайни, когато напуснаха театъра, докато зрителите още ръкопляскаха. — Ти беше права — добре, че ме уговори за него — беше наистина невероятен.

— Да. — Джесика се чувстваше по-близо до него от всеки друг път. Струваше й се възможно да го обикне, беше накарал зрителите да плачат и беше дръпнал някаква струна дълбоко в нея, беше докоснал емоции, които беше държала скрити дълбоко в себе си през самотните години. Те бяха сияли ярко с Люк, но след това отново бяха угаснали. До тази вечер, когато Едуард ги бе съживи отново.

— Шампанско? — предложи Хърмайни. Бяха пристигнали първи в хотела, където екипът и актьорите щяха да чакат рецензиите.

Когато останалите влязоха — суеверно се страхуваха да признаят, че е минало добре — Хърмайни им посочи бюфета.

— Има чудесен вкус — с пълна уста отбеляза Уитбред.

— Има вкус на сено — заяви Едуард. — Как може някой да се храни при това ужасно очакване?

— Откъде да знам — весело отвърна Хърмайни. — Знам само, че съм гладна.

Няколко часа по-късно им донесоха първите броеве от ранните издания на най-големите мелбърнски вестници и те се задълбочиха в статиите.

„Краят на пътя“, чиято премиера беше снощи в „Сентър Стейдж“, ще се представя и в „Драма Тиътър“ в Сидни. Режисурата е силна и почти разкрива потенциала на пиесата. Джесика Фонтейн, американска актриса, при дебюта си като режисьорка, фокусира емоциите и напрежението на правилните места — зрителите направо сдържат дъха си, а декорът е невероятен…

Звездата на вечерта беше Едуард Смит, преподавател по драма. В ролята на Стан той е напълно убедителен, трогателен и прекрасен едновременно — трудна задача дори за опитен актьор, а още повече, когато това е първа голяма роля.

Джесика прескочи останалото, тъй като знаеше, че читателите рядко приключват рецензиите — те искат само да разберат зелена или червена светлина са им дали. В случая определено беше зелена. Бяха се произнесли добре и написаното беше достатъчно предизвикателно, за да успеят да продадат билетите до края на седмицата. Щяха да репетират всеки ден. Същото щяха да правят и през седмицата предпремиери в Сидни. А след това щяха да са готови за премиерата.

— Джесика! — Анджела се качи на един стол с високо вдигната чаша шампанско. — Тост!

Другите започнаха да ръкопляскат.

— Прекрасна си, Джесика — извика Уитбред. — Обичаме те.

— Всички сте прекрасни — отвърна му тя. — И по-рано съм го казвала, вие сте най-добрият екип, който открих. Нямам нужда от рецензии, за да го разбера. Премиерата беше невероятна. Благодаря ви, и не забравяйте, че утре в десет имаме репетиция.

Те се засмяха. Джесика сгъна вестника и го пъхна в чантата си. Вече можеше да мисли за други неща.

— Лягам си — промърмори на Хърмайни. — Ще си водиш ли бележки преди репетицията?

— Вече мислиш за това. Добре ли си?

— Просто имам нужда да остана сама.

— Добра идея. Ще разкарам всички оттук веднага щом мога. Лека нощ, Джеси. Рискувам да се повторя, но държа да кажа, че свърши страхотна работа и сме ужасно горди с теб. И сме ти благодарни.

Те се прегърнаха и Джесика си тръгна.

В стаята тя си свали обувките и костюма. Доспа й се веднага щом седна на мекия диван й той я обгърна. Но не биваше да заспива. Трябваше да се обади на Люк.

Някак си съумя да се надигне сред безбройните възглавници. Опита се да пресметне наум колко е часът в Ню Йорк, но се отказа и взе молив. Четири сутринта, петък — в Мелбърн. Два следобед, четвъртък — в Ню Йорк.

„Той ще е на работа. Освен ако не е извън града и тогава ще трябва да говоря със секретаря му.“

Ръката й трепереше, когато вдигна слушалката и набра номера.

— Люк Камерън — още на второто позвъняване той отговори и щом чу гласа му, очите й се напълниха със сълзи.

— Ало? — повтори той.

— Люк, Джесика е.

Тя го чу да си поема дъх. Последва малка пауза и той попита:

— Прочела си го, нали?

— Налагаше се. Отнася се и за двама ни.

— Не исках да те отвличам от… Чакай, та днес е била премиерата. Успешна ли беше?

Тя се засмя.

— Почти. Имаме още малко работа.

— Ами Анджела?

— Доста е добра. Един критик обаче казва, че любовната им връзка не изглежда неизбежна. Тук май съм се провалила.

— Сигурно е цял кошмар да режисираш някого в тази роля. Исках да ти пиша за това, но си помислих, че е по-добре първа да го кажеш.

— Няма какво да казвам.

— Дори на мен?

Тя плачеше. Не трябваше да му се обажда. Беше добре, докато не чу гласа му.

— Съжалявам. Джесика, скъпа моя, не искам да влошавам нещата. Но сме толкова далеч един от друг и аз продължавам да се опитвам да те достигна по един или друг начин…

— Люк, разкажи ми за колонката.

— Знаеш ли колко невероятно приятно ми е да слушам гласа ти? Ще ти разкажа за нея, но първо ще кажа следното. Липсваш ми. Обичам те. Обичам писмата ти. Очаквам ги всеки ден, не мога да дочакам да се прибера у дома и да прочета поредното.

Тя преглътна сълзите си:

— Люк, разкажи ми, моля те.

— Е, добре. Първо, вината е моя. Трябваше да съм подготвен, пък и ме подлудява факта, че те намесих в това. Изпратила ти я е Клаудия. Не съм я споменавал в писмата си, защото мислех, че не те засяга, но тя вечно е пияна, винаги е злобна, като че ли предизвиква хората да я ударят. Перуджа я изостави и дори Филансови не я искат. Аз съм може би последният, който я понася и й дава пари, защото предполагам, че поне част от тях ще похарчи за храна, макар че повечето сигурно ще отидат за дрога и алкохол. Идва в най-ненормални часове, иска ми пари, а най-вече търси компания, някой да й каже, че всичко ще се оправи утре, другата седмица или следващия месец. Мисля си за теб и за това, което си постигнала, гледам Клаудия и сигурно не съм й симпатизирал много, което я вбесява още повече. Във всеки случай цъфна преди две седмици, докато закусвах, обикаляла из апартамента и открила писмата на бюрото ми. Купих кутия за тях, но тя я е отворила и започнала да чете. Ранните ти писма бяха в пликове с обратен адрес и тя връхлетя при мен с тях, искаше да знае всичко. Никога не съм й говорил за теб, така че смених темата — но това е било грешка.

— И тя се е обадила на журналистката. Приятелката ти.

— Триша. Не съм я виждал, откакто се върнах от Лопес Тя също е настроена срещу мен. И са се събрали — две ядосани жени, които са снесли злобно парче боклук, който не ме наранява, но ще нарани непознат за тях човек. Но това не е важно, Джесика, никой не обръща внимание на такива неща.

— Когато живеех там, им обръщаха. Най-вече заради клюките, но и защото научаваха как да се държат с определени хора. Нима нещата са се променили? — Когато той не отговори, тя продължи: — Може и да е боклук, но казва това, което всеки ще си помисли, ако се върна в Ню Йорк. Казах ти го, когато обяснявах защо няма да тръгна с теб.

— Виж, тези двете искат да наранят някого, защото мислят, че те самите са били наранени. Защо приемаш, че целият Ню Йорк ще мисли същото? Ще си спомнят за теб и ще се радват да те видят. И ако някои хора са жестоки, ще се разправяме с тях заедно. Джесика, скъпа моя, по-силни сме от тях.

— Люк, спри, моля те. — Тя се беше свила в ъгъла на дивана, сякаш да се защити от аргументите му. Знаеше, че този път той ще усети сълзите в гласа й, ала беше прекалено уморена, за да се безпокои за това. — Няма да споря с теб, уморена съм… — „И ми липсваш, искам да ме прегръщаш, да сме заедно в леглото, да яздим един до друг и светът да е прекрасен, защото сме двама“ — и имам нужда от сън. Утре сутрин ще репетираме, след това имам срещи… знаеш как е, наясно си какво имам да правя. Съжалявам, че е трябвало да се оправяш с Клаудия, знам колко ти е трудно, но не мога да ти помогна… не мога да помогна с нищо. Нямаше да мога даже и да бях в Ню Йорк… Извинявай, започвам да приказвам насън. Съжалявам за толкова много неща, Люк…

Той помълча малко, преди да изрече:

— Ще ти пиша. Лека нощ, скъпа, и приятни сънища.

Тя затвори. След малко, свита на дивана, вече спеше дълбоко.

 

 

— Последното ни представление — въздъхна Хърмайни. — Мелбърн ще ми липсва: такава приятна публика, толкова чувствителни, милостиви критици. И — добави небрежно — предварителните продажби в Сидни вървят като цунами. Даже имам нови групи.

Джесика престана да се занимава с багажа си:

— Бях забравила театралните групи.

— Така и трябва. Казах ти, че ще се погрижа за всичко. Предпремиерите са продадени до последния стол; също и първите три седмици. Тук си покрихме разходите, скъпа, а в Сидни ще ударим джакпота. Поне засега ние с теб няма да спим по входовете.

Те се усмихнаха една на друга.

— Харесва ми да работя с жени — продължи Хърмайни. — Забавлявам се, вадя пари и не ми се налага да играя сексуални игрички или да лаская нечие самочувствие.

— Подкрепи моето.

— И свърших добра работа. Имах предвид мъжко самочувствие; твоето си заслужаваше да се подкрепя. Чувала ли си се скоро с твоя нюйоркски режисьор?

— По темата за мъжкото самочувствие ли?

— По темата за мъжете.

— Забравих да му кажа в кой хотел сме отседнали тук. Предполагам, че ще има писма в Сидни.

Там я чакаха десет писма, подредени спретнато върху факса й, и тя се втурна към тях. Прислужницата тъкмо почистваше стаята, където беше спала, докато Джесика беше в Мелбърн. Надежда радостно се въртеше из гостната, сякаш едва сега преоткриваше, че всичко си е наред. Джесика разполагаше с целия ден — Дан Клана и Оджи Мак щяха да наглеждат преместването на декорите в „Драма Тиътър“, Хърмайни пое срещите; нямаше да репетират до утре. Джесика си наля кафе, занесе кошничка ябълки в гостната и се настани да чете.

„Моя любов, седя пред бюрото и съзерцавам снежните парцели, които се вихрят зад прозореца. Снежинките се скупчват като политици по време на съвещание и после вятърът ги отнася извън полезрението ми… Метеоролозите предсказват дълбок сняг, което е абсурдно за март, но нюйоркчаните, разбира се, ще се справят и с това…“

Озадачена, Джесика дочете писмото и мина на следващото.

„Е, моя любов, тъкмо пресякох на ски Пето Авеню — възхитителен експеримент. Не се сетих за това предишния път, когато коли не можеха да се движат, но сега не устоях. Бих искал да видиш промените тук не се движи нищо, освен пешеходци, които са завладели улиците, сякаш времето се е върнало с няколко века назад…“

Всичките бяха еднакви: топли, дружелюбни, почти безлични, в тях ставаше дума за опера, някакъв търг в Сотби, балет в Линкълн Сентър. Не се споменаваха нито Клаудия, нито Триша, нито пък се говореше за връщането й в Ню Йорк или имаше въпроси за пиесата й в Мелбърн. „Той се е предал — помисли си тя. — Най-сетне е повярвал, че няма да стана част от живота му, че приключението ни на Лопес е приключило и ни е останало само приятелството. Сигурно вече си е намерил друга, но няма да ми пише за личния си живот. Вече не.“

Изпита остро чувство за загуба. Събра писмата на купчинка и ги остави на дивана. Не виждаше причина да ги прибира в кутията при останалите.

Когато телефонът иззвъня, тя се намръщи.

— Джесика, все още ли сме въздържатели? — попита Едуард. — Кажи ми, че не сме. Искам да те изведа на вечеря. Можем да отпразнуваме успеха в Мелбърн или пък да поговорим за предпремиерите, или да не говорим за работа изобщо. Или да не говорим за нищо, просто ще вечеряме и ще пием, и ще сме щастливи заедно.

Това беше нов Едуард. Възторгът в гласа му я накара несъзнателно да се изправи:

— Не се ли притесняваш за утре?

— Не много. Малко, разбира се, а довечера ще стане по-лошо — човек никога не е сигурен кога тревогата ще си покаже рогцата — но в Мелбърн, нали знаеш, рецензиите. — Бяха като омайно вино, не мислиш ли? Чувствам се доста опиянен от тях.

— Мелбърн беше само проба — отвърна тя, притеснена от безгрижието му. — В Сидни ще е по-трудно, защото тук ще ни е сезонът. А все още имаме работа за вършене. Утре от девет е репетицията.

— Значи трябва да вечеряме рано. В седем ли да мина?

Тя хвърли поглед към купчината писма сред възглавниците до нея. „Защо не? — помисли си. — Интересува се от мен и ще ми помогне вечерта да мине по-бързо.“

— Да, ще съм готова.

Погледна през прозорците към бледото късно лятно небе и дърветата, които започваха да сменят цветовете си. „Ще трябва да говоря с Хърмайни за друга пиеса — помисли си. — Трябва непрекъснато да съм заета.“

Може би някоя от пиесите на Люк.

Идеята й хрумна най-неочаквано. Но след това тя осъзна, че от дълго време си е мислила затова. Пиесите бяха чудесни; знаеше, че са станали още по-добри, след като ги е преработил. И ако тя поставеше някоя, той щеше да разбере, че между тях няма силни чувства.

Да, но не можеше да направи това. Защото, разбира се, той щеше да дойде в Сидни.

Каква безумна идея.

Тя чу щракване — факсът се включи. Погледна часовника си — три следобед. Полунощ в Ню Йорк. Беше забавно да гледа как хартията бавно излиза. Представи си Люк в библиотеката му да гледа как писмото изчезва в неговата факс машина. „Дава ми да го прочета.“

Гледаше към белия лист с познатия почерк на Люк. „Не искам друг приятелски поздрав. Вече знам как изглеждат неговите.“

След малко върна ябълките в кухнята, като съзнателно подмина факса. Влезе в спалнята, взе си книга за четене, сложи диск на Моцарт. Но в крайна сметка не издържа, взе писмото и го прочете.

„Най-скъпа моя, вече трябва да си в Сидни. Видях мелбърнски вестници на една будка, където явно имат преса от целия свят, тъй че знам колко добре си се справила. Не съм изненадан, но съм извънредно впечатлен, защото знам, че успешната актьорска кариера не означава гладък преход към режисурата, където трябва да се разправяш с всички герои, а не само със своя. Много се гордея с теб. Надявам се, че и ти се гордееш със себе си.

Трябва да призная, скъпа моя, че вече не знам как да ти пиша. Писмата, които очакваха завръщането ти от Мелбърн бяха написани, докато се опитвах да реша как да продължавам. Обичам те, искам да се оженя за теб, искам да сме заедно, да сме колкото се може по-близо един до друг. Но не мисля, че ти би желала да чуеш това от мен. Не знам какво в действителност искаш да чуеш. Знам само, че ако не ми наредиш да спра да ти пиша, вероятно ще продължавам до безкрайност, защото не мога сам да прекъсна връзката си с теб. А дори такава връзка помежду ни е по-добре от нищо.

Ако още не си готова да ми кажеш какво искаш, мога да почакам. Не съм карал ски отново (проклятието на града е, че улиците се почистват прекалено бързо), но ми остава работата като последно средство — операта, балетът и Сотби.

Обичам те. Люк“

Слънцето ярко сияеше, в стаята се разнасяше весела мелодия. Джесика се върна на дивана, вдигна предишните му писма и ги прибра в кутията. „Но това още не, искам да го прочета няколко пъти, преди да го прибера.“

И след това се сети за Едуард. Нямаше желание да излиза с него — за какво ли си е мислила, като му обеща? „Ще му се обадя — реши — и ще му кажа, че никъде не ми се ходи.“ Но преди да вдигне телефона, той иззвъня.

— Да? — Тя се надяваше да е Едуард.

— Джесика Фонтейн? — попита женски глас. Джесика седна на дивана, намръщи се и се опита да свърже гласа с нечие лице. Беше прекалено силен и агресивен, малко завален като че ли… Тя стисна по-здраво слушалката. Като че ли беше пияна.

— Да, кой е? — попита, макар че вече знаеше.

— Клаудия Камерън. Не ме познаваш, не сме се срещали, но явно познаваш съпруга ми. Люк Камерън.

— Твоят съпруг?

— Беше. Но още сме близки. Много близки. Грижим се един за друг — много сме близки! — и искам да знам за какъв дявол му пишеш писма.

„Няма защо да говоря с нея. Трябва просто да затворя. Какво ли би искал Люк да сторя? Опитва се да я защитава; сигурно ще иска същото и от мен“ — помисли си.

Чу се тракане на лед в чаша.

— По дяволите, отговаряй! Страх ли те е от мен? Би трябвало, знаеш, защото мога да те съсипя, да те размажа…

Поразена, Джесика отвърна:

— Като съчиняваш лъжи пред онази клюкарка.

— О, значи си го получила. Тогава знаеш, че мога да те разнеса из целия Ню Йорк, ако реша. А може и да реша. Отговаряй на въпроса! Защо пишеш писма на мъжа ми?

— Пиша на бившия ти мъж, защото сме приятели.

— Приятели не се наричат хората, които спят заедно. Четох някои от тези писма, всичките са за театъра и Австралия… кого си мислиш, че ще излъжеш? Разбира се, че спиш с него.

— Доста ще е трудничко, след като той е в Ню Йорк, а аз — в Сидни.

— Да бе, умница. Всички актриси сте еднакви — няма ни една на света, на която да повярвам. Ти се опитваш да ми отнемеш Люк, да го заведеш в Сидни и вече да не е близо до мен. Питах го и той си призна.

— Какво?

— Че се чукате.

— Не ти е казвал такова нещо.

— Разбира се, че каза. Даже…

— Казал е, че сме приятели. Казал е, че режисирам за пръв път и той ми помага.

— Не знаеш какво е казал!

— Да, но го познавам. Знам, че не би си измислял.

— Щом го познаваш толкова добре, значи спиш с него.

Това беше толкова нелогично, че Джесика избухна в смях.

— Не ми се надсмивай! — Ледът звънна в чашата. — Ти си свършена! Разбираш ли? Няма да получиш Люк — никога! — и няма да си намериш работа в този град. Никога! Имам могъщи приятели и те ще те спрат, а когато Люк чуе как си се надсмяла над мен, повече няма да те погледне. Ще изхвърли писмата ти, а ако му се обаждаш и го молиш, ще ти затваря. Знам какво прави, когато го принуждават. Така, че стой далеч от него! Ако си на разстояние, приятелката ми няма да публикува другите сведения, с които разполага.

— Тя няма друга сведения. Не знаеш за какво говориш. — Джесика беше побесняла. Люк и Клаудия бяха разведени от единадесет години. За коя се мислеше тя да й казва дали може да се среща с Люк или не? И наистина ли смяташе, че клюкарската журналистка може да я задържи встрани, ако наистина реши да се върне? — Това е лудост…

— Не ме наричай луда! Аз съм…

— Ти си смешна. Не се интересувам от Люк и няма да се върна в Ню Йорк, но, повярвай, ако исках, не би могла да ме спреш.

— О, тъй ли? Щом слезеш от онзи самолет…

— Няма самолет. Какво ти става? Казах ти, че няма да се…

— Лъжеш! Слушай, казвам ти, ако ми отнемеш Люк, ще се самоубия. Наистина! Той е всичко, което имам.

— Каза, че имаш могъщи приятели.

— Така е. Или поне ги имах. Не знам какво точно е станало с тях, не съм ги виждала наскоро. Може да не са в града. Но това не е важно, защото имам Люк и той се грижи за мен, а ако ми го вземеш, ще се самоубия. Решила съм, нали знаеш; сериозно говоря. Трябва да знаеш, преди да се качиш на самолета.

— Клаудия, чуй ме. — Джесика вече не беше ядосана, чувстваше само дълбоко съжаление. — Няма да идвам в Ню Йорк. Не бива да говориш такива ужасни неща. Има толкова много неща, заради които си струва да живееш…

— Като например? Не знаеш нищо за мен! Винаги си била в центъра на нещата, никога не си се проваляла в нещо, ти си умна и красива, хората ти ръкопляскат и ти повтарят колко си фантастична. Какво знаеш за провалите? Какво знаеш за сутрините, когато се събуждаш и нямаш представа какво да правиш с деня си, защото не умееш нищо! Загубих Люк, знаеш, вече не се виждам и с приятелите си, непрекъснато губя — какво знаеш за това? Не си губила нищо, ти само получаваш — например чужди съпрузи. Получаваш, получаваш и продължаваш да получаваш, а хората ти ръкопляскат… но при мен не става така; провалям се във всичко. Аз съм неудачница. На Люк му е все едно, той и бездруго ме обича. Но не обича теб! А ако те обича… ще се самоубия.

— Не го казвай. Ти си млада, можеш да получиш помощ…

— Какво искаш да кажеш?

— Ще намериш някого да ти помогне — да откриеш с какво да запълваш дните си, да придадеш цел на живота си. Годините са пред теб, можеш да срещнеш нови хора и да откриеш нови цели. Знам какво е да чувстваш отчаяние и самота…

— Глупости.

— Минала съм през някои трудни моменти. Трябваше да…

— Глупости, глупости, глупости! Боже, вие, актьорите, лъжете даже и насън! Мразя ви всичките. Мразя театъра. Мразя и Ню Йорк. Мразя Люк. А, не, това не е истина, имам си само Люк. Обичам Люк. Ще му липсвам, когато умра. Той ще плаче и ще повтаря, че това е негова грешка. Не, ще каже, че грешката е твоя. И ще те намрази. И това ще е краят между теб и Люк. Ще ми се да го чуя как те проклина за онова, което си сторила, но няма да съм там, нали така?

— Клаудия, стига! Нямаш намерение да се самоубиваш. Трябва ти помощ.

— Не ми давай тъпите си съвети, глупачке, нямам нужда от тях! Просто стой далеч от съпруга ми! Стой далеч! — И тя затвори.

Джесика дълго време стоя неподвижна, като все още стискаше слушалката, сякаш Клаудия като по чудо би могла да продължи да й говори. Но накрая и тя затвори. Трепереше от силата на гнева и отчаянието на другата жена — и заради своята безпомощност. Сигурно имаше неща, които би могла да каже и да са по-ценни, по-окуражаващи, по-малко противоречащи… И ако Клаудия наистина се самоубие…

„Но тя не би го сторила — помисли си. — Хората, които говорят за самоубийство, рядко се самоубиват.“ Така ли беше? Беше ли го прочела някъде?

Всъщност не знаеше нищо за самоубийствата и почти нищо за Клаудия.

Трябваше да се обади на Люк. Той трябваше да знае, че тя говори за такива неща.

Погледна часовника си. „Мили боже — помисли си, — защо не сме в един и същи времеви пояс? В Ню Йорк трябва да е един след полунощ. Той сигурно вече спи. Ще му се обадя по-късно.“

Телефонът иззвъня.

— Джесика — каза Едуард, — какво ще кажеш да вечеряме в „Каталина“? Ако не искаш, няма смисъл да правя резервациите там…

— Едуард, не искам да ходя никъде. Не ми се излиза тази вечер. Имам работа, пък и се притеснявам за утре вечер. Няма да съм добра компания.

— Ти си единствената компания, която искам, все едно какво си мислиш. Джесика, не можеш да ме отхвърлиш — само за теб мисля, откакто се събудих. — Веселото му настроение беше изчезнало; сега в гласа му звучеше дълбока меланхолия и тази нотка на безумна нужда преди караше Джесика да го успокоява. — Разделени сме от доста време, а има толкова неща, за които да говорим. Боже, сякаш са минали години! Джесика, Джесика, не ми затваряй вратата, много те моля, не ме изхвърляй!

Тя се намръщи. Не само веселото настроение беше изчезнало, но в тона му имаше някаква пресметливост — сякаш беше повтарял същите думи дузина пъти. „Всеки път, когато срещне някоя като мен, която отговаря на зависим мъж.“

— Само няколко часа — настоя той. — Каквато и работа да имаш, може да почака малко, нали? Дари ме с няколко часа щастие… Чаках толкова дълго, бях толкова търпелив…

„Той е използвач — помисли си. — Това не е любов, а обсебване. Не го е грижа за мен въобще; интересува се само за онова, което иска и може да получи. Като Клаудия. Може би ние с Люк привличаме такива типове. Само че се привличаме и един друг. Е, не мога да толерирам Едуард както Люк — Клаудия. Имам твърде много работа и точно сега той не ми трябва. О, Едуард, какъв срам, че си неудачник. Бихме могли да си прекарваме добре, да сме приятели и да работим заедно. А кой знае какво бихме постигнали, ако ни се даде шанс?“

Но не можеше да му го каже. Предстояха предпремиерите, а след една седмица и премиерата, ето защо не биваше да настройва Едуард срещу себе си.

— Не те отхвърлям, знаеш, че ми е приятно да съм с теб. Но не мога да рискувам пиесата, Едуард. Всичко, което искам от бъдещето, зависи от нея. Това се отнася и за теб, нали? И двамата се нуждаем от успех. Опитай се да разбереш — сега искам да съм сама. Няма никой друг край мен, просто искам малко спокойствие и уединение.

— Няма никой друг?

— Точно така. Да не смяташ, че просто съм те сменила.

— Не, не мисля, че си способна. Но това е глупаво, Джесика. Можем заедно да се притесняваме за пиесата и един за друг.

„Боже мили, много е добър! Защо не съм забелязала преди колко е хитър?“

Тя приключи разговора и се изправи. „Трябва да се махна оттук. Дойде ми прекалено много за днес.“ Пъхна бележника си в чантата, подкара към Съркюлър Кий и взе първия ферибот за Манли. Този беше бавен, не като онзи, на който се бяха возили с Едуард. Настанена удобно на палубата, тя реши да поработи.

Но не успя. Беше нервна и внезапно се почувства потисната, беше забравила за Клаудия и решението си да се обади на Люк, а мислите й се носеха свободно. Докато съзерцаваше бреговата линия и сивата, разпенена вода, изпита носталгия за Лопес Айлънд, къщата и малкия плаж сред скалите, които винаги бяха символ на защита и сигурност за нея. „Тук не съм защитена — помисли си. — Между мен и премиерата във вторник няма нищо, дори Хърмайни.“

Но точно към Хърмайни се обърна, когато нещата не вървяха на първата предпремиера. Театърът беше почти пълен, но публиката беше неспокойна и когато първо действие завърши, двете бързо излязоха навън. Във фоайето спряха до будката за програми и проследиха зрителите. Неколцина дори напуснаха театъра.

— Какво й става на Анджела? — попита Джесика. — Толкова е отвлечена, сякаш е притеснена, гневна или разочарована… нещо я притеснява. Толкова добра беше на репетицията, да ти е казвала нещо?

— Не, но когато пристигнах, се беше лепнала за телефона като влюбена тийнейджърка. Дали си няма любовник?

— Не знам. Омъжена е, но съпругът и е в Лос Анжелис. На турне с „Фантомът от операта“. И не съм чувала да има любовник.

— Също и аз. Смяташ ли, че зрителите са я усетили?

— Да. Или пък не. Изглеждаха ужасно неспокойни и някои си тръгват.

— Сигурно излизат да пушат навън. Да поговоря ли с Анджела? Или ти ще го направиш?

— Стомахът ми е свит. Ще имаш ли нещо против ти да поговориш с нея? Мисля, че влияе зле и на останалите; не играят както в Мелбърн… — Гласът й трепна. Не се чувстваше добре. Излезе навън. Площадът беше осветен от големи и ярки глобуси, вълните се плискаха съвсем наблизо. Групички зрители и от двата театъра пиеха шампанско и кафе, говореха и пушеха. „Разбира се, че не са си тръгнали, просто са излезли тук, защото вечерта е прекрасна и могат да пушат на спокойствие.“ Тя се промъкна до една от групичките с наострени уши, но преди да успее да чуе някакъв коментар, някой я извика.

— Джесика! — Тя се обърна и видя Алфонс Мъри да се промъква към нея през тълпата. Тънките му мустачки се тресяха, а плешивата му глава сияеше на светлината на лампите. Той й стисна ръка, като отклони поглед от бастуна й.

— Скъпа, скъпа Джесика, много време мина. Ти направо изчезна след онази среща в кабинета ми. Заета си била, нали? И си постигнала такова нещо! Доста е добре, знаеш ли. Разбира се, човек не бива да съди по едно-единствено действие, но поне засега, скъпа Джесика, представлението е наистина много приятно.

И ето така Джесика разбра, че „Краят на пътя“ има успех.

И че Алфонс Мъри ще бъде очарован да обсъдят бъдещата им съвместна работа.

И че двете с Хърмайни бяха подценили евентуалните проблеми на Анджела Краун…

— На Анджела й има нещо, нали? — попита Мъри. — Искам да кажа, че определено не е на върха и направо не прилича на себе си. Работил съм с нея, тя е много добра актриса. Дали не е болна?

— Не знам. — Нямаше смисъл да го лъже; зрителите можеха да са забелязали или да не са забелязали проблема, но свързаните с театъра хора не биха го пропуснали. — Хърмайни се опитва да изясни нещата.

Той кимна леко, оценявайки честността й.

— Да се надяваме, че проблемът е дребен.

— Благодаря. — Тя го погледна и за пръв път забеляза в очите му интерес и уважение.

Откри Хърмайни в гримьорната. Анджела подновяваше грима си.

— Какво е станало?

— Разполагаме с дубльорката — замислено промърмори Джесика. — Тя не е добра като Анджела, но е млада и бърза, така че ще поработим с нея. Тя ще се справи.

— За една седмица?

— Ще работим денонощно, ако се налага. Ще се справи. Не е пропуснала нито една репетиция, знае си репликите, всичко останало. Няма да е като Анджела, но имаме само нея. Започвам да работя с нея още утре сутрин. Ще трябва да поемеш репетициите.

Дан Клана мина край тях:

— По местата всички, за второ действие.

— Какво се говореше отвън? — попита Хърмайни.

— Не можах да чуя много, но хората изглеждаха доволни. Алфонс Мъри ме попита къде съм се крила.

— Негодник! Но това значи, че сме постигнали нещо. И той сигурно е говорил с някои критици, които вярват, че е хубаво. Знам ги аз вестникарите; не се предполага критиците да ходят на предпремиери, но един-двама винаги се показват и пускат ранни рецензии, тъй че ако са отрицателни, пиесата така и не стига до премиера. Видя ли някого тази вечер?

— Дан каза, че е зърнал Грегъри Вардън. Не го познавам.

— Той е нахален и жесток. Вероятно е и най-умният критик, всички се боят от него. Пуска рецензии за „Сидни Херълд“. Обича нови автори и си поддържа запаса от свежи мръвки. Думите са негови, само цитирам.

— Смяташ ли, че Алфонс е говорил с него?

— Залагам си къщата и колата. Алфонс обича да е наясно, че не само той е на определено мнение. Предвиждам нещо чутовно в утрешния вестник. Тъй че ще можем да се приберем щастливи. Не бих отворила шампанското, но като съдя по опита си, една добра рецензия сега ще ни продаде докрай.

— Алфонс знае, че Анджела има проблеми.

— Лошо. Е, разбира се, усетил го е. Ако е казал на Вардън, това вече ще е опасно. Ще се наложи да обявим включването на Лусинда, преди да сме видели по вестниците, че главната ни изпълнителка не е добра. Всъщност Вардън сигурно е забелязал нещата и сам. Да поговоря ли с него през втория антракт? Не, не, не! Да го оставим да си върши работата. Стискай палци.

Не беше чак фантастична, помисли си Джесика от дъното на залата, но поне беше по-добра отколкото в първо действие. Ако се стегнеше, предпремиерите щяха да минат нормално. А ако не успееше… Е, Лусинда Табър ще получи най-големия си шанс и двете с нея ще работят по двадесет часа на ден, ако се налага, за да е готова да се включи по всяко време.

При следващия антракт тя отиде зад кулисите при Лусинда, която четеше вестник в ъгъла.

— Луси, става нещо. Анджела ще напусне трупата и ти ще играеш Хелън на премиерата другата седмица.

Тя пребледня:

— Защо?

— Съпругът й е болен и тя заминава за Лос Анжелис. Ще остане тази седмица. Поне така казва засега. Ние ще трябва да работим здраво следващите няколко дни, тъй че да си готова да я заместиш.

— Но това е невъзможно! — извика Лусинда.

— По-тихо. Няма да уведомим другите преди края на трето действие.

— Да ги уведомим… О, Боже, значи е истина! Но е невъзможно. Джесика, уговори я да остане. Можеш, нали? Кажи й, че трябва; съпругът й ще се оправи; искам да кажа, че не е нужно да е при него непрекъснато, защо не остане тук?

— Казах по-тихо! — сряза я тя. — Какво ти става, за Бога? За това мечтае всеки актьор, невероятната единствена възможност, Луси.

— Но аз не съм готова! О, Божичко, Джесика, не мога да се справя!

— Ти взе ролята на дубльорката.

— Защото знаех, че Анджела никога не се разболява, нищо не й се случва. Не съм си и помисляла…

— Е, имаш цялата нощ на разположение да си мислиш, преди да се хванем на работа утре. Знаеш си ролята.

— Да, но това не значи, че…

— И си водеше бележки, нали? Записваше си всичко, което съм казвала на Анджела и каквото сме обсъждали.

— Да, нали ми каза. Но, Джесика…

— Няма да го обсъждаме, Луси. Сега искам да се прибереш вкъщи и да прочетеш колко пъти пиесата.

— Да я чета?

— За да получиш по-силно усещане за всеки герой и затова как върви действието. Мисли за всички, не само за Хелън. Започваме утре рано. Можеш ли да си при мен в седем и половина?

Лусинда я погледна отчаяно. Накрая кимна несигурно:

— Предполагам.

— Нали знаеш къде живея? На върха на Пойнт Пайпър. И, Луси…

— Да?

— Ще се справиш. Ще работим много здраво и ще успееш. Трябва да ми вярваш.

— Не знам защо ти ми вярваш. Не знам защо изобщо ме избра. Не биваше да опитвам. Трябваше да откажа. Но си помислих, нали знаеш, че ще науча много неща, като ви гледам с Анджела, и някой ден ще мога да получа роля като тази. Играла съм само малки роли.

— Всичките ти роли са били хубави и си се справяла добре. Записите ти бяха отлични.

— Да, но не съм поемала главна роля. И не се е налагало да замествам някоя като Анджела.

— Изобщо не си мисли за това. Ще играеш своя собствена Хелън, по-различна от тази на Анджела.

— Прекалено съм млада. Хелън е на четиридесет. Аз съм на двадесет и осем.

Джесика се намръщи:

— Не изглеждаш на толкова. Каза ни, че си по-възрастна — На тридесет и две, струва ми се.

— Защото си мислех, че искам мястото. Всеки ме натискаше, родителите и приятелите ми, и учителят ми по актьорско майсторство в Мелбърн… казваха, че трябва да поемам рискове или няма да стигна доникъде. Но, Джесика, Хелън ме плаши.

— Защо?

— Прилича на майка ми, тя е… — Джесика избухна в смях и Лусинда продължи: — Моля те, недей. Не ми се смей и не проявявай нетърпение, просто ме изслушай. Никога не съм ти го казвала, защото бях съвсем сигурна, знаех си, че няма да играя Хелън, само че тя ми напомня за мама… Искам да кажа, толкова е самоуверена, толкова гладко се движи през живота и всички я харесват, а майка ми е тъкмо такава и винаги очаква да се справям като нея — а аз не мога! Хората продължават да ме карат да правя това или онова, да се държа така или иначе, само че е все едно да ме караш тичешком да се кача на планина: не мога. Може би някой ден ще съм готова за Хелън. Бих искала да ме режисираш, когато съм — ако изобщо бъда — но дотогава, съжалявам, просто не смятам, че ще се справя.

— Съжаляваш? Ти си актриса, професионалистка; дадохме ти мястото и ти вярвахме; беше с нас през цялото време, а сега ми казваш, че съжаляваш? Не се прави така, момиченце. Имаш си работа и си много добра в нея. — Тя спря. — Не мисля, че трябва да се държа така. Да започнем отначало. Всички актьори се притесняват дали ще се справят с дадена роля. Ако не могат, проучват пиесата, за да я разберат толкова добре, че да стане част от живота им — и може да помолят някого за помощ. Тук съм да ти помогна. Ти ще играеш Хелън и аз смятам, че ще си изградиш име благодар…

— Ще се представя като глупачка и ще проваля пиесата ти.

— Нито едното от двете. Бъди сигурна. Знаеш ли какво? Ще дойда у вас довечера и заедно ще прочетем пиесата. Утре ще се чувстваш много по-добре. Трябва да добиеш малко самоувереност, Луси, или наистина няма да се справиш с ролята. Това е само въпрос на вяра. Така е.

Лусинда вдигна към нея погледа си на изплашено дете и Джесика си помисли. „Твърде късно ли е да се обаждаме на някоя агенция и да търсим друга? Късно е, разбира се. Пък и ще тръгне слух, които ще е по-лош от всички друга клюки.“

— Смятам, че си изненадана, Луси; дай си време да свикнеш с мисълта. Кога да дойда довечера?

— О, недей. Искам да те зарадвам, Джесика, тоест, не искам да те разочаровам, защото смятам, че си прекрасна, обожавам да гледам как режисираш другите и все ми иска да работим заедно…

— Така и ще бъде. Започваме утре. Няма да ме разочароваш, Луси. Ще ме накараш да се гордея с теб.

— Така ли мислиш? Наистина ли вярваш, че е възможно?

— Разбира се. Почакай само и ще видиш колко добре ще се справим двете.

— О, Боже, надявам се! Просто, нали разбираш, уплашена съм. И ме е срам. Защото е ужасно, нали, да си уплашен?

— Да си уплашена не е страшно, лошо ще е, ако си ужасена. — Тя целуна бледата буза на Лусинда. — Прочети пиесата тази вечер. И си повтаряй, че ще се справиш.

„Но тя е ужасена. И докато не повярва в себе си, няма да работи добре. Но аз ще й вдъхна самоувереност, докато репетирам цялата пиеса с нея. Смятам ли, че ще успее? Не бива да си задавам този въпрос. Тя трябва да успее. Ще успее. С малко късмет и упорита работа ще се справи. Няма да е много добра, но поне ще закрепим пиесата. О, защо това трябваше да се случи, когато всичко вървеше толкова добре?“

— Ще дойдеш ли с мен на партито? — попита Едуард след втория бис, когато Джесика се качи зад кулисите да поздрави всички. Хърмайни говореше с гардеробиерката да повтори костюмите на Анджела в по-малък размер, а Анджела беше на телефона.

— Стоях встрани — продължи той, — точно както ме помоли, но сега вече можем да сме заедно.

— Няма да ходя на банкета, Едуард. Има много неща за дообмисляне и се прибирам вкъщи.

— Настоявам да те закарам.

— Не, ти ще отидеш заедно с всички останали да празнуваш. Хърмайни има нещо да ви съобщи и трябва да си там. Беше превъзходен тази вечер, Едуард. Надявам се знаеш колко си впечатляващ.

— Щом казваш.

— О… — Тя пресече досадата и нетърпението си. — Казвам го. Ще се видим утре.

Вкъщи си помисли да пише на Люк да го помоли за съвет как се работи с ужасена дубльорка, но щом се сети за него, си спомни и за Клаудия. Трябваше да му се обади. Дори ако Клаудия не го е мислила сериозно, ако само е драматизирала нещата, трябваше да му каже. По-късно нямаше да има и време, следващата седмица щеше да посвети на Лусинда.

Дори не се опита да провери часа. „Трябва да говоря с него — помисли си. — Дори да го събудя.“

— Люк Камерън. — Той вдигна при първото позвъняване и Джесика отново изпита удоволствие да чуе гласа му, копнееше да е близо до него, в обятията му.

— Люк, Джесика е. Надявам се, че не съм те събудила. Не проверих часа.

— Седем и половина в понеделник сутринта. Заради Клаудия ли се обаждаш? Не е възможно, няма начин да си научила.

Тя затаи дъх:

— Да съм научила какво?

— Че е мъртва. Починала е снощи, не знаем точно кога.

— О, не. Люк, това е ужасно! Наистина не смятах, че може да… Исках да ти се обадя… О, Боже! Кога го е направила?

— Не знаем дали е било самоубийство. Какво искаше да кажеш с това, че не си смятала… какво?

— Може да не е било самоубийство ли?

— Не е ясно. Откриха в тялото предостатъчно дрога и алкохол да убият няколко души, но тя беше свикнала и с едното, и с другото. Не е споменавала за самоубийство…

— Напротив, Люк, обади ми се. Говорихме…

— Обаждала се е? Кога? Защо?

— Вчера следобед. Каза ми да стоя настрани от теб.

— Мили Боже! Като че ли е имала най-малката… Само това ли искаше или и да си поговорите?

— Настояваше да говорим, тъй че проведох разговора, защото не знаех какво би желал да сторя… Мислех си, че може би искаш да се опитам да я защитя, но май не се справих особено добре, а? О, Люк, ужасно съжалявам. Толкова е страшно, кошмарно е да смяташ, че в живота ти няма нищо. Как би могъл някой да се чувства така? И аз не бях много мила с нея, ядоса ме и аз й го показах.

— Добра е в тази работа. Вечно караше хората да са жестоки с нея. И ето ни тук. — Гласът му трепереше. — Ужасно е, права си. Да си толкова изоставен… Ще ми кажеш ли за какво говорихте?

— Че няма да се връщам в Ню Йорк. По някаква причина тя беше убедена, че идвам при теб. Казах й, че сме само приятели. Тя продължаваше да те нарича свой съпруг и каза, че си единственият, който се грижи за нея. Отговорих й, че й трябва помощ; че има за какво да живее, просто се нуждае от помощ да намери пътя си и цел на дните си, смисъл на живота…

Той се изсмя горчиво:

— И двамата сме й изнесли същата лекция. Нищо чудно, че не ти е повярвала.

— За какво?

— Че не сме двойка. Използвах същите думи — цел на дните — всеки път, когато я наставлявах. О, Исусе, наставлявах я, когато трябваше да й помагам. Толкова много можех да направя за нея… винаги има какво повече да сторим.

— Невинаги. Люк, ти си се грижил за нея от години. И тя го знае. Каза ми го. Каза ми, че сте много близки.

— О, за Бога, тя знаеше, че не бяхме. Клаудия беше моята благотворителна дейност, за която да отделям време, да влагам пари… Беше по-лесно да го правя, отколкото да я хвана за ръка и да я поведа към някои решения. Изоставил съм я по стотици начини.

— Също и аз. Даже й се надсмях… О, Люк, какво ужасно нещо съм сторила! Смях се.

— На какво?

— Тя каза нещо абсурдно и аз… е, не трябваше. Бих искала да не съм го правила.

— Джесика, не си отговорна за смъртта на Клаудия.

— Ти също. Люк, ако съдя по думите й, много хора са я предавали. Аз също я изоставих.

— Може би. Но си го сторила само веднъж. Пък и нищо не й дължиш.

— Тя е човешко същество. Дължа й внимание и симпатия.

Те помълчаха.

— Знаеш ли — каза накрая Люк, — тя продължаваше да ме обвинява, че се държа с нея като с героиня от пиеса, и беше права. Но винаги ме молеше да го правя, да режисирам живота й. Докато накрая откри как да режисира сама смъртта си.

— Ако е било самоубийство.

— Да, ако е било.

— Съжаляваш ли за нея? — попита Джесика.

— Съжалявам за проваления й живот. Тя така и не си даде истинска възможност; това е трагедията на Клаудия. Знаеш ли, с Констанс говорихме много за начина, по който живеем — като че ли всеки е в пиеса с начало и край, драматични върхове, кратки връзки, нов сценарий на всеки няколко месеца или години. Невинаги е хубав, но така живеем и това ни стига. Не, не за Констанс. Тя получи повече, имаше и твоето приятелство. А после аз те намерих и разбрах, че също искам повече: истински живот, объркан и непредвидим, какъв то е. Не мога да повярвам, че я няма! — Клаудия никога не успяваше да погледне живота с неговата непредвидимост, а аз така и не я научих. Предполагам, че точно за това съжалявам в момента: за отказа й да хване живота и да го направи свой, упорството й да живее в измислен свят, когато наоколо има такива богатства и красота. Това е урок за нас, нали?

Джесика мълчеше. Знаеше, че той очаква тя да каже, че също иска истински живот, по-пълноценен и постоянен от сегашния. Че го желае. Но се случваха твърде много неща, беше обзета от прекалено много емоции. Клаудия ги беше събрала по-близо един до друг, но не биваше да мисли за това сега.

— Люк, Анджела напуска. Другата седмица ще оперират съпруга й и тя иска да е при него. Налага се да се заема с дубльорката.

— Тя готова ли е?

— Не. И очевидно е ужасена. Може ли да поговорим за това?

— Колкото желаеш. Но при теб не е ли много късно?

— Не съм уморена. Ще почакаш ли малко да си налея кафе?

— Аз също ще си напълня чашата. Можем да се преструваме, че сме седнали на закуска. При теб трябва да е към полунощ. Но след като и бездруго се преструваме…

— Да — отвърна. — Мога да си представя масата за закуска.

Говориха повече от два часа.

— Е, имаш си голям проблем — отбеляза Люк накрая. — Можеш цяла седмица да се занимаваш с нея и тя пак да не е убедена в готовността си. Може би трябва да се опиташ да смениш фокуса от Хелън към другите трима, особено към онзи… как се казваше…

— Уитбред.

— Леле, как е понасял подигравките като дете? Е, може би трябва да приспособиш слабостта на Лусинда към…

— Хелън не е слаба.

— Не, но може би ще успееш да го замаскираш. Опитай се да мислиш как да подсилиш другите…

Джесика го слушаше, възприемаше и запомняше думите му. Представяше си лицето и усмивката му, как вдига вежди от удивление, как жестикулира с големите си ръце. Когато тя предлагаше трактовки, той слушаше мълчаливо и не я прекъсваше, коментираше само след като приключи, хвалеше я и винаги я караше да се чувства, като че ли са на едно ниво — двама режисьори — професионалисти.

— Ще успееш, ако я изградиш достатъчно и засилиш акцента върху другите роли — каза той накрая. — Проблемът е, че нямаш достатъчно време. Може би трябва да се замислиш за хипноза; да я накараш да мисли, че това е най-хубавото нещо, което й се е случвало.

— В Театралното студио не са ни учили на хипноза. Ще трябва да се справя без това.

— Но целта е такава. Ако тя се увлече, ще работи като дявол и ще се справи със страха си. Тъй че трябва да й предложиш идеята, да репетираш с нея и да работиш с останалите, за да им помогнеш да понесат напрежението поне в някои от сцените. Ще е ужасна седмица за теб.

— Меко казано. Благодаря, Люк. Имах нужда от помощ и приятелски разговор.

— И двете са на разположение, когато ти потрябват.

— Съжалявам за Клаудия. Знам колко ти е трудно. Ще ми се да ти бях помогнала повече.

— Винаги ни се иска, когато нещата се влошават. Жал ми е за Клаудия. Може би истинската трагедия на живота й се състои в това, че беше толкова безлична, че не липсва силно на никого. Ето това вече наистина е тъжно.

— Ужасно е — промърмори Джесика и потрепери.

— Скъпа моя, време е да си лягаш.

— Да. Благодаря ти за всичко. Лека нощ, Люк.

— Лека нощ, скъпа. Спи спокойно. И се обаждай как върви работата с Лусинда.

— Да. Люк.

— Да?

„Ела в Сидни, ела за премиерата. Би ли могъл — просто като приятел?“ — но не посмя да го изрече.

— Джесика?

— Не, нищо. Лека нощ. Ще ти пиша. — Побърза да затвори. Нямаше да го моли да идва при нея.

Той не я беше питал какво ще прави след „Краят на път“, сякаш не беше уверен дали изобщо ще получи отговор. От седмици тя знаеше, че няма да се върне към затворения си живот в Лопес. Независимо дали щеше да постигне успех, или щеше да се провали, щеше да намери начин да остане в театъра, вероятно тук в Сидни и почти със сигурност сама. Някой ден може и да се почувства готова да слее живота си с този на някой друг, но засега все още имаше твърде много да научава за себе си — като режисьор, може би като преподавател в университет или в театрална школа, може би дори като драматург. Трябваше да забрави спомените, които я преследваха, да си създаде приятели и работа, да работи много, докато накрая може да си каже, че си е създала нов живот и той е пълноценен.

 

 

— О, глупости! — отсече Хърмайни на следващия ден в кафенето, където Джесика й разказа за разговора с Люк. — Откога си затъпяла толкова, та вярваш, че можеш да напреднеш без други хора? Да препускаш по света на бял кон, да събаряш останалите, да правиш каквото ти харесва и да казваш: „Махни се от пътя ми, защото ми е добре, не искам помощ, не ми трябва даже полицай да регулира движението да не ме бутне друг кон, никаква помощ!“

Джесика се засмя и отбеляза:

— Имаш невероятната способност да накараш думите ми да звучат абсурдно.

— Само когато са абсурдни. Как беше Лусинда тази сутрин?

— Зле. — Несъзнателно накъса салфетката си на малки парченца. — Вината е моя, разбира се. Не трябваше да я взимам. Знаех, че не е много добра, но бях толкова нетърпелива да приключа с прослушването и да започна репетиции…

— Почакай малко, и аз бях там. Тя четеше добре, не си забравила, нали? Записите й бяха чудесни. Също и отзивите от Мелбърн — там са я харесали. Имахме достатъчно причини да я одобрим.

Джесика поклати глава:

— Трябваше да видя, че не е готова за голяма роля. Трябваше да прозра страха й.

— Да, щом си магьосница. Просто не сме го видели.

— Работата ми е да забелязвам такива неща.

— Е, утре ще те закарам на гилотината. Но сега какво смяташ да правим с нея?

— Не знам. Опитвам се да я убедя, че е добра и Хелън е чудесна роля за нея. Тя има талант да се справи с ролята й…

— Хипнотизирай я.

Джесика се засмя:

— С Люк сте на едно мнение. И той се сети за същото.

— Е, това е то. Ще ми се да можех да ти помогна с Луси. Има ли нещо, което мога да направя?

— Вършиш го. Приятелско рамо — това е най-важното, което ми трябва в момента.

— Да продължим тогава. Ела да пийнем довечера, в седем или в седем и половина, когато приключиш с Лусинда. Може даже да сготвя вечеря.

— Ако не забравиш да включиш печката.

— Ще си го повтарям през целия ден. — Хърмайни проследи как Джесика куца по коридора към репетиционната, където се занимаваше с Лусинда, и си помисли: „Проклетият бастун ще е голям проблем. Но не е невъзможно.“

Допи капучиното си и така се мръщеше, че един приятел, който зави към масата й, побърза да се отдалечи. Хърмайни дори не го забеляза — беше погълната от мислите си. През нощта й беше хрумнала толкова налудничава идея, че дори комарджия като нея не би се решил на такова нещо, но тя все по-сериозно се замисляше.

„Прецени го пак. Защо бих искала? — запита се. — Защото я обичам. Тя е като дъщерята, която винаги съм желала, и е най-скъпата ми приятелка, и макар че не би го признала, изгаря от завист, че режисира друга жена в роля, която сякаш е написана за нея. Кой не би рискувал нещо голямо заради дъщеря си и най-добрата си приятелка? И още една причина. Не искам Лусинда Табър да играе Хелън. Това е всичко. Толкова причини, че никой не би могъл да ги обори.“

Тя порови в голямата си чанта и извади мобилния си телефон. Отиде в най-отдалечения ъгъл на кафенето и се огледа като таен агент, който се озърта за шпиони. Облегна се на стената, взе номера от операторката и проведе едно обаждане.

Когато приключи и обиколи празното помещение, като си мислеше: „Мили Боже, ако не се получи, ще съм подвела толкова хора и всички ще мислят, че линчът би бил меко наказание за мен.“

Прибра телефона в чантата и се загледа към залива — водата танцуваше под ударите на дъжда, дърветата се огъваха от вятъра. Накрая тя решително кимна. „Да го направим както трябва. Или ще съм просякиня през остатъка от живота си, или ще съм героинята на Пасифика.“

Тя потегли към къщи, седна пред компютъра и съчини едно писмо. Отпечата го. След това се обади на централата. „Моля Ти се, моля, нека той да е един от онези, които си пускат и факса в телефонния указател.“

Когато операторката й прочете номера на факса и телефона му, Хърмайни въздъхна с облекчение. „Така е писано.“ Занесе писмото до факса си, препрочете го отново и го изпрати.

„Скъпи Люк Камерън, изпращам Ви билет за премиерата на «Краят на пътя» следващия вторник, мястото е до моето. Надявам се, че преди представлението ще приемете да вечеряте с мен у дома. Време е да се запознаем.

С най-добри пожелания: Хърмайни Монталди“