Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (6)

5.

Планът на Кабрило за залавянето на Мохамед Диди бе съвсем прост. Веднага щом той и антуражът му влезеха в надстройката, щяха да ги обградят въоръжени екипи. Изненадата щеше да направи залавянето леко и гладко. След като го пленяха, щяха да се отделят от кея и да се върнат в открито море. Никое от рибарските корабчета нямаше шанс да настигне дегизирания товарен кораб, а Хуан не бе видял нищо, което да намеква, че пиратите разполагат с хеликоптер.

Кабрило бе изпълнен с такава увереност, че не си направи труда да участва. Еди Сенг, който се бе преструвал на капитан Куан, щеше да води екипа. Еди също бе ветеран от ЦРУ, като Кабрило, и бе един от най-опитните бойци на „Орегон“. Зад гърба му, както винаги, стоеше Франклин Линкълн. Едрият бивш тюлен бе на палубата, когато пиратите се качиха на борда и предположиха, че е африканец. Линк беше роден в Детройт и бе най-невъзмутимият човек, когото Хуан познаваше.

Но докато наблюдаваше екрана, Кабрило видя как плановете му отиват по дяволите.

Камерата беше монтирана на върха на един от товарните кранове и му осигуряваше отлична гледка към кея. Секунди преди да се качи по стълбата, Диди спря, каза няколко думи на последователите си и се отдръпна настрани. Десетки сомалийци се втурнаха по мостика с диви крясъци.

— Шефе! — извика Марк Мърфи, когато тълпата се струпа на кораба.

— Виждам.

— Какво ще правиш? — попита Джузепе Фарина.

— Дай ми една секунда — отвърна Хуан, без да откъсва очи от екрана, и натисна копчето на микрофона. — Еди, чуваш ли ме?

— Наблюдавам лудницата на монитора тук. Изглежда, план А няма да свърши работа. Какво предлагаш?

— Остани далеч от погледите им, а аз все ще измисля нещо.

Мохамед Диди най-после се заизкачва по мостика, но на борда на стария кораб вече имаше стотина сомалийци и още прииждаха зад водача си.

Хуан започна да обмисля възможностите и да ги отхвърля една по една. „Орегон“ и екипажът му имаха достатъчно огнева мощ да избият и последния сомалиец, но това бе възможност, върху която дори не искаше да се спира. Корпорацията представляваше отряд от наемници, компания за осигуряване на наблюдение и безопасност, но имаше определени граници, които никога не прекрачваше. Избиването на типовете, въоръжени с калашници, нямаше дълго да тежи на съвестта на Хуан, но в тълпата имаше жени и деца.

Ерик Стоун се втурна в оперативния център през задния вход. Все още бе издокаран като Дуейн Мериуедър.

— Съжалявам, че закъснях. Изглежда, купонът е по-голям, отколкото очаквахме.

Настани се в навигационната станция, като удари юмрук в този на Мърф. Двамата бяха първи приятели. Въпреки четирите години в Анаполис и шестте във флота Стоун така и не бе успял да превъзмогне стеснителността си. Обличаше се най-вече в бежови панталони и ризи с дълги ръкави и носеше очила вместо лещи.

Мърф, от друга страна, бе култивирал у себе си личността на сърфист-пънкар, макар да не бе такъв. Доказан гений, той бе работил като дизайнер на оръжия за армията, където се бе запознал с Ерик. И двамата наближаваха трийсетте. Мърф обикновено се обличаше в черно и ходеше рошав. Вече втори месец се опитваше да си пусне брада катинарче, но не му се получаваше.

Коренно различни в много отношения, двамата бяха един от най-добрите екипи на кораба и можеха да предугадят заповедите на Кабрило, сякаш четяха мислите му.

— Подготви… — започна Кабрило.

— Водните оръдия — довърши Мърфи вместо него. — Вече съм готов.

— Не стреляй, докато не дам заповед.

— Ясно.

Хуан погледна Линда Рос. Тя беше вицепрезидент на Корпорацията и отговаряше за операциите. Също бивш член на флота, Линда бе служила на самолетоносач и като асистент в Генералния щаб, което я правеше еднакво опитна в морските битки и работата в офис. Имаше нежно и красиво лице с искрящи очи и лунички по носа и бузите. Косата й, която се променяше често, в момента бе ягодово руса и подстригана като на Виктория Бекъм. Имаше и женствен, почти момичешки глас, от който заповедите звучаха странно. Но беше не по-лош офицер от мъжете в екипа.

— Линда — каза Кабрило, — искам да наблюдаваш Диди. Не го губи от поглед и ми съобщи в мига, когато влезе в трюма.

— Разбрано.

— Джузепе, доволен ли си, че Диди стъпи на кораба по собствена воля?

— Да, вече е в твои ръце.

Хуан отново натисна микрофона.

— Еди, Линк, елате с мен долу във Вълшебния магазин.

Кабрило пъхна една радиостанция в джоба си, нагласи слушалките на ушите си и изтича навън, като нареди през рамо на Хали Касим да го свърже с Кевин Никсън, главния факир на Корпорацията. Реши да не чака асансьора и тръгна надолу по облицованото с тик стълбище, като междувременно обясняваше на бившия холивудски гримьор какво има предвид. После се обади на Макс Ханли и му обясни какво иска от него. Макс замърмори, че това щяло да създаде неприятности на механиците по-късно, но призна, че идеята е добра.

Кабрило стигна до Вълшебния магазин — или Работилницата за вълшебства, както също го наричаха — заедно с Еди и Линк. Помещението представляваше нещо средно между фризьорски салон и склад. До едната стена имаше гримьорски стол и огледало, а останалата част от стаята бе претъпкана със специални закачалки с дрехи, екипировка за специални ефекти и всякакви декори.

Двете бойни кучета, както ги наричаше Макс, бяха облечени в черни командоски униформи с безброй джобове за муниции, ножове и какво ли не друго. Носеха автомати „Барет РЕК7“, усъвършенстван приемник на М16.

— Разкарайте железарията — нареди Кабрило.

Кевин влезе в магазина откъм един от големите складове, където държеше дегизировките. Носеше „дишдаши“, нещо като нощници с дълги ръкави, с каквито обикновено ходеха повечето обитатели на тази част от света. Белият памучен плат бе изкусно направен да изглежда овехтял и покрит с петна. Подаде им по една и те ги навлякоха върху дрехите си. Линк заприлича на салам, но нощницата покри всичко, освен военните му ботуши.

Никсън им подаде и шалове за главите и тримата започнаха да ги навиват около черепите си, докато той ги гримираше, за да потъмни кожата им. Истински перфекционист, Кевин правеше всичко внимателно и спокойно, макар Кабрило да излъчваше нетърпение.

— Няма нужда да е идеално — каза Хуан. — Хората виждат онова, което очакват да видят. Това е първото правило при дегизировката.

Гласът на Линда се понесе от микрофона на Хуан:

— Диди е на две минути от главния трюм.

— Прекалено рано е. Не сме готови. Има ли някой на мостика?

— Няколко хлапета си играят с руля.

— Натисни сирената.

— Защо?

— Довери ми се — лаконично отговори Хуан.

Сирената отекна над блатото, стресна птиците и накара краставите псета да подвият опашки. В коридора, където Мохамед Диди и хората му вървяха към плячката си, пронизителният звук бе оглушителен.

— Чудесна идея — каза Линда на Кабрило. — Диди спря и прати един от хората си горе. Хлапетата ще си имат неприятности.

— Какво става из другите части на кораба?

— Сирената не можа да прекрати плячкосването. Виждам две жени, които изнасят матраците от каютата на капитана. Друга двойка пък отнася онези кошмарни плакети с клоуните. И не ме питай защо си прави труда, но някакъв тип се мъчи да изтръгне клозета.

Човекът на Диди се качи на мостика и шамароса двете хлапета. Линда изключи сирената в мига, когато пиратът протегна ръка към контролното табло. Той го изгледа озадачено, тъй като не бе натиснал никакво копче, но сви рамене и забърза обратно към шефа си.

Един от оръжейниците донесе на Хуан, Еди и Линк калашници. Оръжията изглеждаха очукани като онези на пиратите, но като всичко друго на „Орегон“ и това бе маскировка — автоматите бяха в отлично състояние. Оръжейникът им даде и филтрови маски и те ги прибраха в джобовете на „нощниците“.

— Докара ни тук — заговори Линк — и ни издокара като бандитите, но какъв е планът?

— Не можем да изтанцуваме до Диди, облечени като банда нинджи, тъй като на кораба има прекалено много въоръжени пирати. Искам да се доближим до него, без да разберат.

— И затова са нощниците, ясно.

— В суматохата просто ще се смесим с тълпата и ще изчакаме подходящия момент — обясни Хуан. — Ако Диди реши да отвори варелите с амониев нитрат и открие, че са пълни с морска вода, веднага ще усети капана и ще изчезне от кораба.

— Защо мислиш, че бързам?… Кевин, готов ли си?

Никсън отстъпи назад и огледа творението си. Зарови из чекмеджето си и подаде на Хуан и Еди пилотски очила. Цветът на кожата им вече бе идеален, но без латексови подплънки не можеше да промени чертите им. Ако разполагаше, с достатъчно време, можеше да ги превърне в двойници на Диди, но сега трябваше да се задоволи с очилата. Той кимна й отвори уста да заяви, че работата е свършена, но тримата вече излизаха.

— Линда, къде е Диди? — попита Хуан по радиото.

— Пред трюма. С него има десетина пирати, всичките въоръжени до зъби. А пиратският ни капитан, Хаким, е ухилен до уши.

— Подозирах — отвърна Хуан. — Е, няма да е задълго.

Поведе Линк и Еди към една от тайните врати в елегантния коридор. Отвори шпионката и когато се увери, че другото помещение е тъмно, отвори вратата и тримата влязоха в килер, пълен с принадлежности за чистене. Килерът бе един от многото тайни входове между двете части на „Орегон“.

Едва когато хвана дръжката, за да отвори вратата към камуфлажната част на кораба, Хуан се замисли над факта, че вероятно влизат в битка. Заля го вълна от адреналин. Старите чувства си ги имаше — страх, притеснение и вълнение, но колкото повече пъти се изправяше срещу опасности, толкова по-дълго време му бе нужно да потисне тези емоции и да спре да се разсейва с тях.

Това бе моментът, който никой от хората на Корпорацията никога не обсъждаше. Можеше да си представи ужаса на Линк и Еди, ако се обърнеше към тях и ги попиташе дали и те са уплашени като него. Това бе природата на добрия войник — способността да признае, че се страхува, но в същото време да притежава дисциплината да превърне страха в нещо полезно за битката.

Хуан не спря. Отвори вратата и пристъпи в мърлявата част на кораба. Две сомалийки минаха покрай него с отмъкнат от някоя каюта килим. Дори не го погледнаха втори път.

Тримата забързаха към стълбището. Там стоеше въоръжен пазач и когато Кабрило се опита да мине покрай него, го хвана за ръката и промърмори нещо на сомалийски.

— Трябва да говоря с господаря Диди — каза Хуан на арабски с надеждата, че мъжът знае езика.

— Не може — отвърна сомалиецът.

— Както кажеш — измърмори Хуан на английски и го зашемети със силен удар, който го просна в безсъзнание.

Докато разтърсваше ръката си, Линк и Еди завлякоха пазача под металните стълби.

— Внимавайте да не забравим тоя тип, когато всичко приключи — каза Хуан и тръгна към трюма.

Според Линда Рос Мохамед Диди бе там от три минути и още оглеждаше пикапите.

— В какво настроение е? — попита я Хуан.

— Прилича на дете в сладкарница.

— Добре. Мисля, че е време. Кажи на Макс да започне да изпомпва дима и да подготви водните оръдия. Не забравяй, че искам хората да се втурнат към брега, а не на борда, за да плячкосат още нещо.

— Ясно.

Вероятно най-чудесната от скритите черти на „Орегон“ бе фактът, че той не се задвижваше от традиционните морски дизелови двигатели. Благодарение на процес, наречен магнито-хидродинамика, двигателите използваха супер охладени магнити, за да вземат от морската вода естествени свободни електрони, които осигуряваха почти безкраен запас от електричество. После тази мощност се вкарваше в четири пулсиращи джета, които избутваха вода през блестящи тръби с векторен тласък. Революционната двигателна система можеше да придвижи единадесетте хиляди тона на кораба с почти невероятна скорост. Но за да се поддържа илюзията, че „Орегон“ е вехто корито, той имаше мърляви генератори, които изкарваха гъст дим през комина, за да симулират лошо поддържани двигатели.

Сега Макс насочи дима през вентилационната система към частите на кораба, които сомалийците мислеха, че контролират.

Докато приближаваше отворената врата на трюм номер три, Хуан видя черния дим, който нахлуваше от вентилационните решетки на ниския таван. Бяха нужни не повече от петнадесет минути, за да изпълнят кораба със задушливия газ. Откъм трюма се чуваха гласове.

— Готови ли сте? — попита Хуан.

Линк и Еди кимнаха.

Втурнаха се в трюма и Кабрило изкрещя:

— Пожар! Пожар!

Диди и придружителите му вдигнаха погледи от пикапа, който оглеждаха.

— Какво става? Къде?

— Пожар! Дим! — извика Хуан. — Навсякъде! — Говореше арабски със саудитски акцент, който сигурно звучеше странно на сомалийците.

Диди погледна варелите с амониев нитрат. Хуан не бе сигурен дали сомалиецът иска да ги отнесе, преди пламъците да погълнат кораба, или се притеснява, че може да се взривят. В трюма вече се усещаше мирисът на дим.

Гласът на Линда се разнесе в слушалките под чалмата на Кабрило:

— Жените и децата се втурнаха към мостика, но много от войниците не изглеждат разтревожени.

— Вие видяхте ли пламъците? — попита Мохамед Диди.

— Ъъъ… не, господине.

Пиратът го изгледа подозрително.

— Не те познавам. Как се казваш?

— Фарук, господине.

— Откъде си?

Хуан не можеше да повярва на ушите си. На кораба бушуваше потенциален пожар, Диди бе видял дима, а искаше да чуе биографията му.

— Господине, няма време…

— О, добре. Да видим какво ви е уплашило толкова. Някой вероятно просто е изгорил храна в кухнята.

Хуан махна на Еди да ги поведе по коридора към стълбището. Диди обаче вървеше в средата на антуража си и като че ли изобщо не бързаше. Еди погледна назад точно преди да пристъпи през херметически затварящата се врата и Кабрило му кимна.

В мига, когато Мохамед Диди прекрачи прага, скритата в тавана стоманена плоча се спусна. Случи се толкова бързо, че хората зад тях нямаха време да реагират. В един миг пътят пред тях бе открит, а в следващия — стоманена бариера им пречеше да излязат от коридора.

Скритата врата намали броя на телохранителите наполовина, но те все пак бяха прекалено много за бой в затворено помещение.

— Какво става? — възкликна Диди.

Хаким си спомни историята на Малик и Азис за опразването на трапезарията и се огледа подозрително. В този кораб имаше нещо странно. Пиратът изпита непреодолимо желание да изчезне.

Двама пирати се опитаха безуспешно да вдигнат стоманената плоча. Приятелите им от другата страна тропаха по метала. Димът се сгъстяваше все повече.

— Оставете ги — извика Диди, усетил, че нещата не вървят както трябва, и поведе групата нагоре по стълбите, без да забележи, че пазачът, който бе оставил там по-рано, не е на поста си. Бързата му походка се смени с подтичване и после с решителен спринт.

„Този тип притежава инстинктите на плъх“, помисли Хуан и забави крачка, за да може да се свърже с оперативния център, без да привлича внимание.

— Линда, следиш ли ни?

— Да.

— Не можем да пипнем Диди с всичките тези телохранители. Искам да ни удариш, когато излезем на палубата. Ясно ли е?

— Ясно.

Профучаха покрай най-близкия таен вход и излязоха на главната палуба. В мига, когато стъпиха под палещото слънце, гигантска струя вода от оръдието удари Диди в гърдите. Той се просна върху хората си и събори трима. Линк стисна с огромните си ръце двамата, които бяха останали прави, и фрасна главите им една в друга. Ако искаше, можеше да им размаже черепите, но целта му бе само да ги просне в безсъзнание.

Хаким пренебрегна пороя и се вторачи невярващо в Хуан. Морската вода бе отмила, грима от лицето на Кабрило, бе смъкнала и слънчевите очила и сега го гледаха две пронизващи сини очи. Тревожният крясък на Хаким се извиси над воя на пометените от струята жени. Пиратът посегна към калашника си, но Хуан го блъсна с рамо и го заби в парапета.

Хаким обаче все пак успя да натисне спусъка.

Изтрещя рязък откос. За щастие куршумите минаха над главите на жените и децата, но превърнаха оттеглянето им в хаотично бягство, което привлече вниманието на останалите въоръжени пирати.

Хуан фрасна сомалиеца с лакът в корема и автоматът изтрака на палубата. Очите на Хаким се ококориха, устата му се мъчеше да вкара въздух в дробовете му. Кабрило го удари в челюстта с такава сила, че го запрати отвъд парапета. Погледна надолу и видя, че пиратът е извадил лошия късмет да падне не между кораба и кея, а върху ръба на рибарското корабче, което бе използвал за нападението си над „Орегон“. От начина, по който бе изкривен вратът му, Хуан разбра, че е мъртъв.

Определено изпита удоволствие.

Набута се сред паникьосаните сомалийци. Водата продължаваше да изригва от оръдието и да облива кораба. Стори му се, че тича през циклон. Никой не забелязваше бялата му кожа, с изключение на едно момченце, може би около шестгодишно, което носеше купчина чаршафи и хавлии. То отвори уста, за да изкрещи предупреждение, но Хуан го ощипа силно по ръката с надеждата да го разплаче и воят му да се смеси с този на останалите деца, крито бягаха от кораба с майките си. Вместо това обаче хлапето се просна на палубата и обви ръце около крака му. Кабрило се опита да го отблъсне, но момчето се бе впило в него със злобата на мурена. Допусна обаче грешката да се опита да захапе прасеца му и тъй като никога дори не бе чувало за зъболекар, захапа с всичка сила и успя да счупи четири от млечните си зъби. Зарева уплашено, а от устата му закапа кръв.

Кабрило се отърси от него и стигна до хората си.

— Хайде, момчета.

Мохамед Диди вече се бе надигнал. Струята бе разкъсала нощницата му и се виждаха изпъстрените му с белези от шрапнели гърди. От брадата му капеше вода. Приличаше на полуудавен плъх, твърдо решен да напусне кораба. Втурна се напред — и се блъсна в пословичната стена.

Франклин Линкълн се извисяваше над дребния сомалиец като великан.

— Не толкова бързо, приятелю — каза гигантът, сграбчи Диди за рамото и измъкна пистолета от кобура му.

— Помощ! — извика Диди на хората си.

Мощната струя и пръските не позволяваха да се види какво става на повече от два метра, но крясъкът на Диди галванизира хората му и те се затичаха напред, заслонили очи срещу водата и стиснали автоматите си.

— Да вървим! — извика Хуан и помогна да завлекат Диди в надстройката. Еди прикриваше оттеглянето им.

Пиратите се измъкнаха от водопада и веднага щом очите им се приспособиха към по-тъмното помещение, осъзнаха, че предводителят им си има неприятности. Един изстреля бърз откос.

Хуан усети как куршумите изсвистяха покрай врата му, преди да се ударят в тавана и да рикошират в коридора.

Еди — тичаше заднешком — свали стрелеца с бърз откос от автомата си, после го насочи към останалите. Тримата пирати се проснаха на пода, а екипът на Кабрило зави зад ъгъла.

Хуан се вслуша в гласа на Линда, която го предупреждаваше за останалите пирати на борда, спря до ъгъла, където тя му каза, че стои въоръжен сомалиец, надникна предпазливо, видя гърба на мъжа и го халоса по тила с приклада на автомата си.

Или не бе преценил силата си, или пиратът имаше най-дебелата кратуна на света, защото се завъртя, удари Хуан в корема с пистолета си и го отблъсна достатъчно назад, за да се прицели.

Кабрило изрита енергично с левия си крак и прикова дулото към стената. Пиратът се опита да го освободи, но не успя. Хуан завъртя автомата си като бейзболна бухалка и го фрасна по главата втори път. Бузата на пирата се разцепи и той се срина на пода.

Следващото предупреждение на Линда дойде в мига, когато Хуан погледна по коридора. Двама пирати изскочиха от трапезарията и откриха огън. Един от куршумите уцели Кабрило точно над десния глезен и той залитна назад, изгуби равновесие и тъкмо щеше да падне, когато Еди го сграбчи и го изтегли зад ъгъла.

— Добре ли си?

Хуан раздвижи крака си.

— Протезата изглежда здрава.

От коляното надолу десният крак на Кабрило бе протеза — беше му го откъснал артилерийски снаряд от китайски боен кораб по време на мисия за Националната морска агенция. Хлапето на палубата си бе счупило зъбите точно в протезата.

Кабрило нагласи слушалките.

— Какво става, Линда?

— Двамата, които тъкмо те простреляха, заеха позиции до вратата на трапезарията, шестима идват отзад.

— Еди, пази ни гърба.

Хуан се затича по коридора към една от каютите. Вратата беше заключена и сомалийците не бяха имали достатъчно време да я разбият и да оберат каютата. Хуан вкара ключа си в ключалката, отключи и влезе.

Мебелите бяха евтини, за да се поддържа илюзията, че „Орегон“ е вехто корито, а украсата се състоеше от плакати с испански тореадори и модели на кораби. Хуан се втурна в малката баня. Над порцелановата мивка имаше огледало, залепено с лепило. Хуан фрасна стъклото, разби го на парчета, взе едно и изскочи от стаята.

Приближи се до ъгъла и подаде огледалото в коридора, за да види двамата пирати. Бяха клекнали до вратата на трапезарията и насочили оръжията си към ъгъла, но в мрака не можеха да видят огледалото.

Бавно като кобра, която подмамва плячката си, Кабрило подаде дулото на автомата си иззад ъгъла.

Някои го наричат шесто чувство — способността на тялото да преценява положението на хората и нещата в дадена обстановка и място. Шестото чувство на Кабрило бе толкова изострено, че дори коленичил на пода и гледайки в огледалото, той прецени точния ъгъл за стрелба. Повдигна леко автомата и откри огън.

Куршумите се забиха в стената до вратата на трапезарията и рикошираха с достатъчно сила да отметнат вратата и да я ударят в дулата на пиратските автомати. Кабрило се втурна напред още преди вратата да се затвори. Пиратите не направиха опит да издърпат оръжията си или да отворят вратата, а това даде на Хуан достатъчно време да стигне до нея, без да го видят. Набута автомата в процепа между вратата и касата и изстреля нов откос от упор. Кръв цвърчеше върху нагорещената цев, когато издърпа автомата. Той погледна през пролуката и видя двамата пирати на пода, разкъсани от куршумите.

Махна на хората си и те се затичаха към него. Линк влачеше Диди толкова енергично, че почти го бе повдигнал от пода.

— Идват — предупреди ги Линда.

Имаше предвид шестимата, които бе споменала по-рано. Хуан бързо смени пълнителя на автомата и веднага щом видя първата сянка да се появява иззад ъгъла, откри огън, за да даде възможност на хората си да се прикрият.

Звукът в затвореното помещение бе оглушителен, а комбинацията от дима, нахлуващ през вентилационните решетки, и дима от стрелбата затрудняваше дишането и правеше виждането почти невъзможно.

Ярките светлини в дъното на коридора бяха от противниковия огън. Еди Сенг полетя напред, сякаш внезапно го бяха халосали по гърба, просна се на палубата и се плъзна към Кабрило. Хуан го сграбчи за яката с едната си ръка и го завлече в трапезарията, като продължаваше да стреля с другата.

Диди се бореше упорито с хватката на Линк, докато той го вкарваше в трапезарията.

Всички мебели бяха изчезнали. Най-странното бе, че двама мъже се мъчеха да изкарат печката през кухненската врата, без да обръщат внимание на битката отвън. Когато осъзнаха, че нахлулите в помещението са врагове, пиратите бързо я пуснаха и посегнаха към оръжията си, които бяха оставили върху нея.

Хуан стреля и гърдите на пиратите изригнаха в кръв и разкъсана плът.

Тайната врата в корпуса се отвори. Линда ги чакаше там с камерата и помощниците си. Двама се втурнаха в стаята и след секунди Мохамед Диди бе закопчан с пластмасови белезници. Вкараха го през тайната врата. Еди стенеше и се опитваше да се надигне. Хуан му помогна да мине през вратата и след като влязоха в коридора, където бяха в безопасност, клекна, облегна се на стената и си пое дъх. От дрехите му капеше вода.

— Можеше да мине и по-кротко — изпъшка Хуан.

— Прав си — съгласи се Еди.

— Добре ли си?

— Нали съм с бронирана жилетка. Боли, но иначе съм добре. Просто ми дай една минута.

Джузепе Фарина пристъпи към тях заедно с доктор Хъксли. Хъкс бе издокарана с бялата си престилка и носеше лекарската си чанта. Беше на трийсет и малко, с тъмна коса, прибрана на опашка, и решителен поглед.

— Не действахме прекалено по каубойски, нали? — ухили се Хуан на италианския наблюдател.

Фарина хвърли убийствен поглед на Диди и отговори:

— Всъщност се надявах на повечко пукотевица.

— Кои сте вие? — попита Диди на английски. — Не можете да ме арестувате. Аз съм сомалийски поданик. Имам права.

— Не и след като си стъпил на този кораб, преди да е минал през митницата — уведоми го Хуан. — Сега си на моя територия.

Наложи му се да събере цялата си воля, за да не смъкне зловещата огърлица от врата на Диди и да му я натика в гърлото.

Джулия остави чантата си на пода, отвори я и извади спринцовка и хирургическа ножица. Сряза ръкава на Диди и разтърка кожата му със спирт.

— Какво правиш? — Диди се задърпа да се освободи, но ръцете на Линк бяха стиснали тялото му като в менгеме. — Това е мъчение!

Хуан застана пред него още преди останалите да осъзнаят, че се е задвижил. Издърпа сомалиеца от хватката на Линк, стисна го за гърлото и го повдигна, за да прикове очи в неговите. Диди започна да се дави, но никой не помръдна, за да му помогне. Дори европейският наблюдател бе омагьосан от разкривилата лицето на председателя ярост.

— Искаш да видиш мъчение, а? Ще ти покажа какво е мъчение, убиецо проклети!

И стисна възела от нерви в рамото на Диди с палеца и показалеца на другата си ръка. Сомалиецът все едно бе прободен с нажежен шиш и изпищя пронизително. Хуан заби пръсти още по-дълбоко и промени тона на писъка му, сякаш свиреше на музикален инструмент.

— Достатъчно, Хуан — обади се доктор Хъксли.

Кабрило пусна сомалиеца и той се просна на пода разплакан.

— Точно както си знаех — каза Хуан спокойно. — В сърцето на всеки грубиян се крие страхливец. Иска ми се хората ти да можеха да те видят сега.

Хъкс се наведе над проснатия убиец и заби иглата в ръката му. След секунда очите на Диди се подбелиха. Джулия отново се наведе и затвори клепачите му.

— Поздравления, Хуан. — Джузепе му протегна ръка. — Мисията е изпълнена.

— Не и докато не напуснем сомалийски води и не разкараме тоя боклук от кораба ми — отвърна Хуан и потупа радиостанцията. — Линда, кажи на Макс да спре дима и да докладва какво става.

— Пиратите, които ви преследваха, се мотаят из трапезарията. Единият оглежда убитите от теб типове, но те не са в състояние да му обяснят нищо. На палубата водните оръдия произведоха желания ефект. Хората бягат от кораба колкото се може по-бързо.

— Колко според теб са още на борда?

— Точно четиридесет и трима. Това включва бандитите, които заклещихте до трюма. Пазачът, когото остави в безсъзнание под стълбите, вече е далеч. Дойде в съзнание тъкмо преди да го метнем във водата.

— Ерик да се приготви за отплаване.

— Какво ще правим с пиратите, които още се мотаят из надстройката? — попита Линда.

— Заключете я и пратете няколко души с упойващи оръжия.

Линда предаде заповедите на Хуан и загледа на големия екран как няколко хлапета подскачат във водната струя на едно от оръдията — бяха си намерили игра. Тя натисна един бутон и спря струята. Хлапетата спряха да подскачат и се заозъртаха тъжно, сякаш са им взели любимата играчка. Линда се прицели и пак натисна бутона. Водната струя халоса хлапетата в колената, събори ги и ги запрати надолу по стълбите и на кея. Те бързо скочиха на крака и побягнаха към селото.

— Заключваме — каза Марк Мърфи, натисна и последния бутон и по целия кораб скритите стоманени капаци се спуснаха над всяка врата, прозорец и отвор и запечатаха надстройката.

Котка можеше и да успее да се придвижи в тъмнината, но за човек без очила за нощно виждане бе абсолютно невъзможно.

Линда включи вътрешните камери на топлинен образ и огледа всеки коридор й помещение. На кораба бяха заключени тринадесет души. Всичките въоръжени, но никой не смееше да мръдне от мястото си.

Тъкмо когато Линда завърши огледа, Хуан се обади по радиостанцията.

— Как изглежда?

— Тринадесет бройки. Пиратите от трапезарията са навън в коридора заедно с останалите, така че сме на чисто.

— Звучи достатъчно добре.

— Наслука.

Две палуби по-горе Хуан изгаси лампите в коридора и си сложи очила за нощно виждане. Държеше елегантен пистолет с орехова ръкохватка и дълга цев. Зареденият с компресиран газ пистолет изстрелваше десет стрелички с толкова силно упойващо вещество, че можеше да събори едър мъж за десет секунди. Наглед бързо, но за това време един стрелец можеше да изпразни целия пълнител на автомата си.

Еди и Линк бяха въоръжени по същия начин.

Кабрило отвори тайната врата. През очилата, светът изглеждаше призрачно зелен. Отразителните плоскости блестяха в бяло, което щеше да е стряскащо, ако Хуан и хората му не бяха свикнали с очилата за нощно виждане. Когато капакът зад тях се затвори, тримата предпазливо пристъпиха към вратата на трапезарията. Въздухът все още миришеше на дим.

— Вдясно от теб са трима — съобщи Линда в слушалките. — На три метра нататък по коридора и се отдалечават от вас.

Хуан предаде информацията на Линк и Еди със сигнали с ръце и като призраци от кошмар тримата безшумно се плъзнаха в коридора и стреляха едновременно. Пистолетите изшептяха леко и още преди стреличките да се забият в мишените си, Кабрило и хората му се върнаха в трапезарията.

Тънките игли с лекота пробиха дрехите на пиратите и се забиха в телата им. Те се завъртяха стреснато и паникьосано откриха огън. Пламъчетата от дулата разкриха празен коридор и за втори път за дванадесет часа Малик и Азис преследваха призраци.

— Този кораб е пълен със зли духове — успя да изскимти Азис, преди да се просне на пода.

Малик, който беше по-едър, се олюля за миг, после падна до третия пират, който вече беше в безсъзнание.

— Още десет — каза Линда. — Но имаме нов проблем.

— Какъв? — попита Хуан кратко.

— Пиратите на брега се организират. Някакъв тип ги събира да се качат на борда. Тридесетина са и изглеждат решени да се пробват.

— Всички ли ме чуват по тонколоните?

— Да.

— Марк, вдигни една от тридесетмилиметровите картечници и разпръсни тълпата. Ерик, разкарай ни оттук.

Ерик Стоун и Марк Мърфи се спогледаха ухилено и се заеха да изпълнят заповедта.

Капакът над картечницата се отвори и тя изскочи над палубата и насочи цевта си към брега. На компютъра на Мърфи камерата му показа панорамна картина, включително и прицела.

Той пусна откос над главите на тълпата. Картечницата залая и празните гилзи се посипаха по палубата като дъжд. Въоръжените пирати се проснаха на земята или побягнаха към лагера си. Неколцина все пак отвърнаха на огъня.

Ерик Стоун включи магнито-хидродинамичните двигатели и даде на заден ход. Мощните помпи заработиха и „Орегон“ започна да се отдалечава от дървения кей.

Въжетата, с които пиратите бяха завързали кораба за кея, се опънаха и след миг се скъсаха. Ерик отдръпна кораба на двадесетина метра от кея после включи позиционната система, която трябваше да го задържи на същите координати.

В никакъв случай не би опитал да изкара кораба от блатото без присъствието на председателя на палубата.

Наложи се обаче бързо да промени решението си. От брега излетяха, ракети. Димът им сякаш затъмни небето.