Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (14)

13.

Музиката се издигна до кресчендо. Оркестърът никога не бе свирил по-добре и с повече страст. Лицето на диригента блестеше от пот. Публиката бе омагьосана от изпълнението, осъзнала, че гледа нещо вълшебно. Ритмичното бумтене на ударните звучеше като артилерийска канонада, но дори то не можеше да заглуши цигулките и духовите. И тогава се чу фалшив звук.

Музикантите се стреснаха, но успяха да продължат.

Приглушеният удар бе последван от рязко изщракване и музиката замря напълно.

Фиона Катамора се откъсна от музиката, която бе свирила наум. Дясната й ръка стискаше въображаем лък, а пръстите на лявата лежаха на струните.

Тези концерти наум бяха единственият начин да запази нормалността си по време на пленничеството.

Килията й представляваше безлична метална кутия с тясна врата и тоалетно гърне, което изпразваха недостатъчно често. Слаба крушка в телена мрежа бе единствената светлина. Бяха й взели часовника и нямаше представа откога е затворена тук. Предполагаше, че са минали четири дни.

Секунди преди самолетът им да се приземи аварийно в пустинята, пилотът съобщи по интеркома, че е видял стара самолетна писта. Успя да принуди боинга да измине още няколко километра и се приземиха. Кацането бе тежко, но всички се развикаха весело, заръкопляскаха, започнаха да се прегръщат, да се смеят и да бършат радостните си сълзи.

Когато пилотите излязоха от кабината, се хвърлиха да ги тупат по гърбовете и да им стискат ръцете.

Франк Магуайър отвори вратата и топлият пустинен вятър отнесе миризмата на страх от салона.

А в следващия миг главата на Франк експлодира и опръска стюардесата зад него с кръв и мозък.

От скритите под брезент и пясък дупки край пистата изскочиха мъже. Носеха бежови униформи, а главите им бяха увити в шалове. Носеха и стълби и преди някой да се сети да затвори вратата, опряха една на стената на самолета. Пилотът се втурна да я бутне назад, като рицар, защитаващ стената на замъка си, но същият снайперист, който бе убил Магуайър, го уцели в рамото. Пилотът падна, стиснал рамото си с ръка. След секунда трима мъже с калашници нахлуха в самолета.

Грейс Уолш изпищя. Всичко се разви ужасно бързо. Бандитите ги отблъснаха от отворената врата, за да дадат възможност на другарите си да се качат в самолета. Повтаряха на арабски:

— Долу. Всички долу.

Фиона успя да събере сили и да отговори:

— Ще направим каквото кажете. Няма нужда от насилие.

После се отпусна на колене. Екипажът и персоналът й последваха примера й.

Един от терористите вдигна Фиона и я бутна към вратата в мига, когато друг мъж изкачи стълбата. За разлика от останалите, той носеше тъмен панталон и бяла риза с къси ръкави.

В мига, в който го видя, Фиона осъзна, че никога няма да забрави лицето му. Беше ангелско, с гладка кожа с цвят на кафе и дълги извити мигли под очила с метални рамки. Мъжът бе на не повече от двадесет, слаб и с вид на учен. Фиона нямаше представа каква е връзката му с диваците, които заплашваха хората й. А после го видя какво държи. Броеница. И коран.

Той й се усмихна стеснително, мина покрай нея и тръгна към пилотската кабина.

Фиона погледна назад и видя, че закопчават хората й с белезници за седалките. Разбра какво ще се случи и я обзе див ужас.

— Моля ви, недейте — замоли се тя и хвана ръката на най-близкия мъж.

Той я бутна грубо към стълбата. Фиона побесня, издра лицето му с нокти и се опита да го ритне в слабините. Успя да смъкне кефията му и видя, че не е с класическите семитски черти на либиец. Предположи, че е пакистанец или афганистанец. Мъжът сви юмрук и я удари с такава сила, че тя падна. Вдигнаха я и я понесоха към вратата, за да я свалят от самолета.

Тъкмо преди да я избутат навън, Фиона улови погледа на Грейс. Грейс също бе осъзнала какво ще се случи, но бе успяла да спре сълзите си.

— Бог да те благослови — прошепна тя.

— И теб — тихо отговори Фиона.

Отведоха я на тридесетина метра от самолета и я натиснаха да коленичи. Закопчаха ръцете й зад гърба. През малкия прозорец на пилотската кабина тя видя как младият мъж оглежда контролното табло. Освен това видя, че в опашната част на самолета има голяма дупка — сякаш ракета бе ударила самолета, но не се бе взривила. Вероятно точно това бе целта на терористите. Искаха да я отвлекат, но държаха светът да я мисли за мъртва.

Последният терорист приключи с хората на борда. Пилотът самоубиец излезе от кабината и го прегърна. Спря за миг до вратата и махна на другарите си, които се развикаха одобрително. После арабинът слезе на земята и отдръпна стълбата от самолета, а камикадзето затвори вратата и се върна в пилотската кабина.

По бузите на Фиона потекоха сълзи. Виждаше притиснатите към прозорците на самолета лица. Това бяха нейните хора — мъже и жени, с които бе работила в продължение на години. Заради тях нямаше да прояви слабост, нямаше да плаче…

Двигателят зарева оглушително. Малък трактор се приближи към колесника на самолета и шофьорът го закачи с кука.

Минаха няколко минути в нагласяне на самолета на пистата. След това тракторът се махна и боингът се понесе по нея.

Фиона се замоли повредата от ракетата да е достатъчно голяма, за да попречи на самолета да достигне нужната за излитане скорост, но благодарение на полупразните резервоари и малкото товар той ускори бързо. Терористите се развикаха доволно и започнаха да стрелят във въздуха. Самолетът за миг се отлепи от земята, но опашката му се удари в чакъла, резултат може би от повредата или от неопитността на пилота.

Носът започна да се спуска към земята и Фиона си помисли, че Господ е отговорил на молитвите й. Самолетът нямаше да излети.

Но в следващия миг той се издигна във въздуха. Виковете на терористите и стрелбата се засилиха.

Фиона прехапа устни. Нямаше представа накъде ще го подкарат. Можеха да се отправят към Триполи и да го разбият в залата, където щеше да се проведе мирната конференция. Но пък терористите май не се канеха да си тръгнат. Всички вдигнаха очи към небето. Фиона не искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи от самолета.

Той се насочи към един висок хълм и се удари в него с такава сила, че разтърси земята. Крилата се отделиха от корпуса и избухнаха в пламъци. Единият двигател се откъсна и се затъркаля по склона, като издълбаваше дълбоки бразди в земята. Крилата горяха, но белият корпус се изтърколи встрани от пожара.

Фиона ахна, когато терористите закрещяха одобрително.

Знаеше, че никой не е оцелял. Макар да им бе спестен ужасът да изгорят живи, никой не можеше да оцелее в толкова зловеща катастрофа. Встрани от нея няколко от терористите заговориха приглушено. Очевидно бяха разочаровани, че самолетът не е изгорял напълно, и се чудеха как да действат нататък.

Свалиха брезента от един голям булдозер, замаскиран като скала. Двигателят заръмжа и булдозерът започна да заличава следите от кацане, всъщност унищожаваше пистата, направена от терористите, за да подмамят самолета да кацне тук. След няколко часа нямаше да останат никакви следи.

Водачът на групата започна да издава заповеди. Фиона пропусна повечето, но чу:

— Премахнете всички следи, че самолетът е бил ударен от ракета. Не забравяйте и белезниците.

После се приближи към нея и тя го попита на арабски:

— Защо го направихте?

Терористът се наведе към нея и Фиона видя тъмните му налудничави очи.

— Защото Аллах иска така — отговори той и извика на един от хората си: — Отведете я. Сюлейман Ал Джама ще иска да види плячката си.

Метнаха качулка върху главата й и я набутаха в каросерията на пикап.

Следващия път, когато можеше да вижда, бе вече в килията си, увита във фередже. Пред очите й имаше тънко прозирно було.

Шумът, който сложи край на концерта в главата й, бе завъртането на ключ в ключалката и свалянето на резе. Вратата изскърца и се отвори. Фиона все още не бе видяла лицата на похитителите си, с изключение на пилота камикадзе и мъжа, с когото се бе сбила в самолета. Двамата мъже, застанали до вратата, не бяха различни. Носеха еднакви бежови униформи и традиционните кефии.

Единият изръмжа, когато видя, че Фиона е смъкнала фереджето въпреки окованите си с белезници ръце. Извъртя очи, за да не я гледа в лицето, грабна дрехата, бързо я загърна и изръмжа:

— Трябва да имаш уважение.

— Познах акцента ти — отговори Фиона. — Ти си от Кайро. От копторите в Имбаба, ако не греша.

Той вдигна ръка, за да я удари, но се сдържа.

— Следващия път, когато проговориш, ще те шамаросам.

Изведоха я от килията и сградата на затвора. Фиона почти се зарадва на фереджето, което предпазваше очите й от жаркото пустинно слънце. По местоположението му разбра, че е късна сутрин, но жегата не бе прекалено ужасна. Реши, че се намират някъде високо в планините.

Помненето на подобни подробности и свиренето на класическа музика наум й помагаха да не мисли за съдбата си, както и за съдбата на приятелите и служителите си.

Лагерът на терористите приличаше на стотиците, които бе виждала по снимките от разузнаването. Няколко вехти палатки, сгушени до скала с безброй пещери по нея. Знаеше, че най-голямата пещера ще е последният редут на терористите, ако нападнат лагера им, и не се съмняваше, че е заредена с достатъчно експлозиви да срине половината планина.

Инструктор ръководеше упражненията на група мъже. Ако се съдеше по решителните им движения, очевидно наближаваха края на обучението си. Встрани от тях друга група стреляше с руски автомати. Мишените бяха прекалено далеч и Фиона не можеше да прецени точността на бойците, но в терористичните групи като тази на Ал Джама се наливаха толкова много пари, че можеха да си позволят да хабят патрони за обучението и на най-неточния стрелец.

Отвъд стрелбището се виждаше плитка долина и зад нея планини. През долината минаваше железопътна линия. Фиона видя няколко вагона и редица порутени бараки. По-нататък бе спрял огромен дизелов локомотив.

Не разполагаше с никакви данни за това място. Терористичен лагер близо до железопътна линия не се споменаваше в никой от докладите на ЦРУ, АНС и ФБР. Толкова години от началото на войната с тероризма и още не можеха да ги настигнат.

Пазачите я заведоха в една пещера близо до главната. От тавана висяха жици и голи крушки. Въздухът бе значително по-хладен и влажен, като в старо мазе на неизползвана сграда. Стигнаха до дървена бариера и вградена в камъка врата.

Пазачът, който бе заплашил да я удари, почука и зачака отговор. После отвори вратата и влязоха в нещо като стая, облицована с груб камък. Дебели персийски килими лежаха един върху друг на пода, а под комина в ъгъла димеше малък мангал.

Един мъж седеше с кръстосани крака в средата на стаята. Носеше чиста бяла роба и черно-бяла кефия. Четеше на мъждивата светлина книга, вероятно Корана. Не вдигна поглед и не ги поздрави.

Нагласена сцена, помисли си Фиона. Ако се намираха в кабинета й, тя щеше да седи зад бюрото си, наведена над важен документ с химикалка в ръка. Посетителите й щяха да бъдат принудени да изчакат около тридесет секунди, но този тип не вдигна глава цяла минута. Тактиката му за надмощие не впечатли Фиона.

— Знаеш ли кой съм? — попита той, след като почтително затвори Корана.

— Али Баба? — реши да го подразни Фиона.

— Ще бъдеш ли моята Шехерезада?

— Само през трупа ми.

— Това не е съвсем по вкуса ми, но съм сигурен, че може да се уреди.

Фиона нямаше желание да го остави да се преструва на нещо различно от чудовището, което е.

— Никой не знае истинското ти име, но си известен като Сюлейман Ал Джама. Целите ти са унищожението на Израел и Съединените щати и създаването на ислямистка държава, която ще се простира от Афганистан до Мароко. А ти ще си… султан?

— Не съм сигурен каква ще е титлата ми — отвърна Ал Джама. — Султан върши работа, но звучи упадъчно, не мислиш ли? Хареми, дворцови интриги и така нататък.

Надигна се грациозно и взе оставения до мангала меден чайник. Движенията му бяха елегантни, но и хищни. Наля си чаша, но не предложи на Фиона.

Сега, когато бе прав, Фиона видя, че е около метър и осемдесет, с широки рамене и, ако се съдеше по мощните му китки, с яка кост. Не виждаше добре чертите му през булото, но остана с впечатлението, че очите му са тъмни и дълбоко разположени.

— Вашият Христос е казал: „Блажени миротворците“. Знаеш ли, че той е и пророк на исляма? Не последният, разбира се. Последният е Мохамед, но вашият Спасител е признат за велик учител.

— И моята, и твоята религия боготворят Исаак и Авраам — каза Фиона.

— Но вие не вярвате в Неговите последни послания до последния му избран пророк, в святите му думи, написани чрез Мохамед и изложени в Корана.

— Моята вяра започва и свършва със смърт и възкресение.

Ал Джама сдържа хапливия си отговор и каза:

— Да се върнем на цитата. Вярваш ли, че си блажена? Че си благословена?

— Вярвам, че работата да се сложи край на насилието е благословена, а не тези, които я вършат.

Той кимна.

— Добре казано. Но защо? Защо искаш мир?

— Как можеш да зададеш подобен въпрос?

Въпреки доскорошните си резерви Фиона се почувства въвлечена в разговора. Беше очаквала тирада за злините на Запада, а не интелектуална дискусия, Очевидно Сюлейман Ал Джама бе добре образован и тя се зачуди как може да оправдава масовите убийства. Беше слушала записи на дрънканиците на Бен Ладен, беше чела дивотиите на затворниците в Гуантанамо и бе гледала десетки видеозаписи с фанатизирани мъченици. Искаше да разбере с какво Ал Джама се различава от тях, макар да знаеше, че разликата е без значение.

— Мирът означава стагнация, уважаема секретарке — каза Ал Джама. — Когато човек е в мир, душата му атрофира, а съзидателният му дух умира. Единствено в конфликт ние сме съществата, за които Аллах ни е предназначил. Войната води до смелост и саможертва. А какво носи мирът? Нищо.

— Мирът носи просперитет и щастие.

— Това са плътски неща, а не духовни. Твоят мир иска само по-голям телевизор и по-лъскава кола.

— А твоята война носи страдание и отчаяние — контрира Фиона.

— Значи разбираш. Това са духовни, а не плътски неща. Това са нещата, които трябва да усещаме. Не удобството на луксозен дом, а опита от споделени трудности. Това ни сближава с Аллах. Не твоята демокрация, рок музика или порнографски филми. Те ни отвличат от истинската причина за съществуването ни. Единственото ни предназначение на земята е да служим на волята на Аллах.

— Кой знае каква е волята му? — попита тя. — Кой реши, че ти познаваш намеренията му по-добре от всеки друг? Коранът забранява самоубийството, а ти изпрати млад човек да разбие пълен с хора самолет в планината.

— Той умря като мъченик.

— Не — рязко възрази тя. — Ти си убедил едно смотано хлапе, че умира като мъченик и ще си получи седемдесет и седемте девственици в рая. Не се опитвай да ме убедиш, че вярваш в това. Ти си просто евтин бандит, който се опитва да получи власт и да експлоатира сляпата вяра на глупаците, за да постигне целта си.

Сюлейман Ал Джама плесна с ръце и се засмя доволно, после мина на английски.

— Браво, секретар Катамора. Браво.

На лицето на Фиона се изписа изненада. Внезапната промяна в езика и разговора я обърка.

— Очевидно знаеш, че на световната сцена винаги е ставало дума за власт — каза той. — Преди векове Англия я постигнала с помощта на превъзходния си флот. Съединените щати я притежават сега благодарение на богатството и ядрения си арсенал. А с какво разполагат народите от Близкия изток, освен с готовността на някои от хората си да се самовзривят? Да, оръжието е грубо. Но позволи ми да те попитам следното. Колко похарчихте за осигуряване на националната си безопасност, откак шепа мъже с ножове срутиха две от най-големите ви сгради? Сто милиарда? Петстотин?

Числото бе по-близо до трилион, но Фиона не отговори. Разговорът не вървеше, както очакваше. Смяташе, че Ал Джама ще й изрецитира няколко пасажа от Корана, за да обясни извършеното, а не че ще се разкрие като човек, твърдо устремен към власт.

— Преди нападението срещу Световния търговски център един от петстотин хиляди мюсюлмани бе готов да стане мъченик. Оттогава броят им се удвои. Това са десет хиляди мъже и жени, готови да загинат в джихада срещу Запада. Наистина ли мислиш, че можете да спрете десет хиляди атаки? Хора като това момче, което заби самолета в планината, и като Бен Ладен в пещерата си в Пакистан може и да вярват в каузата на джихад, госпожо секретар, но те са просто пешки, инструменти, които използваш и захвърляш. В момента разполагаме с почти безграничен запас от доброволни мъченици и скоро ще започнем да ги използваме в координирани нападения, които ще променят световните граници според моите представи.

Говореше не като фанатик, а като президент на корпорация, който излага плановете за разширяване на компанията си.

— Не трябва да правиш това — умолително каза Фиона.

— Вече е прекалено късно да спрем.

И дръпна кефията от лицето си. Фиона едва се сдържа да не припадне, когато го видя.

— А твоята смърт ще е първият удар.