Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (19)

18.

Посланик Муун видя останките от катастрофата от кабината на правителствения хеликоптер и едва се удържа да не повърне в скута на придружителя си, външния министър Али Гами. Разрухата бе пълна. Останките от самолета на Държавния департамент бяха разхвърляни на повече от километър. С изключение на петнадесетметрова секция от корпуса и двигателите нямаше парчета, по-големи от куфар.

— Аллах, бъди милостив — промълви Гами. Той също идваше тук за първи път.

Долу на земята, пазени от кордон либийски войници, специалистите вече оглеждаха катастрофата. Екипът експерти от НТТБ бе там, както и няколко местни служители на авиацията. Бяха пристигнали малко преди американския посланик и хеликоптерът им бе кацнал на километър и половина от мястото на катастрофата.

— Господин министър — обади се пилотът по интеркома, — ще трябва да кацнем близо до техния хеликоптер. В противен случай роторът ни може да нанесе щети върху останките.

— Няма проблеми — отвърна Гами. — Чистият въздух и разходката ще подействат добре и на мен, и на посланика.

— Да, господине.

Министърът се обърна към Муун и сложи ръка на рамото му.

— От името на моето правителство и от мое собствено име, ужасно съжалявам, Чарлз.

— Благодаря, Али. Когато ми съобщи, че самолетът е бил намерен, все още изпитвах някаква надежда. — Той махна към прозореца. — Но сега…

Гласът му заглъхна. Нямаше какво повече да каже.

Пилотът приземи луксозния френския EU155 до военния хеликоптер. Телохранителят на Гами, безмълвен планинец без врат, казваше се Мансур, отвори вратата още докато перките се въртяха. Без да обръща внимание на вихрушката, Гами скочи на земята и изчака Муун.

Тръгнаха към мястото на катастрофата. Муун се изпоти само след няколко крачки, но нито либийският министър, нито телохранителят му изглеждаха притеснени от горещината и яркото слънце. Вятърът понесе към тях миризма на изгоряла пластмаса и авиационно гориво.

Отблизо катастрофата изглеждаше още по-ужасно, отколкото от въздуха. Всичко бе обгорено и изкривено от огъня. Спряха до войниците и изчакаха водещия следовател от НТТБ. Той вървеше бавно сред останките, правеше снимки с дигитален фотоапарат, а мъжът с него записваше всичко с видеокамера. Най-после следователят забеляза важните личности, каза няколко думи на другаря си и тръгна към тях. Лицето му беше дълго и мършаво, а устата — извита надолу.

— Посланик Муун? — каза той, когато се приближи.

— Да, аз съм. Това е Али Гами, външният министър на Либия.

Здрависаха се.

— Дейвид Джуисън.

Муун забеляза как Гами се размърда леко, когато чу името, и попита:

— Какво можете да ни кажете?

Джуисън погледна през рамо, после прикова очи в посланика.

— Не сме първите хора на това място. Съвсем сигурен съм.

— Какво искате да кажете? — рязко попита Гами.

Муун знаеше, че справянето на Либия с тази криза ще повлияе не само на мирната конференция, но и на отношенията със Съединените щати и целия Запад.

Разкритието на Джуисън несъмнено поставяше Гами и правителството му в трудно положение. Ако имаше улики за объркване на останките, обвиненията във фалшифициране и прикриване на истината щяха да последват бързо.

— От това, което видяхме досега, изглежда, група номади са преровили мястото. Оставили са стотици следи, готварски огньове и трупа на камила, застреляна в главата. Местният ни водач каза, че камилата изглеждала много стара и болна и вероятно е била убита, тъй като вече не можела да върши работа. Останките са пипани, някои дори са отнесени. Труповете на пътниците също. Вярвам, че мюсюлманският обичай е да погребат хората в рамките на двадесет и четири часа от смъртта им. Либийският ми колега смята, че е твърде вероятно номадите да са направили точно това. Нямам причина да се съмнявам в преценката му, но няма да знаем със сигурност, докато не докараме кучета, обучени да откриват трупове.

— Имате ли някаква представа какво се е случило със самолета?

— Очевидно е загубил част от опашката си по време на полета. Не знаем защо, тъй като не я открихме тук. Изпращаме нашия хеликоптер да оглежда пътя на самолета на всеки няколко минути. Загубата на опашката може да е довела до изтичане на хидравлична течност, както и до повреда на лоста и елероните. Без хидравлична система клапите, дефлекторите и аероните също биха отказали. Ако наистина е станало така, е било изключително трудно, да не кажем невъзможно да контролират самолета.

— Нещо показва ли защо част от опашката е загубена? — попита Гами.

— Засега не — отговори Джуисън. — Ще разберем, когато я намерим.

— А ако не я намерите? — обади се Муун. Въпросът не беше зададен с цел провокация, но Муун бе любопитен относно реакцията на Гами. Само защото той лично го харесваше, не означаваше, че е забравил ролята си тук.

— Ако не открием някакво друго доказателство, официално ще заявим, че причината не се знае.

Гами погледна посланика и каза:

— Чарлз, обещавам ти, че опашката ще бъде намерена и причината за трагедията — обяснена.

— Не се обиждайте, господин министър — прекъсна го Джуисън, — но може да не успеете да спазите обещанието си. Работя като следовател от осемнадесет години. Виждал съм какво ли не, включително самолет, избухнал във въздуха и изваден от океана край Лонг Айланд. И това беше лесно разследване в сравнение със сегашния случай. Не можем да преценим каква част от щетите са нанесени от катастрофата и каква от вашите хора.

Гами понечи да протестира и Джуисън вдигна ръка, за да му попречи.

— Имам предвид номадите. Те са либийци, следователно ваши хора. Това е всичко, което имах предвид.

— Номадите са жители само на пустинята, а не на определена страна.

— Както и да е, съсипали са мястото толкова лошо, че не знам дали дори откриването на опашката ще ни даде категоричен отговор.

— Посланик Муун и други представители на правителството ви ме увериха, че вие сте най-добрият следовател на света, господин Джуисън. Вярвам, че ще успеете да намерите отговор. Убеден съм, че се отнасяте към всяка самолетна катастрофа еднакво и полагате всички възможни усилия, но сигурно знаете сериозността на сегашното положение и значимостта на откритото от вас.

Изражението на Джуисън стана още по-кисело: политиката щеше да играе също толкова важна роля в разследването му, колкото и криминалистиката.

— Колко остава до конференцията? — попита той.

— Четиридесет и осем часа — отговори Муун.

Джуисън поклати глава измъчено.

— Ако намерим опашката и тя не е била допълнително повредена от номадите, може и да имам предварителен доклад дотогава.

Гами му протегна ръка и експертът я стисна.

— Това е всичко, което искаме от вас — увери го либиецът.

 

 

„Орегон“ бе пригоден за супер тишина. Почти нищо не можеше да се направи относно вълните, които се разбиваха в корпуса му, освен да обърнат носа към вятъра, но с изключение на това нищо друго не бе оставено на случайността. Макс Ханли бе оградил кораба в радиус тридесет морски мили с пасивни шамандури, които събираха приближаващата радарна енергия и предаваха информацията на бордния компютър. Това ги предупреждаваше, ако в района се появеше друг кораб, но без да използват своя собствен радар. Ако изглеждаше, че някой се отправя към тях, динамичната позиционна система на „Орегон“ го преместваше, като използваше енергия от мощните акумулатори от сребро и цинк, така че се движеха почти безмълвно. Корпусът и надстройката бяха покрити с материал, който абсорбираше радара, така че минаващ кораб трябваше да е съвсем наблизо, за да види „Орегон“.

При кила висеше пасивен сонар. Способните да слушат на триста и шестдесет градуса акустични микрофони долавяха всяка заплаха под повърхността. Други сензори събираха електронна информация и разговори в ефира от кораби, самолети и съоръжения по крайбрежието на Либия. Хуан бе проектирал кораба за точно такива мисии — да се носят безшумно и да събират информация, или както го наричаше Марк, „да се крият и работят“. Способността на „Орегон“ да стане почти невидим позволяваше на екипажа да го закотви близо до вражи бряг за дни или седмици, ако се налагаше, да наблюдава движенията на флотите, електронните сигнали или каквото друго искаха клиентите на Корпорацията.

Бяха плавали до бреговете на Куба цели двадесет и осем дни по времето, когато болестта на Фидел Кастро го накара да прехвърли властта на брат си Раул, и бяха чули всички разговори в частната резиденция на комунистическия диктатор. Снабдиха американските разузнавателни служби с невиждана преди информация за действията на потайния режим и елиминираха несигурността относно това, което се случваше.

Поставянето на „Орегон“ в пълна тишина означаваше и прекратяване на рутинната поддръжка, срещу което никой от екипажа не възразяваше. Но пък и фитнес клубът бе затворен, за да предотвратят тракането на тежестите, а храната бе сведена до полуфабрикати, приготвяни в специална тенджера. Готвачите даваха всичко от себе си, но порциите си оставаха мизерен заместител На деликатесите, с които бяха свикнали хората от Корпорацията. Обичайните сребърни и порцеланови прибори бяха сменени с картонени чинии и пластмасови вилици и ножове, а телевизия можеше да се гледа само със слушалки.

Макс Ханли седеше в каютата си и работеше върху макет на военна моторница. Бе служил на такава по време на войната във Виетнам. Ханли не беше човек, който размишлява много върху миналото, и не бе склонен към носталгия. Пазеше медалите си в сейф в Лос Анджелис, който не бе посещавал от години, и се виждаше с бившите си братя по оръжие само на погребения. Правеше макета просто защото искаше да поддържа мозъка си зает с нещо различно от отговорностите.

Доктор Хъксли му предложи това хоби като начин за намаляване на стреса и високото му кръвно. Засега Макс успяваше да се придържа към него, за разлика от йогата, която Хъкс му бе предписала преди. Вече бе направил за Хуан великолепен макет на „Орегон“ — държаха го в плексигласова кутия в конферентната зала. Имаше планове и за един от старинните параходи по Мисисипи, след като приключеше с моторницата.

Почукването на вратата беше съвсем тихо. Сигурно беше Ерик Стоун — той се отнасяше най-сериозно от всички към тишината на кораба.

— Влез — извика Ханли.

Ерик влезе. Носеше лаптоп и голяма папка. Изглеждаше така, сякаш не е спал от седмица, което не бе далеч от истината. Стоун обикновено поддържаше военното поведение, към което го бяха приучили в Анаполис, но днес ризата му висеше над смачкания му панталон.

Макс винаги се притесняваше, когато техни хора се намираха на вражеска територия, но Ерик направо прекаляваше с тревогите. Ханли бе негов наставник, когато Стоуни постъпи в корпорацията, но оттогава хлапето бе започнало да идолизира Хуан Кабрило, а Марк Мърфи му бе като брат. Сега бръчки от умора браздяха обикновено гладкото му чело и не се бе обръснал.

— Нова информация? — попита Макс.

Ерик кимна към папката.

— Подробни карти на мястото, където се намира Хуан, и кратката му история.

— Знаех си, че ще успееш.

Ханли разчисти място на бюрото си, разположи картата и се изправи, за да вижда по-добре.

— Е, обясни ми какво гледам.

Видя малък тренировъчен лагер, построен високо в планината, на около тридесет километра от крайбрежието. Беше добре скрит от околните върхове и ако не се намираше близо до някакъв голям изкоп, можеше да го пропуснат въпреки имплантирания в Хуан чип. Тъмна линия, която следваше контура на земята, се виеше от брега към изкопа. Близо до брега имаше няколко стари постройки и дълъг кей. Имаше и няколко други сгради край ръба на долината, където земята бе разкопана.

Ерик посочи пристанищния район.

— Това е останало от построена от британците през 1840 година въглищна мина. Била снабдена с нов кей през 1914, вероятно в очакване на Първата световна война. Кеят бил частично унищожен по време на първата кампания на Ромел в Северна Африка. Немците го изградили отново, преди да потеглят към Египет. Тъмната линия е железопътна и свързва кея с въглищната мина ето тук. — Пръстът му проследи железопътната линия до сградите над широката яма. — Навремето тук имало канал за баржи, с които превозвали въглищата, но той пресъхнал и на негово място построили железопътната линия.

— И някой май е решил да отвори мината отново — отбеляза Макс.

— Да. Преди пет месеца. Железопътната линия е ремонтирана и престроена за по-големи вагони. Целта е вадене на въглища от старата мина.

— Някой задал ли си е въпроса дали това е разумно в страна, която седи върху четиридесет милиарда барела нефт?

— Аз. Направих го веднага щом осъзнах какво е мястото — отвърна Ерик. — Наистина не изглежда логично. Особено като се имат предвид опитите на правителството да си осигури екологично чиста енергия с построяването на приливната станция надолу по крайбрежието.

— Какво всъщност става тук?

— ЦРУ смята, че е прикритие за нова подземна станция за ядрени проучвания.

— Мислех, че чичо Муамар се е отказал от ядрените си амбиции — изсумтя Макс. — ЦРУ вероятно е вярвало, че тъща ми започва да се занимава с ядрени опити, когато си построи подземен склад за продукти.

Ерик се засмя.

— Чуждите разузнавателни служби не са съгласни с мнението на ЦРУ. Смятат, че става дума за законно начинание. Проблемът е, че не мога да изровя служба, натоварена с работата тук. Не че това е изненадващо. Либийците не са прочути с откритостта си. В едно търговско списание имаше статия, че Либия се интересува от въглищната енергия като алтернатива на петрола. Имали система, по-чиста от природния газ.

— Май не си убеден в това.

— Отне ми известно време, но открих дневници на кораби, зареждали там. По всичко личи, че са увеличавали нуждата си от поддръжка с петдесет процента, а ефикасността им намалявала с двадесет.

Макс беше инженер и незабавно схвана идеята.

— Въглищата са мръсни, а?

— Според дневника на капитана на товарния кораб „Хидра“, той предпочитал да напълни пещите си с дървени стърготини, отколкото с въглищата от тази мина.

— Няма начин съвременните технологии да изчистят въглищата. Е, какво е мястото всъщност?

— Навремето станцията на север от мината била използвана от либийската армия като тренировъчна база.

— Значи цялата работа е одобрена от правителството — отбеляза Макс.

— Не е задължително — възрази Ерик. — Спрели са да я използват преди няколко години.

— Обратно към неведението значи — изсумтя Макс кисело.

— Страхувам се, че е така. През последните два дни в Сирия имаше подозрителни военни маневри и сателитите ни се понесоха на изток, за да ги държат под око. Тази снимка е на два месеца, но е последната, която успях да намеря.

— Можем ли да се снабдим със снимки от търговските сателити?

— Вече опитах, но не се получи. Дори им предложих да удвоя заплащането им, но можем да получим снимките едва след седмица.

— Прекалено късно за Хуан или Фиона Катамора.

— Да — съгласи се Ерик.

— Опита ли всичко, за да свалиш воала на корпорацията, която работи на железопътната линия?

— Разбира се. По-добре защитени са от всичко, което съм виждал. Докато проследявах кой притежава компанията, непрестанно се озовавах в задънена улица. Но научих нещо за компаниите, които работят в Либия. Имат генерално партньорство с правителството в нещо като полунационализирана собственост.

— Значи се завъртяхме в кръг и либийското правителство стои зад това?

— Запознат си с „Коско“, нали?

— Китайската параходна компания.

— Много хора подозират, че тя е собственост на Народната освободителна армия. Чудя се дали и тук не става нещо подобно.

— Казваш, че не централното либийско правителство е замесено, а само част от него? — попита Макс и Ерик кимна. — Армията ли?

— Или тайната организация на Джамахирията по безопасността, тяхната основна шпионска агенция. Откак Кадафи започна да поумнява, те загубиха част от властта си. Може сега да се опитват да си възвърнат изгубения престиж.

— Доста рисковано, като знаем, че са свързани със свалянето на самолета на Катамора.

Стоун не възрази и Ханли продължи:

— Дали терористите плащат на тази фракция да гледа настрани? Това свърши работа на Бен Ладен в Судан, а после и в Афганистан, преди да свалим талибаните от власт.

— Това беше следващата ми идея — каза Ерик. — Знаем, че в миналото Либия подслоняваше терористи. Мината и железопътната линия може да са фасада за терористки тренировъчен лагер, а приходите да финансират дейността им. Ал Кайда действаше така в Африка, като търгуваше с диаманти.

Макс замислено почна да пали лулата си. След секунди облаче дим се издигна към тавана и той каза:

— Въртим се на едно място. Няма смисъл ние с теб да се опитваме да отгатнем кой с какво се занимава. Хуан вероятно ще има отговора. Значи важното е да го изкараме оттам и да разберем какво е научил.

— Съгласен съм.

— Някакви предложения?

— Не още. Трябва да изчакаме Хуан да се свърже с нас.

Макс Ханли бе прочут със самообладанието си, така че Ерик се изненада, когато наставникът му изсумтя раздразнено:

— Мразя такива положения.

— Знам какво имаш предвид.

— Хуан не трябваше да изчезва по този начин.

— Според него било тактическа необходимост. Как иначе щяхме да знаем къде действат?

— Има и по-добри начини. Можехме да проследим хеликоптера с радара.

— Не ги видяхме да долитат до мястото. Как можехме да ги проследим по обратния път? Летяха под обсега на радара през целия път. Абсолютно невидими за нас от това разстояние. Освен това нямахме време да получим сателитно покритие. Хуан взе единственото възможно решение.

Макс прокара ръка през оредяващата си рижава коса.

— Прав си. Знам. Просто не ми харесва. Има прекалено много неясноти. Дали това е спонсориран от държавата тероризъм? Или фракция в либийското правителство? Или обикновена терористка група, най-вероятно тази на Сюлейман Ал Джама? Нямаме представа срещу какво сме изправени, нито какво искат те. Не знаем дали Катамора е жива или мъртва. Не знаем абсолютно нищо. Линк, Линда и Марк откриват хеликоптер, който изглежда способен да свали самолета на държавния секретар, но не знаем кой стои зад това. Имаме и изчезнали археолози, които може и да са замесени. А и някакъв друг академичен кретен, който твърди, че си губели времето и се мотаели из пустинята, за да може той да плаща издръжката на бившата си жена. Пропуснах ли някое парченце от мозайката? А, да, най-важната мирна конференция ще се състои след два дни. А тъй като Хуан липсва, нямам представа как да сглобя мозайката.

Да, това бе основният проблем на Макс. Ханли не беше роден лидер като Кабрило. Дайте на Макс техническо предизвикателство и той ще реши проблема. Покажете му план и той ще го изпълни отлично. Но когато ставаше дума за взимане на трудни решения, Ханли агонизираше, тъй като те не бяха силната му страна. Не беше стратег и тактик и го знаеше много добре.

— Ако зависеше от мен — каза Ерик дипломатично, — щях да наредя на Марк и останалите да се приближат до лагера на терористите и да чакат обаждането на Хуан.

— Ами археолозите и писанията?

— Засега ще минат на заден план. Приоритетите ни са председателят, а после Катамора.

Телефонът на Макс звънна. Обаждаше се дежурният по комуникациите. Ханли натисна бутона на говорителя.

— Да?

— Макс, току-що получих предупреждение от Овърхолт.

— Какво пък сега? — изръмжа Макс.

— Хеликоптер, отговарящ на описанието на онзи, с който е излетял Хуан, кацнал в лагера на археолозите. Въоръжени мъже отвлекли професор Емил Бъмфорд, представителя на туниското правителство и едно местно момче.

Макс погледна Ерик, сбърчи вежди и изсумтя:

— На заден план, а? — После заговори на офицера. — Добре. Изпрати потвърждение на Ланг, че сме получили съобщението.

Затвори телефона и се облегна на стола.

— Ново шибано парченце, на което не мога да намеря мястото.

Ерик разумно не добави, че това парченце може да е част от съвсем друга мозайка.