Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (15)

14.

Линк се настани зад волана на Прасето, а Марк Мърфи отвори гласово активираната комуникационна система.

— Обади се на Макс.

Звъненето на телефона отекна в пикапа. Прасето бе толкова добре конструирано, че едва чуваха шума от двигателя му, когато Линк изкара пикапа от укритието и го насочи към границата с Тунис.

Глас, който никой не позна, отговори на обаждането.

— Пицария „Макс“. Доставка ли поръчвате?

— Би било чудесно — изсумтя Линк. — Бих хапнал капричоза.

— Съжалявам. Грешка — каза Марк и прекъсна връзката, после опита отново. — Обади се на Макс Ханли.

Този път чуха гласа на Макс.

— Макс, обажда се Марк Мърфи. Намирам се в Прасето с Линда и Линк.

— Радвам се, че най-после се обадихте — каза Макс. — Откак изчезнахте, настъпи пълна лудница.

— Мога да си представя. В оперативния център ли си?

— Да.

— Накарай някой да изкара екрана с чиповете за проследяване.

— Секунда.

Последва кратка пауза. Докато чакаха, Марк използва компютъра на Прасето, за да се включи към телевизионната система на „Орегон“. Образът на футуристичния оперативен център се появи на монитора. Макс стоеше до комуникационната станция и гледаше над рамото на дежурния.

— Интересно — промърмори Ханли. — Виждам, че вие тримата се носите на запад със седемдесет километра в час, предполагам в Прасето, а председателят пътува на североизток със сто и шестдесет километра в час. Какво стана? Да не сте се скарали?

— Много смешно. Не трябва да го изпускаш от поглед. Ние сме на път към границата с Тунис. Хуан е с хората, които са свалили самолета на Катамора. Не вярваме, че тя е мъртва.

— Казваш, че самолетът е бил свален?

— Да. Вярвам, че Катамора не е била в него, когато се е разбил.

— Как, по дяволите, са успели да го направят? Ще ми разкажеш след миг. Трябва да се изнесете оттам колкото се може по-бързо. Преди двадесет минути либийците съобщиха, че са намерили мястото на катастрофата. Правителството им разреши на екипа от НТТБ да инспектира останките. Нашите хора се намираха в Кайро и ще пристигнат в Триполи по обед, но съм убеден, че либийците ще са в района съвсем скоро.

— Няма да намерят нищо — каза Марк. — Някакви мъже дойдоха с хеликоптер и унищожиха всички следи. Разместиха останките, отнесоха някои и разбиха всичко друго. Дори докараха болна камила, която остави следи навсякъде.

— Болна камила?

— За да изглежда, че щетите са нанесени от номади — обясни му Марк.

— Някой мисли с няколко хода напред — изсумтя Макс.

— Всички ли знаят, че НТТБ пристига? — попита Линда.

— Не. Лангстън каза, че решението било взето на най-високо ниво и пазено в тайна.

— Това означава, че онези типове имат източник в правителството. Знаеха, че трябва да се върнат, за да заличат следите.

— Или пък правителството ги спонсорира — възрази Макс. — Марк, ти каза, че според теб секретар Катамора не е била в самолета, нали?

— Има убедителни доказателства, че самолетът се е приземявал в пустинята преди катастрофата.

— Мислиш, че са я свалили от самолета?

— Защо иначе ще си правят труда да приземят самолета, да го подкарат отново и да го халосат в планината? Искат светът да я мисли за мъртва.

— Какво ще спечелят с това?

— Стига, Макс — обади се Линда. — Тя е шибаният държавен секретар. За тези типове е страхотен източник на информация или най-чудесната възможност за размяна в историята. Не забравяй, че тя беше съветник по националната сигурност на последния президент. Ако я смятаме за мъртва, няма да я търсим. Могат да изтръгват от нея колкото си искат информация, а ние няма да знаем нищичко по въпроса.

Последва кратка пауза — всички размишляваха над казаното от Линда. Пленяването на Катамора от терористи вероятно бе по-страшно, отколкото ако бяха отвлекли президента. Той бе заел поста си едва преди година и го държаха настрани от оперативните действия на войната срещу тероризма. А поради постовете, които бе заемала през годините, и невероятната способност на мозъка й да попива подробности, Фиона знаеше много повече от него за текущите и бъдещите операции на Америка.

— Трябва да си я върнем — каза Макс.

Нямаше нужда да отговарят на това.

— Има ли още нещо, с което трябва да сме наясно? — попита Марк.

— Да. Лангстън ме уведоми за мисия на Държавния департамент, която се провежда в Тунис, близо до либийската граница.

— Държавният департамент провежда операции? — учуди се Линк.

— Обсъдили са мисията с ЦРУ и те са изпратили свой човек с екипа. Не се надяват на голям успех.

— Какво правят в Тунис?

Макс им разказа за откритото от Свети Джулиан Пърлмутър писмо и за връзката с историческия пират Сюлейман Ал Джама. Обясни им идеята, че старият корсар е скрил в пещера някъде по пресушеното речно корито писанията си, които излагат начини християнството и ислямът да съществуват в мир.

— Това звучи почти невъзможно за изпълнение — каза Линда. — Свързано ли е по някакъв начин със самолетната катастрофа?

— Съвпадение е, че двете събития са се случили по същото време и на същото място, но няма доказателства за връзка. Катамора не знае за експедицията. Тя се ръководи от заместничката й Кристи Валеро. Очевидно Валеро вярва, че трябва да опитат да открият нещо. Аз също смятам така. Изявленията на влиятелни духовници имат страхотна тежест в района. Нали точно аятолах Хомейни заяви, че всеки, който…

— … извършва самоубийство, докато се бори с врага, ще бъде смятан за мъченик — завърши Линда вместо него. — Познаваме историята, Макс. И съм готова да се обзаложа, че си научил този факт, когато си говорил с Овърхолт.

Ханли не отрече.

— Както и да е, трима от четиримата, изпратени от Държавния департамент в Тунис, сега се водят изчезнали. Получили разрешение от местното правителство да напуснат лагера за седемдесет и два часа, но пикапът им още не се е върнал.

— И в Лангли предполагат, че това някак си е свързано с отвличането на Катамора, нали? — попита Марк.

— Не предполагат нищо — отвърна Макс, без да обръща внимание на скептицизма му. — Но Ланг иска да проверим какво е станало.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Линда. — Хуан тъкмо излетя с група терористи или членове на либийските специални сили, но които и да са, определено са замесени в катастрофата. Не би трябвало да се мотаем из пустинята и да търсим изгубени археолози, когато той може да има нужда от нас всеки момент.

— Чакай малко — прекъсна я Мърф развълнувано. — Къде е Стоуни?

— Не е дежурен в момента, така че сигурно е в каютата си.

— Макс, свържи ме с него, после ще се чуем пак.

Ханли прехвърли разговора. След миг Ерик Стоун се появи пред камерата, стиснал кутийка с енергийна напитка.

— Хей, как върви работата в пустинята? — попита той весело.

— Да не си нападнал моя „Ред Бул“? — възмутено извика Мърф.

Ерик бързо изкара кутийката от обсега на камерата.

— Не.

— Кретен. Слушай, когато разглеждахме сателитните снимки, забелязахме в пустинята изоставен пикап, недалеч от нашите координати.

— Спомням си.

— Дай ми позиционните му координати и снимка в близък план.

— Чакай малко.

Ерик затрака на компютъра си. Над рамото му се виждаше издокарано в средновековна броня божество от компютърна игра, което подреждаше букет цветя.

— Страхотна игричка, Ерик — отбеляза Линк. — Чакай да отгатна: сър Рибет и букетът на смъртта?

Стоун беше наясно, че никога няма да може да обясни на боец като Линк колко е важно това, с което се занимава, и изключи втория екран.

— Готово, изпратих ви координатите и увеличена снимка на пикапа. Сега ви проследявам. Намирате се на около сто и петдесет километра от него. Ще са ви нужни не повече от един-два часа.

— Благодаря, Стоуни. Моля те, прати снимката и до оперативния център и прехвърли разговора обратно на Макс.

— Пращам я и ви прехвърлям.

— Благодаря. Чао засега.

— Това ли е техният пикап? — попита Марк, когато Ханли се върна на линията.

— Овърхолт каза, че в каросерията му имало сонда, а този е точно такъв. Как знаеше откъде да намериш негова снимка?

— Аз съм гений, Макс — отговори Марк сериозно. — Знаеш го.

— Добре, гений, току-що си спечели отклоняване от пътя. Искам да проверите пикапа, а после да разпитате четвъртия член на екипа, доктор Емил Бъмфорд. Той все още е в лагера на археолозите, които екипът на Държавния департамент използва като прикритие. Вече е говорил с Кристи Валеро. От това, което ми каза Лангстън, Бъмфорд май е абсолютно безполезен, но разговорът лице в лице може и да ни снабди с нещичко.

— Ами председателят? — настоя Линда. — Имам чувството, че го изоставяме.

— Скъпа, говорим за Хуан Кабрило — успокои я Макс. — С неговия късмет този хеликоптер пътува към петзвезден курорт и десет минути след като кацнат, той ще държи питие в едната ръка и мадама в другата.

 

 

Бяха им нужни почти осем часа да стигнат до мястото, където Ерик и Марк бяха забелязали изоставения пикап. Пейзажът представляваше начупена плоскост от безкрайни хълмове и речни корита, които ги раздрусваха здраво. Накрая всички имаха чувството, че вътрешните им органи са се втечнили.

Марк и Линда смениха местата си и тя се настани до Линк. Той шофираше спокойно, сякаш грубият терен не го притесняваше повече от дупка на магистралата. Прасето се движеше отлично и им оставаше достатъчно гориво, за да прекосят границата с Тунис. Линк се надяваше, че ще могат да си купят гориво от археолозите, но вероятно щеше да се наложи да им изпратят от „Орегон“. Трябваше да се обадят на Макс да уреди работата, тоест да закачи варел дизел на новия хеликоптер на Корпорацията. Капацитетът на куката му за повдигане бе повече от един тон и Джордж Адамс, пилотът, щеше да пренесе с лекота горивото, нужно за многобройните резервоари на Прасето.

Нещо, което стърчеше в голата пустиня, привлече вниманието на Линк. Намираше се на около половин километър вляво от тях. Отдалеч и в неясната светлина изглеждаше, че пулсира. Никой не знаеше какво може да е. Бяха на километър и половина от изоставения пикап, но Линк реши, че си струва да проверят, така че спря Прасето зад ниска дюна и изключи двигателя.

— Марк, я ми подай мойта РЕК7 — каза Линк.

Линда извади глок 19, един от най-популярните бойни пистолети на света.

Слязоха и предпазливо тръгнаха напред. Когато стигнаха на петдесет метра от нещото, чуха зловещ звук, нещо нечовешко, което обаче им напомни за бебешки писък.

— Какво е това, по дяволите? — попита Марк със суеверен страх в гласа.

Линк беше пред двамата си приятели, вдигнал пушката до рамото си. Надникна през мерника и се опита да схване какво вижда. Нещото приличаше на кръст, а от двете му страни се движеха две черни сенки.

После едната сянка разпери широки черни криле и Линк осъзна какво вижда. Мъж, разпънат на кръст надолу с главата, а под мишниците му се бяха настанили два лешояда. Перата около главите им бяха опръскани с кръв. Единият откъсна парче месо, вдигна глава и я затръска, за да го вкара в гърлото си.

От личния си опит в Африка, докато работеше за тюлените, Линк знаеше, че предупредителен изстрел няма да разкара птиците от трупа, така че изстреля два бързи куршума и лешоядите паднаха на земята и запляскаха с криле.

— О, Господи… О, Господи… О, Господи… — повтаряше Марк, но все пак тръгна с Линк и Линда към кръста.

Птиците бяха обезобразили трупа до неузнаваемост, но все пак бе останало достатъчно, за да се разбере, че е на бял човек, загинал от куршум в челото. Заради кръвта, пропила се в земята под кръста, не ставаше ясно дали е бил прострелян преди, или след като е бил разпънат. А тъй като се намираха само на километър от пикапа със сондата, бе логично да предположат, че това са останките на един от групата на Държавния департамент.

Линк разбираше, че според терористите убийството на мъжа е оперативна необходимост. Но оскверняването на трупа в гнусна перверзия на смъртта на Христос бе направено просто за забавление.

Без да каже и дума, Линк се върна при Прасето и взе лопата.

Зловещата задача му отне двадесет минути. Когато свърши, пот покриваше тялото и бръснатата му глава. Докато той копаеше, Линда и Марк тръгнаха към пикапа, но не го откриха на посочените координати. Някой го беше преместил. Намериха ясно очертани следи от гуми, които водеха на запад. Видяха и следи от други гуми, оставени от по-лека машина. Намериха и празна гилза, която още миришеше на барут. Тъмночервено петно от кръв в земята бе обсипано с мравки.

Когато разказаха на Линк какво са видели, всички се съгласиха, че екипът на Държавния департамент е прекосил либийската граница и се е натъкнал на патрул. По някаква причина един от групата бе застрелян, а останалите двама — взети в плен. Трупът бе откаран наблизо и разпънат.

— Възможно е да са видели как самолетът на Катамора прелита над тях — предположи Марк. — Разбрали са, че е в бедствено положение, и са решили да помогнат.

— И случайно са се натъкнали на граничен патрул? — попита Линда със съмнение.

— Не е било граничен патрул — възрази Линк. — Терористите са изпратили групи, които да елиминират всеки, който е видял самолета.

— Ако се съди по мястото, където е била засадата, хората на Държавния департамент са били много на юг от лагера си — посочи Марк. — Намирали са се на точното място, но в неподходящото време.

— Какво да правим? — обърна се Линк към Линда Рос.

Като вицепрезидент по операциите тя бе старшият член на екипа. Линда се зачуди дали да се обади на Макс и да остави решението в негови ръце, но Ханли не бе видял състоянието на трупа и не можеше да изпита емоциите, които тя бе почувствала в мига, когато осъзна какво стои пред нея. Когато ставаше дума за тактически проблеми, Линда рядко позволяваше на чувствата да влияят на решенията и. Но този път, докато оглеждаше приятелите си, тя знаеше, че правилното е да се спуснат след мръсниците, извършили това злодеяние. Ако имаха късмет, щяха да заловят жив някой от тях. Съмнително бе, че прост боец ще знае плановете на терористите за Катамора, но и малкото информация бе по-добра от нищо.

— Имат голяма преднина — отбеляза тя през гневно стиснати зъби.

— За мен няма значение — отвърна Линк.

— А и не бива да забравяме другите двама — обади се Марк.

— Качвайте се — нареди отсечено Линда.

Проследяването на следите от гуми в пустинята бе съвсем лесно. Когато слънцето залезе зад далечните планини, Марк активира инфрачервената система на Прасето. Проектирана да атакува хеликоптери, тя можеше да открива източници на топлина и да ги предупреди много километри предварително дали се доближават до топлия двигател на превозно средство.

Линк си сложи очилата за нощно виждане. С тяхна помощ можеше да шофира и в пълна тъмнина.

Никой от тримата не говореше. Нямаше нужда. И тримата мислеха еднакво, тревожеха се по един и същи начин и изпитваха еднакво силно желание да отмъстят за убития. Никой не се притесняваше от неравния терен.

— Колко далеч сме от границата с Тунис? — попита Линда след два часа.

Марк провери местоположението на компютъра и каза:

— Дванадесет километра.

— Продължавай напред. Съмнявам се, че ще я прекосят.

Облаци заслониха луната и призрачните сенки избледняха. Линк включи активните илюминатори, които изпращаха вълни в инфрачервения спектър — вълни недоловими за човешкото око, но ясно видими през очилата.

Пътуваха така около километър и половина. Марк Мърфи бе наясно, че активният сигнал от очилата на Линк може да бъде забелязан от някой с очила за нощно виждане, така че не откъсваше очи от предупредителната система. Пустинята си оставаше абсолютно тъмна.

Внезапно се появи малко петънце. Марк си помисли, че е прекалено дребно за човек и вероятно е нощно животно, но в същия миг екранът избухна в ярка светлина.

Бяха се натъкнали на засада и ако човекът с гранатомета бе стрелял миг по-рано, щяха да са обречени.